Крал на пепелища

17. Неочаквана плячка и внезапна опасност

Деклан обърна заготовката и Юсан замахна с чука.

Младежът се развиваше добре в новата ковачница и може би щеше да се окаже по-добър ковач, отколкото бяха предвиждали с Едвалт. Деклан се зачуди дали това се дължи на това, че той, а не Юсан беше калфа на Едвалт, засенчвайки дарбите на младока, или просто на съзряването на Юсан и на това, че вече се отнася към занаята по-сериозно.

— Добре, добре — каза Деклан, след като Юсан изчука метала в първата му форма на меч; бяха работили заедно достатъчно дълго, тъй че думи почти не бяха нужни, а и той знаеше точно кога трябва да обърне желязото.

Юсан кимна, остави чука и надигна ведро с вода, за да полее метала и да го подготви за второто коване.

— Добре се справи — каза Деклан, щом от все още нажежения прът със съскане се надигна пара. — Гънките ти вече са по-добри. Оформянето ти е по-бързо. — Остави изстиващия метал на наковалнята. — Продължавай така и скоро ще си калфа.

Юсан се усмихна.

— Наблюдавах на какво те учеше Едвалт, но като твой чирак… — Сви рамене. — Налага се да върша повече, отколкото да мъкна въглища… и да бера боровинки. — И двамата се засмяха. — Метене, чистене, всичко е същото като в Онкон, но тук вече върша и истинска работа.

— Ако останеш след като те обявя за калфа и вземем нов чирак, той ще трябва да изтърпи същото.

Зацапаното със сажди лице на Юсан се намръщи замислено.

— Имам ли заложбите на майстор?

Деклан кривна глава и сви рамене.

— Искрен въпрос. Ще знам по-добре, когато те обявя за калфа. Няма да те подведа, Юсан. Ако имаш заложбите на майстор, ще останеш; ако не, ще идеш да си потърсиш по-добър учител или да си отвориш своя ковачница. Много ковачи имат добър живот и без да стигнат званието майстор. Но мисля, че е по-вероятно сега, след като работиш истинска работа, отколкото когато бяхме в Онкон.

Юсан го гледаше сериозно.

— Ясно. Просто си мислех, че на теб ти е лесно през всичките онези години.

— Разбрах те — отвърна Деклан. — Но честно казано, ти знаеш достатъчно, за да те оставя да движиш нещата тук, когато ида да закарам тези мечове на барон Родриго или пък да пътувам да купувам желязо… — Юсан се усмихна и Деклан видя радостта му. — Дай сега да почистим и да идем да пием по един ейл.

Юсан се засмя.

— Имаш предвид да почистим и да идем да видим Гвен. — Деклан леко се изчерви при тези думи, тъй че Юсан добави: — Ти иди, а аз ще почистя. Ще дойда след това, за да можеш да имаш малко време насаме с нея, уж че си там само за ейл.

— Благодаря — каза Деклан. — Е, стига да мога само да спра баща ѝ да настоява да пия уиски…

— Уискито си го бива — каза Юсан. — Само дето ако прекалиш, плащаш скъпо на другата сутрин, бързо го разбрах това.

— Точно затова ще остана на ейл — каза Деклан и отиде до голямата каца с вода, която служеше за пиене и в края на деня за измиване на лице и ръце. Юсан щеше да я излее, след като и той се измиеше, и да я напълни отново на заранта.

Бързо се уми, махна на Юсан и тръгна към хана „Трите звезди“. Беше в Хълма на Беран вече от месец, успехът му бе гарантиран от неочакваното пристигане на барона на Железните хълмове три дни след като се съгласи да купи ковачницата.

Барон Родриго беше толкова впечатлен от меча, който Деклан му показа, че след малко пазарене Деклан се оказа с достатъчно злато за провизии и предплащане на желязото, което им трябваше, и да плати на хора да ремонтират ковачницата, така че двамата с Юсан да се съсредоточат върху правенето на оръжията. С остатъка, платен при получаване на оръжията, щеше да притежава ковачницата поне две години по-скоро, отколкото беше планирал. Животът тръгваше по-добре, отколкото си го беше представял в Онкон.

Когато стигна до хана, се поколеба и си наложи да не изглежда неспокоен. В характера му беше да таи неща дълбоко в себе си, както му бе казал Едвалт. Знаеше, че се превръща в обект на шеги сред тези, с които се бе запознал след идването си в Хълма на Беран, затова че Гвен вече е заявила претенции над него, и нещо извратено в това го караше да се бунтува. Имаше нужда да изглежда все едно сам си е господар на живота, въпреки че беше лапнал по умното момиче от другата страна на тази врата, а нямаше отговор на въпроса защо. Просто искаше да прави нещата както и когато той реши.

Влезе и видя няколко познати, както и неколцина непознати, настанили се на една маса в ъгъла, пътници, ако се съдеше по външността им. „Трите звезди“ не беше най-добрият хан, но беше разположен край южния вход за градчето и често биваше първата спирка за пътници, пристигащи от Маркенет. Местоположението му се беше оказало критично важно за успеха на Леон и макар едва ли да беше луксозно място за отсядане, вършеше работа и предлагаше по-добро от средното качество храна и пиене.

Щом стигна до тезгяха, Деклан кимна на Леон, който моментално извади затапена бутилка, но Деклан вдигна ръка.

— Утре ставам рано. Само ейл.

Леон го изгледа накриво за миг, после сви рамене.

— Щом казваш. — И наля голяма халба ейл.

Деклан се озърна из помещението, а Леон сложи ейла пред него и каза:

— Тя е в кухнята.

Деклан се опита да се престори, че изобщо не е гледал за Гвен, но беше достатъчно разумен, за да си замълчи, тъй като Леон щеше само да продължи да го дразни. От два дни не беше идвал в хана и се надяваше да прекара цялата вечер в приказки с Гвен.

Три пъти бяха оставали след като Леон беше затворил и Деклан вече бе сигурен, че тя ще легне с него на драго сърце, ако той настои; но колкото и да я желаеше, знаеше, че няма никаква надежда връзката им да се окаже само флирт. Не беше такова момиче, да ляга с който и да е мъж, да легне с нея щеше да е все едно да ѝ направи предложение за брак, и макар да започваше да гледа на това като на неизбежност, не беше готов да се откаже от илюзията, че и той има някаква дума по въпроса. Беше заклещен между желанието да направи стъпката и да я направи своя жена, но… нещо също така го задържаше.

Вратата към кухнята се отвори и се появи Гвен с голям поднос в ръце. Зад нея вървеше друго момиче, Деклан не го познаваше: държеше непохватно по-малък поднос и се мъчеше да не го разсипе. Беше слабичко, все едно недохранено, и хубавко: с бяло лице, тъмна коса и големи сини очи. Беше още малко, най-много на четиринайсет или петнайсет.

— Коя е тази? — попита Деклан точно когато Гвен го видя и лицето ѝ видимо светна.

— Нова е — каза Леон.

— Трябва ти втора слугиня?

— Ще потрябва, рано или късно — отвърна Леон и го погледна с присвити очи. Деклан беше опознал добре това изражение, откакто бе дошъл в града. Беше подозрителното изражение на Леон. — Някой ден току-виж някой умник дойде и ми вземе момичето. — Замълча и продължи да го гледа многозначително. — В смисъл, някой достатъчно умен да разбира от хубост. — Обърна се, взе един парцал и започна да бърше разлетия по тезгяха ейл. — Ще ми трябва момиче, което да я замести.

— Та тя е още дете — каза Деклан, докато гледаше как Гвен помага на момичето да сервират храната.

— Майка ѝ ще има бебе скоро, а без мъжа ѝ, който да я осигурява, не може да храни още една уста. Тъй че я взех, за да изкарва по нещо. — Сниши глас и добави: — Позволявам ѝ да носи остатъците на майка си. Тя има още три, и трите по-малки от нея.

Деклан поклати глава.

— Къде е татко ѝ?

— Търговци на роби го отвлякоха, някъде месец преди да дойдеш. Една дръзка банда нахлу тука и офейка преди да пристигне патрулът на барона. Някои от момчетата ни се опитаха да ги убедят да подгонят разбойниците, но войниците на барона отказаха да минат границата.

Деклан нямаше думи. През краткото си пътуване бе разбрал колко безопасно и благополучно е в Съглашението — докато там не се появиха търговците на роби.

— Такива неща често ли се случват? — попита накрая.

— Не толкова, че баронът да направи гарнизон тук — каза Леон малко жлъчно, но като видя изненаданата реакция на Деклан, добави: — Не ме разбирай погрешно. Барон Дейлон е добър владетел, в сравнение с повечето. Данъците не са невъзможно тежки, има какво да ядем и търговията върви. В началото, когато отворих хана, преди да се роди Гвен, се смятах за късметлия да имам двама-трима пътници на седмица да се отбият за храна или пиене. Сега имам по трима-четирима на ден и стаите ми за нощувка са пълни.

— Не — рече той, за да сложи край на темата, — баронът е добър човек, но наистина един гарнизон няма да ни е излишен, градчето вече се разрасна. Повече от половин час езда е от гарнизона на Истърли, а много неща може да се случат за час. — Сви рамене. — Нямаме нито кмет, нито пристав, само един съвет, който решава спорове и такива неща, неофициално. Не върви да занимаваме барона с такива дреболии, нали разбираш?

Деклан кимна. Знаеше, че и най-лошото правосъдие е по-добро от никакво. Онкон беше толкова малко село, че почти всички спорове се разрешаваха с пълно съгласие и повечето се уреждаха мирно. В живота си два пъти беше видял някой да бяга от селото, за да не си загуби живота, но този вид местно правосъдие не му беше напълно чужд.

Гвен дойде при тях и му каза с топла усмивка:

— Добре дошъл, Деклан. — Обърна се към момичето зад нея и добави: — Това е Мили.

Момичето се усмихна свенливо и кимна за поздрав.

Деклан отвърна с вежлива усмивка, след което погледна Гвен.

— Заета си, виждам.

— Да, много — отвърна тя и добави: — Като свърша, ще се видим. Мили, ела с мен.

Леон се покашля и Деклан се обърна и видя, че го чака нова халба ейл.

— Изглежда, май ще се позадържиш тук.

— Така изглежда — отвърна Деклан.

Чувстваше се по-голям глупак от всякога. Отчасти съзнаваше, че е обречен да се събере с Гвен, но беше достатъчно упорит, за да негодува да му се казва какво да прави, въпреки че никой не му казваше какво да прави: просто изтъкваха очевидното.

В рядък за нрава му момент на раздразнителност се опита да престане да следи с поглед Гвен, докато тя обикаляше из гостилницата, но беше трудно. Станало беше толкова явно, че Гвен е хвърлила око на новия ковач, че другите млади мъже в градчето бяха престанали да се опитват да я ухажват. Никой от предишните ѝ ухажори не гореше от желание да се изправи срещу един ядосан млад мъж, който като че ли можеше да пребие всички в Хълма на Беран. Понеже няма такова нещо като хилав ковач, а Деклан се държеше по начин, който говореше, че може и да не гори от желание да се бие заради Гвен, но е готов.

Все пак колкото и да изгаряше от желание да се позадържи насаме с Гвен, сутринта щеше да дойде все едно колко малко щеше да спи. Смяташе да довърши поръчаните оръжия до два дни и да ги достави в замъка на барон Родриго до седмица. Беше известил Ратиган, че ще му трябва голям фургон и впряг с четири коня за деня след като приключи, и също така знаеше, че Ратиган ще е много сърдит, ако не са готови да тръгнат в деня, в който пристигне. Усмихна се, щом осъзна, че въпреки сприхавия си нрав Ратиган му беше станал нещо като приятел и че всъщност очаква с нетърпение да се видят пак.

Мисълта за Ратиган го върна към пътуването им, което на свой ред го накара да се замисли за Роз. Не беше получавал вест от нея, откакто я бе оставил при съпруга ѝ. Не беше толкова изненадан, че Хълмът на Беран е отдалечен от обичайните ѝ маршрути, а не допускаше, че би имала някаква неустоима причина да дойде и да го потърси. Все пак се зачуди как ли я кара.

Запознанството му с Гвен беше променило много неща. Роз беше чудесна жена, която го бе научила на всичко, което знаеше за секса… но за искрени чувства? Не. Те бяха за Гвен.

След половин час работата в гостилницата намаля и Гвен дойде при него, след като нареди на Мили да почисти масите.

— Как си? — попита го с усмивка, която отново накара Деклан да се почувства едновременно чудесно и нервно.

Той отвърна на усмивката ѝ и каза:

— Добре съм. Уморен съм малко. Ще карам товар до Медни хълмове.

Изражението ѝ се промени.

— Ще те няма доста време, значи? — Изглеждаше притеснена.

— Две седмици — отвърна той. — Юсан ще се грижи за ковачницата, докато ме няма.

— Пътници предупреждават за разбойници напоследък — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Пази се.

— Ще се пазя — отвърна той, доволен, че се тревожи за него. — Ратиган е достатъчно корав… — канеше се да каже „кучи син“, но се овладя, — а и аз мога да се оправям с меч. Освен това оттук до границата минаваме по непатрулирани пътища само един ден. Има гарнизон в Средна долина и след това са патрулирани пътища чак до Калар и до границата с Медни хълмове.

Казали му го бяха местните търговци и се надяваше да я успокои с това. Не искаше да влиза в разходи за допълнителна охрана, но ако тя настоеше за това, сигурно щеше да го направи. Изненада го мисълта колко много значи за него доброто ѝ мнение.

По-нататъшният им разговор бе прекъснат от пристигането на Юсан. Гвен го поздрави и каза:

— Ще ви донеса ейл, а после трябва да видя онази тайфа в ъгъла дали ще искат още по едно.

След като ги остави, Юсан се усмихна на майстора си и рече:

— Май си прекарваш приятно с ейла.

Деклан го изгледа уж неодобрително, но после се усмихна и кимна.

— Съвсем приятно.

Юсан се озърна през рамо да види дали Гвен няма да го чуе, а после сниши глас:

— Знам, че вече си майсторът ми, но се познаваме достатъчно дълго, за да мога да ти кажа ясно, че си идиот, ако скоро не направиш нещо.

— Какво да направя?

— Наистина ли толкова бавно схващаш? Ти си ми толкова като голям брат, колкото и майстор, Деклан, но стане ли дума за Гвен, си глупак. Тя няма да чака вечно. Знаеш ли, че и други младоци са започнали да се навъртат около нея, когато не си тук?

— Как да знам какво става, когато не съм тук… — почна той, но после осъзна, че Юсан просто е в течение на местните клюки. Видя как изражението на Юсан се промени, обърна се и видя Мили — излизаше от кухнята и си бършеше ръцете в престилката. Тя усети погледа на Юсан и се изчерви, след което забърза към Гвен, която говореше с клиентите на масата в ъгъла. Погледът на Деклан се върна на чирака му, който почти беше зяпнал.

— Коя е тази? — попита Юсан. Деклан погледна отново към Мили и видя как наднича към тях над рамото на Гвен и как после бързо извръща очи. Осъзна, че макар на него да му изглежда малка, Мили е само с година-две по-млада от чирака му. Видя, че Леон наблюдава всичко това с лукава усмивка, и подхвърли:

— Има нещо около този хан.

Юсан не споделяше неохотата на Деклан да издава открито интереса си. След като видя, че момчето не обръща внимание на ейла, който Гвен бе поставила пред него, Деклан го потупа по ръката.

— Какво? — стресна се чиракът му.

— Ейлът ти — каза Деклан и посочи голямата глинена халба на масата.

— О — каза Юсан и удари дълга глътка. После попита: — Какво знаеш за Мили?

Деклан му разказа каквото бе чул от Леон, а Юсан седеше зяпнал момичето, докато го слушаше. След като свърши, Деклан попита:

— Е, и сега какво?

— Мисля, че е точно подходяща — измърмори Юсан.

— Подходяща? — Деклан се намръщи. — За какво?

Юсан погледна майстора си и отвърна:

— За мен!

Деклан се постара да не се засмее.

— Така ли? Може би би трябвало да поговориш с нея, преди да се ожените.

Юсан наведе поглед смутено, но след това погледна майстора си в очите. Деклан позволяваше на чирака си много повече фамилиарност, отколкото бе обичайно в занаята, и приемаше предизвикателното изражение на момъка, без да се дразни.

— Не съм толкова глупав — каза Юсан. — Но в Онкон така и не срещнах момиче… в смисъл, срещах се с момичета, но… знаеш.

Деклан въздъхна. Знаеше какво има предвид Юсан. Ако нещата не се бяха развили, както се развиха, Роз несъмнено щеше да се погрижи за обучението на Юсан, но без да се взима предвид тази подробност, Деклан разбираше, че той беше този, за когото момичетата в селото си мечтаеха, ковачът, а не чирачето.

— Довърши си ейла и се върни в ковачницата — каза той на Юсан. — Аз ще се позадържа да си поприказвам с Гвен.

Изражението на Юсан издаде, че заповедта не го радва, но си замълча. Само кимна и отпи глътка ейл.

— Сигурен съм, че Мили забеляза твоето… внимание — каза Деклан. — Ако не си я уплашил до смърт, ще разбера от Гвен дали има интерес да се запознае с теб.

Донякъде умилостивен от това, Юсан кимна и огледа помещението. Мили трябваше да се е върнала в кухнята, защото той довърши ейла си, без дума да каже, стана и излезе от гостилницата. Деклан се зачуди дали понякога и той изглежда толкова глупаво на Гвен, колкото Юсан би трябвало да изглежда на Мили. Дано да не беше така.

Щом последните клиенти си тръгнаха, Гвен дойде при него и каза:

— Искаш ли още нещо?

Каза го уморено, почти на ръба на сприхавост.

— Мислех, че можем да поговорим — каза той, след като тя взе празната халба пред него.

Няколко изражения пробягаха по лицето на Гвен, щом остави халбата. Внезапно се наведе и целуна Деклан по устата, после леко се отдръпна, погледна го в очите и каза:

— Деклан, ти си мил мъж и обикновено ми е приятно да си бъбрим, но си тъп като галош понякога. Уморена съм и ме чака още шетане, така че се махай оттук, преди да съм се ядосала.

— Защо ще се ядосваш? — попита той объркано.

— Или знаеш какво искаш, или не. Вече отхвърлих няколко кандидати, а някои от тях имат богати бащи. Омръзна ми да чакам един мъж, който е толкова глупав да… — Вече видимо на ръба да се ядоса, Гвен продължи: — Гледай да знаеш какво да ми кажеш, когато се върнеш, или ще престана да пренебрегвам онези богаташчета! На деветнайсет ставам това лято и трябваше да съм се омъжила и с бебе още миналата година. Татко няма да ме държи тук вечно. Имаме ново момиче, което значи, че е време да тръгна по своя си път.

Грабна празната халба, обърна се и го остави загубил дар слово, докато я гледаше как се отдалечава.

Деклан бавно стана и излезе, зачуден какво пък е сбъркал този път. И по-важното, какво да направи. Докато вървеше към ковачницата, си помисли, че май е трябвало да обърне повече внимание на онова, което Юсан се бе опитал да му каже.