Крал на пепелища

2. Изпълнена задача

Ковачницата беше без прозорци. Влизаше се през дълъг коридор, минаващ покрай външна стена и завиващ под ъгъл, преди да свърши в ковачницата през една завеса. На отсрещната стена дебели врати, покрити с корава кожа, затулваха светлината; блясъкът от пещта беше единственото осветление.

Конски подкови, юздечки, железа за стремена, лемежи за плугове — всевъзможни прости сечива можеше да се изковат тук, докато слънцето струеше през огромните врати, но коването на мечове винаги се извършваше по тъмно, защото ковачът трябваше да види истината, скрита в цвета на метала.

На калфата Деклан бе възложена отговорността да надзирава ковачницата за първи път и той от три дни претапяше желязо в стомана.

Сега клекна, за да огледа шлаката на дъното на пещта, преди да се върне при огромните мехове, които висяха от тавана. Деклан и Юсан, чиракът, който в момента дремеше в ъгъла, бяха надували меховете ден и нощ. Деклан ги запомпа бавно, загледан как блясъкът на въглените се усилва в горещия въздух над огъня, после огледа наново нажежената шлака, за да види цветовете на топящия се метал.

Вторачи се в пещта за нежелани промени в цвета. Червените, оранжеви и бели пламъци му говореха, казваха му дали желязото се превръща в желаната стомана. Той добавяше пласт след пласт желязна прах и въглен, като постоянно следеше горещината… и вътре в бляскавата сърцевина на шлаката се оформи нещо чудодейно: съкровищна стомана.

Стоманата, от която се правеха най-великите мечове, стомана, която можеха да направят само малцина.

Умен и надарен, Деклан притежаваше рядко умение. Беше чаровен младеж на почти двайсет и две, но бе станал калфа още на осемнайсет, пет години по-рано от повечето чираци. И сега постигаше майсторската си творба дванайсет години по-рано от възрастта, обичайна за всеки майстор ковач. Беше нечувано за толкова млад мъж, но майсторът му, Едвалт Тасман, чувстваше, че Деклан е готов за предизвикателството.

Длъгнестата фигура на младежа прикриваше силата, обикновено изпъкваща в бичите рамене и широките гърди на повечето ковачи. Изключителната сила на Деклан личеше само в ръцете му до лактите и китките, които бяха по-мускулести от иначе слабото му тяло. Имаше зелени очи и руси вежди, а главата му бе покрита с гъста туфа червеникаворуса коса.

Юсан, едър петнайсетгодишен младок, изхърка шумно в ъгъла. Деклан се извърна към него и викна:

— Ей!

Момчето се събуди мигновено и примига за миг, преди бързо да притича и да застане до калфата. Надникна над рамото на Деклан и попита:

— Време ли е?

— Просто гледай и се учи — рече Деклан.

Юсан загледа внимателно, докато Деклан с една дълга желязна кука издърпа глината от пещта. Пещта беше висока до кръста и по шест стъпки широка от двете му страни; беше му отнело ден и половина да я изгради. Горящите въглени се разсипаха, щом издърпа шлаката от пещта, огледа метала и го намести във въглените.

— Още малко — измърмори.

Юсан се усмихна на учителя си и кимна. Имаше широко лице и големи кафяви очи и често напомняше на Деклан за бухал, щом пушекът го накараше да замига свирепо. Момчето вече започваше да надраства дългурестия си етап и силата му да се доближава до силата на мъж. Наблюдаваше с интерес стоманата на дъното на пещта. Деклан също я огледа мълчаливо, а после се обърна с усмивка към Юсан, кимна му и каза:

— Иди доведи Едвалт.

След малко майсторът ковач дойде и приклекна да огледа димящата синкавосива купчина. Наведе се напред, докато горещината не заплаши да опърли веждите му, а след това се отдръпна с доволно изражение. С едно кимване показа на Деклан, че е минал първия етап на целта си: да създаде стоманата.

С дълги клещи Деклан извади парчето стомана от пещта и забърза към по-голямата от двете наковални. Докато стоманата изстиваше, бързо я изчука в почти съвършен куб и после я премести на другата наковалня, където щеше да довърши работата.

Юсан вдигна едно ведро и го изля върху горещия метал. Изригна пара. Деклан взе ивица тежка хартия, подпъхна я под парчето и бързо го уви с нея. За миг тримата ковачи се спряха и се помолиха наум на древния бог на ковачите Хагама.

Когато бащата на Едвалт бил момче, ковачите изпълнявали ритуала с молитвата на глас и с почести, но после жреците на Единия бог обявили много ковачи за еретици и ги изгорили и оттогава молитвата никога не се изричаше на глас.

Юсан подаде на Деклан гърне глина и той облепи с дебел пласт стоманения куб от всички страни, докато Едвалт го обръщаше. Когато стоманата се охлади достатъчно, та глината да стане лепкава, но не и твърда, Юсан подаде на младия калфа кана с пепел, която Деклан напласти по куба, докато Едвалт продължаваше да го върти. Пепелта, глината и хартията щяха да пазят метала от въздух, докато се изпълняваше следващата стъпка, защото балансът между въздух, горещина и въглена прах бе съдбоносен за последната фаза в направата на стоманата.

Деклан кимна на Юсан и каза:

— Меховете.

Юсан отиде да изпълни задачата си, а двамата ковачи надигнаха чуковете.

Деклан натика парчето метал в пламъците и загледа как хартията пламна и глината около стоманата бързо се втвърди. Зачака за точния момент и върна нажежения метал на наковалнята.

Стоманата, която ковяха, се наричаше „съкровищна стомана“ или „скъпоценна стомана“ на тайния език на ковачите. Представляваше смес от желязо и въглищен прах, от която се получаваше стомана със забележителна гъвкавост и издръжливост. Тази част от процеса не беше тайна, всеки вещ ковач можеше да направи що-годе добра стомана, но изковаването на съкровищна стомана изискваше майсторство, каквото притежаваха малцина ковачи. Едвалт беше един от тези малцина, а Деклан бе решен да му стане равен.

— Юсан, машата — нареди Деклан.

Юсан бързо взе машата, а Деклан погледна Едвалт, след което стовари чука върху парчето и стомана, глина и хартия изригнаха във взрив от ярки искри. Деклан заудря с чука с точния темп на барабан, докато Юсан ловко обръщаше дългия покрит с пепел метален прът. Едвалт редуваше ударите в съвършен контрапункт: тряс, завъртане, тряс, завъртане; точният ритъм беше критичен, защото това бе стомана от рядко качество, на цената на сто оръжия с по-ниско качество.

Едвалт наблюдаваше всяко движение на Деклан. Това беше шестият път, в който младият калфа участваше в създаването на такова оръжие, но за първи път Едвалт бе дал на Деклан да поеме отговорността за всяка стъпка. От преценяването на материалите до финалното излъскване единствено Деклан щеше да е отговорен за успеха или провала на своя първи меч от съкровищна стомана. При успех мечът щеше да е неговото майсторско изделие, което да го издигне от ранга калфа до майстор. Направеше ли и една грешка, коването щеше да започне отново от самото начало.

— Добре — промърмори Едвалт, единственото окуражаване, което щеше да даде на Деклан в неговото взимане на решения. Барон Бартоломи, бъдещият притежател на този меч, беше дал на Едвалт предостатъчно време, за да изработи оръжието, и ако Деклан направеше някаква грешна стъпка, старият ковач разполагаше с достатъчно време да направи друг.

Връзката между Едвалт и Деклан беше по-близка от тази между баща и син. Бащи и синовете им често се състезаваха, но майсторите и техните калфи имаха една цел: да се погрижат знанието никога да не умре. Деклан беше синът, който Едвалт така и не беше имал, защото след като бе спечелил свободата си от барон Дейлон Дюмарш, старият ковач беше благословен с дъщеря, вече пораснала и омъжена — и само с един мъртвороден син.

Биеха и огъваха стоманата, докато Деклан не даде знак с кимване, че Юсан трябва да напъха неоформения къс в пещта. С един замах младият чирак заби меча дълбоко във въглените и започна да го върти.

Деклан следеше всяко блясване и искрене на сгорещения метал, а после сложи ръка на рамото на Юсан и му прошепна, сякаш ако проговореше високо, това можеше да застраши процеса:

— Сега.

Чиракът върна стоманения къс на наковалнята. Чуковете отново започнаха да нанасят мощни удари и нажеженият до червено метал бавно се изтъни в дълъг и плосък стоманен къс.

— Машата — каза Деклан и Юсан му я подаде с дръжките напред.

Едвалт се отдръпна, за да наблюдава, а Деклан обърна стоманата под ъгъл и удари силно, после сгъна навътре нажежения все още метал и наби издълженото в квадрат. Едвалт можеше да огъне стомана два пъти по-бързо, но скоростта на Деклан щеше да дойде с практиката. Единственото важно нещо сега беше качеството на стоманата.

Това беше критично в създаването на велики мечове. Деклан щеше да огъне на две тази стомана дванайсет пъти; чакаха го часове умело изчукване и нагряване; но със сгъванията щяха да се получат стотици пластове метал. Когато приключеше, това оръжие щеше да има поне пет хиляди пласта, всеки от които щеше да заякчава меча.

Деклан пъхна заготовката обратно в огнището, а Юсан събори останалото от глинените стени на пещта. Никой извън ковачницата нямаше да види начина на изработване на този меч и това как пещта беше облепена с глината — всяко късче щеше да се натроши на прах; нито подготвянето на ложето въглени и раздухването им с меховете. Специалната стомана беше една от най-ревностно пазените тайни в цял Гарн. Дори на Юсан бе позволено да вижда само част от процеса: повечето довършителна работа се извършваше само от Деклан или с Деклан, докато усвояваше занаята.

Юсан щеше да е последният чирак на Едвалт и първият на Деклан, и един ден той също щеше да се премести и да си направи своя ковачница някъде. Добри ковачи винаги се търсеха и често бяха между най-важните от простолюдието, особено онези, които изковаваха оръжия за бароните. Ковачите, и мелничарите също, можеха да се издигнат, да натрупат толкова богатство, че да не отстъпват на бароните. Можеше никога да не командват войски или да живеят в замъци, но можеха да живеят в разкош, несънуван от другите от простолюдието.

Деклан беше тласкан от две желания: да изкове майсторското си изделие и да не направи никаква грешка, която би могла да се отрази зле на неговия майстор. Беше израсъл като сираче, дете на убита кръчмарска слугиня и безименен баща, взето от Едвалт и жена му Майла. Майсторът му беше възможно най-близкото нещо до баща. Ковачът беше сдържан човек и рядко издаваше чувства, но винаги беше смекчавал строгия си нрав с доброта и Деклан изпитваше искрено желание да го удовлетвори.

Младият калфа вдигна оръжието пред лицето си за един кратък миг — навик, който бе усвоил от Едвалт като начин да се провери готовността на метала за следващата стъпка. Прецени съчетанието от цветове в метала и топлината на стоманата. После отново напъха острието във въглените.

Деклан кимна, а Едвалт погледна Юсан и каза:

— Справи се добре. Тръгвай. Наяж се и си почини.

Младият чирак нямаше нужда от подканяне, тъй като беше огладнял и уморен, и излезе през по-малката врата към коридора. Юсан знаеше, че урокът му е свършил; тайните, предавани от майстор на калфа, можеше да научи някой ден и той, но нямаше да е днес.

На Деклан за първи път щеше да му се покаже финалната стъпка — тайния ключ към усъвършенстване на изкуството на сътворяването на меча.

— Меховете? — попита той.

Едвалт кимна, остави чука си и стисна дръжките на меховете.

Старият ковач хвърли цялата си сила в дръпването на дръжките и поемането на въздух през клапана беше като вдишване на великан; после той натисна силно и вдигна фонтан от искри нагоре към капака над огнището, който пазеше да не се подпалят сламените покриви в селото.

Деклан огледа цвета на стоманата и намери точното място в жаравата. След това, без думи, Едвалт пусна духалото, наведе се да вдигне кофа въглища и умело ги разпръсна по ръба на огнището. Деклан остави чука, взе ръжен и под погледа на Едвалт започна да размества новите въглища в пещта, като избираше местата така, че новото гориво да не намали топлината под метала.

После се премести при меховете. Топлината заливаше и майстора, и калфата на вълни, но и двамата не ѝ обръщаха внимание, съсредоточили цялото си внимание върху метала.

— Добре — каза Едвалт.

Годините търпеливо обучение се проявиха едва когато стоманата стигна подходящата температура. Деклан внезапно пусна дръжките на духалото и се мушна под тях. Грабна едни тежки маши, стисна с тях нажежения метал и го измъкна, а Едвалт вдигна тежкия си чук. Деклан пусна машите, стисна своя чук и удари. Щом чукът му се вдигна от стоманата, върху нея се стовари чукът на Едвалт.

Пот потече от челата, гърбовете и мишците им, но те продължиха да бият с чуковете в ритъм, породен от години работа заедно; стоманата се сплеска и оглади.

— Сега правим магия — каза Едвалт, единствената поетична фраза, която Деклан бе чувал някога от него. Беше му помагал в правенето на такова рядко оръжие, но никога досега Едвалт не му беше позволявал да види последната стъпка.

Едвалт отиде до един сандък и извади от него малка дървена кутия. Деклан я беше видял още в първия ден на чирачеството си и често се беше чудил за съдържанието ѝ, но никога не бе изказвал любопитството си на глас.

Едвалт отвори кутията и Деклан видя ситни зрънца от нещо, което приличаше на сол, блеснало червено-оранжево на светлината от огнището.

— Пясък от горящите земи — каза майсторът. — Трябва да се научиш да правиш това сам, тъй че ела и застани на мястото ми. Това е последната тайна на занаята ни, на която мога да те науча.

Деклан се премести от другата страна на огнището, с готови маша и чук.

— Сплескай — заповяда Едвалт и Деклан започна да удря с чука нажежения до червено метал, като го правеше по-тънък с всеки удар.

— Сега внимавай — каза старият ковач и сложи кутията до Деклан. — Когато кажа „сега“, трябва да направиш три неща много бързо; първо, прецени цвета на стоманата. После вземи шепа от пясъка в тази кутия и го посипи по дължината на острието. Когато пясъкът заискри като звездите в небето, трябва да огънеш стоманата за последен път.

Пот се лееше на талази по лицето и гърдите на Деклан, от топлината, както и от съсредоточаването. Той оглеждаше метала, докато го въртеше и удряше, а после, точно когато прецени, че е готов, чу как Едвалт каза:

— Сега!

Деклан остави чука, дръпна острието към себе си и гребна шепа от ситния пясък; усети тежината му; поръси пясъка по нажежения метал.

Изригнаха пушек и пламък. Пясъкът заискри и лумна на ярки точици бяло.

— Още по десния ръб! — нареди Едвалт точно в момента, в който и Деклан реши, че му трябва още от същата страна. Младият калфа се въодушеви: сътворяваше душата на меча.

— Сега! Само ръбовете! — каза Едвалт и изведнъж Деклан разбра тайната: пясъкът втвърдяваше стоманата с всеки удар. Малко по-мекият, по-гъвкав център предпазваше меча да не се прекърши, докато повечето пясък по ръба създаваше по-твърда стомана, която можеше да се наточи остра като бръснач.

Вече знаеше!

Без колебание и повече мислене Деклан заудря стоманата, докато тя не започна да прилича на оръжието, което бе поръчал баронът: здрав меч със средна дължина, достатъчно дълъг, за да замахне човек с него над конски врат и да го използва срещу пешаци. Когато стигна до върха на меча, го върна в пещта и го пъхна в жаравата. Помъчи се да не издаде никаква възбуда, докато се приближаваше към края на задачата си, но беше почти замаян от усещането, че стига до този съдбовен момент. С усилие си наложи спокойствие. Когато цветът в плоския край на оръжието потъмня, той го издърпа от въглените, върна го на наковалнята и го извъртя, за да оформи задния край в подходящо шило за дръжка. Изчука бързо покорната стомана.

И приключи.

Погледна Едвалт. Ковачът вече държеше ведро вода. Повечето ковачи щяха да напъхат острието направо във водата, за да втвърдят бързо стоманата, но Едвалт предпочиташе чиракът му да излива водата върху метала. Твърдеше, че така е по-лесно да се прецени процесът на охлаждане: според това как се променя цветът на метала. Деклан не се интересуваше какво правят другите ковачи: знаеше качеството на работа на своя майстор и беше решен да му стане равен.

Този път ученикът държеше меча, а учителят го закаляваше. Когато острието се охлади достатъчно, Едвалт кимна одобрително.

Деклан хвана все още горещото острие с един парцал, избра предпазител и го пъхна над шилото, после го наби здраво в една дупка в края на наковалнята, издълбана специално за тази цел. Предпазителите понякога се чупеха и трябваше да се сменят, но Деклан вярваше, че този меч ще служи години без никакъв проблем.

Взе намотка тънка бича кожа, срязана един пръст на ширина, и бързо уви шилото, за да оформи дръжката. Когато приключи, вдигна оръжието, за да провери баланса му. Почти не можеше да повярва колко е съвършен мечът. Вдигна го с две ръце и погледна майстора си.

Сълзи бликнаха в очите и на двамата от красотата на това, което бяха създали, и нямаше нужда от думи.

Едвалт отиде до големите врати на ковачницата, дръпна резето и ги плъзна настрани. Ярката следобедна слънчева светлина ги заслепи за миг, а сравнително хладната въздушна вълна ги освежи. Беше горещ ден на късното лято, но въздухът вътре в ковачницата, когато се правеше меч, бе още по-горещ.

— Ефес? — попита Деклан.

Едвалт поклати глава.

— И да е искал негово благородие някакъв скъпоценен камък или метал, не е споменал за това. Ще го попитам за избора му, когато пристигне.

Деклан подхвърли оръжието с дръжката напред и Едвалт ловко го улови. Деклан отиде до кладенеца, извади ведро вода, откачи го и го донесе. Едвалт пъхна оръжието под мишницата си, хвана ведрото с мускулестите си ръце, вдигна го и отпи дълбоко, после го подаде на ученика си да пие и той.

Вдигна меча и го огледа на слънчевата светлина. Прецени дължината му, после го върна на Деклан.

Младият мъж го размаха като майстор фехтовач. Мечът беше синкавосив и трябваше да се изтърка с хубав брус, а после да се излъска. След още няколко дни работа оръжието щеше да е готово и да блести в ярко сребристосиво на слънцето. Деклан погледна майстора си, който го гледаше с очакване, и му го подаде с думите:

— Не намирам дефект.

— Защото няма дефект — каза Едвалт и в неочаквана проява на чувство стисна Деклан за рамото. — Чудесно майсторско изделие. Справи се добре.

— Учен бях добре — отвърна Деклан, като се мъчеше да овладее напиращите чувства.

Едвалт се огледа, за да не би да го подслуша някой, дори някой толкова доверен като жена му или чирака, и заговори тихо, почти шепнешком:

— Пясъкът идва от северната страна на един остров. От крайбрежния град Ейбала, на края на Горящите земи, яздиш един ден на изток покрай брега, докато стигнеш до скалите. Там ниският бряг внезапно се издига, като хълм. Вървиш покрай брега, докато стигнеш до един издаден нос, и поглеждаш нагоре. Ще видиш над себе си три огромни дървета, като мрачни прокълнати сестри от легенда. Гледаш право на юг и ако денят е ясен, ще видиш острова. Силен мъж може да доплува до него за час: не взимай лодка, за да не отгатне някой целта ти. Вземи колкото ти трябва. Тази кутия ми служи от десет години. Знаеш колко ти е нужно за оръжието, а за всичките ти години тук съм направил само пет такива. Една кутия би трябвало да ти стигне за цял живот.

— Щом скриеш пясъка от любопитни очи, пресявай го много пъти, като махаш всички нечистотии, а после го свари на каша и го прецеди. Покрий го, остави кашата да изсъхне и го пресей отново. Този пясък ще е бял като сол, без примес, и е това, което отличава този меч от други оръжия, дори от направените със съкровищна стомана. Той е съвършена смес, поставена там от старите богове за ковачите, защото тази тайна е отпреди идването на Единствения бог. — Помълча, после завърши: — Вече знаеш тайната на кралската стомана.

Деклан беше изумен. До този момент беше вярвал, че кралската стомана е легенда, изричана от ковачи, за да изумят своите чираци, защото се разправяше, че в древни времена уменията в оръжейното дело надминавали познатото днес и че през столетията са се изгубили.

— Пет такива оръжия съм направил.

— Но никога не си наричал стоманата… — почна Деклан.

Едвалт стисна бившия си чирак за рамото, за да го спре.

— И ти никога не трябва да изричаш името, докато нямаш чирак, когото да цениш толкова, колкото те ценя аз. Тогава можеш да го споделиш, но на никой друг. Малко ковачи знаят, че не е легенда, и още по-малко биха я разпознали. — Усмихна се. — Повечето биха преценили, че е съкровищна стомана, направена достатъчно добре по техните критерии, но малцината, които биха разбрали какво точно е… те също ще си мълчат.

Погледна Деклан в очите.

— Това е най-ценената тайна на нашия занаят и едва шепа от нас я знаем. Сега ти си най-новият, който я знае. Пази я с цената на живота си. Защото един ден това ще ти спечели състояние. Предай я на сина си или на друг, когото обичаш като син.

Деклан кимна; не можеше да проговори, гърлото му се беше свило. Едвалт беше баща за него, въпреки че никой от двамата никога не го беше изговарял. Сълзи избиха в очите му и той само кимна.

Едвалт отвърна на кимането и преглътна сухо. После се усмихна.

— Ако барон Бартоломи плати уговорената цена, никога повече няма да се притеснявам за бъдещето, дори и да не купиш тази ковачница от мен.

Деклан го гледаше и слушаше внимателно.

— Още едно предупреждение: ако се обърнат към теб да направиш такова оръжие, изобщо не признавай, че притежаваш умението, преди да си се заклел, че за това нещо… — посочи меча, който Деклан държеше — никога няма да се спомене на друг. Това е твоята споделена тайна с барон Бартоломи, защото това е твоето майсторско изделие. Дори и твоят чирак не трябва да знае разликата между съкровищна стомана и кралска стомана, докато не го обявиш за майстор в занаята. Може никога да нямаш толкова способен чирак, така че не позволявай страхът ти, че тайната ще се изгуби, да те накара да дадеш този дар на некадърник. Винаги ще има способни. — Отпусна ръка на рамото на Деклан и с пълни със сълзи очи добави: — Готов бях да отнеса тази тайна в гроба, само че се появи ти. — Преглътна с усилие и отново се оживи. — Да, и в случай че имаш повод изобщо да признаеш на друг майстор знанието си, прави се ето така.

Погледна Деклан в очите.

— Питаш или пък ти казват: „Това е рядко оръжие. Това е съкровище“. Тогава, ако не се доверяваш да отговориш или пък другият ковач не знае за такова нещо като кралска стомана, благодариш за щедрата похвала. Но ако той е майстор като теб самия и се налага да говориш за това, отговорът е: „Благодаря. Смятам, че е съкровище, подобаващо за крал“. Тогава ще знаеш, че говориш с равен на себе си.

Едвалт спря. След малко, сякаш предчувстваше нещо забележително в живота си, бавно се огледа. Деклан проследи погледа му и видя това, което Едвалт гледаше.

Ковачницата беше в западния край на село Онкон. Местоположението им ги пазеше срещу вятъра спрямо другите жители повечето време, така че пушекът, саждите и шумът да са по-малко досадни. Това беше щастливо съчетание на терен и климат: разположението на ковачницата беше избрано заради кладенеца и лесния достъп до пътя горе.

Едвалт продължаваше да се взира в далечината и Деклан се помъчи да отгатне какво точно вижда. Почти нищо не помнеше от живота си преди да дойде тук някъде на четири-пет годинки. Все пак се загледа мълчаливо натам, накъдето гледаше и Едвалт, защото нещо в този момент изглеждаше съдбовно важно за ковача.

Древното селище Онкон се намираше в земите на Съглашението близо до кралство Илкомен и беше типично за повечето общини на Съглашението. Толкова близо до границата, то не се радваше на обилни приходи от пътници — повечето продължаваха по пътя си на изток до село Баши или на запад до Ибаган, първото градче на Илкомен. Само на по някой нещастен пътник, преценил лошо времето си, му се налагаше да прекара нощта в жалкото подобие на хан в Онкон: там нямаше стаи и гостите преспиваха на пода и дори под масите. Селището оцеляваше от търговия с местните ферми, най-вече овце за пролетния панаир в Илаган, и имаше достатъчно риба от морето, за да се изхранват. Никой в Онкон не беше богат, но и никой не гладуваше.

Местният район, наричан Теснините, представляваше стеснен участък между Западните и Източните владения и беше най-бързият маршрут за пътуване между Северна и Южна Тембрия. Беше се променял през годините, бавно отначало, но напоследък нещата като че ли ставаха по-опасни. Съглашението общо взето все още се спазваше, но дошлите насам слухове за неприятности на изток бяха накарали Едвалт да предупреди съселяните си да си отварят очите за чужденци и да са готови в случай на неприятност.

Деклан понякога се чудеше за големия свят, далече от селото, станало негов дом. Виждаше понякога в морето да минава кораб и се чудеше откъде ли идва и накъде отива.

Това село в малкия регион, известен като Съглашението, свързващ Северна и Южна Тембрия, беше светът на Деклан. Останалото от Гарн включваше пет по-малки континента. Двата най-близки, Аластор и Енаст, бяха заселени от варвари и бойни главатари, някои самопровъзгласили се за крале, събрани в градове-държави и укрепления, но бяха смятани за недостойни за упоменаване от цивилизованите хора. Само търговци и разбойници рискуваха да пътуват дотам. Или поне така му бяха разправяли като момче тези, които спираха, за да им подковат конете, да им поправят наплатите на някое колело или някой хамут, и да отделят малко време да поговорят с едно любопитно момче. Един човек дори твърдеше, че бил пътувал чак до Аластор и бил срещнал хора, които били стигали до другия край на света.

Другите три континента се знаеха само по имена, често оспорвани от картографите и уж населени от чудовища, зли духове, практикуващи най-тъмната магия вещери и множество още ужасии и чудеса. Деклан винаги се беше съмнявал в тези твърдения. Беше срещал достатъчно пътници и беше подслушвал достатъчно хвалби в малкото ханче в Онкон, за да разбере, че с времето и бирата историите се раздуват.

Но познаваше само Онкон.

Смяташе, че не е лошо място за живеене. Харесваше му климатът, защото сезоните покрай бреговете на Теснините бяха меки: летата топли, зимите — кротки. Винаги имаше достатъчно храна и ейл. Морският бриз се усилваше, както винаги по това време на деня, и Деклан пиеше от прохладната му свежест; осъзна, че е уморен до смърт и с пресъхнало гърло.

Отпи от ведрото, вдигна очи и видя, че Едвалт го гледа. Високо само колкото Деклан да го чуе, старият ковач промълви:

— Какво виждаш там вътре, момче?

Деклан се усмихна.

— Дом.

Едвалт кимна.

— Да, и не лош при това. — Сложи ръка на рамото на Деклан. — Когато дойде тук, пътуваше с едно семейство, което не беше твоето. Дадоха те да ми чиракуваш в замяна на това да им оправя фургона… — Гласът му заглъхна. — Само един поглед ми трябваше да разбера, че разказът им е верен, защото ти беше едро момче, с любопитни очи, а техните деца бяха всичките дребни и уплашени. — Засмя се. — Майла страшно се ядоса, че съм взел момче, което няма да ни е от помощ години наред, защото ти беше още съвсем малък. Но от самото начало ти се стремеше да си заслужиш гледането, мъкнеше голямата кофа с въглища и храбро държеше плашливите коне, докато ги подковавах.

— Но ти я спечели, момче. — Сниши глас. — Ти си най-добрият, когото съм обучавал, Деклан, и ако имах свой син, щях да искам да е като теб. Ако пожелаеш да започнеш всичко сам, разбирам, но ако си склонен да се съгласиш, ще съм доволен да поемеш тази ковачница като твоя.

— Остават ти много години занапред, Едвалт, и не знам дали… Не знам. — Деклан се поколеба. Не беше сигурен как го кара да се чувства предложението на Едвалт. — Мислил съм да тръгна и да намеря своя път, да уседна някъде с добра жена, да създам свое семейство.

— Добър избор. Помисли за това. Защото днес те обявявам за майстор ковач и равен на мен.

— Това никога, майсторе.

Очите на Едвалт издадоха чувствата му, но тъй като беше мълчалив човек, той можа само да сложи ръка на рамото на младежа и да го стисне леко, преди да се обърне и да тръгне към дома им.

Деклан остана сам още малко. Умората и чувствата заплашваха да го надвият. После последва Едвалт в къщата.