Крал на пепелища

8. Неочаквана промяна на прилива

Вниманието на Хату започна да се разсейва и той тръсна глава да се разбуди. Най-големият капан в това да си наблюдател в ситуация като тази беше да се унесеш в лъжливо усещане за спокойствие. Другият риск беше да имаш свръхактивно въображение и да виждаш в тъмното неща, които ги няма. Едно предимство на позицията им беше, че почти със сигурност щяха да чуят друг кораб да се приближава преди да го видят. Така че ключът беше слушането.

Все пак беше лесно умът му да се зарейва на всеки няколко мига, а за Хату това означаваше да си припомня стари обиди и неполучили отговор въпроси, или лицето на едно момиче.

Почувства се възбуден при мисълта за Хава и бързо изтласка от ума си образа ѝ при вировете за къпане. Напоследък се улавяше, че мисли за нея като за нещо повече от просто приятелка. Последния ден в училището нещо неизказано беше преминало между тях, нещо различно, и за Хату то беше едновременно възбуждащо и смущаващо. Не го разбираше напълно, но имаше чувството, че тя му липсва.

Без много подкана мислите за нея се върнаха: спомени за годините, през които отрастваха, и за странното им приятелство.

Тя беше единствената, която печелеше в повечето учебни надпревари. Обикновено той я надвиваше в двубой, макар че от време на време тя предвиждаше ходовете му и го побеждаваше, така че той никога не можеше да приеме резултата от двубой с нея за решен предварително. Същото беше в сила и за Донти, защото при всяко състезание, включващо сила, той печелеше срещу всички на острова, но в други надпревари Хава и Хату го биеха. Единственото, в което тя винаги побеждаваше, бяха бяганията на дълги разстояния. Хату можеше да я надвие в бързите бягания, но ако бягаха крос в околностите, тя винаги завършваше първа. Донти дразнеше Хату безмилостно за това, като твърдеше, че не може да я бие, защото е твърде зает да ѝ зяпа задника. Пренебрегваше факта, че той също не можеше да надбяга Хава. А макар и да нямаше никога да го признае на Донти, Хату наистина мислеше, че Хава има едно от най-хубавите задничета на света. Не беше точно онова, което повечето момчета щяха да нарекат красива, но на Хату му харесваше как изглежда — и винаги му беше харесвало.

Отказът да признае, че Хава го привлича, беше важен за него, особено когато се състезаваше с нея и Донти гледаше. Трябваше уж да изпитва към нея същото, което би изпитвал към сестра, и все пак това някак се бе променило точно преди да се разделят; това го безпокоеше по начин, за който не можеше да намери думи да го опише. Всичко отвъд приятелството бе забранено, а и той бездруго можеше изобщо да не я види повече; възможност, която го докарваше до гняв.

Притеснението му от дразненето на Донти го беше карало да се съсредоточава върху това да надвие Хава във всяко състезание, което само го правеше по-малко ефикасен в спечелването.

Отърси се от унеса си. И да не мислеше за тялото и лицето ѝ, все пак се беше фиксирал върху нея: онази нежна целувка по бузата, усещането за дланта ѝ върху ръката му… така че потисна спомените с помощта на нарастващия си гняв. Трябваше да остане нащрек.

Беше тихо. Лекият плясък на вълните по брега беше единственият звук, нарушаващ тишината. Времето на Гарн беше почти предсказуемо в тези ширини, по-резки промени в климата бяха обичайни в по-дълбоките океани. Тук теченията между островите бяха много повече повод за загриженост, отколкото някакви внезапни бури или надигащи се вълни. Теченията бяха постоянни… докато не престанеха да са, при което рифове се разпадаха и пясъкът се изместваше, и изведнъж един безопасен проток се оказваше коварен.

Луната се издигна преди разсъмване, както ставаше по това време на годината. Приливите щяха да се изместят на изток и може би времето щеше да се промени. По това време на годината в тези води то рядко биваше бурно, макар че когато все пак дойдеха бури, те обикновено бяха свирепи и животозастрашаващи. В открито море малко кораби можеха да оцелеят в редките силни щормове и заслоняването от тях беше единственият безопасен избор.

Луната огря хоризонта и за миг Хату се зачуди. Според един от учителите, майстор Тагага, луната беше или много малка и близо до тях, или много голяма и отдалечена. Заключи, че вероятно е второто, защото се движеше толкова бавно по небето. Хату беше умерено любопитен как точно бе стигнал до това заключение, но не чак толкова, че да попита майстор Тагага: учителят беше склонен да говори дълго, особено когато пиеше, и рядко биваше толкова забавен като учителя Бодай.

Все пак онези лекции бяха разбудили въображението на Хату и го бяха накарали да се чуди за неща, за които не беше мислил преди. Независимото мислене и задаването на твърде много въпроси не се окуражаваха сред учениците, които можеше някой ден да влязат в редиците на квели наскости. Ако беше родом от Коалтачин, вече щеше да се е изкатерил наполовина до ранга им, стига учителите да го преценяха благоприятно. Хату знаеше, че никога няма да стане сикари; чудеше се каква ли ще е съдбата му.

Това го безпокоеше, но на моменти изпитваше облекчение; подчинението беше най-важното и да отдаде човек живота си за Коалтачин беше много реална възможност. Знаеше, че е различен от другите ученици: никой друг нямаше неговото червендалесто лице и меденозлатиста коса, но имаше и нещо повече от това къде е роден. Хату не знаеше как е дошъл в училището, нито кои са неговите близки. Беше научен да задава малко въпроси, и то само когато му позволят.

Имало беше някои признаци; неща, които бе започнал да разпознава едва в последната година някъде, неща, които му казваха, че е различен: бяха го защитавали така, както не защитаваха други ученици. Беше изложен на рисковете в тренировките, но беше и предпазван. Понякога някой ученик биваше нараняван тежко и ставаше неспособен да се обучава повече; рядко биваха убивани, но и това се случваше. Инструкторите на Хату винаги бяха намирали начин да намалят риска за него. Той не знаеше защо и както с толкова много други неща в живота му, това само го обезсърчаваше и ядосваше.

Опита се да се съсредоточи, но тъмното море и небе се сливаха и взирането в мрачната пустош носеше образи в ума му. Хава се върна в мислите му и той започна да си припомня живота им в училището. Като деца бяха играли и тренирали заедно. Също като Донти, тя бе в живота му всеки ден, докато мисиите им далече от Морасел не ги бяха разделили.

Припомни си първия път, когато близостта до нея бе вцепенила плътта му, и смущението, което бе изпитал, защото беше времето на съзряване, когато все още беше момче, но вече започваше да става мъж. Донти беше неговият съюзник, защищаваше го от нападките на другите момчета. Сега Хату се зачуди дали Донти е предпазвал него от техните подигравки, или е предпазвал другите момчета от потенциалния му гняв. Хава не беше единственото момиче, предизвикващо такава реакция, и той не беше единственото момче на тяхната възраст, което реагираше така на момиче. Учителите бяха пренебрежителни, когато ги питаха: казваха, че ще надраснат такива неща, и просто им напомняха правилата срещу правенето на секс.

Хату не се притесняваше, че ще нарушат правилата, и знаеше, че Хава никога няма да го направи, но беше притеснен, че тя може да го види как се възбужда близо до нея, когато бяха голи в езерцето за къпане или при тренировки. Не искаше нищо да промени приятелството им.

Отърси се от размишленията си и просто се примири с това, че Хава му липсва.

Погледна към Донти и видя, че той е нащрек и зорко наблюдава в сумрака за нещо, което може да предвести заплаха.

Помъчи се да се съсредоточи върху текущата задача, но нещо непрекъснато теглеше мислите му назад към Хава, може би защото се връщаше към домашния им остров и имаше някаква нищожна възможност да я види отново. Зачуди се защо усеща такава празнота, когато помисли за нея; може би защото беше вярвал, че тя винаги ще е с него — а сега изведнъж се оказваше, че я няма. Част от него му беше отнета, когато я бе видял за последен път, докато бързаше към кейовете в Корбара.

Изведнъж нещо се промени.

Инстинктите му го предупредиха, че ги връхлита опасност. Погледна към Донти, който се взираше в тъмнината на запад; лесно беше човек да се разсее, докато гледа лунния изгрев, и да пренебрегне всякаква заплаха, идваща от сумрака.

Донти едва се виждаше на смътната лунна светлина, мътна светлосянка, леко очертана от едната страна, но Хату успя да види как рязко извърна поглед към него. Донти кимна. Той също бе усетил нещо.

Точно когато понечи да извика предупредително, Хату чу шума на изригваща вода от двете страни на кораба, последван от изтупването на тела на палубата. Погледна надолу в тъмното и успя само да различи очертанията на странни същества, движещи се непривично по палубата, сякаш по-скоро се полюшваха, отколкото пълзяха. Въпреки това бяха бързи.

Мъжете, които бяха спали на палубата, се разбудиха почти мигновено, а след това започнаха крясъците. Хату погледна към Донти, чиито очи бяха толкова широко отворени, че вдигащата се луна се отрази в тях, и той поклати глава в мълчаливо предупреждение да не мърда.

Още хора закрещяха.

За миг Хату се стъписа. Тези мъже бяха от Коалтачин, калени бойци, каквато и роля да играеха сега. Бяха непоклатими и не се плашеха лесно, но виковете отдолу издаваха пълен, първичен ужас.

На смътната светлина на луната Хату можеше да различи само фигури, станали още по-размити от трескавите движения. Мъжете като че ли се гърчеха по палубите, докато се мъчеха да избягат от онова, което ги нападаше: същества по-едри от тях, които се движеха с нечовешка бързина. Видя как едно от тях посегна към един моряк, за да го събори или да го прегърне, после се метна във въздуха и полетя на дъга във водата със силен плясък. Хату погледна към Донти и видя, че е замръзнал от вихрещия се долу ужас.

Хату бе толкова объркан, че почти не можеше да мисли. Присви очи и се опита да се взре в тъмното, да види какво става долу. Усети надигаща се паника, щом невидимият ужас притегли въображението му към някакво първично място и го превърна в хванат натясно дивеч. Това да не може да види беше по-лошо от виждането, след като звуците издаваха, че екипажът загива. Виковете на ярост и гняв, обичайни в една битка, липсваха, заменени от общ вой на чист ужас, какъвто Хату не би могъл да си представи само допреди няколко мига.

Отново погледна към Донти и от малкото, което можа да различи в тъмното, разбра, че приятелят му е също толкова вцепенен от страх, колкото и той.

Донти посочи надолу, а после направи движение с ръката си, показвайки отново, че трябва да останат на местата си. Каквито и да бяха съществата долу на палубата, вълнистите им движения не предполагаха, че могат да се изкатерят по такелажа, и Хату нямаше намерение да оспорва логиката на Донти.

Приглушени писъци бяха последните звуци, които двете момчета на мачтите чуха отдолу, последвани от два плясъка във водата. След това настъпи тишина.

Хату зачака неподвижно, обзет от страх, че ужасът, избил хората долу, все още дебне. Чуваше лекия плясък на вълни по брега и тихото скърцане на дърво, докато корабът се поклащаше леко.

Времето се точеше безкрайно бавно. Луната се издигаше все по-високо и смътната ѝ светлина постепенно придаде повече яснота на случилото се долу. Палубите лъщяха от вода и кръв. Хату си помисли, че щом дойде изгревът, разхвърляните трупове ще се виждат ясно.

Тишината го потискаше. Не можеше да помръдне от ужас, но всеки инстинкт му говореше да се спусне долу, да скочи през борда и да преплува късото разстояние до брега, за да е колкото се може по-далече от кораба. От време на време поглеждаше към Донти, който му отвръщаше с поглед. Никой от двамата младежи не бе готов да напусне все още привидно безопасното им място.

Часовете едва се влачеха.

Зората донесе достатъчно светлина, за да се види касапницата под Хату и Донти, в оттенъци на черно и сиво. Двамата младежи усетиха, че е време да слязат и да решат какво да правят. Смъкнаха се предпазливо, ужасени и мълчешком.

На палубата видяха късове от тела и кръв навсякъде, но нито едно разпознаваемо лице. Все едно тези, които не бяха отнесени, бяха буквално накъсани на парчета и тези парчета бяха разхвърляни във всички посоки.

Лицето на Донти беше пепеляво.

— Какво ще правим? — прошепна той.

— Не знам — отвърна Хату приглушено, докато се озърташе наоколо. Имаше чувството, че ако гледа достатъчно дълго, би могъл някак си да проумее станалото. — Останал ли е някой жив, как мислиш?

— Едва ли — отвърна Донти. — Тихо е от много време, а и не чух стонове на ранени. Онези… онези същества ги отвлякоха в морето. Какви са те?

— Матрона Мона ни разказваше морски истории — каза Хату. — Океански хора може би.

— Океански хора? Морски наги? Водни демони? — Донти погледна на изток, където слънцето се показваше на хоризонта. — Това са глупави приказки. — Изражението му издаваше отказ да приеме възможността митични същества да са нападнали и убили всички освен тях.

— Не знам — сопна се Хату и моментално сниши глас. — Не знам. Каквито и да бяха, бяха големи, излязоха от водата и завлякоха половината екипаж в морето.

— Защо? — попита Донти, сякаш по някакъв начин Хату можеше да намери смисъл във всичко това.

— Не знам! — потрети Хату. Задържа гласа си тих, но тонът му издаде, че гневът вече заплашва да избие на повърхността. — И аз съм учил същото като теб. Защо аз ще знам, след като ти не знаеш?

Донти наведе очи и поклати глава, сякаш не можеше да понесе мисълта за един оживял мит. После повтори:

— Какво ще правим?

Хату се огледа и каза:

— Не можем да караме кораба сами. Тъй че трябва да намерим друг начин да стигнем до Коалтачин.

— Лодката? — каза Донти и посочи малката лодка на кърмата. — Можем да се качим на нея.

— И къде ще идем? — попита Хату.

— Където и да е, само да не сме тук — отвърна приятелят му.

— Обаче… ти знаеш ли къде сме?

Хату помисли.

— Горе-долу. Плавах с майстор Бодай и майстор Кардина на няколко кратки курса, преди да ни пратят в Нумерсет. Мисля, че знам къде бяхме преди да обърнем на юг и да побегнем от онези три кораба. — Посочи на север. — Ако тръгнем натам, би трябвало да намерим Провлака и до ден-два да видим кораби.

— Хайде тогава — каза Донти.

— А онези същества?

— Може би спят през деня, като прилепи или бухали. Не нападат, докато не се мръкне.

— Да се надяваме, че си прав — каза Хату и тръгна към кърмата. Изведнъж спря.

— Какво има? — попита Донти.

— Слизам долу.

— Защо? — Донти го сграбчи за ръката.

— Храна, вода, оръжие, каквото може да ни потрябва. Ти спусни лодката.

Донти кимна; изражението му издаваше, че е повече от доволен да отстъпи слизането долу на приятеля си.

Хату забърза надолу по стълбата и дръпна тежката платнена завеса, която отделяше моряшките койки от каютите на капитана и първия помощник.

Избута капитанската койка и отвори сандъка до нея. Нямаше представа какво да очаква, но прецени, че ако вътре има нещо важно и той не го отнесе у дома, ще го държат отговорен.

Вътре намери документите на капитана, както и тежка кесия с монети. Ако оцелееха в опита си да стигнат до дома, щеше да предаде всичките монети на първия учител, когото срещнеха. Донти можеше да възрази, но Хату от малък бе научил, че не дадеш ли на по-висшестоящите онова, което им се полага, е бърз начин да свършиш удавен в залива. На дъното на сандъка, под дрехите на капитана, намери платнена торбичка. На пипане в нея като че ли имаше документи, но беше зашита и запечатана с восък. Водонепропускливата тъкан подсказа на Хату, че в торбичката има нещо важно, нещо, което капитанът или който му го е дал, е искал да остане непокътнато. Прибра всичко в една по-голяма промазана с восък кожена торба. Нещата трябваше да останат сухи, освен ако не се натъкнеха на много по-лошо време, отколкото се очакваше в този район по това време на годината.

Бързият оглед на камбуза го накара да се задави, щом видя първата откъсната глава — на момчето от корабната кухня, Чу, което го бе зяпнало с празни очи. Хату грабна една торба и я напълни с хляб, сушени плодове и пастърма, храна достатъчна, та с Донти да гребат седмица или повече, ако им се наложи.

Остави настрана всякакви мисли за предстоящи опасности, взе две ризи, окачени на пирони на стената, и две дебели палта: времето по море можеше да се обърне внезапно дори през топъл сезон.

Качи се на кърмата при Донти, за да спуснат лодката. Беше малка, но имаше къса мачта и платно освен гребла, така че щяха да могат да пестят силите си, ако пътуването се окажеше дълго.

— Жалко, че няма повече вода — каза Хату, щом сложи храната и водата, които беше взел отдолу, в лодката. — Бъчвите са пълни, но повечето посуда в кухнята е натрошена. — Вдигна две затапени бутилки. — Само това успях да намеря — каза и ги подаде на Донти. — Ще ида за още.

Изтича бързо долу и се върна с два пълни с вода меха.

— Може би има още, но не можах да ги намеря. Ще трябва да пестим водата.

— Има други острови наблизо — каза Донти. — Ще спрем на някой и ще потърсим вода.

Качиха се в увисналата до борда лодка и започнаха полека да я спускат.

И точно когато килът докосна повърхността две огромни туловища изригнаха от морето, едното до Хату, другото — до Донти. Приличаха на хора, с големи очи и широки чела, но никаква коса не растеше по теметата им, а на мястото на носовете потрепваха подобни на хриле цепнатини. Кожата им беше съвсем бледа, отрекла сякаш слънчевата светлина, а под кръстовете им дълги като на влечуги опашки биеха по водата, за да ги задържат на място. Грамадни ръце се пресегнаха, докато Хату и Донти се опитваха да се отдръпнат — но напразно.