Крал на пепелища

14. Кратък отдих и разкрития

Хату отпи от горчивото кафе, малка глинена чашка, купена за още по-малка медна монета в една пристанищна гостилница в Халазейн. Беше слязъл от „Изабела“ предния следобед и беше пренесъл сандъка на капитана лично, тъй като не искаше друг да го пипа. Коста му беше дал името на кораба, на който щяха да се срещнат, „Саса Мути“. Беше странно име, означаващо „свещено дърво“ на езика на народа кес’тун. Дваж по-странното беше, че кес’тун бяха конен народ от тревистите равнини на Южна Тембрия. Трябваше да има някаква история зад кръщаването му и може би щеше да се сети да попита някого на път за дома.

„Саса Мути“ щеше да отплава с вечерния отлив, тъй че Хату разполагаше с деня, за да отдъхне, да се нахрани и да се повъзстанови. Беше млад и здрав, но тегобите от последния месец бяха взели своята дан и вероятно му трябваха още няколко дни. Несъмнено щяха да го разпитат, щом стъпеше на борда на кораба, а и след това, но почти със сигурност щяха да му възложат работа.

Беше отишъл на баня и беше дал да изперат мръсните му дрехи, докато се киснеше. По принцип прекарваше повечето си дни мръсен, защото ролите на уличен хлапак или селянче изискваха това. То обаче не значеше, че му е приятна постоянната миризма и кожата да го сърби. Не издържа и задряма, докато се къпеше, и се наложи да го събудят, когато дойде време да напуска. Слугинята, която му изми главата и му изтри гърба, изглеждаше разочарована, когато предпочете да не ѝ плати и за секс. Щеше да му е приятно, но нямаше достатъчно пари и за удоволствие, и за приличен хан.

Беше наел дюшек за спане в една отделена с панел част на хана, споделена с непознати и без никаква уединеност. Спа до сандъка на мъртвия капитан, който бе сложил до стената.

През първата нощ се буди два пъти — и и двата пъти притиснал се до корабния сандък, с кама в ръката, в необезпокоявано помещение, освен хъркането. С усилие на волята се беше отпускал отново, прилагайки умствените упражнения, на които го бяха научили от дете.

Сънят му бе станал неспокоен, откакто вещиците, които наричаха себе си Сестри на Дълбините, го бяха освободили, но тези неспокойни сънища бяха различни от кошмарите и ужасите насън, които бе преживявал през детството си. Помнеше цялостни образи или спомени от събуждания, едно почти съкрушаващо усещане за приближаваща се гибел, съчетано с дълбоко чувство за безпомощност. Виденията бяха намалели, докато бе на борда на „Изабела“, тъй като тежката работа го довеждаше до вцепенение и дълбок сън, само леко обезпокояван от ужасии.

Беше използвал малкото монети, които му бяха останали, за да си купи евтина закуска: каша, половин ябълка и резен сирене, като запази коравия хляб за по-късно през деня, и сега бавно довършваше кафето. Беше горчиво, но пък беше ободряващо, а трябваше да остане буден, докато сандъкът не се озовеше на борда. Ако „Саса Мути“ отплаваше с вечерния отлив, щеше да е само на път или да му дадат работа, ако пристигнеше повече от час преди да отплават.

Ханът имаше два етажа общо пространство и масата на Хату беше на един балкон с изглед към залива. Никога преди не беше посещавал това пристанище, тъй като работите му като моряк бяха краткотрайни, макар и напрегнати. Нямаше човек на служба при майсторите на Коалтачин, който да не може да мине за обикновен моряк, това беше жизненоважно умение за една островна нация. Ако не си от екипажа, си пътник, а пътниците са обект на любопитство. Докато морякът е част от кораба и почти не го забелязват, особено на къси преходи с постоянно текучество. Плаването осигуряваше лесен начин за агентите да се движат между стотиците важни острови в района.

Хату се наслаждаваше на характера на този град, стига „наслаждение“ да беше подходящата дума. Беше пътувал достатъчно, за да разбере, че всички пристанища в основни линии миришат еднакво: морска сол във вятъра, влажна смесица от плесен, гниеща риба и канални води. Евтини ханове, рядко почиствани, добавяха вонята на разлят алкохол, немити тела, пикня и изпражнения, и обща развала. Но миризмата на всеки град също така имаше и свой собствен подпис, а тази на Халазейн съдържаше намек за пикантни подправки във въздуха, тъй като градът, изглежда, бе възел за търговци от околните острови. Едно от малкото неща, които отнемаха от разочарованието и гнева на Хату, беше удоволствието, което изпитваше от откриване на нови неща. Знаеше, че всяка информация е потенциално полезна, та дори ползата от нея да не е непосредствено ясна.

Едно от нещата, които всички ученици приемаха за даденост, беше обучението, което получаваха в много различни занаяти и традиции. На агент на квели наскости можеше да се наложи да мине за слуга, пътуващ амбулантен търговец или опитен работник, а всяко все още обучавано дете беше потенциален сикари. Хату, още ненавършил седемнайсет, можеше да мине за чирак в няколко занаята; разбираше от обработка на кожа и тепавичарство, ковачество и тъкачество. Чарът на това да си млад агент със скромни умения бе във възможността да потърсиш работа в няколко занаята и да използваш оправданието с лошо обучение от бездарен предишен майстор.

Хату въздъхна. Бореше се със спомените си. Опитът да примири онова, за което вече мислеше като за свои нормални спомени, с виденията, които бе имал откакто онази вещица бе в ума му, го поразяваше: борба без очевиден изход, но конфликтът също така бе странно интригуващ. Усещаше неща, които не можеше да назове, и все пак те го оставяха с чувството за наближаваща промяна, сякаш онова, което бе зърнал от най-ранните си спомени, беше по някакъв начин в корена на продължавалите през целия му живот неудовлетвореност и разочарования. Някъде съществуваше отговор, нещо, което щеше да придаде смисъл на нещата, срещу които се беше борил, откакто бе проходил. Беше смътна надежда, но каквото и да се случеше в бъдеще, нещо се бе променило. Чувството, което имаше — че нещо е затворено и заключено, се бе променило рязко и сега той беше любопитен какво ще открие.

Вдиша дълбоко. Щеше да отнеме време, докато разбере, а с колко време щеше да разполага? Трябваше да стигне до дома, да види кой от майсторите е там и да даде пълно описание на дните си, откакто бе напуснал Нумерсет. Постара се да подреди събитията в ума си, като започна с убийството на неназования по име търговец — неназован за него поне; прие, че може би никога няма да узнае защо бяха убили човека.

Знаеше също, че новините, които щеше да донесе, може да не му спечелят никакви благодарности от майсторите, особено от Кугал, когато научеше, че Хату е оцелял, а неговият любим внук Донти не е. Нямаше значение и че Хату също страдаше заради загубата му: майсторите и капитаните рядко показваха загриженост за подчинените си. Проявите на обич на майстор Кугал към единствения останал му внук, Донти, бяха оскъдни.

Мисълта за Донти накара Хату да помисли за Хава и той пак въздъхна. След като приятелят му си бе отишъл, Хава му липсваше повече от всякога и по начин, какъвто никога не беше изпитвал. Тя беше нахлувала в мислите му в най-странни моменти, откакто „Изабела“ го беше спасил. Вдиша бавно и дълбоко и се помъчи да я махне от ума си.

Не успя.

Споменът му се върна към първия път, когато я беше видял; тя беше най-свадливото момиче в групата му, не се боеше да се опълчи на никого, дори на момчета два пъти по-големи от нея. Още при онова първо зърване нещо в нея го привлече; нещо в поведението ѝ го трогваше, сякаш беше намерил същество, което можеше да го разбере.

Учениците. Когато не им даваха наставления, ги оставяха да се оправят сами, което означаваше да установят йерархия помежду си. Хава изпъкваше, защото беше малко височка, слаба и имаше необикновена кестенява коса, така че привличаше побойниците. Тя бързо даде да се разбере, че може сама да се грижи за себе си, и след като получиха два разкървавени носа и една счупена ръка, по-големите момчета я оставиха на мира. Тя бързо привлече вниманието на момичетата и разшири закрилата си над тях — когато потрябваше закрила, — но иначе имаше само двама приятели, Донти и него. Винаги бяха те тримата.

Хату също имаше своята уникална външност, с която да се оправя, и макар да не беше най-надареният боец сред момчетата, когато гневът му избиеше, ставаше опасен. Едва не преби до смърт едно по-голямо момче, докато един от инструкторите не ги разтърва. След това другите момчета го заобикаляха отдалече. Донти можеше да е подстрекател понякога, но изглежда, усещаше кога Хату доближава границата на търпението си и можеше да се намесва, дори да не можеше да види никакви граници за себе си. Хава притежаваше способността да го успокоява като никой друг, да го накара да забрави неразумния си понякога гняв.

Няколко значими неща се случиха през онова време в живота му: започна да осъзнава, че се отнасят с него по-различно, отколкото с другите ученици, и че той е увеличил донякъде дистанцията, която създаваше това.

И бе започнал да изпитва все по-силни чувства към Хава.

Усещането за отчужденост и променящите му се чувства към един от двамата му най-добри приятели му причиняваше часове терзания, както матрона Наниана обикновено наричаше тихата му, постоянна тревога. Сгълчаваше го или се опитваше да се пошегува за това, но единственото, което успяваше, бе да го накара да скрива чувството си още по-надълбоко.

Специалното отношение към него и това, че не разбираше защо е така — това бяха тревогите, които го притесняваха най-много. Загубата на Донти бе влошила нещата още повече и сега Хату усещаше отсъствието на Хава като постоянна болка, която бе невъзможно да пренебрегне, освен ако не беше зает. Погледна ръцете си и видя, че е стиснал с всичка сила перилото на балкона. С усилие бавно го пусна.

Докато отпиваше последните глътки кафе, загледа пазара долу и пристанището отвъд него. Беше почти на седемнайсет, почти мъж според повечето народи на Гарн, но беше пътувал много и бе видял може би повече от повечето хора, които сега гледаше отгоре. Някои можеше да са търговци или моряци, пътували между тези острови, може би дори до източния бряг на Южна Тембрия, но той беше стигал по-далече от това два пъти преди шестнайсетия си рожден ден — не че знаеше кой е рожденият му ден. Бяха му казвали, че е сирак, и рожденият му ден беше условно наместен на шестия ден на Месеца на Падащите звезди в календара на Коалтачин, за да може да се спазва традицията и преходите, свързани с възрастта. Беше може би достатъчно близо до истинския му ден на раждане, така че нямаше голяма разлика. Все пак беше поредното нещо, което би искал да може да научи. Имаше малко ирония в това: като мнозина, които пътуваха, той трябваше да примирява местната година, месец и ден спрямо родния си календар и често откриваше, че се е отклонил с дни, когато се прибереше у дома. Можеше да се върне на това, което мислеше, че е неговият рожден ден, само за да открие, че е бил преди дни, така че какво значение имаше датата на календара?

Въздъхна, докато се мъчеше да прогони всички тези объркващи мисли, и погледна празната чашка. Не искаше повече кафе. Седенето и ядосването за неща, които не можеше да контролира, беше безсмислено. Копнежът да види Хава беше още по-безсмислен. Можеше никога вече да не я види.

Сандъкът в краката му изключваше всякакви обиколки из града. Носач, запътил се към кейовете с товар на рамото, беше нещо обичайно, тъй че изборът му беше доста очевиден: да похаби деня си в тази гостилница и да задълбочи разочарованието и гнева си — или да иде рано на кораба. Въздъхна примирено и пак се загледа към града.

Беше виждал десетина, че и повече градове като Халазейн през петте си години по задачи, и те се размиваха в паметта му; вече не им помнеше имената, да не говорим за подробности в тях. Имало беше един пазар със сергия, където даваха поръсено с подправки месо на шиш върху две лъжици ориз, полети с чудесен кафяв сос. Внезапно се ядоса, че не може да се сети кое беше това място и че сигурно никога повече няма да яде пак онова месо с ориз.

Осъзнаването на това беше разочароващо, но гневът, с който бе придружено, му бе също така твърде познат. Хату затвори за миг очи и си припомни едно от упражненията, на които го беше учил майстор Кугал, за да се успокои. Много ситуации изискваха спокойствие, все едно какво ставаше: животът му дори можеше да зависи от това.

Тревогата му, че ще му възложат работа на кораба, най-сетне бе надвита от скуката. Хату вдигна сандъка на рамо и слезе по стъпалата към улицата към пристанището.

Залъкатуши през пазара. Не виждаше големи разлики в стила на предлаганите облекла, храна и накити, както и в изложените на показ инструменти и оръжия. Видя лек копринен шал с хитроумна щампа и се зачуди дали Хава би го харесала.

Хава! Не можеше да спре ума си да не се връща към нея.

Тя упорстваше в мислите му, обитаваше сънищата му и той не можеше да го спре. Дори помнеше първия път, когато го възбуди, за негово пълно смущение, и как Донти се закани на другите момчета да не си правят шеги с втвърдения му член. А Хату просто бе клекнал в студения поток и се прикриваше с ръце колкото можеше.

Учениците и ученичките се къпеха заедно в потоците близо до селото, откакто Хату си спомняше, или понякога в една от общинските бани. Беше удоволствие, което всеки очакваше с нетърпение, защото къпането беше понякога невъзможно за дни наред и сърбенето на кожата и миризмата на мръсно облекло ставаше постоянен спътник. Хату беше виждал Хава и другите момичета голи много пъти, но онзи път беше различно. Дори само като си го спомнеше, все още се изчервяваше.

Беше се случило през времето, когато тялото му започна да се променя, когато започнаха да му растат косми под мишниците и около члена; беше гледал и за брада, но тя закъсня, понеже беше рус. Един ден промените бяха нещо, на което просто да не обръща внимание, а на следващия изведнъж болезнено си даде сметка колко различно го гледат момичетата, особено Хава. Откакто бяха още почти бебета се бяха виждали голи и с Донти тя беше най-близката на света за него, тъй че промяната почти го беше накарала да избухне в сълзи от безсилие, защото не я разбираше и не можеше да говори с Хава за това.

Когато попита за това матроните, те му казаха да говори с мъжете учители, но те само му обясниха за секса. Никой не беше разбрал, че иска да говорят за чувства.

Това безсилие още повече обърка нещата, както винаги ставаше с Хату, и му стана още по-трудно да говори какво изпитва с когото и да било, дори с Донти, и особено с Хава. Сдържаността започна да променя начина, по който се държеше с нея.

Сега, докато се провираше през навалицата, умът му се върна към друг един ден, когато раменете му вече бяха започнали да се уширяват, гласът му да става по-дълбок и когато преценката му за момичетата се беше напълно променила.

Имали бяха дълга тренировка в двубои. Учениците на квели наскости преминаваха през обучение във всички известни стилове на ръкопашен бой, както традиционни, така и не толкова традиционни. Използването на ежедневни предмети като оръжия беше спечелило на Хату и другите доста дребни наранявания. Той нямаше нищо против. Учеше се добре и стана един от най-добрите импровизиращи бойци в класа си.

Онзи ден бяха тренирали бой с тояги, добра основа за всички видове ръкопашни оръжия. Хату беше в двойка с Хава за третия рунд и тя го надви. Донти го дръпна настрана и каза:

— Какво ти става? Не че тя те надви, знам, че е добра. — Кимна към Хава, която заемаше позиция пред следващия си противник. — Работата е, че те надви толкова лесно.

— Не знам — призна Хату и гласът му издаде безсилието му.

Донти го изгледа продължително, а после очите му се ококориха, щом извърна поглед към Хава и отново към него. Накрая каза:

— А, разбирам. Ще говорим по-късно.

Докато денят се точеше, преминаха от бой с тояги до ръчен бой, който винаги водеше до ожулени кокалчета, насинени очи, разкървавени носове и общо взето лошо настроение сред обучаемите. Инструкторите отново бяха изправили Хату и Хава един срещу друг и с едно лесно блокиране тя влезе в гарда му и го удари толкова силно, че той изгуби равновесие, тупна на земята, удари си тила в камъните и почти изгуби съзнание.

Не помнеше как се е преместил или са го преместили до една стена, но изведнъж се свести там, а пред очите му святкаха искри. Смътно си спомняше как Донти каза:

— Пак. Тя те побърква бе, човек.

Хату никога нямаше да признае на Донти, че е прав, но знаеше, че е истина. Нещо в Хава вече караше гърдите му да се стягат и коремът му да се свива, караше го да се смее и да плаче едновременно. Не разбираше чувствата си и както беше с всичко в живота му, това, което не разбираше, просто го гневеше.

А Донти каза:

— Не можеш да я имаш. Знаеш правилата. Тъй че го забрави. Мисли за нея като за твоя сестра! Стегни се.

От онзи ден всеки двубой или други надпревари с Хава бяха удар и пропуск. Понякога можеше, както бе казал Донти, да се стегне и да спечели. А в други дни беше все едно се опитва да се движи през вода, дълбока до кръста, или да тича нагоре по пясък — и тя винаги беше пред него. Като че ли имаше някакъв шаблон, тъй че Хату беше убеден, че е въпрос на съсредоточаване; когато беше разстроен и изнервен, тя го познаваше достатъчно добре, за да усети това и да се възползва от него. Усмихна се при осъзнаването, че колкото по-големи ставаха, толкова повече я усещаше като жена и толкова повече тя се възползваше от това и го надвиваше. Защото беше толкова надарена, че той трябваше да вложи в състезанието всичките си сили и умения, за да я победи. Реално нямаше голяма разлика между бойните им умения. И той с неохота признаваше, че тя е по-добър стрелец от него.

Хату усети надигащата се скръб, щом мислите му се изместиха от Хава към Донти, а след скръбта щеше да дойде гняв, тъй че той изтласка спомените и върна вниманието си върху това, което непосредствено го заобикаляше. В размислите си беше изгубил пътя, а това беше сериозно нарушение на всичко, на което го бяха обучавали.

Внезапно осъзна, че го бяха дебнали през пазара. Въпреки че беше потънал в размисли за едно момиче, осъзна, че вече е виждал мъжа със син жакет и черна шапка с широка периферия в тълпата; и сега той крачеше упорито и без да изостава от лявата му страна. Пазарът представляваше лабиринт от пътечки със сергии, вдигнати в груба мрежа от алеи през иначе открития площад. Хату направи рязък завой между две сергии и внезапно обърна на следващия проход през пазара, после спря зад една маса, на която бяха изложени всевъзможни амулети. Видя, че мъжът, който го беше следвал, продължи напред, като пропусна второто му обръщане.

Хату се върна на мястото, откъдето бе тръгнал, и пое по обиколен маршрут към пристанището, като редовно поглеждаше дали отново го следват. Най-сетне стигна до кея и намери „Саса Мути“.

Качи се по мостчето и един моряк го попита:

— Какво искаш?

— Коста ми каза да дойда тук.

Мъжът го изгледа с леко любопитство, но каза:

— Почакай.

„Саса Мути“ бе двумачтов платноход с триъгълни платна. Погледът на Хату пробяга от високия и дълъг кърмов мостик към широкия нос; беше дълбоководен платноход. Сред плитките крайбрежни съдове изпъкваше като лебед между ято гъски.

Коста скоро се появи от стълбището при кърмата и каза:

— Къде беше? — Не изчака за отговор, а махна на един моряк да вземе сандъка, който Хату носеше, и му нареди: — В каютата ми.

За разлика от преди, широкоплещестият мъж не носеше облеклото на прост моряк, а добре скроени, но не и набиващи се на очи дрехи: фини панталони и риза, лъснати ботуши и елек от черна кожа.

Хату знаеше как изглежда властта в ранговете на квели наскости, щом се натъкнеше на нея. Този мъж можеше да е играл ролята на обикновен моряк на онзи кораб, но тук определено беше човек с висок ранг.

Коста заведе Хату на носа на кораба и се огледа.

— Искам да мога да видя всеки, който може да ни чуе — каза му тихо. — Очаквах те снощи.

Хату примига, докато премисляше отговора си. Извинения рядко се търпяха и обвиняване на старши рядко се оказваше разумно, но в този случай той реши, че прямотата е най-добрият избор.

— Не ми го каза толкова ясно, когато напуснахме „Нелани“, иначе щях да дойда направо тук.

Коста го изгледа, след което се усмихна.

— Не си уплашен? Това е добре. И вероятно си прав. Трябваше да се изразя ясно. — Хату забеляза, че непрекъснато поглежда леко намръщено нагоре, сякаш над главата му има нещо. — Нещо необичайно ли се случи?

— Един ме следеше на пазара, но му се измъкнах — каза Хату. — Не съм сигурен защо, беше пълно с хора, а сандъкът ми не изглежда да е ценен. — Сви рамене.

Коста го изгледа, после каза:

— Заради проклетата ти коса е. Като маяк е.

Без да помисли, Хату вдигна ръка и опипа косата си. Коста избута ръката му и изсумтя:

— Не привличай внимание към нея.

— Какво толкова? — попита Хату. — Загубих си мазилото за оцветяване.

Кафявите очи на Коста се разшириха и той повдигна вежда.

— Мазило? Какво… — Замълча, присви очи и попита: — Кой е майсторът ти?

— Фасария — отвърна Хату.

Коста за миг се намръщи болезнено, после отново го погледна.

— Това обяснява нещата. Той е много… традиционен. Никакви клюки, слухове или необоснована информация пред него. Ще ти намеря още мазило, преди да отплаваме. Щом се приберем, ще идем при майстор Фасария и… Ти на колко години си?

— Почти седемнайсет.

— Кога ти е рожденият ден?

— На шестия ден на Месеца на Падащите звезди според старото броене.

— По-малко от половин година дотогава — каза Коста и сложи ръка на рамото на Хату. — Вероятно са те забелязали, защото за първи път си бил навън посред бял ден с чиста коса. — Посочи към кърмата. — Каютата ми е от дясната страна на капитанската. Иди там и изчакай. Аз ще ти намеря мазило за косата. Хайде върви.

Хату тръгна. Щом Коста щеше да говори с майстора му, значи наистина беше важна особа.

Докато бързаше към кърмовите каюти, се зачуди каква е цялата тази работа с косата му.

Както беше очаквал, веднага щом косата му беше боядисана, го пратиха да подрежда товар и от стоките в претъпкания трюм той прецени, че Халазейн е последната спирка на кораба преди дългото пътуване до дома. Корабите, които бяха под контрола, пряко или косвено, на квели наскости, рядко получаваха разрешение да пристават на родния остров, така че Хату най-сетне можеше да изпита донякъде чувство на безопасност, когато вечерта отплаваха.

След бързата вечеря го повикаха в каютата на Коста. Едрият мъж махна на младежа да седне на един сандък срещу койката му. Бяха толкова близо един до друг, че Хату се почувства малко неловко. Поддържането на почтително разстояние беше част от обучението.

— Майстор Фасария, значи? — попита Коста.

Хату кимна.

— Та какво мислеше да направиш, когато стигнем в Коалтачин?

— Да предам сандъка на капитана и да разкажа на първия майстор, когото намеря, какво се случи.

Коста посочи гърдите си с палец и рече:

— Разкажи ми какво се случи, момче. Аз съм майстор Реза.

Хату знаеше, че това трябва да е вярно, защото никой друг мъж в Коалтачин нямаше да посмее да претендира, че е този човек. Баща му беше майстор Зусара, най-близкото, което Коалтачин имаше до крал, тъй като той предвождаше Съвета. Също така беше главата на най-могъщата фамилия, способна да събере повече войници и сикари от всички други майстори. Коста беше един от тримата синове, които бранеха интересите на фамилията; всеки от тях контролираше повече хора от повечето по-малки фамилии в държавата.

Зусара беше пръв между равни, казваха, и това, което не му достигаше като власт, го компенсираше предостатъчно, като използваше влиянието си. Ако в Съвета се проведеше закрито гласуване, неговият глас имаше най-голяма тежест и макар някои да твърдяха, че бил просто добър в постигането на консенсус, Хату помнеше как Фасария веднъж бе казал, че макар никой никога да не може да стане крал на Коалтачин, Зусара е най-близо до това от всеки друг в историята. Също така беше нещо като легенда, защото рядко напускаше дома си и изглеждаше усамотен. Беше като паяк в центъра на огромна паяжина — винаги знаеше както става по краищата ѝ, без да напуска центъра.

Хату започна разказа си с убийството на търговеца и бягството си от Нумерсет, но когато стигна до описването на нападението на кораба и опита им с Донти да избягат с лодката, усети как в него се разбуждат дълбоки чувства. Болка се надигна и застраши да разбие спокойствието му, щом започна да си припомня разговора си с вещицата Мада. Усети, че се мъчи да надвие сълзите, и гърлото му се стегна от чувството, когато описа съдбата на Донти и разговора между Хадона и Мада. Преди да се усети, сълзите вече течаха по лицето му.

Реза му остави един миг, докато се овладее, и после каза тихо:

— Справи се добре, но сега има повече въпроси, отколкото имаше преди. Ще те заведа при баща ми и ще повикаме Фасария. Съветът ще иска да чуе това. И трябва да си спомниш колкото може повече за тези Сестри на Дълбините.

Изчака да види дали Хату ще каже нещо, а после му кимна, че е свободен.

Хату излезе от каютата. Чудеше се какво ли има предвид Реза с „повече въпроси“.