Крал на пепелища

10. В дълбините

Хату се събуди внезапно, в болка и мрак. Отне му няколко мига, докато подреди мислите си дотолкова, че да си спомни, че бяха в лодка с Донти, преди чудовищните морски същества да го издърпат под водата. Ожуленото по тялото му щипеше от допира на солената вода и няколко големи отока пулсираха. Примига и видя тъмни силуети, които се движеха в сумрака.

Осъзна, че виси вързан с вериги за китките; раменете го боляха и имаше чувството, че ще се откъснат. Погледна нагоре и едва успя да види тавана на тъмната влажна пещера. Видя и някакво сияние, идващо от локвите вода по пода и от цепнатини в стените, и си помисли, че е от някакъв вид фосфоресциращи водорасли. Излъчваше светлина едва колкото да мята сенки и смътни светли петна. Погледна отново нагоре и докато очите му се приспособяваха, започна да различава още неща: веригите бяха проврени през голяма желязна халка, закрепена за тавана.

Вляво от него на други вериги висеше отпуснат, явно изпаднал в безсъзнание човек. Донти? Хату размърда крака и откри, че може да се движи едва около една педя. По-нисък човек щеше буквално да виси от веригите. Той пренебрегна студа в краката си от дълбоката до глезените вода и застана изправен колкото можеше, като внимателно раздвижи ръце. Това малко облекчи болката в раменете му и той ги размърда; щом кръвообращението се върна, те запулсираха, но като че ли нищо не беше изкълчено или наранено.

Отнякъде отекна глух стон и той чу плясък на вода. Погледна надясно и видя друга верига, която висеше празна, и вероятно четвърта отвъд нея, но не можеше да е сигурен.

Изправи се на пръсти, което облекчи ставите на раменете му. Когато болката заглъхна, леко дръпна веригите, от което раменете му изпукаха. Изпита мигновено облекчение.

Тишината бе разкъсана от стон откъм дълбокия сумрак: отчаяно ридание, изпълнено с болка и ужас. Хату беше чувал много мъже да крещят и да стенат, така че разбираше разликите. Чувал беше мъже да викат от болка, докато почистват раните им, или някой да изреве от гняв, или да нададе дивашки вик, отдал се на бойната страст, но този стон беше…

Звукът приключи в пъшкащо ехо, както на човек, изпускащ сетния си дъх, последвано от болезнена въздишка, която заглъхна. За първи път през живота си Хату бе обзет от страх, който се впи чак в костите му и го смрази повече, отколкото можеше да го смрази влажната пещера. Стисна зъби, за да не затракат, а умът му се развилня като звяр, мъчещ се да избяга.

Отпусна се на веригите и болезненото дръпване, което усети веднага щом отново увисна от тавана, се оказа достатъчно, за да прогони обезумяващия ужас, и му помогна да го замени с много по-полезния гняв. Друг полезен урок, научен от всеки наставник и учител от най-ранните му спомени, бе, че човек никога не остава без надежда до най-последния си дъх. Дръпна още няколко пъти веригите и прецени, че опитите да ги изтръгне със сила са напълно безполезни, така че вместо това насочи ума си към обкръжаващото го и онези, които го бяха пленили.

Не можеше да види никой друг освен отпуснатия Донти вляво от себе си. Обърна се към приятеля си и прошепна:

— Донти?

Донти висеше неподвижно, без да помръдва. Хату видя една рана на главата на приятеля си: порязано на черепа, което беше кървило и кръвта бе текла от едната страна на лицето му, по врата и по рамото му. От обучението им знаеше, че черепните рани често изглеждат по-лоши, отколкото са, но се притесни, че понеже Донти висеше отпуснато, раната можеше да е от силен удар. Удар, който го бе накарал да бъде толкова дълго в безсъзнание, можеше да го убие. Раните на главата често бяха най-трудните за разбиране и лечение: човек можеше да понесе удар по главата и да изглежда, че се възстановява, а след това да умре внезапно. Майстор Бодай им беше казвал как бил гледал как лечители отварят черепите на мъртъвци, за да научат какви са причините за такива неща, но че засега нямало обяснение.

Хату отново повика Донти, но приятелят му не отговори. Все пак гърдите му се повдигаха леко, тъй че поне дишаше.

Хату с усилие измъкна ума си от паническия ужас. Нямаше никаква представа къде се намират, но все пак първата му задача беше да се освободи от веригите. Беше чувал за сикари, тренирани да изкълчват пръстите си и да измъкват ръцете си от такива пранги. Размърда пръсти и осъзна, че няма представа как да го направи. Задърпа и затегли, но какъвто и да беше номерът, разбра, че е непосилен за него.

Разбираше, че е безсмислено да се опитва.

Някакви далечни гласове нарушиха тишината и той реши да се престори, че е изпаднал в безсъзнание, и може би да научи нещо.

Гласовете бяха женски и жените говореха на непознат за Хату език. След малко се приближиха.

— Този се преструва — каза едната жена на търговския език на островите. — Нали, момче?

Хату не видя полза да продължава преструвката си и да рискува последствията, тъй че отвори очи и се изправи, колкото можеше.

Двете жени бяха с почти еднакви червени халати с отметнати назад качулки. Трепкащата светлина от фосфоресцентните локви му пречеше да види добре.

Едната жена беше по-голяма от Хату с може би само няколко години. Другата беше на възраст, на която можеше да му е майка. Не си приличаха. По-младата имаше грубо скулесто лице, което според Хату можеше да е и красиво, ако не се мръщеше толкова. Тя погледна спътничката си, после отново и внезапно него, и Хату видя в очите ѝ само лудост.

По-възрастната жена имаше изненадващо меки черти и приятна усмивка, макар че предвид сегашното му положение и начина, по който бе нападнат корабът, Хату предположи, че добротата ѝ е маска. Двете жени очевидно бяха играли някаква роля в нападението и тя вероятно включваше магия от най-тъмния вид. Съществата, които бяха нападнали кораба, не бяха от разказа на някой пиян моряк, за да накара другите да го почерпят. Онези същества с получовешки облик със сигурност бяха продукт на нещо могъщо и зло.

— Аха — каза по-възрастната жена. — Последните двама от онзи проклет кораб. Какво да правим? — Погледна спътничката си и попита: — Месо, еш или плувец?

По-младата жена изгледа Хату и каза:

— Не е достатъчно хубав. Месо. — После се обърна към Донти. — Този е хубавичък. — Огледа раната на главата му. — Еш, ако се възстанови. — И добави сприхаво: — Не съм се забавлявала от дълго време, Мада. Не съм направила дъщеря!

— Ти си млада, Сабина. Искаш само да се забавляваш и пренебрегваш задълженията си; мислиш само за съешаване и дъщери. — Хвърли неодобрителен поглед на по-младата жена. — Имаше време, преди твоята младост, когато момичета като теб също бяха месо. Тогава бяхме повече и властвахме над този океан. — Гласът ѝ стана по-тих. — Бъди благодарна, че времената се промениха.

Хищното изражение на по-младата жена се изкриви от гняв и негодувание, след като упрекът я удари като шамар в лицето. Намръщи се и Хату реши, че в острите ѝ черти няма нищо привлекателно. Мада трябваше много да внимава с нея.

Ръцете на младата жена пробягаха по гърдите на Донти и погалиха слабините му.

— Голям е — усмихна се тя със зъл блясък в очите.

— Ако се освести, можеш да се съешиш с него. После месо.

— Еш — прошепна Сабина. — Не месо. Хубавичък е.

Мада понечи да каже нещо, но спря. Наведе се към Хату толкова близо, че той видя лицето ѝ и осъзна, че каквито и мнения да си беше създал, вече са несъществени спрямо нещо, което така и не бе усетил досега: силна, съкрушаваща аура. Обзе го почти безумно желание да се махне колкото може по-далече от тази жена и се усети, че се дърпа назад на веригите, които го държаха увиснал, толкова силно, че ръцете му се изпънаха и гърбът му забърса стената зад него. Завладя го страх, последван от надигащ се гняв.

От устата му се изтръгна животинско скимтене и той извърна лице, щом жената посегна да докосне брадичката му. Стисна очи, след това рязко ги отвори и погледите им се сплетоха. Точно когато се канеше да докосне лицето му, тя внезапно отдръпна ръката си и изсъска сякаш от болка. После каза:

— Доведи Хадона.

— Какво… — почна по-младата жена.

— Доведи Хадона! — извика по-старата и тонът ѝ даде ясно да се разбере, че повече спорове няма да има.

Младата жена бързо се отдалечи, а Мада прошепна:

— Кой си ти, малко зверче?

Хату не отвърна. Умът му бе погълнат от страх, който го беше смалил до треперещо животинче. Единственото му желание беше да е навсякъде другаде, но не и в тази пещера, с тази жена. Гняв се надигаше с този страх, само на миг зад него.

— Страх тласка звяра — промърмори Мада, сграбчи го за брадичката и вдигна главата му така, че носът му почти докосна нейния.

Той събра всяка капчица кураж, която можа да намери в себе си, решен да не позволи на страха си да даде на тази жена повече предимство, отколкото тя вече имаше.

Изведнъж го заля прилив на енергия и той се успокои. Взря се в очите ѝ и се зарадва, когато тя се отдръпна, пусна брадичката му и отстъпи назад.

— Повече си, отколкото изглеждаш — прошепна жената.

На Хату му се стори, че долавя страх в думите ѝ, но не каза нищо. Уроците му го бяха научили, че най-добрият му шанс за оцеляване е да запази спокойствие и да не спира да търси изход. Един учител дори бе стигнал дотам да му каже: „Ако падаш от стръмнина към скали долу, безумното крещене означава сигурна смърт. Ако в онези последни няколко секунди насочиш ума си към търсене на изход, вероятно все пак ще умреш, но ще имаш шанс да оцелееш“. Казано беше уж на шега, но имаше и зрънце истина в този съвет.

Жената реагираше така, сякаш почти можеше да усети надигащия се в него гняв, насочен към нея като оръжие, и може би това играеше в негова полза.

Щом тя се отдръпна още крачка, Хату погледна крадешком към приятеля си, все още увиснал отпуснато на веригите си. На Донти поне му беше спестен този ужас. Но както беше увиснал неподвижно, едва ли щеше да се съвземе от удара по главата. Гневът изтласка останките от страха и Хату си помисли, че ако по някакъв начин оцелее и успее да избяга, ще е ужасно да каже на майстор Кугал, че внук му е мъртъв. Почти нелепата вероятност за такъв изход едва не едва не го замая и той си даде сметка, че е само на стъпка от истерията. Насили се да запази спокойствие, колкото бе възможно.

Над рамото на Мада видя група жени, които бавно изплуваха от сумрака; вървяха около стара прегърбена жена, но на почтително разстояние от нея. Пред старицата вървеше младата Сабина.

Мада отстъпи настрани, поклони се и каза:

— Хадона. Този е.

И посочи Хату.

Хадона беше направо отвратителна. Не беше само грозна, сбръчкана и изгърбена от годините — от нея изтичаше зло като осезаема миазма, облак, който я обгръщаше и ставаше все по-силен, докато тя се приближаваше.

Хадона спря пред Хату и изсъска:

— Какво е това?

— Точно затова помолих да те доведат — отвърна Мада. — Усещам…

— Огън — прекъсна я старицата и пристъпи към Хату. Той можеше да види всяка подробност от лицето ѝ; беше древна, но светлината в очите ѝ бе сякаш извън времето и изражението ѝ напомняше за хищна котка, пресмятаща как най-добре да докопа плячката си. Хадона се пресегна, но връхчетата на пръстите ѝ само увиснаха над очите на Хату.

— Кой си ти? — прошепна тя и сложи ръката си на очите му.

Хату пропадна в някакво тъмно място, където сенки се движеха пред по-тъмни сенки и от тях изникваха образи, но такива, каквито никога не бе виждал: като отпечатъци, останали след като е затворил очите си срещу внезапна ярка светлина. Ивиците цвят се сляха в плавни очертания: лица от миналото му изникваха и заглъхваха, преливаха се в други образи, непрекъснато се променяха и превръщаха.

Като в сън наяве, той си спомни.

Бяха се сбили заради някаква глупава обида: две момчета си разменяха пиперливи коментари без никаква друга причина освен скуката. Хату дори не знаеше какво бе първото подмятане и кой го беше подхвърлил. Свадата бе привлякла вниманието му едва след като се беше стигнало до обиди и размяна на удари.

Двамата с Донти стояха между зяпачите, които се бяха събрали в иначе празния склад. Беше горещ ден, доходите бяха по-ниски, отколкото очакваха майсторите, и всеки уличен крадец, гамен, джебчия и наблюдател бе на ръба. Нямаше значение какви бяха причините, хората винаги се наказваха за слаб приход.

Имаше два типа улични банди, действащи из държавите на Южна Тембрия в стотиците пристанища, пръснати между почти хилядата острова на изток от континента. Няколко от ключовите бяха напълно контролирани от квели наскости на Коалтачин; други, като тази, бяха инфилтрирани от членове на Скритата армия.

Хату погледна Донти, който с леко тръсване на главата показа, че трябва да останат настрана от свадата. Сегашната им банда се наричаше Черните паяци и иначе щяха да останат незабележими, само че напоследък бяха започнали агресивно да разширяват дейностите си и това бе забелязано от Съвета на майсторите в Коалтачин. Хату и Донти бяха пратени там, за да разкрият самоличността на Черната вдовица, водачката им. На местни банди се разрешаваше да действат, стига да не станат прекалено амбициозни. Която и да беше тази Черна вдовица, беше се намесила в операции, контролирани от Коалтачин.

На Хату и Донти им беше отнело няколко седмици, докато се внедрят и придобият усет за цялостната организация на Паяците. Донти водеше операцията и ако успееше, щяха да знаят самоличността на Вдовицата и можеха да докладват, което щеше да доведе до евентуалното премахване на Черната вдовица и разпръсването или поглъщането на бандата ѝ.

„Не — отекна глас в ума на Хату. — Още назад. Ти си нещо повече от уличен побойник.“

Блясък на светлина, резка от мрак — и той отново беше на острова. Жега обливаше учениците, докато се мъчеха да усвоят поставената им задача. С това сутрешно упражнение им се набиваше изкуството да са мълчаливи; това бе урокът, който Хату мразеше най-много. Нямаше нищо против да стои на един крак, беше силен и можеше да пази равновесие; нямаше нищо против да мълчи; но му беше почти невъзможно да опразни ума си, каквото и да означаваше това.

Беше само на единайсет, но умът му работеше бясно още тогава. Искаше да знае неща, да разбира как действат те или защо са… както са. В ума му имаше безброй оставащи без отговор въпроси, но да говориш на учител, без той да те е заговорил, беше забранено. Всяко нарушение водеше до пръчката или бича. Така че Хату мълчеше обезсърчено, а годините мълчаливо подчинение прикриваха бавно тлеещия му гняв, винаги дълбоко скрит.

— Не! — отекна гласът на Хадона. — Още по-назад!

Нов ослепителен блясък, още тъмнина — и Хату беше в селото под училището. Част от ума му знаеше, че това не е реално, и за един кратък миг то се съпротивляваше на принудата да се подчини на предложената му реалност, но всъщност не разбираше как да ѝ се противопостави, така че се понесе още по-назад…

Видя кучето и без да знае защо, се уплаши. Искаше да извика и да побегне, но дори още на пет беше обучен да не вика и да не пищи. Само леко скимтене се откъсна от устата му.

Беше играл с някакви шарени камъчета, които му беше дала една от матроните, докато простираше прането. Наблизо играеха други деца, залисани с най-различни неща, за да не направят беля, но той беше най-близо до пътя.

Хату стана и забърза към матроната, докато тя окачваше прането на въжето, и я задърпа за полата. Тя го погледна отгоре, повдигна въпросително вежда и той посочи кучето.

Тя мигновено пусна прането и взе Хату в прегръдката си. Огледа се, видя някакви работници да идват по пътя откъм нивите и им извика:

— Бясно куче!

После понесе Хату към другите деца.

През рамото на матроната Хату загледа мъжете, които хукнаха с лопатите и вилите си да убият кучето.

— Не… Още.

Този път нямаше думи. Зрението му се размъти и безразборни спомени започнаха да изникват и да се размиват. Светлини и сенки заляха ума му и Хату усети, че му е трудно да назове нещата с думи. Беше много мъничък.

Съществуването му познаваше допир, мирис, светлини и сенки, топлина и липса на топлина, глад или блаженство от кърменето. И все пак имаше и още нещо; защото за кратки мигове между кърменето и съня усещаше как други неща преминават през ума му, неща, които все още не разбираше, макар и да се чувстваше уверен, че разбирането рано или късно ще дойде. Бяха енергии, които усещаше отделени от света на усещания и възприятия, в които отрастваше, и той приемаше с радост близостта с онова, за което по-късно щеше да започне да мисли като за „другото“.

Това също така бе мигът, в който той изгуби „другото“, и понеже нямаше думи, с които да опише загубата му, изпитваше само дълбока липса, ехо от нещо важно, но изгубено, ехо на отсъствие, което щеше да остане в корена на постоянното му усещане за безсилие и гняв.

„Това е — стигна глас до ума му. — Това са нещата, които трябва да знам.“

Някой го вдигна и силни шумове наблизо го стъписаха. Той се разплака, но нечия ръка му запуши устата. Чу гласове да изричат думи, които не разбираше в спомена си, макар да ги разбираше сега, докато съживяваше този спомен.

„Те убиват бебетата! Вземи го и бягай.“

„Къде?“ — попита глас много близо до него, може би на онази, която го държеше притиснат до гърдите си. Усещаше мека топлина и чуваше туптенето на сърце.

„До потока от езерото. Тръгни надолу по оврага и в долината. Покрай водопадите има пътека, от дясната страна. Тръгни по нея и ще стигнеш до брега. Върви надолу дотам, където се бие баща ти. Ако някой е оцелял. Ако не, скрий детето колкото мо…“

Гласове и образи заглъхнаха.

Хату се събуди. Беше измръзнал до кости. Зъбите му тракаха. Злата старица отново се взря в очите му и той усети как го пронизаха непознати усещания, сякаш прииждаше буря. Настръхна. Старицата мълвеше някакво заклинание и той чуваше думи, които почти разбираше. Болката в раменете му угасна и силата му се върна. Старицата махна с ръка и усещането, че е добре, угасна. Старицата прошепна:

— От богове е докоснат. Той е същество на мъстта. Магия спи вътре в него.

— Убий го — каза Сабина. — Месо!

— Не! — заяви Хадона. Изглеждаше готова да удари по-младата жена и тя се отдръпна и потрепери. — Готова си да причиниш унищожението на всичките Сестри от Дълбините. — Обърна се и погледна Мада. — Той е същество на сила, оръжие, което да се използва. Не можем да позволим да се използва срещу нас, но който го убие, ще отприщи невъобразима ярост. Той трябва да умре далече оттук, и не от нашите ръце. — Помълча, след което отрони: — Плувците да го върнат.

— А другият? — попита Мада.

— Задръж го за своя играчка. Може би една първа дъщеря ще те научи на неща, на които никой друг, изглежда, не може.

Мада се засмя, а Хадона каза:

— Повикайте плувците и го махнете. Веднага!

Хату погледна към приятеля си, който все още висеше отпуснато, и съжали, че не може да се сбогуват, а после Хадона махна с ръка пред лицето му и мракът го погълна отново.