Крал на пепелища

12. Без посока и сам

Тропване по дърво беше първото, което Хату усети — звукът се вряза в размътеното му съзнание. Събуди се и усети, че се люшка. Осъзна, че отново е в лодката, от която бяха отвлечени двамата с Донти. Погледна нагоре.

Малката лодка все още беше вързана за кораба и водата плискаше по борда. Нищо не се беше променило. Провизиите все още си бяха под платното, което бе готово за изпъване, греблата си бяха на местата.

Понечи да се надигне и всяка частица от тялото му простена. Освен очакваната болка от синини и стави, изпънати от вериги, имаше и друго усещане: имаше чувството, че всяка фибра от съществото му е оскърбена, и все още долавяше ехо на болка от стъписващата енергия, която бе протекла през него. Надигна се с усилие и веднага наведе глава през борда, понеже му се догади. Нямаше нищо за повръщане, но стомахът му се сгърчи три пъти, преди да успее отново да си поеме дъх.

Изчака болката, гаденето и внезапния пристъп на замайване да затихнат. Вдишваше бавно, за да преглътне ужасите, които някак си бе преживял.

Донти. Хату знаеше, че докато е жив, никога няма да забрави как приятелят му висеше безжизнено на веригите. Сърцето му се сви още повече, когато си помисли, че дори Донти да оживее, съществото в пещерата (не можеше да мисли за него като за жена) ще го използва. Избърса напиращите си сълзи. Никога не се беше чувствал толкова сам, но с помощта на духовната дисциплина, която му бе набита от дете, принуди ума си да устои на безпомощността. Дори Донти да оцелееше, Хату нямаше как да разбере къде е, още по-малко да се заеме със спасяването му. Приятелят му като нищо можеше да е мъртъв; и може би това беше по-добра съдба от онова, което можеше да го очаква.

Хату знаеше, че да позволи на отчаянието да го надвие е толкова сигурна пътека към смъртта, колкото тази, от която току-що се беше спасил. Защо го бяха освободили и какво имаха предвид онези зли вещици с това, че бил прокълнат и съсъд на сила, бяха въпроси, които трябваше да остави настрани.

Първата му задача беше оцеляването. Но по петите на това осъзнаване дойде въпросът: защо ме пуснаха? Многократно беше изтласквал настрани този въпрос. Никаква представа нямаше за каква сила и за каква опасност бяха говорили. Да разбере какво имаше предвид онази зла вещица беше друга причина да иска да стигне до Коалтачин. Всяка мисъл трябваше да се насочи към оцеляването и стигането дотам.

Трябваше да намери безопасно пристанище. Имаше груба представа къде се намира, след като се бе озовал отново на кораба. Пресметна приблизително колко бързо се движи корабът и посоката му: знаеше, че направляването на малката лодка срещу вятъра и гребането, когато се наложи, вероятно ще го доведат до провлака за три дни, стига да не се изгубеше между безбройните островчета в района. Имаше достатъчно провизии за седмица или повече, а стигнеше ли до брега, щеше да може да сподели какво се беше случило.

След като изпълнеше дълга си, можеше да насочи ума си към въпросите, повдигнати в онази гадна яма на злото. Вече имаше имена за странните чувства и усещането за отделност, които бе изпитвал от детството си. Сила, магия и предопределение оформяха събудилата се наново част от него, част, която беше дремала в него от самото му раждане. Щеше да научи истинската ѝ природа и да я овладее.

Нямаше никаква представа къде обитават Сестрите на Дълбините, близо или далече оттук, нито в коя посока, нито колко дълго беше бил в безсъзнание, докато го бяха носили дотам и обратно. Може би майсторите на Коалтачин щяха да поискат да ги издирят, или по-вероятно щяха да сметнат загубата на кораба и екипажа — включително Донти — просто за загуба и да се заемат с други работи. Но дори ако съдбата не позволеше бързо връщане, той щеше да се върне някой ден, да намери онази зла клоака и да я изгори на пепел. Щеше да им покаже кой наистина е от огън докоснат.

Лодката пропускаше, а беше само заранта на втория ден. Хату беше затегнал руля и се беше опитал да отдъхне малко преди изгрев-слънце, но се събуди само след два часа до глезените във вода.

Не знаеше дали капитанът е бил нехаен в поддържането на лодката, или повредата е причинена от блъскането ѝ в кърмата на кораба, докато той беше пленник, или беше съчетание от двете, но дъските откъм десния борд се бяха разхлабили точно над ватерлинията, така че влизаше вода всеки път, щом лодката се наклонеше. Беше бавно процеждане, но водата все пак се просмукваше. Трябваше да я изгребва, но проблемът беше, че нямаше нищо, с което да изгребва, тъй че трябваше да го прави с шепи.

Трябваше да стигне до някой остров, да издърпа лодката на брега, да намери някакво подобно на катран или смола вещество и да използва каквото още може да намери, включително откъснат плат, за да направи уплътнения и да запуши двете най-големи пролуки. Няколкото по-малки едва ли щяха да станат по-лоши, освен при бурно време, в който случай той най-вероятно бездруго щеше да потъне и да умре, така че можеше да ги пренебрегне.

Проблемът беше, че плаваше през низ от пясъчни атоли без никаква сериозна растителност освен трева и храсталаци. А му трябваше някаква смола.

Правеше всичко възможно да избягва измамните коралови пръстени. Имаше рифове точно под повърхността и трябваше да внимава. На два пъти първия ден беше смъквал платното и беше гребал, но така лодката поемаше повече вода, а и умората го изтощаваше. Беше загубил представа откога не е спал.

Времето също не му беше приятел. Макар в този район рядко да ставаше наистина студено, ставаше хладно, а мокрите дрехи и постоянният вятър го смразяваха. Знаеше, че трябва да намери подслон, и то скоро. Беше благодарен за тежкото яке, което беше грабнал преди да го пленят — и още по-благодарен, че вещиците не му го бяха взели — но това не стигаше. Другото яке, което лежеше прогизнало от солена вода на дъното на лодката, непрекъснато му напомняше за съдбата на Донти.

Освен това водата му беше на привършване. Едно от буретата на кораба щеше да е добре дошло сега, но с Донти бяха решили, че едно буре ще заеме твърде много място, а меховете им се бяха сторили достатъчни. Сега Хату разбираше, че просто не бяха знаели колко вода ще им трябва. Постара се да не се самообвинява, че не е предвидил бъдещето, но беше в характера му да е суров към себе си, така че си беше усилие.

Сухият постоянен вятър изцеди тялото му от влагата толкова бързо, колкото му отне топлината. Напуканите му устни постоянно му напомняха, че водата е оскъдна и жизненоважна. Можеше да оцелее без храна дни наред, но липсата на вода можеше да го убие за часове без сянка в горещ ден. Извади един сухар и осъзна, че провизиите му са се смалили до още един и едно съмнително на вид парче осолено свинско. Трябваше да изяде свинското, защото макар да беше осолено, обикновено го държаха в относителния хлад на трюма и сега щеше да се вмирише.

По пладне видя нещо пърхащо в далечината, откъм левия борд, и затегна фала за руля през една халка, така че вятърът да подкара лодката натам, докато той трябваше да изгребе още вода. След като изхвърли достатъчно вода, за да отложи потъването още няколко часа, видя, че пърхащото е ято морски птици. Можеше да следват кораб, да се реят над плаващия леш на някое голямо морско същество или пасаж риба близо до повърхността, или можеше да означават суша. Кораб или остров щеше да е добре.

Усетил надигащото се отчаяние, Хату му се опълчи, като прецени бързо нещата и провери колкото може по-добре положението си. Знаеше, че трябва да напусне кораловите рифове, които бяха на изток от мястото, където го бяха пленили вещиците. Зачуди се за миг дали трите преследващи ги кораба не са били в съюз с вещиците, защото чак сега осъзна, че капитанът му беше поел по единствения курс, който му бяха оставили открит: обръщане на запад… Изтласка тази мисъл като нереална. У онези зли жени нямаше нищо, което дори да намеква за връзка с нещо толкова прозаично като пирати или търговци на роби, и те като че ли бездруго не прибягваха много до мъже, освен за да раждат дъщери, да създават онези чудовища, които им служеха… или храна. Потръпна и прогони от ума си всякакви размисли за съдбата на Донти.

Птиците се оказаха гагарки, налитащи над пасажи аншоа или друга дребна риба. Бяха прелетни и по това време на годината щяха да гнездят. Хату се почувства въодушевен от това, защото бе вероятно колониите им да са на някой остров наблизо, а това означаваше вода или поне яйца, тъй като за разлика от повечето птици, гагарките снасяха яйцата си на земята. Възможността за някакъв източник на храна или вода му даде обновена енергия.

Видя смътно зелено петно суша на хоризонта и по ъгъла на слънцето прецени, че би трябвало да стигне до него преди свечеряване. Нагласи платното, хвана благоприятен вятър и се понесе към целта си с добра скорост. Когато приближи, огледа за удобен пристан и видя вълни, движещи се към дълъг плаж. Търкалящи се равно вълни, което бе доказателство за липса на скали, тъй че Хату смъкна платното: предпочиташе да гребе последните няколкостотин метра. Изненада се от усилието, което изискваше това, и си даде сметка, че е по-близо до пълното изтощение, отколкото си бе мислил.

В подходящия момент прибра греблата, скочи към кърмата, задърпа здраво руля и го изтръгна от фланците, които го държаха на място, за да не задере в пясъка.

Тежестта му при кърмата надигна носа и лодката с лекота се хлъзна на брега. Хату притича бързо напред и я издърпа още, така че вълните да не я отнесат обратно в морето. Приливите и отливите бяха слаби тук по това време на месеца, по причини, които майстор Бодай веднъж бе обяснил, като го нарече „нисък прилив“. Хату не можеше да си ги спомни, но се почувства уверен, че това е добра информация. Щеше да нагледа отново лодката по-късно. За момента първата му работа беше да намери вода, а после храна.

В едно заливче на север от плажа, където бе слязъл на брега, намери буци катран. Островите представляваха смесица от коралови атоли и вулканични скали и Хату предположи, че някъде наблизо подводна цепнатина бълва гореща лава и гъсто масло. Разтопеният камък бързо се охлаждаше във водата, а горещото масло се превръщаше в лепкав катран. Понякога потъваше, но понякога съдържаше достатъчно мехурчета газ, за да го накарат да се издигне на повърхността и вълните да го понесат. Хату беше виждал катранени пясъци и камъни през целия си живот. Матроните често го гълчаха, че се връщаше от брега с начернени стъпала. Няколко буци щяха да осигурят повече уплътнител, отколкото му трябваше. Щеше да нареже якето на Донти, за да запуши цепнатините, и след това да ги запечата с катран. Не беше много сигурен колко добре ще се справи, но не беше видял и намек за кораб или лодка на хоризонта за трите дни, откакто бе на острова, така че да го спасят изглеждаше невероятно. Усети, че страхът му да не го открият вече е надмогнат от нуждата да успее да се прибере у дома.

Знаеше приблизително къде е и имаше обща представа къде са корабните маршрути на север, така че можеше грубо да пресметне колко време ще му трябва да стигне дотам. А там вече щеше да има шанс да стигне до Протока.

Бе отраснал на остров, тъй че знаеше как да лови риба и имаше добра представа кои растения може да яде. Щеше да натрупа запас сушена риба и плодове, да напълни меховете с вода и да потегли, когато довършеше поправката на лодката.

Дните се точеха, докато се трудеше да направи лодката отново годна, и докато се трудеше, мислите го спохождаха неканени. Виждаше нови образи, докато се опитваше да заспи, и докато полагаше усилия да запуши лодката с грубите уплътнители възникваха нови въпроси.

Коя беше жената, която го бе притискала до гърдите си, когато бе толкова мъничък? Хату мислеше, че е жена, но не беше сигурен. Къде отиваха? Какво беше имала предвид онази зла вещица, когато го нарече „прокълнат“ и „от огън докоснат“? И защо беше пощаден, след като всички на кораба бяха загинали?

Най-сетне приключи работата. Беше време да тръгне. Осъзна, че е сгрешил в първата си преценка за това къде е отнесло течението лодката му, тъй че сметките му колко време щеше да му е нужно, за да стигне до Протока, също бяха погрешни. Може би плаването щеше да му отнеме поне още седмица, а и кой знае на какви други проблеми можеше да се натъкне по пътя?

Спомни си един разговор с майстор Бодай, който знаеше повече за плаването от всеки, когото познаваше. Беше казал, че луната влияе на приливите, защото леко придърпва морето, когато е далечна, а по-силно, когато е близка. Също така беше казал нещо за това какви щели да са приливите, ако изобщо нямало луна или ако луната била по-голяма, отколкото е, и тогава Хату се беше объркал съвсем. Хату не знаеше дали човек се изправя пред риск за по-лошо време, когато луната е голяма, отколкото когато е малка. А искаше да се възползва от всяко благоприятно обстоятелство, което му се предложеше.

Отливът лесно го отнесе от брега. Хату се надяваше, че ремонтът му ще издържи известно време. Колко дълго — това оставаше да се види.

Вдигна платното и потегли, като използваше слънцето за ориентир.

След три дни плаване стигна до група островчета с вулканичен произход и изобилна растителност. Прекара половин ден в събиране на още храна и спа до тлеещия огън.

Точно преди разсъмване го събуди познатият звук на кораб наблизо — скърцането на реи и шумоленето на платна. Той стреснато седна и се огледа. В изсветляващия сумрак видя кораб съвсем близо до брега.

За миг помисли да извика или да запали факла, но ненадеен мраз пробяга по гърба му и го спря. Корабът можеше да е някой от онези, които ги бяха преследвали. Беше благодарен на все още сумрачната предутрин, че намалява шансовете да го видят, но също така го глождеше, че не може да различи повече подробности, за да е сигурен, че избягва гибел, вместо да позволи спасението да го подмине.

След още няколко мига очертанията на кораба се стопиха във все още тъмното на запад. Хату седна и бавно въздъхна. Все едно, тази сутрин щеше да плава на север, тъй че събуждането му час преди разсъмване не беше чак такава допълнителна трудност. Меховете бяха пълни, беше събрал достатъчно плодове за една седмица и беше уловил и изсушил достатъчно риба.

Заличи всички следи от присъствието си, както го бяха учили учителите му, а когато небето на изток възвести, че слънцето ще изгрее съвсем скоро, избута лодката отвъд вълните, преди да се качи. Щеше да е топъл ден и щеше да изсъхне много бързо.

Седмица плаване между малки островчета докара Хату там, където смяташе, че трябва да е, въпреки че беше спирал два пъти за вода — по-често, отколкото беше предвиждал. Морската вода се просмукваше през дъските, но не чак толкова, че да го притесни. Все пак, когато стигнеше Протока, трябваше да намери минаващ кораб.

По обед на осмия ден, откакто бе напуснал първото островче, видя платно откъм левия борд. Прецени, че трябва да е много близо до южната граница на Протока, тъй като не беше видял никаква суша, откакто се бе събудил. Загледа как платното бавно нараства и осъзна, че скоро ще го видят. Прецени риска да го заловят пирати спрямо риска да остане сам в лодката и реши, че толкова близо до юга на Протока шансовете му да оцелее от първото са по-добри, предвид това, че повечето пирати в тези земи работеха за майсторите на Коалтачин.

Когато корабът се доближи, той стана и започна да маха и да вика. След няколко минути корабът промени курса си, за да го прихване.

Той зачака.

Когато корабът се доближи достатъчно, някой извика:

— Кой си ти?

Корабът нямаше ясни означения. Можеше да са контрабандисти, пирати или честни търговци, но му бяха давани ясни указания как да се държи с непознати кораби в морето. Хату извика:

— Моят кораб потъна с всичките ми спътници. Мога да работя за превоз.

— Имам пълен екипаж — стигна до ушите му отговорът, докато корабът се носеше към него. — Накъде си тръгнал?

— До един остров на изток оттук — бе отговорът, който му бяха казали да дава. Беше код, указващ, че е от Коалтачин, и ако някой от неговите хора на борда чуеше това, щяха да знаят, че се нуждае от помощ.

— Много острови има на изток оттук — каза мъжът, който стоеше на носа на кораба. — Има ли име?

— Всяко пристанище ще свърши работа — отвърна той, разбрал, че говори с човек, който не е от Коалтачин.

— Имам пълен екипаж — повтори мъжът, за когото Хату бе приел, че е капитанът. — Но не мога да оставя човек да се удави. Ще работиш без заплащане до следващото пристанище, после се оправяш сам.

— Дадено — каза Хату. — Имам един сандък за собственика на изгубения ми кораб. Мога ли да го взема на борда?

Носенето на документите на капитана от „Нелани“ беше риск: Хату знаеше, че капитанът може да поиска да огледа съдържанието на сандъка.

Капитанът заповяда да хвърлят въже и Хату бързо го върза за носа на лодката, за да я издърпат.

— Какво има в сандъка?

— Документи — каза Хату и бързо добави: — Не знам да чета, но може да са важни.

Хвърлиха още едно въже и до него въжена стълба.

— Вържи сандъка и се качвай на борда.

Вдигнаха сандъка още преди Хату да е изкачил половината стълба. Когато се изкатери през парапета, един от моряците наблизо каза достатъчно високо, та Хату да го чуе:

— Знам този остров.

Думите му подсказаха на Хату, че морякът е от неговите хора, въпреки че корабът не беше. Изпита облекчение, че на кораба има друг човек от Коалтачин. Заговорилият беше млад мъж, под трийсет, с тъмна коса и очи и с широки рамене, но иначе невзрачен.

Капитанът — едър мъж, явно отдавна затлъстял — каза:

— Аз съм Донис, капитан на „Изабела“, а това е помощникът ми, Ландон. — Мъжът, който стоеше до капитана, кимна отсечено. — Ще сложим сандъка ти в трюма, за да можеш да го върнеш на господаря си, щом се прибереш у дома. На борда си на честен кораб с честен екипаж и никой няма да пипа документите на господаря ти. Е, Ландон ще ти каже задълженията ти.

Капитанът се обърна, а първият помощник каза:

— Значи се оправяш с такелаж и платна?

— Плавал съм на подобен кораб — отговори Хату.

— Слез долу и си намери койка. Ще работиш нощна вахта.

Хату се зарадва, че ще има няколко часа отдих преди работата. Погледна крадешком към моряка, който го беше заговорил, но той беше изчезнал някъде.

Намери празен хамак и успя да поспи няколко часа, преди да го вдигнат за смяната. Тръгна след новите си спътници към палубата и щом се качи по стълбата морякът, който го беше заговорил, го дръпна настрани.

— Кой кораб? — попита тихо.

— „Нелани“ — отвърна Хату. — Оцелях само аз.

— Ще говорим по-късно. Аз съм Коста.

И Коста слезе надолу по стълбата.

Хату беше гладен, но знаеше, че ще му кажат кога може да се храни. Огледа се и видя, че първият помощник му сочи с брадичка да се качи на мачтата. Нощем, освен ако вятърът не се променеше, щеше да кара двойна смяна — и като наблюдател, и с оправянето на такелажа. Беше най-мизерната работа на кораб като този дори в хубаво време, но понеже беше корабокрушенец, търсещ превоз, беше най-доброто, което можеше да очаква.

Оказа се, че беше почти само наблюдател, понеже вятърът беше попътен и нямаше нужда от много работа с платната.

Беше задрямал, когато раздвижване вдясно от него привлече вниманието му към някой, който се изкачваше към него по въжената стълба.

Беше Коста.

— Плаваме към Халазейн — каза той без предисловия. — Там ме чака кораб, на път за дома. Щом се качим на борда, ще поговорим. Дотогава не се познаваме.

Държането и тонът му накараха Хату да прецени, че е най-малкото капитан, ако не и майстор.

Коста слезе на палубата и остави Хату сам с многото му мисли.