Крал на пепелища

23. Събуждане и тревога

Очите на младата жена се отвориха рязко и тя се взря в мигащия пламък в каменния кръг пред нея.

— Намерих го! — прошепна.

Три други послушници седяха на трите други точки на компаса, затворили очи и кръстосали крака, неподвижни на възглавничките на каменния под, с отпуснати на коленете ръце. Всички носеха светлокафяви халати с алени ивици на яките и ръкавите.

Жената, Сабела, беше най-младата и все още притежаваше онази непохватност, която мнозина биха нарекли момичешка. Изправи се и се олюля. Нямаше ясна представа колко време е прекарала в търсенето, но от бавно завръщащото се усещане в краката ѝ трябваше да е било повечето от нощта. Имаше закръглено лице и големи кафяви очи, тъмна кожа и фина почти като пух тъмнокафява коса.

Сестра Сабела забърза от Стаята на Търсещия кръг към стъпалата, водещи към библиотеката, след това се втурна между редиците свитъци и книги и бързо изкачи стъпалата до приземния етаж на Светилището. Стълбището излизаше под стара, но издръжлива арка от промазано платно, пазеща бурите да не застрашат влажните вече по-долни етажи с още вода. Ръб от изправен камък обкръжаваше входа, ръб, в който Сабела се беше препъвала повече пъти, отколкото държеше да си спомня.

Прекрачи леко над високата почти педя преграда и вдиша дълбоко свежия планински въздух. Тъмнината, огряна само от далечни факли, я накара да спре за миг, докато очите ѝ се приспособят. Гледката на светилището винаги предизвикваше благоговение в нея, все едно колко пъти я беше виждала, с отразената ярка слънчева светлина, която караше цветовете сякаш да танцуват по каменните стени, или нощем, когато десетки факли и светлината от високите прозорци му придаваше почти неземен облик.

Постоя за миг, за да се успокои и да надвие подтика да затича несдържано към фасадата, изваяна в скалната стена на планинския връх. Знаеше, че зад нея се издига ниска каменна стена, а на няколко стъпки отвъд нея има пропаст, пропадаща на няколкостотин стъпки до друго плато долу.

Полупокритият двор на просналото се древно здание блещукаше с отразената звездна светлина, след като внезапен гръмотевичен дъжд бе наводнил каменния под. Сабела повдигна полите на халата си и зацапа през плитките локви, за да стигне стълбището до горния етаж. Заизкачва се, докато стигна до входа към етажа, където се намираше жилището ѝ, споделяно с другите сестри, и кухнята, работните зони и вратата за навън. Светилището беше отчасти вгнездено в планинския склон, тъй че източният изход беше на цял етаж над западния.

Забърза нагоре по стъпалата на кулата, докато стигна до предпоследната площадка, на която имаше само две врати. Тази отдясно бе крайната ѝ цел. Почука силно на нея.

Сънен глас отвътре попита:

— Кой е?

— Сабела. Намерих го!

След няколко мига вратата се отвори и мъж на средна възраст с дълга нощна риза застана на прага и изгледа младата жена. Косата му, черна и силно накъдрена, бе опръскана с желязносиво, а кожата му беше по-тъмна дори и от нейната; очите му бяха хлътнали от години четене на томове в тъмни кули и дълбоки подземия на оскъдна светлина. Все още имаше широки рамене — единственото, което бе останало от младежката му сила. Беше мъж с повече години зад себе си, отколкото напред.

— Сигурна ли си?

С блеснали очи и почти разплакана, тя отвърна:

— Да, само за миг, но… сигурна съм.

— Къде? — попита мъжът, вече напълно разбуден.

— В Теснините.

Замислено изражение пробяга по лицето на мъжа и той каза:

— Почакай.

Затвори вратата и след малко я отвори отново, вече с удобни панталони, протрита туника, ботуши и колан от черна кожа.

— Трябва да му се каже — каза мъжът.

Забързаха към последното стълбище до най-горните помещения в древната кула. Мъжът почука на вратата и почти веднага отвътре се чу глас:

— Влез, Денби.

Денби бутна вратата и каза:

— Ние…

— Намерили сте го — каза старецът.

Стаята беше малка, тъй като кулата се стесняваше нагоре от широка основа. Беше претрупана с ръкописи, книги и други неща. Старецът, който седеше зад писалището си, бе с халат подобен на този, който носеше Сабела: светлокафяв на цвят, но с по-широка червена ивица. Елмиш Приор, Първия на Ордена, беше опазил това западащо братство живо през последните двайсет години със силата на своята личност, опита си и ненадминатия си интелект. Беше светлокож, кожата му бе набръчкана като пергамент, с червенини по страните му и старчески петна по ръцете чак до лактите. Въпреки многото си години все още беше подвижен. Стана от креслото си и забърза към вратата.

Излезе бързо на площадката, обърна се към Сабела и каза:

— Покажи ми.

После тръгна след нея надолу по стълбите и през Светилището. Пресякоха двора и тръгнаха по стъпалата към по-долните коридори и до Търсещия кръг. Трите жени, които бяха търсили със Сабела, все още седяха неподвижно и не обърнаха внимание на идването им.

Елмиш подкани Сабела да заеме отново мястото си, застана зад нея и сложи ръце на раменете ѝ. И каза пак:

— Покажи ми.

Сабела затвори очи. Имаше почти съвършена памет, което бе една от причините да се издигне толкова бързо сред послушниците въпреки младостта си. Тяхното общество беше древно, потайно и малко, известно на малцина като Пазителя на Пламъка; но тези, които се отзоваваха на повика му, винаги бяха надарени, някои дори с удивителен потенциал.

Усети присъствието на Елмиш в ума си, за да вижда, докато тя си спомняше момента, в който бе усетила присъствието на онзи, когото търсеха, и да не изтърве нито една подробност. Първия път, когато беше влязъл в ума ѝ, беше толкова изнервящо, че едва не я принуди да избяга от ордена, но сега го усещаше съвсем свойски, като разговор. Имаше необикновени способности, които споделяше само с малцина от ордена.

Когато приключи, Елмиш постоя мълчаливо зад нея. Докато мислеше, държеше лявата си ръка над гърдите си, подпрял десния си лакът на китката си и хванал брадичката си. Странен навик, но тя го бе наблюдавала вече от над три години.

Накрая той попита:

— Можеш ли да го намериш пак?

— Може би — отговори Сабела. — Намерих го само защото… нещо се промени. Ако това се случи отново…

Елмиш поклати глава.

— Няма. Не и по този начин.

Денби погледна другите три Търсещи, които все още бяха в транс, и попита:

— Те нищо ли не усетиха?

Елмиш отрони тежка въздишка, дължаща се само отчасти на дълго безсъние.

— Не сме толкова благословени с вещи хора като някога. Унищожаването на Итракия… — Сви рамене. — Все пак достатъчно от нас сме оцелели.

— Както и детето, явно — каза Денби. Почеса се разсеяно по бузата и добави: — Как не го намерихме за толкова години, след като сега… изглежда лесно?

— Той се променя — каза Елмиш.

— Как?

Елмиш раздвижи ръката си и другите три послушници започнаха да примигват и да излизат от транса си. После каза:

— Постигнали сме много. Благодаря ви. Може да ни потрябвате отново скоро, но засега хапнете нещо и отдъхнете.

Трите млади жени се изправиха мълчаливо, а след това тръгнаха бързо нагоре по стълбите. Щом излязоха, Елмиш каза:

— Като дете… огънят, който гореше вътре в него, трябва да е изгарял много дълбоко.

— Но без нашето обучение как не го е погълнал? — попита Денби.

Елмиш поклати глава.

— Не знам — призна той. — Трябва да е бил гневно дете, но по някакво хрумване на съдбата се е научил да сдържа този гняв. — Сви рамене. — Трябва да го намерим. Тогава ще получим отговора на този въпрос… и на други.

— Какво правим след това? — попита Денби.

— На запад ли отиваше? — попита Елмиш Сабела, за да се увери, че тълкуването му на видението съвпада с нейното.

— Така мисля — отвърна тя. — Почти съм сигурна, че беше на запад.

Старецът помисли над това, след което каза:

— Ако пътува от източната страна на Континентите, или островите, през Теснините, би потърсил пристанище някъде между Съглашението и… Медни хълмове.

Денби го изгледа питащо.

— По-далече нагоре по западния бряг от Медни хълмове или по северното крайбрежие, и би било по-лесно да подмине източния бряг и след това на запад покрай ледените потоци, преди зимата да ги затвори.

Денби кимна късо, приел логиката му.

Елмиш посочи Сабела и каза:

— Стягай се за път. Бъди готова да тръгнеш… — Замълча. — Кой час е сега?

— Два часа до разсъмване — отвърна Денби.

— Значи ще тръгнеш на разсъмване — каза Елмиш на младата жена.

Сабела се поклони на водача на ордена и забърза нагоре по стъпалата.

— Малко е обучавана за светските порядки, тъй че ми трябваш да се грижиш за нея — каза Елмиш.

— Аз ли? — попита Денби.

— Няма друг с нужното умение, на когото да се доверя — отговори приорът. — Твърде много от нас загинаха при Измяната. Малцина извън нашия орден и кралската фамилия знаят, че не бяхме обикновена войнишка част във войската на Итракия. Заместването им отне време и все още сме бледо ехо на онова, което бяхме някога, но криещото дарбите си момче ни даде време. — Протегна ръка и стисна ръката на Денби. — Тя е най-големият ни шанс да намерим момчето… вече млад мъж, предполагам. — Въздъхна. — След като се е разкрил случайно пред нея, може също така да е предупредил други. Не сме единствените, които знаят, че детето на Огнегривия оцеля. — Погледна Денби в очите. — Вземи момичето, следвай я, защитавай я, и намерете момчето. После го доведете тук.

— А след това какво?

— След това започваме да поправяме една ужасна несправедливост.