Крал на пепелища

19. Промяна във вятъра

Четирите коня забавиха преди да поемат по следващия склон. Следобедното слънце печеше жестоко.

Деклан и Ратиган носеха сламени шапки. На Ратиган беше стара и протрита, а на Деклан — купена, преди да потеглят, от една старица, която ги правеше за работници по лозята, овощните градини и нивите около град Маркенет. Деклан беше благодарен, че Ратиган го бе посъветвал да си я купи, защото жегата наистина беше жестока.

— Погледни нагоре — каза Ратиган.

Деклан погледна и не видя нищо на върха на възвишението.

— Какво?

— Прах. Там има някой.

Още щом Ратиган го каза, Деклан го видя. Облаче прах се вихреше точно над билото и ясно показваше, че там има някой.

— Разбойници ли? — попита Деклан и раздвижи меча си в ножницата, за да се убеди, че може да го извади за миг.

— Толкова близо до границата на Медни хълмове? Едва ли.

Деклан задържа ръката си на дръжката на меча и се помоли наум, ако са разбойници, дано да нямат стрелци. Готов беше да се изправи срещу всеки с меч, но още не беше усвоил хитрината да отбягва стрели.

Щом превалиха билото, видяха войници с униформата на Медни хълмове — червеникавокафяви куртки с черен чук в юмрук, извезан на тях. Деклан беше виждал барон Родриго с такава униформа. Прахът беше вдигнат от няколко фургона, вече отдалечаващи се от импровизирания контролен пункт.

— А, това е хитро — каза Ратиган. — Да не вдигат бариерата на билото, защото всички ще я видят отдалече. — Подвикна на конете и те поеха енергично надолу.

Стигнаха до пункта и един войник, сержант, ако се съдеше по нашивките на гърдите му, вдигна ръка, за да спрат. Ратиган спря и друг войник се приближи, хвана юздите на предния кон и го потупа успокоително по муцуната. Сержантът се приближи.

— Здрасти, сержант.

— Какво карате? — попита отегченият на вид стар боец.

— Оръжия — отговори Ратиган.

— За барона — добави бързо Деклан, щом видя как сержантът се намръщи.

— Ти си младежът от Хълма на Беран, а?

Деклан кимна.

— Казаха ми, че скоро ще дойдете.

— Защо тогава ни спират? — попита Деклан.

Сержантът сви рамене в знак, че знае, но няма намерение да го споделя с тях. Отдръпна се настрани и им махна да продължат.

Щом поеха към Медни хълмове, Деклан попита:

— Какво значи това?

— Не е на добре — отвърна Ратиган. — Идвал съм тук само два пъти и нещата обикновено са спокойни, щом минеш границата. Патрулите и пътните спирания са знак, че нещо не е както трябва. Контрабандисти може би, или търсят разбойници. Става нещо, иначе нямаше да ни спрат.

— Странно изглежда, да — каза Деклан. — Защо толкова далече от града?

— Не знам — отвърна младият колар. — Човек научава най-различни неща, докато пътува. Добиваш усет за това кой къде отива, какви стоки превозват хората. Ако няма неприятности, стоките обикновено са нетрайни, месо и плодове например, но ако има вероятност търговията да се забави, тогава карат чували боб, осолено свинско, неща, които траят по-дълго.

Пресегна се назад и потупа платнището, с което бяха завити мечовете.

— Сто меча? Знам, че майстор оръжейникът на барона умря и мина време, докато намери нов ковач, но ако човек иска толкова много мечове, и то бързо… — Погледна Деклан. — Някой се подготвя за бой, и то голям.

След час видяха напред по пътя човек с прашен сив халат. Подпираше се на тояга и през рамото му беше метната торба. Беше или плешив, или си беше обръснал главата по някаква причина. Щом го наближиха, той се обърна и ги изгледа.

— Просещ монах — каза Ратиган.

— Просещ монах? — повтори Деклан.

— Дават клетва за бедност. Преживява от това, което му дават хората. Татан, предполагам, с тая бръсната глава.

— Просещ монах? — потрети Деклан, щом фургонът се изравни с пешеходеца.

— Човек научава най-различни неща докато пътува, казах ти.

— Монах! — каза Деклан толкова високо, че се чу над трополенето на фургона.

Слабичкият монах се усмихна и ги погледна.

— Благословени да сте, пътници. — Направи благославящия жест, който Деклан разпозна: беше обичаен за свещениците на Татан Чистия, сега наричан Предтечата на Единия.

— Към Медни хълмове ли си? — попита Ратиган.

— Да, братко — отвърна монахът.

— Ако нямаш против да седиш на твърди сандъци, можеш да се возиш с нас — предложи Ратиган. Деклан присви очи и Ратиган му прошепна: — Това е на късмет.

Спря фургона и слабичкият пешеходец се качи.

— Добро правите — рече монахът, след като си намери що-годе удобно място отзад. — Аз съм монах Катариан.

Щом Ратиган подкара отново фургона, Деклан попита:

— Какво те води в Медни хълмове, монахо?

— Волята на нашия бог. Моят орден странства, разнася Благата вест и никога не знам къде ще ме отведе пътят му. Стигна до мен вестта обаче за нова църква, строяща се в Медни хълмове.

— Църква ли? — попита Деклан.

— Храм — прошепна Ратиган. — Църквата на Единия…

— Мислех, че църква наричате своето… — Деклан се усети, че думите му се губят.

Катариан се усмихна.

— Разбирам объркването. Църквата е всички вярващи, едно в дух и ум, ако не и в тяло. Така наричаме и нашите места за поклонение, защото там се събираме заедно.

Деклан кимна все едно че е разбрал, и реши да не разисква повече въпроса. Религиозните работи наистина го объркваха. От оскъдните поучения на Едвалт беше научил, че когато си близо до светилище, пускаш монета в една кутия с надеждата, че това ще ти донесе някакъв късмет. Извън това беше в пълно неведение по въпросите на вярата и предпочиташе да си остане така.

— Откъде идваш, монахо? — попита Ратиган.

— От Соладар. Преди това бях в Джебанг. — Двата града бяха на континента, на изток.

— Какви новини оттам? — попита Ратиган дружески.

— Малко внимание обръщам на клюката — каза монахът и Деклан мигновено реши, че е точно обратното. Докато живееше в Онкон, беше научил, че пътниците често разменят новини и клюки за храна или обслужване. Неведнъж Мариус, ханджията, разменяше храна и пиене, или черга за спане под маса за добра история, за да радва местните и да купуват повече ейл от обичайното.

Деклан кимна, уж съгласен с монаха.

— На кого му трябват приказки, които сигурно са измислени, за да изкрънкат ядене или пиене, нали, монахо?

Лицето на Катариан издаде леко раздразнение, но достатъчно, та Деклан да разбере, че закачката е улучила.

— Е — каза монахът след малко, — един разказ понякога има нужда от малко разкрасяване, за да се изтъкне важността на историята.

Деклан и Ратиган прихнаха и след миг Катариан също се разсмя.

— Искрено казано, монахо — каза Деклан. — Когато работата ни с барон Родриго приключи, с удоволствие ще те поканя да хапнем заедно. — Обърна се към Ратиган. — Къде отсядаме?

— Нямам представа — каза Ратиган. — Мелроуз избираше хановете и не им помня имената. Щом си доставим стоката, ще намерим някой.

Деклан се изненада.

— Мислех, че си бил навсякъде и че знаеш всичко.

— Само претендирам, че съм бил навсякъде и знам всичко — каза свадливо коларят. — Не значи, че е така.

Катариан се засмя.

— Щом имате работа с барона, като приключите в замъка му, излезте през северната порта и завийте надясно към пазарния площад и ще стигнете до един голям хан. Ще го познаете по табелата с три овена, подскачащи на зелена морава. Ако се загубите, попитайте и всички ще ви кажат къде да намерите „Подскачащите овни“.

— Разбрах — каза Ратиган.

— Там ли ще се видим? — попита Деклан.

— Когато пристигнем, аз също имам задължения, но ще ви чакам там след залез и ще приема щедрото ви предложение за ядене.

Катариан и Ратиган се разбъбриха, а Деклан слушаше развеселен. Най-сетне стигнаха Медни хълмове.

— Хубав град — каза монахът. — От седем години не съм бил тук.

— Доста време е — каза Деклан.

— Достатъчно, за да избледнеят спомените ми — каза монахът. — Все още имаше някои стари вярващи, които… вдигнаха врява, когато орденът ми за първи път дойде тук, и макар да не бях от Непреклонната църква, също бях обвинен.

— Непреклонната църква? — попита Деклан.

— Военен орден, служещ на църквата, но те полагат други клетви, не като нас, които сме ръкоположени. Не можеш да ги сбъркаш. Носят чисто бели щитове и черни табарди, белязани с един бял кръг, обозначаващ Единия бог, безкраен, без начало и край.

Ратиган си замълча, но Деклан попита:

— Защо ще са тук?

Монахът сви рамене.

— Защо са където и да било? Имат много мъже с мечове, готови да правят каквото църквата им каже да направят в името на Бога.

— Нормално — измърмори Ратиган.

Катариан пренебрегна подигравката.

— Ако са в Медни хълмове, то е защото очакват неприятност. Има доста кес’туни в този район, повече на север в подножията и планините, и те все още упорито държат на верите си. — Направи кръгово движение с пръста си, което Деклан взе за някакъв вид нов свещен жест, може би за предпазване от зло. — И на барон Родриго се разреши да построи нова църква и прелатура, в която да отседне епископосът.

— Чухме за това в Маркенет — каза Деклан.

— Голям град, където законът е наложен и нещата стоят под контрол — каза Катариан. — Тук горе е малко по-сурово. Ако някой от местните възрази на новите порядки и барон Родриго не може да опази реда, църквата ще разполага със свои средства да се защити.

Деклан кимна, погледна напред и видя смътно тъмно петно на хоризонта, за което бе сигурен, че ще се окаже крайната им цел. Не каза нищо, но се зачуди какво още би направила армията верни войници за църквата, ако баронът не опази реда. По причини, които изобщо не можеше да си обясни, усети неприятно чувство в стомаха си.

— Странен град — каза Деклан.

Ратиган сви рамене.

— Както знам, някои от миньорските общини тук построили пътища между градчетата си и всевъзможни пътчета и пазари са изникнали и са се разраснали около замъка на барона горе.

„Разпръснато“ беше единствената дума, която можеше да опише плана на града. Нямаше една-единствена външна крепостна стена като на Илкомен или Маркенет, а вместо това трябваше да минат през низ от защитени със стени сектори и цели четири порти, докато стигнат външната стена на замъка. Централното здание бе разположено на хълм, което го правеше само малко по-издигнато. Усещането на Деклан беше, че тази цитадела и обкръжаващият я терен на замъка са построени, за да могат владетелите да се оттеглят и окопаят, а не за да е позиция, от която да предприемат отбрана на по-големия град. Ако враг нападнеше Медни хълмове, всеки мъж, жена и дете щяха да останат сами за себе си, докато баронът се е сврял вътре в замъка си.

Деклан не знаеше много за военното дело, макар да знаеше доста за правенето на оръжия. През годините някои разговори с Едвалт бяха засягали една или друга история, за тази битка или онази, но от всичко това Деклан беше останал само с убедеността в своето невежество. Вече обаче бе видял достатъчно отбранителни съоръжения в други градове, за да разбере, че ако могъщ враг се насочи към Медни хълмове, бързо ще го завземе.

На два пъти се наложи Деклан и Катариан да слязат от фургона и да бутат, когато калта стигнеше до главините на колелата.

След като завиха на един ъгъл, който ги изкара на пътя към замъка, Катариан каза:

— Виждате ли онази табела?

И посочи избеляла табела с три бели овена над зелена морава.

— Подскачащите овни — каза Деклан.

— Там ще ви чакам — каза монахът и им махна за довиждане.

— Не би трябвало да е повече от час, два най-много — каза Ратиган. Щом потеглиха, се обърна към Деклан. — Странен тип, нали?

— На мен ми хареса — отвърна ковачът. — Не съм много сигурен защо, но се държи непринудено.

— Така е с повечето шарлатани и мошеници, на които съм се натъквал — изкиска се Ратиган. — Някои от най-злите хора, които съм срещал, са приятни.

Деклан зяпаше градските гледки, докато се приближаваха към замъка. Медни хълмове се различаваше от всеки стар град, който беше виждал. Наместо по-хубавите домове и дюкяни, обикновено разположени близо до цитадела, тук под стените бяха струпани по-западнали сгради. Изобилстваха кръчмите, както и сергии за комарджии и продавачи на загадъчни стоки. Деклан успя да зърне съвсем малко от тях, докато минаваха. Мяркаха се проститутки, излезли посред бял ден; някои обслужваха клиенти във входове или задни улички, тъй че да може да ги види всеки минувач. Двама мъже се биеха на един ъгъл, обкръжени от зяпачи, които ги насъскваха един срещу друг.

— Голяма бъркотия е тука — каза Ратиган. — Бил съм горе до замъка само веднъж и от това, което ми казаха, първият барон, построил първата цитадела, държал дрога, пиене, курви и комар край себе си, и традицията си останала. По-заможните са построили домовете си ей там — той посочи на запад, — тъй че вятърът да издухва надолу от тях цялата мръсотия и воня.

— Никога не бях виждал такъв град — каза Деклан, искрено удивен и наистина объркан. Не беше от прекалено свенливите: отрастването в селски район означаваше ранно въвеждане в секса, а селските момичета бяха помогнали, когато стана на нужната възраст, но гледката на секс, пиене и бой на открито го стъписа.

Ратиган се ухили.

— Ти само почакай да се стъмни.

— Не съм сигурен, че искам — отвърна Деклан и се засмя.

— Онова място, където оставихме монаха, изглеждаше малко по-цивилизовано — подхвърли коларят.

Стигнаха до замъка. Портата беше отворена, но ги спря часовой с вдигната ръка.

— По каква работа?

— Оръжия за барона — отвърна Ратиган.

— Закарай ги в двора на конюшните и ще видиш оръжейницата точно пред теб. — Махна им да продължат и извика на един войник: — Предай на майстор оръжейника! Оръжия!

Посочи фургона и войникът кимна, обърна се и затича.

Слънцето се смъкваше на запад и сенките се удължаваха, тъй че мрачната грамада на замъка потъваше в още по-дълбоки контрасти на тъмно и светло. За Деклан това бяха сгради, вдигани сякаш безразборно; и да беше имало някакъв план, не беше различим.

Над замъка господстваше централна кула, но стените ѝ, зданията около нея и по-ниските кули като че ли бяха построени безразборно. Деклан видя мъже, забързани по една или друга задача. Мяркаха се и слуги, и хора от града, но общо взето замъкът на Медни хълмове не изглеждаше като истински замък.

— Голяма грозотия, а? — каза Ратиган и Деклан се засмя. Коларят умееше да сече до сърцевината на проблема.

Стигнаха до оръжейницата и един широкоплещест мъж излезе да ги посрещне. Ивица рошава сива коса обкръжаваше темето му, сива като веждите и мустаците му, които приличаха на четка. Всичко у него изглеждаше старо, кораво и изпитано. Държането му подсказа на Деклан, че това е човек, с когото не искаш да си имаш разправии: стане ли беда, ще трябва да го убиеш преди той да те е убил.

— Какво ми карате? — попита той. Акцентът му беше странен за ухото на Деклан, „м“ и „к“ се размиваха, сякаш ги гълташе, докато ги изговаряше. — Аз съм Колин, майстор оръжейникът на барон Родриго.

— Аз съм Деклан, ковачът, карам оръжия от Хълма на Беран — отвърна Деклан, след като слезе. — Баронът ми даде поръчка преди четири седмици.

Отиде да развърже платненото покривало и в този момент осъзна, че всъщност е чувал акцент като на Колин. Майстор оръжейникът беше кес’тун, от планинския народ на север. Те бяха легендарни планински бойци, яростно независими и обвързани от код на честта. Да се намери един от техните войници на служба извън планините им беше рядкост, но щом дадяха клетва за вярна служба, щяха да умрат за своя господар.

Деклан отметна платнището, качи се във фургона, отвори първия сандък, извади един меч и го подаде на оръжейника.

Той го завъртя опитно, за да прецени баланса му. Прости мечове се правеха бързо и често им липсваше баланс. Твърде много тежест при дръжката — и нямаше да има достатъчно сила на удара; твърде много тежест в острието — и ръката щеше бързо да се уморява.

— Донеси ми железен прът — заповяда майстор оръжейникът и когато войникът дотича обратно, посочи близкия дръвник и каза: — Сложи го там!

Войникът още не беше пуснал пръта, когато майстор оръжейникът замахна и го посече по средата. Наложи се да дръпне силно, за да издърпа острието от старото втвърдено дърво, след което огледа ръба. Прокара палец по него, кимна, после се усмихна на Деклан и възкликна:

— Гюур! Добро оръжие! Колко поръча баронът?

— Четирийсет — отвърна Деклан.

Майстор оръжейникът се намръщи.

— Трябват ни повече. За колко време ще изковеш още четирийсет?

Деклан сви рамене.

— Още месец, може би малко повече, плюс времето за път. — Огледа се. — Мислех, че баронът просто попълва запасите ви, докато намери друг майстор ковач.

— Още не е намерил. Всички добри ги взеха на изток да работят за Сандура. — Погледна меча на кръста на Деклан и рече: — Знаеш ли как да използваш това, или е само за показ?

— Достатъчно добре знам, щом го нося — отвърна младият ковач, зачуден какво предстои.

— Извади го — каза майстор оръжейникът. — Искам да видя какво знаеш.

Деклан не искаше да спори, а и искаше да му се плати, тъй че кимна, извади меча си и каза:

— Хайде да свършваме с това. Пътят беше дълъг.

— Заеми позиция.

Деклан вдигна меча над главата си с две ръце, в онова, което Едвалт му беше казал, че е „кацане на сокола“, добра позиция, когато не си сигурен откъде ще дойде атаката, високо или ниско.

— Готов.

Блокира високо, щом майсторът му нанесе мощен замах над рамото; ударът не целеше да го нарани, но можеше и да го направи, ако Деклан не беше подготвен. Замахът на майстор оръжейника разтърси ръцете му до раменете, но той го парира, остави двете остриета леко да приплъзнат и след това извъртя оръжието си, за да нападне.

Стоманата закънтя. След няколко минути майстор оръжейникът отстъпи назад и рече:

— Достатъчно. — Огледа меча си и каза: — Покажи ми оръжието си.

Взе меча от ръката на Деклан, огледа го, после го метна с дръжката напред на младия ковач. Деклан го прибра в ножницата, а майстор оръжейникът метна своя на един войник наблизо и той го улови с лекота.

Майсторът попита:

— Къде ще отседнете?

— В един хан, „Подскачащите овни“.

— Знам го. Идете там. Ще дойда при вас и ще ти донеса парите. Искам да ти дам специална поръчка.

— Значи няма да видим барона?

— Няма — отвърна майстор оръжейникът. — Би трябвало да ти кажа, че е излязъл на лов, но по-вероятно е някъде из града да помпа някоя мома. Никога в живота си не съм познавал мъж, който да си пада повече по момите. Все едно, това е положението. Докато се върне, ще сте се настанили и ще се видим преди вечеря. Хайде, вървете.

Обърна се без повече приказки, а Деклан погледна към чакащия Ратиган. Двамата се спогледаха питащо. Деклан се качи на капрата до него. Изчакаха войниците да разтоварят мечовете, после Ратиган обърна фургона и подкара към града.

Ратиган, Катариан и Деклан бяха довършили първия ейл и се трудеха над втория. „Подскачащите овни“ беше съвсем нормално заведение, поне от малкото, което Деклан знаеше за хановете, но в мига, в който Колин влезе, всичко в гостилницата изведнъж се промени. Разговорите заглъхнаха почти до шепот и някои от мъжете като че ли се поприсвиха, за да станат по-незабележими.

Колин се огледа из помещението, видя Деклан и тръгна към него, като избута от пътя си неколцина мъже. Последваха го мрачни погледи, но никой не обели и дума.

Щом стигна до масата им, махна на Деклан да го последва и без да поглежда назад, за да види дали ковачът се е отзовал, отиде до един празен ъгъл под стълбището, водещо към горния етаж. Обърна се, щом Деклан го настигна, и каза тихо:

— Този меч, който носиш, благородна стомана ли е?

Деклан се поколеба, после кимна.

— Знам само за един ковач, който би могъл да измайстори такъв.

— Едвалт Тасман, старият ми майстор.

— И аз така си помислих. Видях как мечът ти посече през железен прът, без да се счупи, тъй че знам качеството на стоманата, но когато видях щръбките, които твоят меч остави в онзи, който държах аз… беше неочаквано.

Изгледа Деклан и продължи:

— Познавах Едвалт, преди години, когато бяхме на кампания с барон Дейлон Дюмарш. Доста кал и кръв газихме в ония дни. Добър човек. Поправи ми един меч. Та това, което трябва да знам, е можеш ли да правиш мечове като този, който държиш?

Очите на Деклан се присвиха, сякаш не схващаше напълно въпроса.

— Аз го направих… майсторе.

— Казвам се Колин. Чуй ме хубаво. Едвалт ми каза, че правенето на такива мечове иска време, или специална… магия. Не знам каква, но затова са толкова скъпи и толкова редки. Тъй че трябва да те попитам — колко можеш да направиш и за колко време?

Деклан се ококори.

— Направил съм три за целия си живот и само този като майстор. Това е майсторското ми изделие. Да направя един…

Премисли нещата за миг и продължи:

— Мога да правя по един на седмица, ако не правя нищо друго. — Включи и времето, което би му трябвало за отдих и възстановяване от многото дни без сън, докато се изработваше съкровищната стомана.

Колин погледна към тавана, сякаш търсеше вдъхновение от небесата.

— Има ли друг, който може да прави мечове като тези, които достави?

Деклан обмисли въпроса. Юсан можеше да прави прости оръжия, но щеше да му трябва друг ковач, калфа, за да са равни на качеството, което бе доставил на барон Родриго. Видя добра възможност в това и отвърна:

— Ще намеря.

— Намери двама — каза Колин. — Прати един тук, защото сме в отчаяна нужда за оръжеен ковач в замъка. Ще ти платя.

Деклан започваше да се чувства свойски с майстор оръжейника.

— Баронът съгласен ли е да му харчиш златото?

Никога не бе чувал друг освен благородник да прави такива поръчки.

Старият майстор оръжейник се усмихна малко криво.

— Стига някой да се грижи за кура му, не му пука къде отива златото му. Той е като баща си, макар че старият барон не беше толкова похотлив. Все пак ние сме процъфтяващо баронство и мога да гарантирам, че ще ти се плати добре. Значи още една поръчка като тази. — Сниши глас. — И четири меча като твоя.

— Четири?

— За барона, за двамата му синове и за мен — каза оръжейникът. — Видях как един добър боец умря, защото мечът му се строши срещу по-слаб противник. Няма да съм верен слуга на моя барон, ако не направя тази поръчка.

Деклан кимна. Вече знаеше, че ще има проблем. Четири меча щяха да изчерпят запаса му от специалния пясък, който Едвалт му бе дал. Е, щеше да мисли за попълването му след като изпълнеше тази поръчка.

— Колко? — попита Колин.

— За четирийсетте меча същата цена. За четирите — двойно на това.

Колин се намръщи.

— Двайсет към едно? — Поклати глава, после кимна. — Добре, разбрахме се.

— За колко време?

— Колкото се може по-скоро — каза Колин, обърна се и излезе.

Деклан се върна на масата и видя, че Катариан чете някаква бележка.

— Какво е това? — попита го.

— Писмо от един прелат на новия епископос в Маркенет. Призован съм.

— Призован? — попита Ратиган.

Монахът сви рамене.

— Необичайно, но не и нечувано. Все пак не е приятно просто да хукна обратно откъдето дойдох.

— Можеш да се возиш с нас, ако искаш — каза Деклан.

Ратиган изглеждаше на ръба да възрази, но Деклан го прекъсна:

— Трябва да се върна до Хълма на Беран и оттам да ида до Маркенет.

— До Маркенет? — попита Ратиган. — Смятах да взема някакъв товар на юг. Не обичам да пътувам празен.

— Ще ти платя — каза Деклан. — Имам друга поръчка, а времето е важно. — Даде знак на една минаваща слугиня за още пиене, и вдиша дълбоко. Още четирийсет меча и четири специални оръжия и щеше да има достатъчно злато да доизплати каквото дължеше за ковачницата, да направи подобренията, които искаше да направи, и да задели достатъчно да… Нещо го жегна в стомаха.

— Да се оженя — измърмори той на глас.

— Какво? — попита Ратиган.

— Нищо — отвърна Деклан. — Просто съм уморен.

Мислите му се върнаха към Гвен. Усмихна се. Най-сетне извиненията му бяха свършили.