Крал на пепелища

6. Неравностойни таланти

Хава седеше и се мъчеше да изглежда спокойна, но не беше. Беше ядосана и отегчена от урока, което я правеше необичайно неспокойна.

Сексуалната част от обучението ѝ се бе оказала малко трудна, но тя се опитваше да примири казаното ѝ как да се държи с това, което чувстваше за тези неща. Едно постоянно разочарование се бе задържало у нея през месеца, който беше прекарала с Напудрените жени, и тя започваше да се чуди дали и Хатушали изпитва същото. Той определено бе изглеждал ядосан повечето пъти.

Също така се притесняваше от това как мислите ѝ отново се бяха обърнали към него. Мисленето за него и в по-малка степен — за Донти, беше безпредметно, тъй като тя знаеше, че вероятно няма да види пак нито единия, нито другия от двамата си приятели. Въпреки че Коалтачин нямаше огромното население на по-големите кралства или дори на някои от по-могъщите баронства, жителите му се бяха разпръснали из половината свят. Тази мисъл ѝ носеше повече отчаяние, отколкото можеше да си обясни, но пък през целия си живот беше знаела, че това може да е бъдещето ѝ. Донти беше предопределен да стане майстор господар, ако сам не си попречеше, и макар да не можеше да си обясни как и откъде го знае, Хава чувстваше, че съдбата ще отведе Хату далече от училището им. Все пак неизбежността на нещо не правеше по-лесно справянето с нея, щом дойдеше, реши тя.

Настоящият урок беше за това как да бъде ноконочи: красива жена, която може да се люби и да ласкае, без това да изглежда сервилно. Всичко това беше непостижимо за Хава. На някои ученички, изглежда, им идеше отръки да флиртуват и ласкаят по точно подходящия начин, но тя не го можеше. Чудеше се как се очаква от нея да се смее на жалко остроумие или на лоша шега, ако в тях няма и капка хумор. Също така ѝ беше трудно да отговаря бързо, след като повечето пъти трябваше да помълчи, за да помисли за отговор. Трудно ѝ беше да е сладкодумна — това не беше в природата ѝ. Биваше я в говоренето без заобикалки, както биха потвърдили Хату и Донти, но бърборенето ѝ бе неприсъщо. Нямаше нищо против мълчанието, но стигнеше ли се до разговор, искаше да говори за нещо, за каквото ѝ да е, стига да е интересно.

По-рано беше мислила, че същинският секс би могъл да се окаже най-тежката част от обучението, но освен болката при загубата на девственост се беше оказало до голяма степен банално. Хава беше отраснала между селяни и беше виждала секс между животни преди да научи какво точно гледа, и когато за първи път бе легнала под мъж, същинското преживяване от това беше единственото нещо, което ѝ се бе сторило чуждо. След този първи път бе имало моменти, когато се беше радвала да открие разни неща за собственото си тяло и как реагира то. И извличаше удоволствие от това да научава всяко ново нещо: благодарна беше за това как по-опитните ѝ учители слушаха какво им разказва и ѝ помагаха да стане по-изкусна във всеки сексуален акт. Явно за да си добър сексуален партньор изискваше ниво на самопознание, каквото на повечето мъже и жени като че ли липсваше в Коалтачин, или може би в целия Гарн, поне според това, което ѝ казваха учителите ѝ.

За Хава сексът с жени инструкторки и други ученички беше най-труден за понасяне; тя ценеше женската красота и някои актове бяха съвсем приятни, но общо взето предпочиташе коравите мускулести тела на мъжете. Е, на някои мъже поне. Някои от партньорите ѝ се бяха оказали толкова трудни за нея, колкото и жените.

Докато се опитваше да върне вниманието си към урока, Хава се усмихваше кисело на това, че Неса отново се беше наместила точно пред инструкторката, вече възрастната, но все още привлекателна госпожа Мълри, която ръководеше школата. Неса изглеждаше решена на всяка цена да бъде най-добрата ученичка, въпреки че това не беше състезание. И през последните месеци инструкторите като че ли бяха съвсем наясно с поканите ѝ за внимание.

Хава не можеше да прецени възрастта на госпожа Мълри, но допускаше, че би могла да ѝ е майка, може би на трийсет и пет или дори на четирийсет. Все още беше здрава и стегната, докато повечето жени на Коалтачин бяха похабени от тежък труд и раждането на много деца, и осанката ѝ говореше за авторитет.

В Корбара Хава понякога беше виждала жени като Мълри, носени в носилки или ходещи по улицата със свита: съпруги или любовници на богати чуждестранни търговци и пътници. Като дете си беше мислила, че тези жени почти не са хора, а някакви същества с митична красота и изящество. Чак след като бе станала по-голяма, бе научила за козметиката, за боите за коса и облеклото, предназначени да съблазняват. Все пак да бъде учена от жена като тази я беше интригувало за известно време. А и госпожа Мълри излъчваше някаква властност, каквато не беше виждала у чуждоземните жени, посещаващи Корбара, властност, която се коренеше по-скоро в нейните способности, отколкото в положението ѝ в обществото. Беше с тъмна коса, смугло лице, тъмни очи и пълни устни. Тъкмо очите ѝ намекваха за сила повече от обичайната у повечето жени, които Хава беше виждала. Тази сила, под цялото изкуство на съблазънта и манипулирането на мъже и жени, бе по-малка у другите инструкторки: всички те бяха вещи, но никоя не можеше да се сравни с госпожа Мълри. Тя правеше всеки урок да изглежда лесен и неизискващ усилия, докато ученичките не се опитат да повторят това, на което ги учеше. Съчетанието на красота и сила в нея беше заинтригувало много Хава през първите няколко седмици. Сега новостта се беше изтъркала и Хава се чудеше дали всички тези добре облечени напудрени жени са били като Неса на нейната възраст.

Неса показваше задълбочено внимание към урока и Хава отново се зачуди защо тя като че ли е решена да е най-добрата във всичко. Радваше се, че е така, защото така Неса по-малко ѝ досаждаше. Неса не беше от момичетата, с които Хава държеше да си прекарва времето, но по някаква причина, изглежда, бе решена да се докара пред другите момичета, някои от които бяха започнали да я следват все едно че водеше свой екип.

Една нощ, когато се учеха как да пият, без да се напиват, което включваше знанието за видовете храна, която трябва да се яде, или масла, които смазват гърлото и стомаха, целият клас се беше общо взето напил. Това бе довело до нещо близо до импровизирана оргия. Макар сексът да бе изрично забранен, Хава беше убедена, че е бил част от упражнението, защото никой не беше наказан за него на следващия ден, нито дори беше споменато за това. Хава го прие като пример за загубване на контрол, докато човек си мисли, че все още се контролира. Главоболието и гаденето на другия ден бяха нагледни уроци по самозаблуда.

Беше успяла да отбие попълзновенията на няколко от момчетата и момичетата, но по-късно Неса се опита да се пъхне при нея. Хава се престори на заспала и просто ѝ обърна гръб и се уви с одеялото.

Неса се беше вмирисала на вино, пот и секс, което съчетание отблъскваше Хава, и накрая тя замахна с лакът и улучи Неса по врата, с достатъчно сила, колкото да ѝ даде ясно да разбере, че ухажванията ѝ не са добре дошли. След това Неса като че ли изгуби интерес към нея до степен да я пренебрегва. Което напълно устройваше Хава.

Урокът приключи и учениците, повечето момичета, започнаха да стават и да излизат, но преди Хава да стигне до вратата, госпожа Мълри ѝ махна да дойде при нея.

Щом двете останаха сами, Мълри каза:

— Трябва да поговорим.

Даде знак на Хава да я последва и я поведе по дълъг коридор с по шест врати от всяка страна. Хава знаеше, че зад всяка от тези врати има стая, в която ученици и инструктор упражняват много от нещата, преподавани в лекциите.

Щом влязоха в стаите на Мълри, Хава спря мълчаливо до вратата, но учителката ѝ посочи да седне на възглавничка до една малка масичка. В ъгъла имаше рогозка за спане, възглавници, друга малка маса и гардероб до стената — личното пространство на учителката.

Хава седна. Мълри я гледа няколко безкрайни мига, след което каза:

— Не си много добра в това, нали?

Хава въздъхна.

— Да, госпожо.

— Някои жени не притежават никакво умение да са ноконочи, макар че повечето могат да опитват с преструвки. Но ти…? Озадачена съм. Защо те пратиха тук?

Хава беше изненадана от въпроса и помълча, преди да отвърне.

— Не зная, госпожо. Майстор Фасария ми каза да дойда, тъй че дойдох.

Мълри кимна бавно.

— Какви са твоите хора, семейството ти?

— Селяни — каза Хава без колебание. — Баща ми и двамата ми братя…

— Не си ли най-голямата?

— Аз съм най-голямото момиче — отговори Хава.

— Значи Фасария избра теб, но не братята ти?

Лекото свиване на рамене на Хава издаде, че не е смятала това за нещо забележително.

— Той дойде един ден вкъщи и ни погледа.

— Погледал ви е? — Госпожа Мълри вече изглеждаше заинтригувана. — Продължи.

— Не мисля, че баща ми очакваше посещението му. Бях малка, така че нямах представа, че е важен човек. Той ми поговори и ми даде сладкиш. Поговори и с братята ми.

— За какво говореше?

— Не помня, госпожо. Малка бях.

Мълри кимна.

— Защо е избрал теб, чудя се?

Хава кривна глава, сякаш обмисляше въпроса. После каза:

— Аз бях най-бързото момиче в селото ни. Най-добрият боец също така. И може би защото на баща ми братята ми му трябваха да работят.

Мълри присви очи.

— Най-добрият боец?

— Непрекъснато се биех. Дори с по-големите деца. Много бой ядях, но винаги отвръщах и накрая ме оставиха на мира.

— Аха — каза Мълри, сякаш това обясняваше всичко. После се усмихна. — Мисля, че и двете знаем, че времето ти тук е приключило. Може би си научила едно-две неща, които ще са полезни, ако можеш да се научиш да лягаш с хора, които не го заслужават, но в общи линии не си подходяща за специалното ни обучение.

Обзеха я противоречиви чувства: облекчение от това, че няма да е длъжна да продължава да прави секс с непознати и да се преструва, че ѝ харесва, но също така и лека паника.

Мълри я гледаше замислено.

— Какво те тревожи?

— Просто… — Хава замълча. — Не разбирам защо се провалих. Не съм ли достатъчно хубава?

Мълри като че ли се изненада от въпроса, после се засмя.

— Не, не е това. Ако останеш тук, когато започнем да преподаваме „четкане“… — Погледна Хава в очите. — Неса ще прекара години, може би повечето от живота си, в това да бъде играчка на някой могъщ мъж или жена, може би на няколко. Привлича я да се докарва и да печели одобрение, сякаш по рождение е такъв тип жена. Това може да доведе до големи лични облаги, но също така е капан за други.

— Млади жени като теб, добре, да кажем, че можем да те направим красива или не, както ни устройва. Имаме момичета и момчета, които работят в кръчми, бардаци, имаме жени, които вървят с войниците… Много от тях се местят от едно място на друго. Ако ни потрябва да бъдеш дъщерята на ханджия в някой далечен град като Ейбала или Сандура, точно това ще бъдеш за дълго време или… — Не довърши. — Може да се окаже, че Неса хаби годините си с мъж, когото презира, и богатството и положението с нищо няма да намалят тази неприязън. — Изгледа строго Хава. — Преди да дойдеш при нас, опитваха ли се момчета да правят секс с тебе? Или момичета?

Хава не беше притеснена от въпроса.

— Знам правилата. Никакъв секс.

— Малко момичета на твоята възраст идват тук, напълно подчинявали се на това правило. Още по-малко момчета.

— Баща ми казваше винаги да спазвам правилата — каза Хава.

— Правиш ли го?

— Общо взето. Имам… приятели и понякога… ме наказваха, че съм била с тях. — Засмя се. — Истината е, че никога не бих направила някои от онези неща сама, но когато съм с тях… — Сви рамене.

— Липсват ти — каза Мълри. Не беше въпрос.

— Да… — призна Хава. — Учат ни да не очакваме да бъдем с приятелите си след училище, но е… трудно.

Промяната в позата на Мълри подсказа на Хава, че разговорът е приключил.

— Все още не съм сигурна защо Фасария те е избрал за това обучение, но съм сигурна, че е имал основания. — Стана и Хава също стана. — Можеш да го попиташ, ако искаш, когато го видиш. Връщам те в малкото му градче на Морасел. Нямаш място тук.

Хава не знаеше какво да каже, затова само се поклони и попита:

— Трябва ли да отида на следващия урок?

— Не. Денят ще ти е свободен. Ще уредя да напуснеш утре. Има един търговец, който носи храна от града и ще е тук по-късно. Разтоварва, спи в кухнята и тръгва рано сутринта. Ще отидеш с него в един хан до кейовете и ще уредим превоз до Корбара и оттам до Морасел.

Хава се поклони почтително, излезе от жилището на госпожа Мълри и тръгна бавно по коридора, зачудена какво да прави до вечерта. Звуци иззад затворени врати и голи тела, видими през прозорчетата, даваха ясно да се разбере, че следобедните уроци са започнали. Тя не намираше нищо възбуждащо в гледката на голи мъже и жени, увлечени във всевъзможните си актове, и се зачуди дали в нея няма нещо сбъркано.

Внезапният прилив на неувереност я накара да се ядоса, а това, че се ядоса, я накара да си помисли за Хатушали. Спря се за миг, надникна през една открехната врата и видя как една от шестте инструкторки на колене задоволява един от учениците, мускулест младеж, когото познаваше. Съпоставянето на образа с мислите ѝ за Хату беше притеснително. Мисълта да прави секс с Хату се задържа за миг и тя я изтласка. Нямаше по-добър приятел… и откакто бе дошла в училището на Фасария, ѝ бяха забранени подобни размишления. Тръгна отново, зачудена дали не трябва просто да се върне в квартирите на момичетата и да подремне.

Но не беше никак уморена: всъщност се чувстваше пълна с енергия — и ядосана. Хату беше странно момче открай време. Добър приятел, да, но едва ли красив със странната си коса и луничавото си лице. Но пък ѝ харесваше как се усмихва, нещо, което той не правеше често.

А защо не изпитваше същото и към Донти? Той във всяко отношение беше по-симпатично момче, с широките си рамене и вечната си усмивка, и с гъстата си рошава тъмна коса, с която успяваше да изглежда някак развратен. Наложи си с усилие спокойствие. Може би беше просто заради това, че приятелите ѝ ѝ липсваха, а и беше невъзможно да си в това училище с Напудрените жени и да не мислиш за секс.

Но мисълта за Донти я накара да осъзнае, че е гладна. Моментално реши, че крайната ѝ цел е кухнята.

Там завари готвачите и помагачите да внасят продукти. Не ѝ обърнаха внимание, докато главният готвач не я видя, че грабна една ябълка, и не изрева:

— Никаква храна! Пропускаш ядене и огладняваш. Това е правилото.

Хава се ухили, изведнъж почувствала се все едно отново е с Донти и Хату и крадат храна от кухнята на Фасария, когато никой не гледа. Притича покрай готвача, изскочи през вратата и побягна.

Затича нагоре по тревистия склон — виковете на ядосания готвач заглъхнаха зад нея — и изведнъж се почувства щастлива. Впи зъби в сочния червен плод и се зачуди на усещането за падналото от раменете ѝ бреме.

Годините обучение, приятелството с две момчета — едното определено странно, а другото може би най-увереният човек, когото познаваше — и способността ѝ да е отлична почти във всичко, което си науми, се съчетаха, за да я уверят, че макар да не е добра в съблазняването, ласкаенето и преструвките, че сексът с непознати ѝ е приятен, всичко е с нея наред.

Внезапно я порази мисълта, че няма да има никакъв проблем да прави секс с Хату или Донти — не че в момента го искаше, но почти със сигурност щеше да се справи много по-добре, ако те бяха партньорите ѝ в упражненията. Предвид скорошния ѝ опит изглеждаше малко странно да си представя, че прави секс с хора, които харесва. Но ето че го имаше.

Един помощник-учител, Хектор, я беше накарал да се разсмее и тя беше имала най-добрия секс с него, откакто бе пристигнала; той правеше секса забавен. Другите инструктори много по-малко, а един тип, Алмос, почти я беше отвратил. Беше толкова лишен от усет, че се държеше като готвач, приготвящ храна, или дърводелец, изработващ кафез, без изобщо да мисли след години практика.

Започна да разбира защо не е скроена за живота на Напудрена жена, която използва тялото си като оръжие на убиец. Щеше да се върне при майстор Фасария и да поговори откровено с него. Щеше да стане надарена сикари, ако той позволеше това. Ако не…? Щеше да се тревожи за този проблем, когато възникнеше.

Погледна към слънцето и прецени, че разполага с удоволствието да помързелува поне още три часа преди да сервират вечерята. Огледа се и осъзна, че никога не е била извън тази малка ливада под хълма, освен за сутрешните и следобедни упражнения всеки ден.

Да поддържаш форма тук беше определено по-различно понятие, отколкото в училището на Морасел. Дояде ябълката и метна огризката в тревата. Може би някой ден тук щеше да порасне ябълка.

Реши да се качи на хълма и да види как изглежда островът. Имаше съвсем смътна представа къде се намира — по време на пътуването дотук ги бяха държали в трюма. Беше пътувала много по-малко от Донти и Хату и не знаеше почти нищо за моряшкия занаят. Което я беше подразнило, защото знаеше, че е физически годна да изпълнява задължения на палубата. Сигурна беше, че Хату и Донти бяха преувеличавали трудностите при работата на кораб, но дори оплакванията им от тежката работа и дългите часове вахта да бяха основателни, тя знаеше, че е годна за нея. Малко неща имаше, които някой от двамата да може да свърши по-добре от нея. Донти беше по-силен, а Хату малко по-бърз, но тя ги беше надвивала достатъчно пъти, за да смята, че тримата са равни.

Качи се на върха на хълма и пред очите ѝ се разкри прекрасна гледка към западната страна на острова. Зад нея се издигаха хълмове и затулваха пейзажа, но от мястото, където стоеше, можеше да вижда на мили далече. Навярно сега, след като беше свободна от занимания, щеше да може да се върне и да погледа залеза.

Седна на тревата. Морският бриз, както всеки следобед по това време, се усилваше. Местният персонал бяха споменавали, че след няколко седмици ще дойде дъждовният сезон и времето ще се редува между гръмотевични бури и ярко слънце. Нямаше да е тук, за да види това.

Мислите ѝ се зареяха и тя изгуби представа за времето. След малко усети, че ѝ се доспива.

Стана и се отърси от умората: нямаше да си позволи да заспи и да пропусне още едно ядене. Тръгна през високата трева покрай храстите. Стъпваше внимателно.

Нещо привлече погледа ѝ. Хава изобщо не беше обучен следотърсач, но бе прекарала достатъчно време сред природата с такива, за да разбере, че някой е идвал тук горе наскоро. На едно място високата трева беше стъпкана и полегнала, все едно някой беше седял или лежал тук. Тя се огледа и видя, че мястото е добра позиция за наблюдаване на училището на Напудрените жени.

Клекна и огледа тревата. Стръковете още не бяха изсъхнали. Значи някой беше бил тук наскоро, най-късно предния ден.

Не можеше да разбере какво би разбрал някой шпионин от толкова далече, освен може би да наблюдава колко хора идват и заминават. Нищо вътре в сградата не можеше да се види.

Огледа се по-внимателно, взря се надолу по склона и видя нещо, което ѝ се стори странно. Забърза натам и откри нов наблюдателен пункт. Вече беше сигурна, че някой е наблюдавал училището.

Трябваше спешно да предупреди някой от учителите, но преди да го направи, реши да огледа поляната по-добре и да види колко още точки за наблюдение може да намери. Отново тръгна надолу. На средата между втория наблюдателен пункт и малката горичка преди училището чу звук, който я предупреди, че не е сама.

Бързо се присви във високата трева. Ако я бяха наблюдавали, докато слизаше по хълма, това нямаше да свърши никаква работа, но ако не бяха, може би нямаше да я видят и тя щеше да открие кой е тук. Около училищата в Коалтачин никога не се поставяха стражи, тъй като островите, на които се намираха, бяха под пълния контрол на държавата и на малцина чужденци бе позволено да стъпват на тях. Местните жители бяха достатъчно разумни да не безпокоят никого в училището. Напудрените жени бяха под пълната закрила на Съвета. Тъй че ако някой бе дошъл тайно на брега, трябваше да е чужденец. Но защо бяха дошли и за кого шпионираха?

— Какво правиш тук, момиче? — каза дружелюбен глас зад Хава.

Тя се обърна и видя някакъв мъж. Беше среден на ръст и тегло, общо взето невзрачен, с късо подстригана светлокафява коса. Носеше проста риза и панталони. Като че ли беше без оръжия, но носеше голяма черна чанта на ремък през лявото рамо и гърдите.

— Криеш ли се от някого? — попита той с широка усмивка.

Хава отвърна на усмивката му.

— От татко. За да не разтоварвам фургона. — Махна надолу към задната страна на кухнята, където тъкмо приключваха с разтоварването. — Има достатъчно хора да разтоварват — добави, като подсили достатъчно островния си акцент, за да звучи като на селските момичета от родния ѝ край.

— Ха — каза мъжът. — Бягаш от работа? Мога да го разбера. И аз съм го правил това.

— Кой сте вие? — попита тя колкото може по-невинно, сдържайки подтика си да изпърха с мигли, както беше виждала да го правят други момичета, понеже знаеше, че няма да е убедително. Вместо това се постара да го изгледа ококорено.

— Аз съм Марийд — отвърна той. — Живея от другата страна на хълма. — Потупа кожената си чанта. — Художник съм.

Тя се престори на учудена.

— Нима? Никога не съм срещала художник. Какво правите?

— Рисувам. — Той отвори капака на чантата и извади голям лист. Тя се пресегна да го вземе, но той го дръпна. — Съжалявам, но хартия като тази е рядкост и не искам да се повреди.

Тя се престори на притеснена.

— Извинете.

— Няма нищо. — Той вдигна листа пред очите ѝ, за да може да види нарисуваните дървета и облаците над далечно море.

— О, много е красиво — каза тя.

— Когато я довърша, ще я окача на стената, за да я гледат.

— Колко интересно — каза Хава.

Той смъкна чантата през врата си; държеше грижливо листа в едната си ръка. После отвори чантата да прибере рисунката. Хава погледна в чантата, докато Марийд грижливо нагласяваше листа.

— Защо тук? — попита тя колкото може по-невинно. — Защо не по-близо до океана? Училището не ви ли закрива гледката?

— Училище ли? Чудех се какво е. Не — продължи той, — просто рисувах… — И внезапно се хвърли към нея, с къс нож в лявата ръка.

Хава очакваше атаката и ловко влезе в обхвата му, като блокира с дясната си ръка. Най-лошото, което можеше да се случи, бе да я пореже по ръката или рамото, но ударът нямаше да е фатален. Годините тренировка в ръкопашен бой я бяха научили да пренебрегва импулса да отскочи и така да изложи горната част на тялото си и врата си на възможно смъртоносно посичане.

Хвърли цялата си тежест в замаха нагоре с лявата си ръка и заби ръба на дланта си в носа на мъжа.

Усети кръвта му, бликнала по ръката ѝ, посегна надолу и стисна лявата му китка с дясната си ръка. Той се дръпна рязко назад, заслепен, но предвидил следващия ѝ ход.

Тя протегна крак, подсече го изотзад и когато той залитна назад, го удари отново в лицето. Горещата болка под дясното ѝ рамо ѝ подсказа, че е платила цена за този ход, но в този момент беше в състояние за бой: разтуптяно сърце, разширени сетива, жива и дори немислеща за това, което прави — просто го правеше като тренировка в ръкопашен бой.

Марийд падна по гръб и се опита да се превърти надясно, но тя го изрита под брадичката с палеца на десния си крак. Това, в което беше по-добра от всеки друг ученик в школата, беше ритането. Донти и Хату неведнъж се бяха оплаквали от болката, която им причиняваше със своите въртеливи ритници, и тя беше виждала синините, които оставяше по тях.

Марийд отново падна по гръб и Хава го изрита пак, но той успя да я сграбчи за стъпалото и го изви. Тя тупна на земята, превъртя се и се изправи, докато той се мъчеше да се надигне, все още заслепен от сълзи и кръв от разбития нос и ритника в главата.

Хава понечи да го изрита отново, но видя, че той се претъркаля назад, предвидил ритника, тъй че се остави инерцията да я превърти. Видя един голям камък и го грабна.

Беше ѝ ясно, че Марийд е трениран боец и че само това, че я е подценил, я е опазило жива. Беше очаквал някое просто селско момиче, което трябваше да бъде заклано, но вместо това се бе изправил срещу момиче, обучено за опитен убиец.

Прецени дали да не хвърли камъка, но реши, че ако не успее да улучи, ще остане без оръжие. Изруга наум правилото, забраняващо носенето на оръжия в училище. Вече разбираше защо Донти винаги ходеше въоръжен, където и да беше.

Марийд бавно закръжи, за да отреже всякакъв възможен път в случай че Хава реши да побегне. Държеше ножа ниско, готов да посече или да забие, и я чакаше да атакува първа.

Хава спря да изчака неговия ход. Най-добрият ѝ избор беше да контрира атаката му със своята бързина и подвижност, с надеждата да го фрасне с камъка достатъчно силно, за да го повали. Знаеше, че вероятно ще има само един шанс.

Времето сякаш се забави и тя се запита какъв ли ще е неговият ход. Мигновено реши, че ще я принуди да заотстъпва заднешком надолу с надеждата да се препъне и да изгуби равновесие, макар и за миг, и да му се открие.

Без повече мисъл отигра залитане и точно както се беше надявала, Марийд се вкопчи в удобната възможност да нападне. Тя размаха престорено дясната си ръка и когато той скочи към нея, се извъртя надясно, докато той минаваше покрай нея — ножът му бе опасно близо, въпреки че се беше отдръпнала — и натресе камъка надолу с всичка сила в тила му.

Последва силен пукот и ръката ѝ се разтресе от удара. Марийд се свлече по очи, потръпна и застина.

Хава обиколи предпазливо, за да не би да се преструва, но щом видя лицето му, разбра, че наистина е мъртъв. Очите му бяха изцъклени и неподвижни.

Тя постоя за миг задъхана, а след това се разтрепери. Въпреки годините бойно обучение това беше първият ѝ реален двубой на живот и смърт и реалността на това я порази.

Просто стоеше, вторачена в мъртвия мъж, и ѝ се искаше и да се разсмее, и да се разплаче. Накрая ѝ призля и тя се наведе и повърна. Изплю лигите, обърна се и тръгна надолу по склона и през ливадата.

Когато стигна до вече разтоварения фургон, коларят я зяпна втрещено.

— Ама ти си ранена!

Тя погледна дясната си ръка и осъзна, че ръкавът на ризата ѝ е потъмнял от кръв; камъкът, който все още държеше, също.

— Май да — каза Хава.

Краката ѝ внезапно се подкосиха.

— Трябва да седна…

Беше на ръба да загуби съзнание. Нечии силни ръце я хванаха и я вдигнаха. Двама мъже почти я внесоха вътре.

Сложиха я да седне до една маса в кухнята. Остра болка в дясната ѝ ръка я накара да вдигне глава и тя осъзна, че една от инструкторките шие раната ѝ. Зад нея стоеше госпожа Мълри.

— Какво стана?

— Един мъж горе на хълма шпионираше училището. Нападна ме и аз го убих.

Мълри кимна на двамата мъже да отидат и да огледат и Хава чак сега разбра защо в училището няма охрана. Всички тук бяха обучени сикари. Незнайно защо това никога не ѝ беше хрумвало преди, но сега изглеждаше очевидно.

Някой ѝ подаде глинена чаша, пълна със сок.

— Пий. Изгубила си кръв.

Беше шира, хем сладка, хем резлива.

Ширата ѝ помогна да се поободри и Хава стисна зъби, докато учителката, която шиеше ръката ѝ, приключи.

— Щипе — каза жената и поля шева с течност, която наистина щипеше жестоко. — Но пък няма да забере — добави, докато превързваше ръката на Хава. — Раната е дълга, но не дълбока. Ще мине. И да сърби, не я чеши. Остави я да заздравее и сменяй превръзката на всеки три дни.

После излезе и остави Хава насаме с госпожа Мълри, която каза:

— Сега ми разкажи какво се случи.

Вече не толкова замаяна, Хава описа цялото събитие колкото можеше по-подробно. Когато свърши, един от двамата помощници се беше върнал с голямата платнена чанта.

— Намерихме тялото. И ножа също. И това.

И подаде на госпожа Мълри черна лакирана значка с метална игла.

Мълри се ококори и Хава разбра, че значката е важна. После госпожа Мълри посочи да изсипят съдържанието на чантата на масата.

Изпадаха няколко листа с въглени за рисуване и гума.

— Той каза, че рисувал облаци или… нещо такова — каза Хава. — Но тези, по-малките, са рисунки на лица.

Мълри ги погледна и пребледня.

— Това са ученици…

Хава се обърка.

— Защо…?

Мълри вдигна ръка и нареди:

— Вземете пътната торба на Хава от спалното. Тази нощ ще спи в отделна стая.

Обърна се към Хава.

— Почини си. Ще наредя да ти пратят храна. Няма да напускаш стаята и няма да говориш с никого. Ще се върнеш в Коалтачин. Утре ще ти дам още указания.

Хава отиде с инструкторката до една от многото малки стаички в училището, легна и докато все още се опитваше да разбере какво точно се е случило, неусетно заспа.

Събуди се, понеже вратата се отвори. Беше спала до следобеда, станала беше да се нахрани и отново беше заспала. Както ѝ бяха казали, раната беше зачервена и започваше да сърби.

Едно младо момиче на вратата каза:

— Време е да тръгваш.

Хава се надигна и осъзна, че е спала с дрехите, а според ъгъла на слънцето, идващо през прозореца, вече беше късна утрин. Забърза през училището и тъкмо когато се канеше да завие към кухнята, момичето, което я водеше, каза:

— Не, насам.

На двора чакаше впряг с два коня, с висока капра за кочияша; в самия фургон имаше удобни пейки с облегалки.

Хава не беше виждала такъв и се впечатли от големината на колелата. Вътре я чакаше госпожа Мълри, под платненото покривало, задържано от плетеница изкусно резбовани дървени подпори. Госпожа Мълри подкани с жест Хава да се качи и тя се подчини, седна до госпожата и сложи пътната си торба в скута си.

— Как си? — попита Мълри, щом кочияшът плесна с юздите и конете поеха напред.

— Спах много и ръката ме боли, но не толкова, че да не мога да го понеса — каза Хава.

Мълри се усмихна.

— Голяма изненада си.

Хава не знаеше какво да отвърне, затова си замълча.

— Оставих те да поспиш, защото имаше нужда и защото исках да говоря с теб насаме. Чака те кораб, който ще отплава веднага щом се качиш. Имам документи за капитана и ще му ги дам лично. — Погледна Хава и добави: — Е, сега имаме малко време да продължим разговора си. Искам да опишеш отново какво се случи с онзи… художник, след като сега си с по-бистър ум и можеш да си спомниш подробности, които вчера евентуално си пропуснала.

Хава повтори разказа си, като добави някои неща, които беше пропуснала, и когато приключи, Мълри се пресегна и я потупа по ръката.

— Беше съвършена, предвид обстоятелствата.

Смутена, но и решена да не го покаже, Хава извърна поглед и загледа чудесното утро. Вече слизаха надолу по склона към градчето и пристанището. Накрая отрони:

— Благодаря ви. Ако съм искрена… нямах никакъв план. Просто… действах.

— Както трябва да бъде, Хава — каза госпожа Мълри. — Обучена си да действаш по определен начин, без да мислиш, да правиш каквото трябва да се прави. — Помълча малко, ръката ѝ се задържа на ръката на Хава. — Майстор Фасария е много… традиционен човек. Има си своите злодумци, но често вижда неща, които ние, останалите, пропускаме.

Хава забеляза това „ние“ и осъзна, че Мълри не само ръководи училището на Напудрените жени, но и е с еднакъв ранг с мъжете майстори.

— Трябва да разбереш следното — продължи госпожа Мълри. — Първо, никой не бива да чуе за случилото се вчера, никой. Можеш да говориш за това само с членове на Съвета. Ако те не поискат да говорят с теб за това, ще забравиш всичко. Вчера не е станало нищо. Ясна ли съм?

— Да, госпожо.

— Добре. — Мълри я погледна твърдо и добави: — Има още едно нещо, което трябва да ти кажа. Ти попита дали не си достатъчно хубава, за да бъдеш Напудрена жена. Мъжете търсят много неща, а повечето мъже може да бъдат заслепени от красота. Жена като Неса ще има могъщи мъже, които да се надпреварват да я спечелят в леглата си. Някои може да се оженят за нея, стига да са достатъчно богати, но в крайна сметка тя няма да е за тях нищо повече от вещ, плячка, с която да парадират пред други мъже. Това е тайната на нейната сила. Тя ще чува много тайни, защото някой пиян глупак желае да я впечатли или вярва, че е влюбен в нея и може да ѝ се довери. Тя винаги ще ги предава и ще служи на Коалтачин.

Мълри помълча, след което продължи:

— Мъж, който те вижда такава, каквато си, е рядкост. Фасария е такъв мъж, така че той разбира това. Ние жените живеем благодарение на глупави мъже, които са заслепени от красотата. Фасария и малкото мъже като него са по-разумни. Слушай него и пренебрегвай онези, които се отнасят с нас все едно сме собственост, трофеи на тяхната сила и власт. Те са мъже, които може да бъдат манипулирани и използвани. Те са плячка, която да бъде изкормена.

Мълри отново помълча.

— Ще има времена, когато ще се чувстваш сама и ще ти е нужно да знаеш кои са истинските ти съюзници. Учи се да отделяш лъжливото от истинското. Можеш ли да правиш това?

Хава не беше сигурна как да отговори.

Като видя, че момичето се колебае, Мълри каза:

— Познаваш ли някой, който би рискувал живота си, за да спаси твоя?

Без колебание Хава отвърна:

— Да.

— Кой?

— Едно момче — отвърна Хава. Мислеше си за Хату.

— Не си имала любовници преди да дойдеш тук. Каза, че си спазвала правилата. Значи приятел?

— Хатушали — каза Хава. — Той би рискувал живота си за мен, така мисля.

— Мислиш или знаеш?

Хава помисли за миг и отвърна:

— Знам.

— Аха. Да знаеш, че имаш приятели, та дори да са далече или да не си ги виждала от цяла вечност, това може да промени нещата. — Чукна я с показалец по главата. — Да го знаеш, да, това може да промени нещата.

Най-сетне стигнаха до крайбрежното градче, където Хава беше слязла на сушата преди месец. Впрягът затрополи през града, чието име все още ѝ бе непознато — ситуация, която не намираше за изненадваща: малко чужденци бяха стъпвали тук от създаването на Школата на Напудрените жени, тъй че градчето не се нуждаеше от официално име.

Щом впрягът спря, един ратай притича да помогне на госпожа Мълри да слезе. Тя го пропъди с махване на ръка — даде ясно да се разбере, че помощта му е ненужна, — и слезе с лекота, въпреки че носеше дълга тясна пола.

Хава, с обичайните си панталони, имаше още по-малко нужда от помощ. Метна на рамо пътната си торба и последва Мълри до кейовете, където чакаше малък бърз кораб. Когато стигнаха до мостчето, някакъв тантурест мъж забърза да ги посрещне, като докосна перчема над челото си с десния си показалец в небрежен поздрав.

— Радвам се да ви видя пак, госпожо Мълри.

— И аз вас, капитане. — Мълри посочи Хава. — Тя ще е единственият ви пътник. А това е единственият ви товар. — Подаде му голяма запечатана куриерска чанта. — Отивате колкото се може по-бързо до Корбара и се погрижете лично това да стигне до майстор Зусара.

— Разбрано — отвърна той и взе чантата.

Госпожа Мълри се обърна към Хава.

— Капитанът ще те закара безопасно до Корбара и ще уреди превоз оттам до Морасел. Опитай да запомниш каквото си научила тук. Ще откриеш, че част от него е от полза.

— Добре — отвърна Хава.

Мълри захапа долната си устна и се замисли за миг. Имаше сякаш да ѝ каже нещо, но обмисляше как да го каже. Накрая каза тихо:

— Сбърках за едно нещо.

— Кое, госпожо?

— Знам точно защо майстор Фасария те прати тук.

Хава мълчеше и я гледаше.

Мълри се наведе и заговори тихо в ухото ѝ:

— За да научиш със сигурност какво не бива никога да ставаш.

Хава все така мълчеше. Мълри се обърна и тръгна обратно към впряга.

Хава най-сетне се обърна към капитана, а той каза:

— Ти май си нещо специално, момиче.

— Казвам се Хава — каза тя, щом той се обърна към мостчето.

— А аз съм капитан Джошуа — отвърна той. — Пътуването е бързо — ветровете духат благоприятно по това време на годината. Имам отделна каюта за теб.

Хава тръгна след него.

— Капитан Джошуа, искам да работя. Ще се отегча, ако не правя нищо.

— Да работиш? — каза капитанът и я изгледа през рамо, щом стъпи на палубата на кораба. — Какво, искаш да си пиратка?

Очите на Хава се присвиха под смръщеното чело.

— Пиратка ли? Защо пиратка?

— Защото единствените жени в този океан са пиратки. И, да ти кажа, май им харесва.

— Здрава съм и се уча бързо — каза Хава. — Ще полудея, ако трябва само да седя и да не правя нищо.

Капитанът се засмя.

— Е, ако можеш да се оправиш с цял екипаж простаци…

— Мога — заяви тя твърдо. — Това не е първото ми пътуване с кораб.

— Добре тогава. Ще си Хава Пиратката. Ще наредя на някой да ти покаже къде да си оставиш багажа, но ще спиш в каютата си, не с екипажа. И бих те посъветвал да се храниш сама: мъжете могат да отвратят от ядене и умиращ от глад с начина, по който се държат на кльопачка. — Махна на един младеж от екипажа, който изглеждаше само с две-три години по-голям от Хава. — Това е Хава — каза му Джошуа. А на нея: — Това е Даниел; той ще те заведе до каютата ти и ще започне обучението ти. — Погледна отново Даниел и добави: — Тази млада дама иска да е пиратка, така че я обучаваш. Когато е на палубата, тя е новобранка. Ясно?

Русият младеж се усмихна широко.

— Най-хубавата новобранка, която съм виждал.

— Стегни се. Предай на екипажа: тя е под закрилата на майстор Зусара.

Всякакъв намек за усмивка изчезна от лицето на Даниел при споменаването на управителя на Съвета.

— Да, капитане — каза младежът. Обърна се към Хава и каза почтително: — Елате с мен.

Щом тръгна след Даниел, Хава се зачуди какво ли означава да си под закрилата на най-могъщия човек в Коалтачин, а капитанът изрева:

— Приготвяй се за отплаване. Развържи всички въжета!

Хава се постара да не се ухили. Щеше да се учи как да е моряк!