Крал на пепелища

13. Кратко пътуване и странно събитие

На сутринта след срещата на Деклан с барона потеглиха през северната порта, с два сандъка със стоки, добавени към вещите на Деклан. Минаха през предградията и малките ферми след тях, после бавно се заизкачваха и навлязоха в земеделска земя. На запад фермите стигаха до скали с изглед към океана, поне така каза Ратиган.

През първия ден минаха през горички и поля и на два пъти се доближиха достатъчно към крайбрежието, за да зърнат океана. По залез-слънце спряха и Деклан каза:

— Аз ще взема средната смяна.

— Няма нужда — отвърна Ратиган. — Никакви разбойници няма толкова близо до града. Няма и опасни животни. Това е цивилизована земя, приятелю.

— Нима?

— Не като старото Съглашение, но почти толкова. Барон Дюмарш пази нещата спокойни. Има патрули, които обикалят по пътищата непрекъснато. Вероятно ще видим няколко, докато стигнем.

— Удивително е колко богата е тази земя, Ратиган — каза Деклан, докато разгъваше постелята си. — Как я е задържал?

— Аз съм колар, не съм благородник — каза Ратиган. — Пътувам, откакто бях висок ей колкото онова колело — посочи с палец над рамото си към задното колело на фургона, — и знам, че и извън Маркензас имат добро мнение за него. Според това, което чувам, това високо мнение си е заслужено спечелено и той е достатъчно добър войник, та дори кралете да се отнасят към него с респект. Достатъчно богат, за да бъде крал само по себе си, също. — Кимна и добави: — Респект. Това е добро нещо да го има човек.

Деклан също кимна.

— Аз ще се погрижа за конете. Слагайте храната и не изяждайте всичкия хляб! — каза коларят със смях.

Юсан също се засмя и рече:

— Няма проблем. Имаме четири самуна.

Ядоха и си легнаха. Нощта мина без произшествия.

През следващите дни Деклан продължаваше да се впечатлява от изобилието на владението на барон Дюмарш: поля, гъсти гори, богати на дивеч, реки и езера, гъмжащи от риба. Добре поддържани пасища и тучни ливади се простираха от двете страни на пътя. Деклан почти изпита чувство на загуба, когато изкачиха един склон и Ратиган каза:

— Онова там е Хълма на Беран.

Обилието на Маркензас бе започнало да запада няколко часа преди да стигнат дотук: плодните дървета бяха оредели и окосените ливади западно от пътя бяха отстъпили място на диви шубраци, растящи на песъчлива земя. Според това, което Деклан знаеше за земеделието, тази по-безплодна земя можеше да се обработва, но щеше да изисква много повече усилие за по-малък добив; така че разбираше защо е оставена необработена, като се имаше предвид колко близо беше до много по-добрата земя само на няколко мили на юг.

От билото на хълма се виждаха няколко самотни ферми и ако се съдеше по вонята, понесена от лекия вятър, там гледаха свине. Деклан реши, че градчето е достатъчно близо до земеделска земя, та храната да не е проблем, но се зачуди защо някой би избрал да живее тук.

Щом стигнаха самото градче, отговорът на този въпрос стана явен. Хълмът, дал името си на градчето, се издигаше над пет сливащи се пътя и Деклан видя много фургони, ездачи и впрягове, движещи се по другите четири пътя, и попита:

— Защо пътят към Маркенет е толкова спокоен, да не кажа пуст?

— В сравнение с други градове Маркенет не е на пътя към някое друго място. Стигаш там само защото искаш да идеш там — отвърна Ратиган. — Маркензас има четири града с по-добри заливи от Маркенет. Тук ще видиш търговията от шест владения без излаз на море. — Махна с ръка на запад. — А оттам идват повечето стоки, които пътуват по море, защото баронът на Колос им взима много по-малко мито от барон Дюмарш. Всички оставят Хълма на Беран на мира, защото не е богато място, но е търговски възел, който служи на всички.

Деклан кимна все едно напълно е разбрал казаното от Ратиган, но всъщност знаеше малко за търговията, освен свързаната с много тесните му професионални интереси. Купуваше желязо, когато цените бяха ниски, както и въглища. Извън това, както и знаенето на обичайните цени за изделията му, се объркваше, станеше ли въпрос за търговия.

Навлязоха в градчето и Ратиган опитно подкара през оживените улици. Деклан се почувства малко объркан, защото на повечето сгради липсваха каквито и да било знаци. Свикнал беше с това в Онкон, но пък у дома познаваше всяка постройка, а в градовете, през които бяха пътували, повечето места за търговия имаха табели, указващи вида на стоката, та дори да бяха грубо изписани, но тук нямаше никакви. Накрая каза на Ратиган:

— Знаеш ли къде отиваме?

— Само гледай какво излагат хората — храна, кожени изделия, дрехи — и запомняй къде си го видял. — Сви рамене все едно това беше несъществен проблем.

Спря два пъти, за да разтовари скромния си товар, преди да стигнат до един голям хан с табела с три бели звезди, нарисувани на черен квадрат, и вкара фургона в малкия двор зад хана.

На Юсан отново му възложиха задачата да пази фургона; Деклан беше доволен, като виждаше, че чиракът вече напълно се е възстановил от раните си, и си помисли, че още няколко дни добра храна и малко работа ще го оправят съвсем.

Влезе след Ратиган в тъмния хан. Помещението имаше само един вход и един голям прозорец на северната стена, няколко свещи мигаха на тезгяха и масите. Неколцина клиенти ядяха или пиеха кротко, но ханът не беше препълнен. Деклан очакваше това да се промени, след като следобедът се изнижеше и хората започнеха да се отбиват след работа.

Отидоха до тезгяха, зад който един едър мъж с невероятно гъста туфа прошарена черна коса стоеше и ги гледаше втренчено. Когато спряха пред него, каза само:

— Какво ще е?

— Ти ли си Леон? — попита Ратиган.

— Аз съм.

— Каланора в Маркенет каза, че ти си човекът, когото да видим за една ковачница. Държал си бил правата на вдовицата за нея.

— Ковач ли си? — попита ханджията.

— Не аз, той.

И Ратиган посочи Деклан, който кимна мълчаливо.

— Аз съм и аз ги държа — каза кръчмарят. — Щом ви праща Каланора, добре сте дошли. Но е много скъпа ковачница за един новоизлюпен калфа.

Деклан отвърна:

— Станах майстор този месец и търся добро място, за да си направя дом.

Ханджията извади три големи чаши и черна бутилка.

— Не можем да обсъдим работата прилично без едно-две питиета. Първите питиета от мен. След това ти плащаш.

Наля по малко кехлибарена течност в чашите и добави:

— Наздраве и за честна сделка! — После ливна питието в гърлото си.

Деклан никога не беше виждал такова питие. Не си падаше много по пиенето, въпреки че като повечето млади мъже бе научил този урок по трудния начин. Пиеше по един-два ейла най-много; беше опитвал и вино, но не му харесваше. Подуши чашата си и вдиша аромат, който му напомни за разтворителя, с който чистеше смазката от инструментите си, след като е монтирал ос. Видя как и Ратиган гаврътна питието си и последва примера му.

Неочаквано парещо усещане удари езика му и той се помъчи да преглътне. Течността изгори гърлото му и изкара сълзи на очите му. Той изпъшка и се закашля.

Леон се мъчеше да не се засмее, а Ратиган плесна Деклан по гърба.

— Никога не си пил уиски, а, момко?

С почервеняло лице и докато се мъчеше да вдиша, Деклан поклати глава и спря да кашля.

— Какво е това?

— Уиски. Правят го кес’туните на север. Те са диваци. На варварската реч, която минава за техен език, означава „водата на живота“.

Очите на Деклан спряха да сълзят.

— Щом казваш.

— Казвам го, и те го казват — каза Леон и наля по още едно. — Този път отпий внимателно, докато свикнеш с паренето. Ще видиш, че постепенно ще ти хареса.

Тъй като не искаше да обиди човек, с когото предстои да преговаря, Деклан отпи пак. Пак пареше, но след като вече го очакваше, той не се задави. Прииска му се да го изплюе, но го преглътна. В очите му пак избиха сълзи.

— Както казах — продължи Леон, — постепенно ще ти хареса.

Едва ли, помисли си Деклан, въпреки че из стомаха му като че ли се разля мека топлина. Кимна мълчаливо.

— Сега, преди да се заемем с работата, трябва да огледаш мястото, нали? — Обърна се и извика към една врата отзад. — Гвен!

Едно момиче влезе през вратата, бършеше си ръцете в престилката.

— Какво, тате?

— Заведи този момък до ковачницата да я огледа. Мисли да я купува. — А на Деклан каза: — Това е дъщеря ми Гвендолин. Гвен, това е Деклан.

Тя погледна Деклан бързо и одобрително, а после се усмихна.

— Деклан — повтори, все едно да запомни името му. — Е, хайде, Деклан. — Разтегли името му на „Дек… лан“, все едно го опитваше на вкус. Усмихна се, кимна и с накланяне на главата му показа да я последва навън. Той го направи и я оцени, докато вървеше след нея.

Беше хубава и като баща си имаше гъста тъмна коса, която блесна като гарваново крило на слънцето, щом разхлаби сивата забрадка, която беше носила в кухнята. Фигурата ѝ бе донякъде прикрита от роклята ѝ; беше ѝ широка в корсажа и метеше по земята, стара дреха и често кърпена, но спретната. Не изглеждаше да е шита за нея.

Тя го погледна през рамо и рече:

— Ковач си, значи?

Той кимна — започнал беше да усеща въздействието на уискито — и каза:

— Да. Търся си ковачница.

— С тази ще трябва доста работа. Не съм сигурна колко. Нищо не разбирам от ковачници.

Деклан беше малко замаян от уискито, но и от това, че Гвен бе изненадващо привлекателна. Имаше нещо в нея, което му напомняше за Розалий. Нямаше представа какво, тъй като изобщо не си приличаха: Гвен беше млада и пълна, докато Роз беше подминала младостта и слаба дотолкова, че чак мършава. Беше в поведението; в начина, по който се държеше Гвен може би? Или може би просто си спомняше какво бе изпитвал с Розалий?

Потисна тези мисли и насочи вниманието си към настоящия момент и към това да не блъска минувачите, които вървяха срещу него. Попита:

— Винаги ли е толкова претъпкано?

Тя се засмя.

— По-лошо. Когато пристигне голям керван, всички ханове са пълни. — Погледна го и добави: — Ако не си мързеливец, ще се оправиш добре тук.

— Кой поправя нещата, откакто е умрял старият ковач?

— Татко ми прогони няколко натрапници. Има двама ковачи, ама хич не ги бива. Ако си истински майстор, скоро ще имаш толкова работа, че няма да можеш да я свършиш. — Зави на един ъгъл и каза: — Стигнахме.

Деклан погледна ковачницата и веднага разбра, че ще свърши работа. Започна да преценява какво има нужда да се оправи и още преди да отвори вратата вече знаеше, че може да превърне тази ковачница в равна на тази на Едвалт. Трябваше да добави втори вход, за да може да затулва светлината зад главните врати, когато работеше над стомана, но това можеше да почака; едва ли щеше да получава много поръчки за оръжия, след като баронът на Маркензас разполагаше с Гилди и цяла орда други ковачи подръка.

Ковачницата имаше голям двор, което беше добре, защото можеше да му се наложи да ремонтира много фургони, щом пристигаха на кервани. Главните порти бяха широки и щяха да пропускат много дневна светлина, когато потрябваше. Отвори дясната страна.

— Как е тук? — попита той Гвен.

— В смисъл?

— Имам предвид времето, особено зиме.

— Малко сме далече от брега, но оттук до морето е все нанадолнище. Тъй че нощите зиме са студени, но не много. На ден-два път на изток има склонове, които понякога са покрити със сняг, но тук съм виждала сняг само два пъти. — Помълча, помисли и добави: — Но става мокро и кално. И патка може да се удави.

Той се засмя, а тя се усмихна.

— Мисля да изрежа по-малка врата в тази голямата. В студени дни и по-студени нощи последното, което искам, е да стоя на отворена врата, ако не ми се налага. Тук сте доста по̀ на север от моя край, така че не мисля, че нощите ще са по-меки.

— Много работиш нощем, тъй ли?

Той сви рамене.

— Понякога, за да свършиш някоя работа навреме, трябва да го правиш.

Бутна вратата и влезе.

Огнището беше старо, но добре поддържано; камъкът бе издържал на много огньове, така че не се налагаше да се притеснява. Едвалт го беше предупредил за използването на нов камък за ремонт на огнище: често пъти в шуплите на камъка оставаше влага и той се пръскаше.

Видя куп стари камъни в ъгъла и кимна одобрително. Старият ковач ги беше държал близо до топлината, за да са сухи, ако му потрябват.

— Как се казваше ковачът? Валтер?

— Валтер — отвърна Гвен. — Валтер Ковача.

— Поддържал е пещта в ред. — Деклан огледа големите мехове, закачени на железни халки, които се движеха по железни пръти, за да може да се местят над огъня, щом потрябват. — Хубаво — каза той, след като огледа меховете внимателно. — Кожата ще трябва да се подмени обаче, и то по-скоро.

— Това проблем ли е?

Той я погледна и се усмихна.

— Кожата в ковачниците винаги е проблем. Топлината я изсушава бързо и тя се спича. Бих могъл да подменя тази с промазано платно, ако мога да намеря. — Погледна Гвен. — Колко е далече до брега?

— Три дни с кола. Ден и половина на кон.

— Добре. Мога да взема каквото ми трябва от майстор на корабни платна.

Отдръпна се от меховете.

— Дотогава ще смажа кожата с лой. — Хвърли още един поглед наоколо и кимна. — Ще стане хубава ковачница. — Това накара Гвен да се усмихне и Деклан се усети, че отвръща на усмивката, без да помисли.

— Ела да видиш къщата — каза тя.

— Къща ли?

— Отзад.

Тя се пресегна, хвана го за ръка и го поведе обратно през вратата и към задната част на двора. Деклан очакваше да види малък дом, като на Едвалт, с може би две стаи, но къщата пред него бе голяма за стандартите на Онкон. На цели два етажа! Гвен го въведе вътре и каза:

— Трябва ѝ яко чистене. Вдовицата замина в едно село от другата страна на Маркенет, за да живее със сестра си. Затова татко ми я продава заради нея. — Продължи да държи ръката на Деклан, факт, който той остро съзнаваше.

Къщата се оказа спретната като ковачницата, добре поддържана и с голяма маса в кухнята. Имаше малка стая отзад, където Юсан можеше да спи, голямо подобрение спрямо обичайната му постеля до огнището в ковачницата. На горния етаж имаше две спални, по-голямата с малък слънчев чардак. Деклан излезе на него и видя долу нещо, което приличаше на градина.

Гвен каза:

— Това ще отнеме малко работа — да се оплевят бурените и да се засадят зеленчуци. Но вдовицата на ковача винаги имаше пресни моркови, зеле и ряпа за яхния; смяташе, че си струва усилието.

Деклан вдиша дълбоко. Това бе повече, отколкото бе очаквал. С ковачницата можеше да се оправи, но и тази къща също…

— Баща ти казвал ли ти е какво иска вдовицата за ковачницата и къщата?

— Не, но не би трябвало да е проблем — отвърна тя с усмивка.

Той огледа още малко наоколо и рече:

— Хайде да идем да говорим с баща ти.

Тя кимна и повтори:

— Хайде.

Тръгнаха обратно към хана и Гвен попита:

— Значи си сам?

— Какво? — Погледна я и видя, че го оглежда. — Аз… О, чиракът ми е във фургона, пази багажа. Той също ще живее тук.

— Имам предвид, нямаш семейство?

— Не, само аз съм. Сирак съм, предполагам. Никога не съм познавал родителите си. Майсторът ми ме отгледа. Не мога да си спомня да съм живял на друго място преди това. Едвалт каза, че ме е взел защото съм бил едър за възрастта си и си помислил, че може да стана добър ковач. Служих му петнайсет години, че и отгоре.

— Това е дълго време.

— Права си — отвърна тихо Деклан. — Сега обаче ми изглежда като миг.

Работният ден привършваше и дюкянджиите нямаха търпение да приключат, преди да забързат към дома. Двамата млади се запровираха през тълпа хора, понесли какво ли не, и Деклан каза:

— Повечето ковачи работят чак до двайсет и пет години, преди да станат майстори. Едвалт каза, че имам дарба, и… — Спря. Не беше от особено приказливите, но се усети, че почти се е разбъбрил пред момичето. — Е, сигурно имам, иначе нямаше да ми даде майсторското звание. — Усетил, че вече се хвали, бързо добави: — Може би не съм чак толкова надарен, но работя упорито. — Реши да спре да говори за себе си.

Тя се усмихна.

— А ти? Винаги ли си живяла тук?

— Родена съм тук — каза тя и кимна изразително. — Тате работел по нивите и карал стока, вършел какво ли не, когато се запознали с мама. Тя го накарала да уседне. После спестили пари и купиха хана. Бях мъничка тогава, тъй че е единственият дом, който съм познавала.

— Майка ти? Тя работи в хана?

— Тя почина — отвърна Гвен тихо. — Треска я взе, преди пет години. — Погледна накриво Деклан и се усмихна отново. — Мисля, че мама щеше да те хареса.

За миг Деклан остана без думи. Разпознаваше флиртуването, но това беше нещо друго. Осъзна, че макар да познаваше Роз и някои селски момичета в Онкон, всъщност няма представа какво да очаква от това момиче. Имаше чувството, че думите ѝ не са нищо повече от похвала, и това го накара да се почувства едновременно поласкан и смутен. Тя беше абсолютно най-привлекателната девойка, която бе срещал.

Стигнаха до хана и влязоха. Ратиган пиеше втори ейл с Леон, който вдигна очи, щом Деклан стигна до тезгяха, и попита:

— Харесва ли ти?

— Изглежда наред — каза Деклан, като се стараеше да не изглежда прекалено нетърпелив, но все пак бе малко развълнуван от явния интерес на Гвен. Беше много по-хубава ковачница, отколкото се беше надявал. — Каква цена иска вдовицата?

— Пълна мярка злато.

Лицето на Деклан остана равнодушно, макар това да беше три пъти повече злато, отколкото носеше. При огромния брой кралства, владения и градове-държави из континентите и островите монетите навсякъде се оценяваха по качество и тежест. Деклан носеше една третина „мярка“, грубо около шейсет монети с не съвсем еднакъв размер, което беше равностойността на два или повече месеци приходи за един майстор ковач. Пълна мярка щеше да е равно на половин година работа, без нищо да остава за храна, желязо, въглища и всякакви други нужни неща.

Накрая каза:

— Това е много.

— Ковачницата е хубава — отвърна Леон. — Валтер вложи много години в нея, а и в къщата зад нея. Мястото също е добро.

Деклан осъзна, че въпреки доброто чувство, което Леон може да изпитва към вдовицата на ковача, вероятно взима и комисиона.

— Ако се съглася на тази цена, какви са условията?

Леон го погледна изненадано.

— Условия?

— Не очаквате майстор ковач да скитосва, понесъл пълна мярка злато, нали?

Леон се почеса по брадичката.

— Всъщност да. — Погледна го в очите и попита: — Ти какво предлагаш?

— Мога да дам на вдовицата трийсет златни монети, шестина мярка и… четири монети на месец, докато се изплати всичко.

Леон се обърна към дъщеря си, която го гледаше напрегнато, с присвити очи, сякаш му казваше: „Само да си посмял да откажеш предложението“. Кимна ѝ, погледна Деклан и рече:

— Мисля, че вдовицата ще се съгласи.

Пресегна се и си стиснаха ръцете.

— Нанасяй се и ще пратя вест и златото ти на вдовицата.

— Аз се връщам в Маркенет веднага щом взема товар. Ще ги отнеса — каза Ратиган.

Леон погледна Деклан, а той кимна в знак, че може да се довери на Ратиган. На коларя каза:

— Ако си свършил с пиенето, хайде да откараме Юсан до ковачницата и да разтоварим фургона.

Ратиган кимна и довърши халбата.

Деклан се сбогува с Леон и Гвен, която задържа ръката му малко по-дълго, отколкото очакваше, преди да я пусне.

Отвън двамата се качиха на фургона и Деклан каза:

— Имаме си ковачница.

Юсан се ухили и попита:

— Добра ли е?

— Много — отвърна Деклан.

Ратиган се засмя.

— Ако се съди по това как те гледаше момичето, купуваш повече от само една ковачница, Деклан. Скоро ще си семеен човек, бас слагам.

Деклан го погледна накриво, а Юсан попита със смях:

— Какво момиче?

Младият ковач сви рамене и отвърна все едно на себе си:

— Хубаво момиче.