Крал на пепелища

20. Изненади и пътуване

Хату подклаждаше пещта, като държеше под око цвета на въглените, както му беше показал ковачът. Досега беше работил само на малка ковашка пещ, два пъти, и смяташе работата за досадна, но когато се върна от пристанището, Микиал му бе казал да си намери работа, докато се приготвят да тръгнат на път до баронството Маркензас. Не каза кога — просто да си намери място в града близо до кейовете и да е готов за тръгване всеки момент.

Това не беше необичайна заповед, давана на ученик, тъй че не изненада Хату, но фактът, че нищо не се спомена за онова, което бе разказал на Съвета — за Сестрите на Дълбините, участта на Донти или за трите кораба, които ги бяха тласнали към онзи ужасен остров, — го глождеше и го правеше по-склонен към мрачни размисли.

Беше намерил една малка ковачница близо до пристанището, където имаха нужда от чирак, тъй като техният — тъпак на име Турхан — беше успял да премаже лявата си ръка с чук преди няколко дни и нямаше да може да работи още няколко. Беше идеална ситуация за ковача, на когото се каза само, че един ученик трябва да поработи, докато напусне. Тъй че Хату беше заел мястото на чирака за няколко дни, въпреки че никога не беше работил за истински ковач.

Беше нормално на учениците да им се казва само каквото трябва да знаят и когато трябва да го научат, но тази практика разпалваше гнева на Хату повече от обичайното. Това, както и приказките на майстор Фасария, които се противопоставяха на казаното му от майстор Зусара, съчетано с очакваното пристигане на Хава му носеше редуващи се изблици на раздразнение и замайващо очакване. Нужна му беше всяка частица самообладание, за да не изригне при най-малкото раздразнение, а тъй като Турхан беше наистина голям глупак, за Хату това си беше борба.

Все пак работата, която беше намерил, беше възможно най-добрият избор. Това беше единственото, което го задържаше да не удари противния чирак. Нямаше да понесе официално наказание за удрянето на момчето, но нямаше да получи топло място за спане и никаква храна и щеше да си спечели неодобрението на Микиал, че не се е справил с това, което му е казано да прави, и да не се набива на очи.

Работата на нивите или гледането на стока — черна работа, за която Хату нито имаше усет, нито му допадаше — бяха единствените му други възможности, тъй че бе избрал ковачницата.

Хату учеше новите умения бързо и макар да беше отегчителна, работата му даваше топло място за отдих, въпреки че Турхан хъркаше, а и използваше всяка възможност да го подразни. Беше по-добре, отколкото да е на полята със стока или в някое претъпкано спално на земеделски работници.

Другото, което отклоняваше Хату от мислите, които го тревожеха, беше самата ковачница. Макар поддържането на огъня да беше голяма скука, Хату се възхищаваше на това как ковачът взема нажежен метал и го оформя в полезни неща. Не разбираше защо регулирането на температурата на въглените се смята за толкова трудно — можеше да го прави с лекота, почти без мисъл. Просто знаеше къде и кога да добави въглищата, кога да ги разбърка и кога да духа с меховете. Наблюдаването на работата на ковача бе поучително и всеки ден Хату забелязваше и научаваше нови неща, които нямаше да забрави никога.

По-лошо беше нощем, докато лежеше в тъмното и се опитваше да заспи на твърдия под — умът му се връщаше към разговора му с майстор Фасария и той се бореше с въпросите, които възникваха от него, и не можеше да престане да мисли какво ще се случи, когато дойде Хава.

Според традициите на Коалтачин и повечето други нации в Северна и Южна Тембрия Хату скоро щеше да бъде смятан за мъж, защото седемнайсетият му рожден ден наближаваше — или поне денят, който му бе определен от майстор Фасария. Хату може и да беше навършил вече седемнайсет и да не го знаеше.

Много от учениците, с които се бе обучавал, вече работеха като водачи на екипи, помощник-главатари на банди или ставаха сикари. Някои от по-големите вероятно бяха вече капитани. Хату скоро щеше да остави Коалтачин и всичко, което беше познавал изобщо, зад гърба си. Каквито и направления да очакваха другите ученици, всички бяха определени. Хату се изправяше пред неизвестното. Стараеше се това да не го плаши — беше обучен да се грижи за себе си не по-зле от всеки друг младеж на неговата възраст, — но въпреки това се чувстваше несигурен и това заплашваше да разпали отново дълбоко заровения му гняв.

Турхан влезе в ковачницата и хвърли поглед на жарта.

— Добре. Не се налага да надничам непрекъснато над рамото ти. — Потупа дружески Хату по рамото и добави: — Не ставай прекалено добър, иначе майсторът ми ще вземе теб, а мен ще ме изгони.

Хату сви рамене и се усмихна насила. Турхан беше толкова тъп, че дори чувството му за хумор беше тъпо.

— Не се тревожи. Не съм роден за ковач — каза Хату.

Турхан се усмихна.

— То да си ковач не е за всеки. — Сгъна пострадалата си ръка.

— Все едно, бездруго до още ден-два ще мога да се върна на работа.

— Чудесно — каза познат на Хату глас зад тях.

Той се обърна. На прага на ковачницата стоеше Хава.

— Реза те вика веднага — каза тя.

Стомахът му се стегна от начина, по който му се усмихваше. Опита се да не се ухили глупашки, но успя само отчасти.

— Идвам.

И докато се мъчеше да измисли какво още да каже, тя се обърна и тръгна.

Турхан се изкиска.

— Е, щом син на майстор има нужда от теб, предполагам това значи, че трябва да се връщам на работа веднага. Успех, Хату.

Хату го погледна и кимна.

— Ъъ… И на теб.

И забърза към вратата, решен да се овладее, докато стигне мястото на срещата до градския пазар.

Щом излезе, едва не се блъсна в Хава, която го прегърна и го притисна силно до себе си. Прошепна му с едва сдържано чувство:

— Липсваше ми. И чух за случилото се. Донти?

Мисълта за Донти бе като студена вода, лисната в лицето му.

Хату вдиша дълбоко и отвърна:

— Не знам. Вероятно… си отиде.

Тя се отдръпна и изписа традиционното стоическо изражение на лицето си.

— Когато сме сами, ще ми разкажеш какво всъщност се случи.

Поведе го по една оживена улица, където хората се приготвяха да затварят дюкяните, и Хату осъзна, че бързат, защото Реза иска да хванат вечерния отлив.

Щом ги видя, Реза метна на рамо пътната си торба, кимна късо и каза само:

— Хайде.

Докато бързаха, Хату хвърли кос поглед към Хава и видя, че е впила очи в гърба на Реза. Тя не знаеше къде отиват.

Хату знаеше. Отиваха към кейовете и ако се съдеше по бързината, с която вървеше Реза, нямаха много време преди корабът да отплава.

Каквото и да чакаше Хату, започваше сега.

Хату лежеше в един хамак, напълно изчерпан след цял ден работа и оскъдна храна. Бяха му наредили да се качи на такелажа веднага щом потеглиха, а на заранта му казаха да остане горе, тъй като не им стигаше работна ръка. Беше останал и с дневната смяна чак до вечеря.

Реза им беше казал съвсем малко за пътуването им до Маркензас, освен че Хава ще се представя за малката Реза и ще спи в неговата каюта. Хату щеше да се води за негов чирак и щеше да отработва превоза си с екипажа.

Корабът, „Одалис“, беше истинска развалина. Хату не знаеше кой майстор го притежава, но предполагаше, че вероятно е Ордан, който беше прословут със стиснатия си нрав. Платната отдавна бяха за подмяна, за въжетата да не говорим.

Ясно беше, че е взето решение да пътуват по възможно най-невзрачния начин. Маскировката бе начин на живот в Коалтачин, тъй че това решение не изненадваше Хату, но той съжали, че не бяха на кораб в малко по-добро състояние.

Една странност, която беше забелязал след като бе горе няколко часа, беше, че си имат спътник. Друг кораб беше напуснал пристанището почти веднага след техния. Задържаше се достатъчно далече назад, за да изглежда, че е съвпадение в курса, но достатъчно близко, за да окажат помощ бързо, ако възникне нужда. От това, което Хату бе видял след като напуснаха острова, това беше боен кораб, преструващ се на пиратски, което означаваше, че целия екипаж са нокусара, всеки моряк — обучен сикари. Платната бяха стари и потъмнели, но корабът плаваше високо, което значеше, че няма товар — от пиратите се очакваше да връщат плячка в Коалтачин. И не беше вдигнал всичките си платна — горните бяха свити, тъй че можеше да развие повече скорост, ако се наложеше. Хату не знаеше причините да ги следва, но и не го интересуваше. Просто се радваше, че помощта е подръка, ако се наложи.

Вече бяха навлезли в Теснините. Хату се надяваше, че наближават крайната си цел, тъй като храната беше гадна и капитанът назначаваше само две смени, тъй че беше на смяна от зори до залез-слънце. Въпреки цялата тази мизерия изпитваше странен проблясък на щастие, понеже Хава беше с него и щеше да продължи с него до Маркензас. Сигурен беше, че някъде по пътя ще намерят време да поговорят. Искаше да ѝ разкаже за Донти, защото тя беше може би единственият човек, който можеше да разбере загубата му.

Докато се мъчеше да се унесе в сън, един спомен дойде неканен. Беше един горещ и душен ден, тренировка с Долцет, бойния наставник. Класът беше капнал от умора, преди да ги разделят на двойки за упражнения и, докато приключат, някои от тях бяха в риск от топлинен удар. Хату знаеше, че учителите разбират докъде може да натоварят учениците. Все пак имаше моменти, когато имаше чувството, че изискват повече, отколкото един ученик е способен да даде; но на желанието за облекчение винаги се противопоставяше страхът от провал. Беше по-добре да припаднеш, отколкото да помолиш за почивка.

Имало беше повече от сто деца в селото, когато Хату беше съвсем мъничък, а в края на времето му на Морасел бяха останали само двайсетина. Не му беше станало ясно, докато не стана по-голям, че децата, които изчезват, са тези, които се провалят на тренировките. Разочароваш учителите и те махат, пращат те в някое друго село или град за кърска работа или, ако имаш късмет, за чирак в някой занаят.

Помнеше деня, в който всичко сякаш се промени. Тъкмо беше навършил дванайсет и животът изведнъж беше станал объркващ. Не явните физически промени, израстването на косми, разширяването на раменете и надебеляването на гласа. Беше виждал как други момчета започват преобразяването си в мъже, тъй че когато тялото му започна да се променя, знаеше, че това е естествено.

Това, за което не беше подготвен и за което никой не говореше, особено другите момчета, бе как го карат да се чувства тези промени. Имаше странни сънища; съзнанието му се променяше и пороят от чувства бе толкова нов, че понякога се боеше дали не полудява.

Вечната борба с гнева, със заплашващата да изригне ярост, изискваше повече бдителност, повече енергия, и беше още повече загадка, отколкото преди. Имаше моменти, в които се чувстваше готов да се разплаче, а нямаше никаква причина за това, също както имаше моменти на неочаквана радост, без никаква явна причина.

Реалността на превръщането му от момче в мъж често беше съкрушаваща и той откри, че хаосът и сблъсъкът са добре дошли отвличания от нея. Не мислеше много за това, то по-скоро беше нещо, към което прибягваше за спасение. Наблюдаваше другите момчета, но те изглеждаха спокойни, изобщо не показваха чувствата, които го измъчваха.

Сега разбираше, че отговорът е прост: дори онези, които се проваляха и биваха отпращани, имаха определено бъдеще — щяха да научат занаят, да намерят съпруг или съпруга, да се оженят, да имат семейство… или може би дори да умрат; нямаше никаква несигурност.

Вече съзнаваше, че отрастването с това усещане за сигурност за бъдещето в подреденото общество на Коалтачин му беше давало една постоянна, макар и неосъзната увереност, докато беше по-млад, по начини, които не беше разбирал. Сега се изправяше пред бъдеще, в което нищо не беше сигурно и малко беше познато.

Стана тихо, за да не събуди хъркащите моряци, и се качи на палубата.

Небето на изток започваше да изсветлява.

Хату обичаше да е сам. Имаше малко приятели — Донти всъщност бе единственият му близък приятел. Въпреки че се чувстваше самотен понякога, харесваше му свободата да не се притеснява от мнението на другите; доброто мнение на учителите и наставниците беше жизненоважно.

Сепна го глас зад него.

— Хату?

Той се обърна с разтуптяно сърце.

Хава застана до него на перилото.

— Не можеш да спиш ли? — попита тя и се доближи до Хату, сякаш търсеше топлина в предутринния студ.

— Спах. Но вече е време за смяната ми.

Тя кимна, после каза:

— Аз се измъкнах. Реза играе ролята на грижлив по-голям брат прекалено добре. Забранил ми е да излизам, сякаш трябва да ме е страх, че всеки мъж на този кораб ще се опита да ме изнасили — добави със смях. — Вие с Реза сте единствените, които не бих могла да убия с голи ръце.

Хату не можа да измисли какво да каже в отговор. Все още се мъчеше да запази самообладание.

— Научих да се оправям с такелажа на последното си морско пътуване. — Тя се усмихна. — Капитан Джошуа ме нарече Хава Пиратката, когато слязохме на кея.

Хату се засмя.

— Подхожда ти.

— Липсваше ми — каза тя.

Той погледна очертания ѝ на фона на просветляващото на изток небе профил и каза:

— Действах с една банда в Нумерсет месеци… — Реши да не споделя подробности.

Тя помълча малко, а после каза:

— Аз пък се учех на секс.

Хату можа само да кимне.

Тя сви рамене.

— Беше… странно. Общо взето не съвсем зле, но нямам дарбата за това, което показаха някои момичета. Освен това не мисля, че съм достатъчно хубава, за да стана ноконочи…

Той се засмя.

— Разбира се, че си. Просто не можеш да се смееш на глупави шеги и да се преструваш, че нямаш свое мнение.

Хава се постара да не се засмее, а Хату продължи:

— Ако някой идиот благородник се опита да те плесне по дупето… — не можа да се сдържи и се изкикоти, — ще му счупиш ръката.

— Вероятно.

— Не вероятно. Сигурно — каза през смях Хату.

Тя също се засмя.

— Прав си, от мен би се получила ужасна ноконочи. — Завъртя театрално очи и размаха ръка все едно държеше ветрило. — О, милорд, вие сте толкова умен — каза превзето. — Не зная как ви хрумват всичките тези чудесни идеи!

— Неса, нали? — каза Хату, вече напълно неспособен да сдържи смеха си.

Хава се притисна в него и Хату внезапно усети допира на тялото ѝ до своето, гръдта ѝ през ризата ѝ и уханието на косата ѝ. Смехът му избяга и го завладя много по-силно чувство.

Тя продължи:

— Иска ми се просто да можехме само да плаваме.

Той разбра, че нещо я безпокои, но я познаваше достатъчно добре и знаеше, че ще му го каже когато тя реши. Така че запази мълчание.

Тя също се смълча, а когато проговори, тонът ѝ бе отново закачлив, тон, който бе познавал през целия си живот.

— Въпреки всичко, което с теб бихме могли да мислим за Неса, онези жени минават през много. Не можах да разбера какво учат момчетата, но сигурно не е по-лесно. Не си представях, че удоволствието може да е толкова тежък труд.

— Макар че Напудрените жени твърдят, че е важно да научим как да задоволяваме мъже и други жени. — Изражението на Хату сигурно беше озадачено, защото Хава вметна: — Не е толкова лошо с жени и на някои от момичетата като че ли им е много по-приятно, отколкото на мен. — Загледа се над морето за миг, след това погледна Хату. — Предполагам, че е много по-приятно с някой, когото наистина харесваш.

Притисна се силно в него и Хату едва се сдържа да не я прегърне. Можа само да кимне и не разбра дали тя го видя.

Затвори очи за миг и си наложи спокойствие. Никога в живота си не се беше чувствал толкова близо до някой друг, както с Хава в този момент. Умът му заработи трескаво, докато се мъчеше да измисли нещо, което да може да каже, без да изглежда пълен глупак. Отвори очи и видя, че тя го гледа по начин, който беше едновременно възбуждащ и плашещ. Имаше чувството, че са само на мигове преди да си кажат нещо съдбовно. Очите ѝ бяха впити в неговите, сякаш очакваше той да проговори.

В този момент някакво движение на хоризонта, черно петънце на фона на изсветляващото сиво, привлече погледа му. Той протегна ръка и каза:

— Виждаш ли онова?

Хава погледна накъдето ѝ сочеше и попита:

— Какво?

— Гледай.

Тя присви очи и той отново видя петънцето, после — за трети път.

— Видях го — каза тя. — Какво е това?

— Наблюдателят сигурно е заспал. — Обърна се и извика: — Платна!

Кормчията подвикна в отговор:

— Посока?

— Зад нас, дясно на борд!

След няколко мига отдолу изскочи моряк, последван от капитан Равич, помощник-капитана и Реза. И да имаше Реза притеснения, че Хава е на палубата, бяха забравени след сигнала за тревога.

Първите лъчи на слънцето вече караха водата да блести.

— Какво видяхте? — попита капитанът.

— Платна. На повече от един кораб.

Капитанът измъкна къса месингова тръба изпод куртката си и я разтегна. Хату беше чувал за далекогледи, но никога не беше виждал далекоглед. Фино изработени кристални лещи в двата края уголемяваха това, което виждаше наблюдателят, чак до пет пъти, както разправяха.

— Два кораба — каза след миг капитанът. — Идват бързо. Не веят никакви флагове. — Извика на екипажа: — Всички платна! Ляво на борд… — После погледна положението на слънцето. — Югозапад — юг!

Хату усети нещо подобно на страх и попита:

— Къде сме?

— В южния край на Теснините — отвърна капитанът, докато се взираше през далекогледа.

Хату се намръщи.

— Какво има? — попита Реза.

— Носех се по течението преди да ме намерят. Не знам… — Погледна най-младия син на майстор Зусара и каза: — Помните ли какво ви разказах? За мястото, където бях пленен? — Не искаше да споменава за Сестрите на Дълбините пред капитана и екипажа.

На Реза му отне миг, докато проумее какво му казва Хату, после очите му се разшириха.

— Да, разбирам. — Обърна се към капитана. — Дай на момчето да погледне.

Дори капитанът да негодуваше, че му говорят така заповедно, го прикри и подаде далекогледа на Хату. Той погледна през него и за миг не можа да проумее какво вижда, но после видя три кораба с триъгълни платна.

— Те са, кълна се — каза той. — Бяха три и…

Закатери се по въжената стълба, стъпи на най-високата рея и заоглежда хоризонта за нещо познато. Вдигна пак далекогледа.

Морето изведнъж стана разпознаваемо — два острова в посоката, в която плуваха, му бяха познати.

— Не можем да вървим натам! — извика той на Реза. — Те се опитват да ни подкарат към онези острови!

— Това е единственият курс, ако искаме да им избягаме, момче! — каза капитанът. — Ако променим курса, ще ни догонят.

Хату погледна назад през далекогледа и видя, че морето е пусто. Бързо слезе на палубата и попита:

— А онзи кораб, който ни следваше от пристанището? Къде е?

Реза взе далекогледа, погледна зад кърмата и каза:

— Няма го!

Обърна се към капитана:

— Сигурно са изостанали през нощта.

По гръбнака на Хату пробяга страх.

— Нападнали са го и са го отклонили от нашия курс!

За да завземат черния платноход или дори да го отклонят, докато другите два кораба идват към тях, означаваше, че този сблъсък е планиран и че шансовете им за оцеляване са нищожни.

Хату погледна Реза, после капитана, и каза:

— Не бива да плуваме натам!

Подразнен, че му се казва какво да прави на собствения му кораб, и че го казва някакво си хлапе, капитанът каза:

— Ще стигнем Теснините за половин ден.

Хату погледна към Реза и настоя:

— Вие знаете защо!

Реза постоя неподвижно за миг, а после се обърна към капитана.

— Не мога да ти кажа защо, но не можем да плуваме натам.

Капитанът присви очи. Явно беше на ръба на търпението си. Бащата на Реза можеше да е най-могъщият майстор в Коалтачин, но на този кораб заповядваше той.

Видял колебанието му, Реза каза:

— Бащината ми клетва ме задължава да мълча, но трябва да ми повярваш. Това момче знае какво говори. Ако останем на този курс, всички сме мъртви.

Капитанът помълча, след което заяви:

— Бягаме или се бием.

— Тогава се бием по нашите условия, не по техните — каза Реза.

Капитанът кимна, после взе далекогледа от Хату и огледа трите кораба. След малко каза:

— Да, опитват се да ни задържат на сегашния ни курс.

Обърна се към първия си помощник.

— Колко стрелци имаме?

— Осем — отвърна помощникът.

— Аз мога да стрелям — каза Хава. — И мога да се оправям с такелажа.

— Аз също — добави Хату. Кимна на Хава и каза: — А тя е по-добър стрелец от мен.

— Приготви се за близко преминаване — каза капитанът на помощника си. — Минаваме откъм наветрената страна на по-източния кораб и го засипваме със стрели. Най-добрият ни стрелец да свали кормчията им и да държи всички далече от руля. — Обърна се към Реза. — Ако им отрежем малко вятъра и всеем смут сред екипажа за достатъчно дълго, корабът ще обърне към другия и това може би ще ни спечели достатъчно време да се измъкнем, докато те маневрират, за да избегнат сблъсъка. А ако не можем, поне ще сме срещу един кораб, вместо срещу два.

Хава и Хату хукнаха към оръжейния сандък на носа и взеха лъкове и колчани. Дадоха им кожени колани с прикрепени към тях здрави въжета. Хату махна на Хава да започне да се катери по напречните стъпала на главната мачта и я последва до първата рея.

— Тук — нареди ѝ, след като му стана ясно, че познанията ѝ за кораби все още са ограничени, въпреки че се бе похвалила, че е Хава Пиратката.

— Стой близо до мачтата — извика ѝ. Тя кимна, че е разбрала, и той зае позиция от другата страна на мачтата.

Капитанът завика команди и моряците започнаха да разгъват платната, а тези долу промениха ъгъла на реите точно колкото двата носещи се към тях кораба да помислят, че ги настигат. Хату чу как капитанът каза на Реза:

— Сега идва номерът. — И извика: — Готови за обръщане!

— По моя команда, силно на десен борд. — Изчака, после извика: — Обръщай!

Корабът се наклони и Хату и Хава увиснаха, вкопчени здраво в мачтата.

— Дръж се здраво! — викна Хату.

— Държа се — отвърна тя. — И ти се дръж!

Той се засмя, но беше по-скоро нервен смях, отколкото перчене. Между двамата имаше място едва колкото да опънат лъковете.

Екипажът на кораба откъм изток защъка, изпълнявайки заповедите на своя капитан, които явно беше изненадан от напълно неочаквания им ход. Корабът преследвач трябваше или да завие, или да рискува сблъсък.

Веднага щом влязоха в обсег, Хату кимна на Хава и си избра цел — моряк, който трескаво се мъчеше да обърне едно платно. Стрелата не улучи, но мина достатъчно близо, за да стресне мъжа, който се изтърва и падна от реята в морето. Платното заплющя във вятъра между другите двама мъже на реята.

Хава пусна своята стрела и тя улучи единия. Хату видя, че другите стрелци са също толкова ефикасни и че заповедта да убият кормчията бе изпълнена успешно. Осъзна, че капитанът на преследвача им бе очаквал по-дълга гонитба и не беше поставил стрелци на такелажа или въоръжени мъже на палубата.

Щяха да подминат първия кораб за по-малко от минута и след това да продължат по пътя си, с дълъг завой, който обаче щеше бързо да ги върне в домашни води. Ако корабите ги последваха, други от Коалтачин щяха вероятно да се притекат на помощ на „Одалис“ веднага щом видеха флага му и гонещите го кораби.

Изведнъж се озоваха много напред и повече цели нямаше. Хату се обърна и видя, че Хава се усмихва, доволна от представянето си.

Слязоха на палубата.

Капитанът беше на кърмата заедно с Реза.

И двамата гледаха назад към вражеските кораби.

— Хубаво се оплетоха — каза капитанът и прибра далекогледа.

— Сега предстои да видим кои са по-добрите моряци. В най-добрия случай ще е по обед, може би по-късно, преди да стигнем приятелски води. Да се надяваме, че можем да останем на този курс. Щом подминем последния остров, можем да завием и да увеличим дистанцията между нас.

Реза отведе Хава и Хату в кърмовата каюта и каза:

— Това не го планирах. — Замълча, после погледна Хату. — Вече два пъти корабът, на който плаваш, е атакуван от тези… — Не довърши мисълта си.

Хату имаше въпроси, броят им нарастваше с всеки момент, но изражението на Реза го накара да си замълчи. Погледна Хава, но нейното лице беше неразгадаемо.

— Много от тази мисия трябва да остане скрито — започна отново Реза, като погледът му се местеше от Хату към Хава и обратно. — Ето какво трябва да знаете в случай че зла съдба ни споходи отново и се окажете сами. Хава, ти ще помогнеш на Хату да стигне до пристанището Колос преди първия ден на месеца на Обръщащата се луна. Това ви дава два и половина месеца да стигнете до баронство Маркензас. Потърсете майстор Бодай. Той ще е или в пристанище Колос, или някъде наблизо. Намерете наши хора там и те ще знаят как да се свържете с него. Бодай ще е получил вест какво да правите по-натам. Намерете го колкото може по-скоро.

Погледна Хату и продължи:

— Той ще те заведе да се срещнеш с един мъж, Балвен, в град Маркенет. Балвен е на служба при барона и ще те заведе да се видиш с него. Ще правиш каквото ти каже, докато не получиш друго съобщение. Разбра ли?

Хату кимна, а Реза каза:

— Ще служиш както нареди баронът. Ако те закълне на служба при него, трябва да се престориш, че си му верен. Пак питам, разбра ли? — Хату пак кимна. — Върни се на палубата. Останалото е само за Хава.

След като Хату излезе, Реза каза на Хава:

— Майстор Ренгара има екип в Маркенет. Ако не успеете да намерите Бодай, каквато и да е причината, идентифицираш някого от екипа на Ренгара и им казваш кои сте. Кажи: „Нося съобщение от нашия дядо за вашия водач“. Щом останеш насаме с който там ръководи екипа на Ренгара, казваш просто: „Праща ме дядо“. Ако те питат след това, повтори фразата още два пъти. Кажеш ли я по-малко от три пъти, ще те убият на място като шпионин. Разбрано?

Тя кимна, след което попита:

— После какво?

— Ако можеш да останеш с Хатушали, остани. Ако не можеш, опитай да разбереш къде го отвежда Балвен. Помоли екипа на Ренгара за помощ, ако ти потрябва. Дръж под око Хату и го следвай колкото може по-отблизо, без да те разкрият. Открий какво иска баронът от Хату и ако можеш, поддържай някак връзка с него.

Погледна я и добави:

— Да, накарай го да иска да е близо до теб. Той те харесва, знам.

Обучението помогна на Хава да не издава никаква реакция. Знаеше, че Реза подценява чувствата на Хату към нея и нейните чувства към него.

Майсторът отново замълча за миг, а след това каза:

— Събери каквато информация сметнеш, че би могла да е интересна, от Хату, какво прави баронът, всичко от потенциална важност. Ако сметнеш, че нещо е наистина важно, намери шефа на екипа на Ренгара и предай съобщението чрез него.

След това я изгледа сурово, сякаш я преценяваше. Беше показала твърдост и талант, но все още беше неопитна и обикновено нямаше да са ѝ възложили мисии без надзор до още няколко години. Гледаше я съсредоточено.

— Рано или късно ще получиш нови заповеди: или ти, или член на екипажа на Ренгара ще трябва да убие Хатушали.

Очите ѝ леко се разшириха при думите му и тръпка премина по тялото ѝ, но обучението отново ѝ помогна да прикрие чувствата си. Знаеше, че Реза ще забележи нещо, затова кимна, за да покаже, че е разбрала — и за да избегне погледа му.

— Добре — каза Реза. — Сега стой тук, докато говоря с капитана за нов курс.

Излезе, а Хава, със замаяна глава, просто седна на постелята си. Нямаше абсолютно никаква представа какво да прави.