Крал на пепелища

18. Предателство и заговор

Хату седеше мълчаливо в ъгъла. Беше закусил сам в стаята си и бе останал там, докато го повикат в главната стая на малката къща, където беше вечерял предния ден.

Бяха подредили полукръг от възглавници и бързо стана ясно кои са майсторите и кои наставниците, докато мъжете заемаха местата си. Наставниците отиваха по ъглите на стаята, а майсторите сядаха на възглавниците.

Наставниците бяха учителите с най-висок ранг в Коалтачин и работеха в полза на всички кланове и фамилии, за което им се плащаше щедро, и се радваха на почит от всички, освен от майсторите. Извън фамилии и кланове, те се издигаха до положението си само благодарение на уменията си и произхождаха от всички възможни слоеве. Единствената им отговорност извън обучението беше да остават неутрални във всеки конфликт между фамилиите и клановете, което беше рядкост, но не и нещо нечувано.

Седмината най-могъщи майстори съставяха Съвета. Те управляваха държавата и на тях бе възложено да гарантират, че когато Коалтачин говори на външния свят, ще го прави с един глас. Коалтачин беше известен като Кралството на нощта или Невидимото кралство и повечето му контакти с външния свят ставаха чрез договори и възлагания, които обикновено включваха убийство, коварство, шпионаж и хаос. Съветът контролираше търговията към и от острова било чрез собственост на местен бизнес или чрез изнудване, за да се гарантира лоялност и пазене на тайна. Най-големият източник на богатство идваше от контрола на Коалтачин над повечето от престъпната дейност в голям регион на Северните острови и източните големи градове на Северна и Южна Тембрия.

Един едър червендалест мъж с внушителна външност влезе в стаята, огледа се и като видя Хату, пристъпи към него.

— Кугал! — каза майстор Зусара и принуди явно ядосания мъж да спре. — Моля, седни до мен.

И посочи възглавницата до тази, зад която беше застанал. Кугал спря, кимна и застана до домакина си; и двамата седнаха.

Когато и последният от петимата майстори се настани, майстор Зусара каза:

— Добре дошли. Двама от Съвета са твърде далече, за да стигнат при нас тази сутрин, така че ние петимата, подпомогнати от мъдростта на наставниците, ще решим как да се справим с това, за което ще чуете днес.

Погледна към Хату и с махване с ръката му даде знак, че трябва да застане пред майсторите.

Щом той го направи, Зусара каза:

— Името на това момче е Хату. Близо е до своя ден на възмъжаването. Той е от селото на майстор Фасария. Фасария чака отвън, в случай че пожелаем неговия съвет.

Погледна Хату и каза:

— Сега отдели толкова време, колкото ти трябва, и повтори историята, която ми разказа снощи.

Хату се мъчеше да надмогне нервността си, защото никога не бе говорил пред повече от един или двама души с висок ранг, да не говорим за стая, пълна с майстори и наставници, и никога за нещо толкова сериозно. Всички очи бяха впити в него. Той отново подхвана разказа си, като започна с убийството на търговеца и свърши с прибирането му от бавно потъващата лодка. Няколко пъти близо до края спря, за да надвие сълзите си, но никой не проговори, докато не приключи.

После внезапно майстор Кугал извика:

— Оставил си моя внук да умре!

Беше се надигнал от възглавницата си, но Зусара го стисна здраво за ръката и каза тихо:

— Кугал.

В гласа му имаше достатъчно властност, за да накара майстора с бичия врат да се поколебае и да седне отново.

Хату не разбра дали думите на Кугал бяха въпрос или обвинение и запази мълчание. От един ъгъл зад майсторите някой каза:

— Не мисля, че е имал някакъв избор, Кугал. Според това, което каза Хату, Донти вече е бил мъртъв преди да го освободят.

Изведнъж Хату осъзна, че говори Реза, преобразен от облеклото и сенките толкова, че Хату не го беше познал, когато бе влязъл в стаята.

Зусара кимна в съгласие с най-младия си син.

— Тогава защо са го оставили жив? — попита сърдито Кугал, сочеше Хату. — Защо е бил освободен от онези вещици?

— Много добър въпрос — каза Зусара. Кривна леко глава към сина си и добави: — Ще трябва да поразсъждаваме по това, нали?

Реза излезе напред и махна на Хату да го последва навън. Слязоха по трите стъпала до двора. Отвън на каменна пейка седеше и четеше някакви листове майстор Фасария, управителят на Морасел, острова, където Хату бе живял през по-голямата част от детството си.

Хату знаеше, че той винаги чете всеки доклад, отчет или писмо, изпратено до него. Смятаха го за компетентен майстор, станеше ли въпрос за ръководенето на малкото селце Оташу, и главната му задача бе да отгледа децата, които влизаха в полево обучение.

Фамилията му беше малка и беше възможно когато Фасария умре родословната му линия да свърши и владенията му да се вземат от друга фамилия. Идеята, че друг майстор може да поеме Морасел, изглеждаше странна за Хату. Макар във всяко място, което посещаваше, усещането да беше различно, Оташу го усещаше като… дом. Не можеше да си представи малкия остров без грижливия надзор на майстор Фасария.

Беше се чудил понякога какъв ли е бил Фасария като млад. Никой не се издигаше до ранга на майстор, ако просто е добър администратор. Да си майстор означаваше, че си окървавявал ръцете си, обикновено доста много пъти за много години; и по-важното, означаваше, че си оцелял от нападенията на съперници в Коалтачин, както и на врагове отвън. Човек или се издигаше до ранга, или го наследяваше, но трябваше насилие, за да задържиш това, което имаш. Така ставаше в Коалтачин.

Фасария вдигна очи от листовете си и попита Реза:

— Нужен ли съм?

— Ще ни повикат, ако някой от нас им потрябва — отвърна Реза.

И седна на пейката до Фасария. За Хату остана земята под едно сенчесто дърво.

Майстор Зусара каза:

— Е, това е.

Последва миг мълчание, преди майстор Кугал да каже:

— Той е оцелял и е оставил моя внук да умре! Сигурно крие нещо. Сигурно работи за вещиците!

Зусара познаваше Кугал отдавна; бяха отраснали в едно и също село, тъй че Зусара беше свикнал с гнева му и нуждата му да обвинява други. Но въпреки многото си недостатъци Кугал беше приятел, тъй че Зусара се примиряваше с тях.

— Може би — каза само в отговор.

Чу се друг глас:

— Какво е това, което не ни казваш, старче?

Зусара познаваше насмешливия глас много добре.

— Микиал, не те видях да идваш.

Мъжът в ъгъла се изкиска и отвърна:

— Имаше време, когато щеше да заповядаш да ме набият с камшик, татко, ако ме беше видял. — Висок внушителен на вид мъж на средна възраст излезе от сенките. — Какво е това, което все още не си споделил с нас?

Във въпроса се намекваше идеята, че старият Майстор на майсторите споделя информация така, че да помогне на собствените му цели. Зусара не беше крал в никое отношение, но беше достатъчно умен, за да си осигури мястото на пръв между равните.

— Говорих с ясновидката снощи. Тя прецени, че момчето е сериозна опасност за нас. Той е детето на Огнегривия.

Двама от майсторите и всички наставници не го бяха знаели.

— Невъзможно — промърмори един. — Това е измислица.

— Не само че е възможно, но е истина — отвърна Зусара. — След Великата измяна една дойка във вилата, където семейството на Ланжини чакало новини, видяла идването на вражеските войници, грабнала бебето от люлката и го дала на едно младо момиче, което избягало до брега. Избягало в едно село и дало брошка на един рибар, за да го закара с лодка до мястото на битката.

— Защо ще прави това? — попита Микиал.

Друг майстор каза:

— Изглежда връх на безумието да понесе детето към касапницата.

— Мога само да гадая — каза Зусара. — Може би слугинята е помислила, че бащата на детето все още е в безопасност, че нападението на вилата е било отделно от битката на юг. Ние можем да видим предателството над Огнегривите от гледната точка на историята; тя е имала само миг за това. — Сви рамене. — Или навярно е била подтикната от някакво свойство на магията, за която ясновидката предупреди, този стихиен огън, който гори в момчето.

— Гори… — почна един от майсторите.

Зусара вдигна ръка и го прекъсна.

— Нашата роля в Измяната засягаше битката, не унищожаването на вилата и избиването на кралската фамилия. Научихме за оцеляването на момчето едва след като майстор Фасария прие поръчката на барон Дейлон. — Сви рамене все едно това не е особено важно. — Как е бил отнесен безопасно е любопитно, но няма нищо общо с поетата от нас задача да се грижим за момчето. То…

Майстор Кугал го прекъсна, като почти извика:

— Моят внук е мъртъв, а онова момче живее заради някаква тъмна магия. То е в съюз с онези вещици! Трябва да умре!

Зусара не изпитваше нужда да обсъжда по-деликатните неща и каза просто:

— Съгласен съм, Кугал, но ясновидката предупреди, че при смъртта на това момче би могло да се развихри голямо унищожение. Магията ще потече от него и… — Старият майстор сви рамене. — Дори тя не знае последствията.

— Какво предлагаш? — настоя друг майстор.

— Момчето ще умре, но далече оттук. — На сина си каза: — Доведи Фасария; той чака отвън с брат ти и момчето. — Обърна се към наставниците: — Каквото трябва да се обсъди, е само за майсторите.

Наставниците излязоха и след малко Микиал се върна с Фасария. Той кимна за поздрав и рече:

— Тук съм, Зусара.

— Кажи ни за момчето.

— Той е гневен — каза Фасария без колебание. — Винаги е бил гневен: изгаряше го отвътре още от бебе. Научил се е да го владее, да го крие дълбоко вътре в себе си, но го има. Това е нещо мощно.

— Изгаря го отвътре — замислено каза Зусара.

— Трябва да го убием — извика Кугал.

Фасария изглеждаше изненадан от избухването му, но каза само:

— Не можем.

— Защо да не можем, по дяволите? — извика Кугал още по-силно. Зусара го усмири с жест и след това, сякаш повтаряйки въпроса, се обърна към Фасария.

— Имаме договор и трябва да предадем момчето на лорд Дюмарш следващия месец — заяви Фасария.

— Ти имаш договор, искаш да кажеш — каза Кугал обвинително. — Онази битка беше последното ти задължение на полето и ти забърка всички ни.

— Ти взима своя дял от седемте мерки злато годишно с радост — бе отговорът на Фасария.

— Значи момчето умира — каза Кугал. — Известяваме Дюмарш и приключваме с това. Не е нужно той да научава истината как е умряло. Направи така, че да падне от покрив или да се удави, докато лови риба, все едно. Той изобщо няма да го узнае.

— Ние обаче ще го знаем — каза Зусара. Въздъхна тежко. — Нашата сила не е в богатството ни, нито идва от могъщата ни армия. Нашата сила е в репутацията ни, в това, че сме тайна армия. Не можем да нарушим договор, защото дори едно-единствено неволно споменаване да разкрие някаква двойственост, илюзията, че сме нещо повече от нация на престъпници, ръководеща бандите на половината градове на Гарн, би изчезнала и…

Спря и се обърна към Кугал.

— С колко нокусара смяташ, че разполагаш сред своите банди?

„Нокусара“ означаваше „невидими“ и се пазеше за най-умелите сикари, онези, които постигаха най-високото ниво на обучение и доверие. Те бяха легендарните призрачни воини: убийците, шпионите и агентите на Кралството на нощта, които можеха да проникнат във всяка сграда, колкото и добре да се охранява, и да вземат живота на всеки владетел. Те бяха агентите, които отклоняваха информация и печелеха на някои благородници надмощие над техните съперници. В младостта си Фасария беше един от най-добрите, може би най-добрият от мъжете, включени в този съвет. Дори Кугал бе принуден да признае, че това е знание, в което Фасария е най-вещият.

Кугал отвърна:

— Знаеш не по-зле от мен. Трийсет и един.

Зусара бързо зададе същия въпрос на другите трима майстори, които му дадоха подобни отговори, след което каза:

— И аз имам двайсет и пет. С клановете, които не присъстват, нашите нокусара наброяват по-малко от четиристотин всичко и имаме три пъти повече сикари, разпръснати из половината Гарн. Ще рече, имаме по-малко от две хиляди мъже и жени, които могат да сплашат войски десет, двайсет пъти по-многобройни от тях. Репутацията ни е това, което ги защитава и ги прави ценни, а не магически умения или свръхчовешки дарби. Представата, че имаме магически умения и свръхчовешки дарби, е това, което ни защитава.

— Не можем никога да нарушим договор — завърши той с намек за стомана в тона си.

— Не ме интересува къде или кога става, стига онова момче да умре, тъй че ако искаш да изпълниш договора и след това да го убиеш, ще се съглася. — Кугал огледа присъстващите, готов сякаш да се опълчи на всеки, който би поискал нещо друго.

Фасария сви рамене.

— Ако момчето умре дори и минута след като договорът ни е изпълнен, това е маловажно.

Зусара се съгласи с кимване.

— Една минута би било малко прекалено бързо, за да се избегне подозрението в съучастие. А също така би могло да се окаже ценно да открием защо барон Дюмарш желае да го опази жив и в тайна. Тъй че как най-добре да изпълним тези задачи?

— Нека някой да поеме мисията — каза Фасария. — Да се представят за пътуващо за Маркенет семейство. Момчето трябва да мисли, че е хитрина, и да вярва, че все още сме за него. Ако пристигнат в уречения ден, може да бъде предаден на човека на барона. А след известно време, когато разкрием плана на Дюмарш, могат да убият момчето.

— Кой?

— Нека Реза да поеме младежа — каза Микиал. — Изградили са връзка. Имат си доверие.

— Не — заяви Зусара. — Трябва ни друг. Искам всякаква възможна неприятност да е колкото може по-далече от фамилиите ни.

Микиал помисли за миг, след което погледна стария селски майстор на Хату и го попита:

— Кого предпочита Хату?

— Бодай — отвърна Фасария без колебание. — Студентите го харесват най-много от всички учители. Той е… различен.

Зусара кимна.

— Той е твърд, но също така може да бъде добър. Обича да поучава, поради което някои, които са жадни за знание като Хату, биват привлечени към него. Къде е той сега?

— Някъде на запад в Северна Тембрия. Управителят на селото му ще знае.

— Извести го, че му пращаме… проблем.

Микиал кимна късо.

— За да стигнат до Маркенет в уреченото време, трябва да пратим бързи кораби.

— Кораби?

— Докато не научим повече за онези три кораба, искам да сме сигурни, че момчето ще стигне до барон Дюмарш безопасно. — Помълча за миг, докато премисляше нещо. — Плават през Теснините — каза накрая — до далечния бряг на Северна Тембрия, нагоре до порт Колос, след това до Пащар. Нареждаме на Бодай да срещне Реза и момчето там. След това Реза ще ги остави и Бодай ще придружи момчето до барона. Ще идва от север и ако нещо го сполети, това е възможно най-отдалечено от нас.

— Бодай ли ще убие момчето?

— Ако се наложи. Но бих предпочел друг да е с тях, в случай че нещо се обърка — каза Зусара.

Микиал погледна Фасария и каза:

— Има ли друг ученик, някой в нокусара, на когото той се доверява?

— Той е момче с малко приятели, с този негов нрав… и най-близкият му приятел… — погледна към Кугал, чието лице помръкна при споменаването за Донти, — е мъртъв.

— Той спомена за момиче — каза Зусара.

— Хава — уточни Фасария и кимна. — Близки са и тя също беше приятелка с Донти. Отделянето на тримата беше проблем от време на време. — Фасария се замисли за миг. — Мисля, че е привлечен от нея. Но не съм сигурен дали разбира желанията си; другите му чувства често биват надмогнати от дълбокия му гняв. — Помълча, сякаш премисляше за момичето. — Тя не е сикари все още, но е много добра. Отметнал съм я да се включи в нокусара.

— Къде е тя сега? — попита Зусара.

— На моя остров. Върна се от обучение при Напудрените жени. Според донесенията не е природно надарена и има нужда от повече обучение, или… — Сви рамене. — Някои не са пригодни за този вид служба.

Хвърли поглед към Кугал, който свъси вежди. За разлика от повечето други майстори, Кугал забраняваше синовете и внуците му да бъдат обучавани от Напудрените жени. Казваше, че за други фамилии е добре, но не е присъщо за воин. Другите майстори намираха становището му за странно, но всеки майстор отговаряше за собствената си фамилия, тъй че никой не му се противопоставяше. Повечето смятаха, че Кугал отказва на фамилията си потенциално полезни агенти.

Кугал се постара да запази малко достойнство от неловкия момент и каза:

— Фасария е прав. Някои не са пригодни за такъв вид работа. — Замълча, макар да беше ядосан.

— Това ли е момичето, което отне живота на убиеца? — попита Зусара.

Фасария кимна.

— Смяташ, че е годна да стане сикари?

— Има уменията, но все още не съм сигурен дали притежава нужния темперамент. Ако го има, ще е много ценна.

— Би ли могла да убие момчето?

Фасария сви рамене.

— Не знам… има умението, но пак — темпераментът? В самозащитата е впечатляваща, но да убие приятел? — Сви рамене.

— Най-малкото би могла да го разсее, ако се наложи да пратим друг. — Помълча за миг, после каза: — Той щеше да е по-добър ученик от всички, които съм имал, но гневът му пречи; когато запази хладнокръвие е по-бърз и по-опасен от всяко момче, което съм виждал в училището. Ако беше един от нас, щях да предложа да започне обучението си за нокусара веднага. Би трябвало да може да я надвие във всичко, бягане, бой, всичко, но тя понякога го побеждава. Както казах, мисля, че той я желае… или повече.

— Повече?

— Би могъл да има по-романтични идеи.

— Аха — каза Зусара. — Може би си прав. Той спомена мимоходом за нея, но… — Замълча, докато премисляше, а после каза: — Да, повикай я. Ако тръгнете веднага след като тя пристигне, не би трябвало да имате голям проблем да стигнете до замъка на барона на уречения ден. — Погледна майсторите в стаята и попита: — Имаме ли агенти в Маркенет?

Майстор Ренгара, нисичък слаб мъж, отвърна:

— Имам екип.

Зусара повдигна вежда.

— Цял екип? Защо не го знам това?

Ренгара сви рамене пренебрежително.

— Не е работа на Съвета.

Зусара изгледа за миг по-младия майстор с присвити очи. Ренгара нямаше да е първият, решил да завърти своя лична игра, отказвайки на колегите си майстори полагащия им се дял.

— Ще обсъдим това по-късно. Засега ми трябва да ги известиш. Ще изчакаме момичето да слезе от селото на Фасария и когато тя, Реза и момчето пристигнат в Маркенет, искам там да бъдат предупредени за пристигането на Реза. Ще устроим малък маскарад в подходящия момент.

— Защо да си правим труда с всичко това? — попита Кугал, отново кипнал. — Доставяме момчето в града, за да може Фасария да отдъхне през нощта, знаейки, че договорът му е изпълнен, и след това го убиваме!

Зусара изгледа стария си приятел все едно му е омръзнало да се повтаря, след което прибягна до тон, подходящ за слабоумен ученик.

— Както вече казах, не знаем защо барон Дюмарш толкова се интересува от това момче и защо ни го даде да го опазим, вместо да го задържи в собствения си град. Трябва да разкрием мотивите му и нищо не трябва да ни обвързва с момчето. Достатъчно ясен ли съм?

Кугал се вцепени — не беше свикнал да се му говорят по този начин, — но след малко се отпусна на възглавниците и кимна в знак, че е разбрал. Беше губил достатъчно спорове със Зусара през годините, за да проумее, че е загубил и този. Зусара беше пръв между равни; някой можеше да оспори подразбиращата му се власт някой ден, но не и днес.

— Още нещо, преди да приключим — каза Зусара. — Трите кораба?

Майстор Тагага, с телосложение на хамалин и с тъмни, вечно присвити очи, се обади:

— Кръжащите?

„Кръжащите“ бяха пирати, наречени така заради силния кръжащ вятър, който минаваше през островите, през Теснините, на запад през южните острови и после нагоре по източното крайбрежие на Южна и Северна Тембрия. Улесняваше много пиратите да прихващат търговски съдове.

— Не знам за много банди, които да плават с три кораба в ескадра — каза Зусара.

— А ако са в съюз с онези вещици? — подхвърли Кугал.

Зусара изпита облекчение, че дядото на Донти бе склонен да разшири отговорността за смъртта на внука си, смъквайки донякъде вината от раменете на Хату; това нямаше да промени съдбата на момчето, но щеше да спре Кугал да му досажда за това.

— Може би, но нека да не допускаме, че има връзка, докато не се докаже. По-загрижен съм за пиратска ескадра, която не бяга щом види флага на Коалтачин, отколкото за отдалечената възможност да са в съюз със Сестрите на Дълбините. Онази магия… — Той поклати глава. — Като нищо може да ни се наложи да си имаме работа с онези вещици някой ден, но точно сега непосредствената заплаха е наличието на кораби, които ни предизвикват в собствените ни води.

Другите майстори измърмориха в съгласие.

— Известете всичките ни агенти по островите и по крайбрежието на Северна Тембрия. Трябва да разберем кой е собственикът на онези кораби. Всичко забелязано трябва да ни се докладва, та дори да изглежда нещо тривиално — заяви Зусара. — Има някои, които биха се опитали да пленят някой наш кораб, но те се махнаха, така че не е нужно да ги назоваваме.

Майсторите се спогледаха и кимнаха в съгласие. Коалтачин имаше много малко врагове, всички добре известни на Съвета, но имаше един враг, от когото се бояха най-много и споменаваха с неохота за него.

— Не съм съгласен — заяви Фасария. — Не е нужно да споменаваме онези, но трябва да внимаваме, ако те наистина сега порят водите ни.

Кугал изглеждаше готов да избухне в нов пристъп на гняв, но изражението му бързо се промени и вместо това той въздъхна тежко.

— Фасария е прав. Онези, които… са се махнали по времето на нашите дядовци и прадядовци, те са като нас. — Огледа другите майстори. — Имам доклади от някои от екипите ми. Не нещо важно, просто… намеци, че някой би могъл да е наблизо.

— Нарочно ли си толкова неясен, Кугал? — каза майстор Тагага. — Казвай направо.

Кугал изглеждаше готов да избухне отново, дори срещу Тагага, който пък изглеждаше, повече от готов за сблъсък, ако се стигне до това.

— Майстори! — сгълча ги Зусара.

Кугал го погледна и каза:

— Добре. Онези, които са отказали да се подчинят на Съвета и са заминали на юг, за да се изгубят в Десетте хиляди острова, може би се връщат.

— Защо мислиш така? — попита намръщено Тагага.

— Някой съсипва екипите ми на юг. Някой много умен. Мисля, че ѝ казват Паяка.

— Жена?!

Кугал сви рамене.

— Някои от капитаните ми твърдят, че е жена. Може би е подвеждане, но екипите, на които сме се натъквали, не са обикновени улични бандити и побойници. Имат опит. Добре го прикриват, но го имат.

— Бил ли си предизвикван открито? — попита Зусара.

— Не, но… — Кугал поклати глава. — Нещо предстои. Усещам го.

Зусара помълча, после заяви:

— Ще изчакаме и ще обсъдим това, когато се върнат другите членове на Съвета, и ще известим тези, на които най-много разчитаме, да стоят нащрек и да донасят за всеки намек за… завръщането на братята ни.

Погледна Ренгара и каза:

— И никога повече с това „не е работа на Съвета“ и създаване на екипи там, където никой от нас не знае, че имаш такива. Трябва да знаем за всеки намек за заплаха. За този „паяк“. Може да не е нищо, но може да е… — сниши глас — Ажанти.

Само изричането на думата накара другите майстори да затаят дъх и да настръхнат. Израженията им издаваха, че предпочитат да не са я чули.

С жест Зусара прекрати по-нататъшното обсъждане.

— И ако има нишка от онези кораби до вещиците, ще я открием много скоро. Ще дойде ден, когато ще трябва да сложим край на онези мръсни човекоядни жени, но този ден не е днес.

— Сега нека да се върнем на проблема с момчето — продължи той. — Има ли някой да добави нещо към това, което решихме тук?

След като никой не проговори, Зусара кимна, за да покаже, че заседанието е приключило.

Майсторите започнаха да стават и да излизат. Кугал и Тагага се изгледаха сърдито. Когато Фасария мина покрай него, Зусара каза:

— Кажи на момчето да е готово да отпътува утре.

Старият майстор кимна и кимна и на Микиал на излизане.

Щом Зусара и най-големият му син останаха сами, Микиал попита:

— Защо имам чувството, че това е много по-опасно, отколкото си мислим?

Старият майстор кимна в съгласие.

— Да. Наистина вони на риск.

Издиша дълбоко и продължи:

— Ясновидката си има граници на възможностите и не винаги говори ясно за това, което вижда, тъй че големината на опасността е неизвестна, а това ме безпокои повече, отколкото мога да опиша.

Микиал стисна рамото на баща си.

— Ще кажа на Реза какво трябва да направи с момчето.

И излезе. Зусара огледа най-голямата стая на своя дом, мястото, където бе прекарал по-голямата част от живота си. Не намери никаква утеха в така познатата обстановка, защото в сърцето си знаеше, че заплахата, пред която са изправени, е по-голяма, отколкото бе готов да сподели със сина си.

Хату стоеше в сянката на едно дърво, за да се скрие от обедния пек. Реза лежеше наблизо по гръб и със затворени очи, вероятно дремеше. Фасария махна на Хату да тръгне с него и когато се отдалечиха от дома на Зусара, каза:

— Реза спи ли?

Хату се постара да не се усмихне.

— Съмнявам се. Сигурно ще ме помоли да преразкажа разговора ни веднага щом си заминете.

— Точно за заминаване искам да говоря с теб, а няма много време.

Микиал излезе от сградата и Реза веднага стана — явно не спеше. Микиал махна на Хату и майстор Фасария и те дойдоха при тях.

— Реза, с момчето ще потеглите със сутрешния отлив — каза Микиал. — Татко нареди да ти кажа какво трябва да се направи.

— А, значи зачитаме договора — каза Фасария.

— Зачитаме договора, да — отвърна Микиал.

Фасария подаде на Хату пътната си торба.

— Тъй като той няма да тръгне до заранта, а аз заминавам още щом стигна до пристанището, може да поноси торбата на стареца за последен път. — Махна на Хату да го последва и се обърна.

Реза понечи да ги спре, но Микиал каза:

— Върни се веднага щом приключиш, Хатушали.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, Фасария рече:

— Може да са момчетата на Зусара, но аз все пак съм майстор.

Изгледа Хату и продължи:

— Ще те питат за какво сме си говорили. Ще свиеш рамене и ще кажеш, че старецът е бърборил за живота.

— Учителю?

— Ти си от последния ми клас ученици, Хату. — Старият учител въздъхна със съжаление. — Да, ти, Донти и другите сте моят последен клас. Скоро няма да съм повече майсторът, който контролира Морасел. Ще ми оставят къщата, но фамилията ми ще бъде погълната от друга. Нямам мъжко потомство и единствената ми останала дъщеря е женена за друг майстор, така че вече е част от неговата фамилия.

Хату тръгна със стареца, който крачеше енергично, макар и бавно. Не знаеше какво да каже.

— Аз съм най-старият жив майстор в Коалтачин — продължи Фасария. — Има поговорка, че старостта носи мъдрост. Ако това беше вярно, нямаше да си тук, за да ме изпратиш до лодката, която ще ме закара до дома да чакам идването на смъртта.

Хату се разтревожи. Понечи да отвори уста, но Фасария вдигна ръка и го спря.

— Когато бях на твоите години — каза той — и напуснах дома си, за да пътувам и да се уча от по-големите и по-знаещите, си въобразявах, че или ще живея вечно, или ще загина славно в служба на моя народ. — Сви рамене и се усмихна тъжно. — Не съм и сънувал, че в деня на моето оттегляне ще съм последният от моя клас, останал жив. Зусара е с почти десет години по-млад от мен и беше член на екип, който веднъж ръководех за малко, когато той беше на твоите години.

Загледа се в далечината.

— Всичките ми братя, синове, племенници, всички мъже членове на фамилията ми умряха преди мен. Жена ми умря преди години. Нямам дори внучка, която да омъжа за някой обещаващ младеж, годен да поеме задачата да води фамилия, дори и толкова малка като моята.

Стигнаха главния път към града и продължиха надолу. Хату знаеше, че това, което чува, е важно, макар и да не знаеше защо, затова съсредоточи вниманието си.

Когато доближиха покрайнините на Корбара, Фасария каза:

— Ще ти се кажат неща, когато стигнеш в Маркенет, неща, които би трябвало да изяснят загадката на ранния ти живот. Бих ти казал, но… — Замълча и попита: — Зусара ме нарече бабичка, помниш ли?

Хату само кимна, уплашен да не ядоса майстора с неуместни приказки.

Фасария се засмя.

— Често ме наричаше така, когато бяхме млади. — Повървя бавно, потънал в размисъл, а после каза: — Наближаваме края, Хатушали.

— Учителю? — каза Хату, за да покаже, че не разбира.

— Всичко си има срок на живот. Някои срокове са много дълги, като държавите. Съглашението на Петте кралства е продължило над четиристотин години, дори по-дълго, ако човек смята и мирния период, който е позволил да се сключи Договорът за Съглашението.

— Някои хора мечтаят творенията им да останат трайни, да живеят вечно, но всичко умира, рано или късно. — Посочи в далечината, където смътно можеше да се види планински връх, издигащ се през дневната омара на северната страна на острова. — Онази планина ще се изрони някой ден; дори най-здравите скали отстъпват на дъжда и вятъра. Така е с всички неща. — Погледна към небето и добави: — Кой знае? Може би някой ден и самите звезди ще умрат.

Вече навлизаха в предградията и Фасария трябваше да повиши малко глас, но все пак успя да задържи разговора само между тях.

— Тъй че, Хату, това също е свършек.

— Кое, учителю? Наистина не разбирам.

Фасария се усмихна.

— Ще разбереш някой ден, може би дори скоро… Сега, един въпрос. Хава? Близки ли сте?

Хату се изчерви.

— Тя и Донти… — Усети как го жегна болка само при споменаването на изгубения му приятел. — Тя е най-добрата ми приятелка.

— Вярваш ли ѝ?

Хату кимна.

— Недей — каза Фасария. — Като стигнеш в Маркенет и чуеш каквото ще ти каже барон Дейлон, тогава си прецени на кого ще се доверяваш. Боя се, че ще си несигурен, но се довери на инстинктите си, те са всичко, което имаш. Понякога те наистина са единственото, с което разполагаме.

Хату го гледаше объркано. Фасария му даде знак да го последва до едно сравнително тихо място.

— Това те притеснява. Защо?

Хату се поколеба, а после отвърна:

— Тя е моя приятелка.

Фасария го изгледа, а после поклати глава.

— Наблюдавах ви, докато отраствахте тримата, ти, Донти и Хава. Тя е повече от приятелка.

Хату сви рамене, не знаеше какво да каже.

— Зусара каза ли ти приказките си да не се влюбваш? Каза ли ти, че жените само ще те направят по-слаб?

Хату кимна. Боеше се да заговори заради чувствата, които кипяха в него: гняв, смут и много други, които не можеше да назове.

— Лицемер е от малък — каза старецът с тъжна усмивка. — Не само се е влюбвал, правил го е два пъти. Едновременно! — Изкиска се. — Все пак е бил прав, когато те е предупредил да не се увличаш по никоя жена в квели наскости. — Изгледа Хату за миг, след което попита: — Каза ли ти защо?

— Че ако тя забременее…

Фасария го прекъсна с махване с ръка.

— Това е глупост. Може да е проблем, да, но не за това на учениците им е забранено да се съешават.

— Каква е причината тогава, учителю?

Фасария се засмя.

— Сексът може да е силно лепило, момче, а ако си влюбен истински в някого, ти си обвързан с него. — Погледна Хату, щом влязоха в пазара, последния, който Хату, Донти и Хава бяха наблюдавали от един покрив наблизо, сякаш преди цяла вечност. — Знаеш ли защо ни се иска да избегнеш това?

Хату поклати глава.

— Защото онези, които се издигат до сикари или дори още по-високо, до нокусара, трябва да поставят на първо място своята държава и фамилия. На старата реч нашите нокусара, убийците, които се представят за конкубинки, съпруги или куртизанки, се наричат ноконочи. Смърт беше за всеки мъж от нокусара, който вземе такава жена за своя любовница. За бойците като твоята приятелка Хава, жена сикари, имахме други имена, но в крайна сметка правилото се прилага по същия начин.

— Не можеш да си верен на двама господари, гласи една стара поговорка. И това е вярно за господар и съпруга, така че ви предпазваме от необходимостта да правите този избор — продължи той. — Ако служиш с някого, когото обичаш, и се окаже, че трябва да го изоставиш, да го осъдиш на смърт или залавяне, за да изпълниш мисията си… — Махна с ръка към пазара и улиците, водещи до пристанището. — Сега разбираш ли?

Хату не каза нищо. Спомни си какво бе изпитал, когато бе изоставил Донти, после осъзна, че не може да си представи да направи такъв избор с Хава. След малко кимна, че е разбрал.

Мълчаха, докато не стигнаха до кейовете.

— Учителю, ако не съм роден в Коалтачин, защо… — Трудно му беше да намери думите.

— Защо те отгледахме като един от нас ли?

— Да, учителю. Щом не мога да съм от квели наскости, защо не съм бил… просто даден за чирак в обикновен занаят?

— Беше ми възложено да те отгледам. Тъй като съм човек, държащ на думата си, и майстор, това означаваше, че трябваше да се отнасям с теб все едно си мой син или племенник. — Усмихна се. — Мое дете, за каквито ви имам всички ученици на острова ми.

— Ще е лъжа да кажа, че те обичам повече от другите, Хатушали. Ти определено беше един от по-интересните ученици в школата ми, но привързаността към учениците започна да отмира с моите синове и останалите от фамилията ми. Но съм сигурен, че ти предстои да играеш роля в бъдещето на Коалтачин, и макар да не знам дали ролята ти ще е за добро, или за лошо, моят дълг беше да ти дам колкото мога повече знание, за да можеш да я изиграеш. — Стигнаха до края на кейовете и той добави: — А сега се върни в дома на Зусара и се наслади на сготвеното от жена му, и помни, че всичко, което той ти е казал за жените, е лъжа, и че задачата ти от сега насетне е да отсяваш лъжите от истината.

Помълча, после каза:

— Реза е умен, така че не споделяй с него нищо от това, за което си говорихме, а когато Хава се присъедини към вас…

— Хава идва с нас? — възкликна Хату и прекъсна майстор Фасария. Усети се, че е нарушил благоприличието, и добави: — Извинете, учителю. Моля да ми простите.

— Няма нищо. Аз никога не бих ви събрал отново, но може би ще е за добро. На нея ще възложат да те държи под око, така че аз ти възлагам да държиш нея под око.

Погледна Хату в очите.

— Това може би е последното ми идване тук, Хатушали. Със сигурност е последният път, когато ще видя лицето ти. Дано боговете, които почиташ, да са благосклонни към теб.

Протегна ръка и Хату му подаде торбата, а после загледа как старецът се отдалечава към чакащия го кораб.

Дълго стоя вцепенен, после издиша дълго, щом осъзна, че е затаил дъх, обърна се и тръгна към дома на майстор Зусара. Помъчи се да запази спокойствие, но сърцето му се бе разтуптяло от новината, че Хава идва. Искаше му се да затича по улиците.