Крал на пепелища

16. Намеци за истина и тъмни замисли

Пътуването на „Саса Мути“ беше без произшествия, освен един малко нетипичен за сезона дъжд на втория ден. Реза беше пратил вест напред на по-бърз съд, защото бяха тежко натоварени и съответно бавни, а той искаше докладът на Хату да стигне безопасно в ръцете на баща му, в случай че ги сполети някакво нещастие. Десет дни след като отплаваха пред очите им изникна главното място за закотвяне на Коалтачин в град Корбара, известно като Безопасен пристан, но също така и под много други имена според това кой влиза в пристанището. Местните го наричаха просто Пристана — и Градчето, когато говореха с чужденци.

Да са неясни беше една от многото хитрини, прилагани от хората на Коалтачин, за да гарантират несигурност сред потенциалните врагове. Само доверени посетители и хората от Коалтачин знаеха, че Безопасния пристан е част от Корбара.

Хату огледа пристанището от север на юг. Чувстваше се празен, кух. Не беше съвсем пустота, но наистина не усещаше каквото и да било чувство за дом тук, никаква вярност или привързаност. Беше просто място, където да си, и съвсем малко по-безопасно, отколкото да си някъде в широкия свят.

Слязоха на главния кей. Хату не се изненада от това предвид кой майстор беше на борда. Два коня вече ги чакаха. Майстор Реза не каза нищо за сандъка на капитана, тъй че Хату реши, че въпросът е уреден.

Реза смуши коня си и Хату го последва. Беше яздил, но не беше опитен ездач, така че с усилие смогваше да не изостане.

Хату беше минавал през Безопасен пристан няколко пъти, но никога не се беше задържал тук, тъй че се съсредоточи да не губи гърба на майстор Реза от поглед. Поеха нагоре по един хълм покрай заможни наглед дюкяни и хан, а след това излязоха на лъкатушещ път, който водеше до сечище. Там имаше прост дървен стълб с желязна халка и Реза слезе и върза юздите на коня си. Хату последва примера му.

— Продължаваме пеш — каза Реза и посочи една тясна пътека, която се губеше в гъста горичка.

Тясната пътека водеше до тесен мост над буен поток, покрай малка овощна градина и кладенец. Стигнаха до скромна сграда, кацнала на дървени пилони. Хату влезе след Реза, който каза:

— Татко, това е момчето. Хатушали.

Един възрастен мъж, седнал на възглавничка на пода, вдигна очи от документа, който четеше, остави го настрана и каза на Реза:

— Добре дошъл у дома, синко.

След това махна на Хату.

— Застани ей там, за да мога да те виждам по-добре.

Хату беше виждал много господари и беше пътувал с някои, като Бодай, и мислеше, че разбира положението си и знае как да се държи с тях. Но майстор Зусара беше легенда в Коалтачин.

Тъй че с изненада откри, че е донякъде разочарован. Беше очаквал някаква митична фигура, могъщ човек, може би дори чародей, но вместо това видя невзрачен мъж около шейсетте, с проста сива риза и панталони, с плетени сандали и без никакви пръстени или други накити. Ако го беше срещнал на пазара, изобщо нямаше да му обърне внимание.

След като обаче застана на посоченото му място, Хату осъзна, че това вероятно е преднамерено и е част от неговата гениалност. Беше учен, когато се учеше да различава цели на пазара, че много хора изпитват нужда да привличат внимание към себе си с изящно облекло, парадиране с богатство и свити от слуги. Но майстор Зусара не беше такъв човек. Хату застана неподвижно и зачака мълчаливо.

Зусара погледна Реза и попита:

— Стигнал ли е мъжество?

Реза сви рамене и отвърна:

— Ще го навърши следващия месец. — После добави: — Все пак е само с две години по-голям от най-малкия ти син.

Майстор Зусара кимна.

— Малко по-широк в раменете може би, но да, изглеждат на сходна възраст. — Огледа мълчаливо Хату и попита: — Та защо е тук? Защо ми водиш дете?

— Един кораб е загубен с целия си екипаж, освен един. — Посочи Хату. — Мисля, че това е история, която Съветът трябва да чуе от първа ръка.

Лицето на Зусара не издаде голяма изненада и Хату прецени, че този баща вярва много на преценката на сина си.

— Тогава ще свикаме Съвета.

Помълча и продължи:

— Прочетох съобщението ти. Беше дори по-трудно за разгадаване от обикновено. Нещо от това, което споделяш, ме притесни… — Огледа за миг лицето на сина си. — Очаквам, че това, което не си споделил, ще се окаже още по-притеснително. Известих членовете на Съвета, че ще пристигнеш скоро и че трябва да са готови да дойдат веднага. Повечето са в домовете си, обаче… — Кимна към Хату. — Няма значение къде са другите двама. Петима могат да послужат също толкова добре като седем, ако Съветът има нужда от преценка. Ще ги уведомя и ще чуем този разказ утре сутринта.

Надигна се сковано и Хату осъзна, че Зусара е по-стар, отколкото си бе помислил отначало, или може би страдаше от наранявания, получени преди години.

— Ела — каза той на Хату. — Ще ти покажа стаята ти. Ще вечеряш с мен и утре ще се срещнем със Съвета.

Реза кимна и каза:

— Ще се срещнем и с майстор Фасария. Ще го известя.

— Тая бабичка? Добре, щом мислиш, че ни трябва, повикай го. Или ще се перчи като паун заради поканата, или ще се оплаква, че е трябвало да пътува цяла нощ. Ще видим кой Фасария ще се появи утре.

Реза се поклони и излезе, без да погледне Хату, а младежът тръгна след най-могъщия господар на острова и на цялата държава Коалтачин. Чу как дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на стареца.

В задната част на къщата имаше малка стаичка с постеля с проста памучна покривка, маса и незапалена свещ в свещник.

— Лягай да спиш — нареди Зусара и махна на Хату да влезе в стаята. — Би трябвало да е достатъчно чисто. Ако водата се вдигне високо през дъждовния сезон, това е частта на къщата, която прогизва и може да замирише на плесен, но жена ми… — Усмихна се. — Това е за друг път. На вечеря ще ми разкажеш историята си и ще извая думите ти за ушите на Съвета, за да можем да направим най-доброто. — Обърна се и добави: — Ще те повикам. Сега спи.

Хату се зачуди какво предстои, но реши да приеме съвета на Зусара и легна. Изпитваше познатата нервност, кръстоска между тревога, дори малко страх, и безсилие. Потисна я. Беше уморен до кости, така че сънят дойде бързо.

Събудиха го стъпки и видя една жена, която дръпна завеската на прага.

— Съпругът ми ви кани да споделите вечерята му — каза жената.

Разколебан какво да каже освен „Благодаря“, Хату бързо стана от постелята и мина покрай жената и по късия коридор до стаята, където се беше срещнал с майстор Зусара.

Зусара седеше на възглавнички до ниска маса. От големия супник на нея се вдигаше апетитна миризма. Зусара посочи на младежа да седне. След миг се появи жена му с поднос с плодове, хляб и голяма буца сирене.

Майстор Зусара не каза нищо, докато тя режеше хляба и след това напълни с черпака дълбоките купи със супа. Излезе, без да каже и дума.

Хату я погледна, докато излизаше, и каза:

— Жена ви няма ли да вечеря?

Майстор Зусара махна с ръка пренебрежително.

— Жена ми знае как да оставя мъжете на мира за мъжката им работа.

Хату се зачуди. Смяташе се за мъж, но все още понасяше много хора да гледат на него все едно е все още момче. И тъй като бе живял с Хава и други силни момичета през целия си живот, не беше напълно сигурен какво означава „мъжка работа“. След като не се сети за нещо умно, което да каже, само се усмихна.

Старецът също се усмихна.

— Бил си далече доста дълго, както разбрах. — Хату кимна. — Насъбрал си чужди идеи. Можем да обсъждаме жените по-късно, ако поискаш.

Забележката изненада Хату. Тонът на майстора беше почти бащински.

— Изглеждаш притеснен — отбеляза майстор Зусара.

— Аз… бих искал да кажа нещо, което да ви допадне, господарю, но всъщност едва сега започвам да научавам неща, които един мъж би трябвало да знае.

— Аха. — Зусара кимна. — И какво още?

— Бих приел с благодарност вашата мъдрост по всяка тема, но първо за…

— Как си оцелял?

— Да — каза Хату.

— Разкажи ми за това, тогава, а за други неща ще поговорим по-късно.

Хату започна разказа си бавно, като се опитваше да опише всеки момент така, че да сподели ужаса, без да го преувеличава. Бяха го учили, че истината няма нужда от никакво разкрасяване, но че забравянето на подробности също е недостатък.

Когато започна да разказва за момента, в който се беше събудил в пещерата до изпадналия в безсъзнание Донти, се развълнува и трябваше да спре на няколко пъти, за да се овладее.

— Бях ужасен, учителю. Знам, че би трябвало да… — Беше на ръба да се разплаче. Лицето на майстор Зусара остана безизразно и той не каза нищо; мълчанието му позволи на Хату да се овладее.

— Мислил съм за това многократно — дали имаше нещо, което можех да направя? Не знаех дори къде държат Донти и не знам какво можех да направя, дори и да знаех. Накрая просто помислих, че трябва да се върна у дома. — Преглътна един хлип и си наложи спокойствие със силата на волята. Зусара му даде още време да се съвземе.

— У дома — каза тихо старият учител. Имаше нещо разсъдливо в тона му, макар Хату да не можеше да определи защо.

Накрая майстор Зусара каза:

— Имал си време да мислиш за всичко това, явно.

— Да — отвърна Хату.

— Защо мислиш, че си бил пощаден?

— Не знам.

— Помисли още за това, защото утре Съветът ще е тук и ще трябва отново да разкажеш историята. — Присви очи и добави: — А това ще е първият въпрос, който ще ти зададат.

Останалата част от вечерята мина общо взето в мълчание. Зусара му зададе няколко въпроса: къде е пътувал и с какви занаяти и умения е запознат, като реагира на последния му отговор с:

— Обучен си в повече занаяти от повечето на твоята възраст. Има ли някой, който предпочиташ?

Въпросът се стори странен на Хату: уменията бяха просто част фалшивите самоличности, към които прибягваше при нужда. Сви рамене и каза:

— Може би да съм калайджия. Наистина обичам да поправям разни неща, да работя с ръцете си. Честно е.

Майстор Зусара стана и каза:

— Ела да се поразходим.

Хату се въздържа да попита къде, защото когато учител ти каже нещо, не задаваш въпроси.

— Има факли ей там — каза му Зусара и посочи един голям сандък отляво на вратата. — Вземи две.

След като направи каквото му наредиха, Хату ги протегна, а учителят удари кремъка със стоманата и обсипа върха на едната факла с искри. Прихвана огън и Хату бавно я завъртя, докато се разшири, а после запали втората от първата.

— Винаги дръж готова факла против тъмното — каза Зусара. — Масло или катран ще се разпалят и от най-малкото въгленче.

Поведе Хату към пътеката, която водеше до градския път, но вместо да завият надолу, му махна да го последва отвъд мястото, където пътят привидно свършваше. Всъщност продължаваше, но беше използван толкова малко, че ивицата отвъд дома на Зусара беше обрасла и скрита от поглед. Майсторът небрежно забута настрани папратта и високите треви, надвиснали над тясната пътека, и след малко Хату осъзна, че пътят наистина е свършил и вече вървят по тясна пътечка.

Небето помръкваше и факлите бяха основният източник на светлина. Хату огледа околността за изход — упражнение, превърнало се в навик. Щеше да е лесно човек да се изгуби в тъмното.

— Та, за онези чужди порядки, за които споменах. Какво знаеш за жените? — попита Зусара.

Въпросът стъписа за миг Хату, докато не осъзна, че учителят има предвид неговия по-предишен въпрос защо жената на учителя ги беше оставила сами.

Прецени отговора си, преди да отговори.

— Помня матроните, които ме отгледаха, докато бях мъничък. Няколко от момичетата в класа понякога ме надвиваха в тренировки. Виждам много силни жени, когато пътувам. Виждам ги в селото близо до пристанището тук и във всички други държави… Чувал съм имената на баронеси в Северна Тембрия, жени с положение и власт, и все пак никога не съм чувал за жени с висок ранг тук в Коалтачин.

Майстор Зусара кимна и каза:

— Защото нямаме такива. Във външния свят жените никога не са важни във военното дело, а в политиката — само за да скрепят съюзи между могъщи фамилии. В най-добрия случай те са жетони в една важна игра на късмета… О, могат да утешат мъж и да му дадат облекчение, но в най-лошия случай са разсейващи и опасни. Единственото истински благородно нещо, на което жените са способни, е да ни дават синове.

Хату кимна, без да има абсолютно никаква представа накъде клони Зусара. Изчака и след дълга пауза каза:

— Не съм сигурен, че разбирам, учителю.

— Имал ли си жена?

Въпросът се стори на младежа малко отклоняващ, макар и да не можеше да назове причината.

— Да, учителю. Няколко пъти.

Истината беше, че беше спал само с едно момиче, слугиня в една кръчма в Нумерсет, едва няколко дни преди убийството на търговеца. По-късно беше открил, че Донти ѝ е платил, за да е първата му. Все още беше смутен от цялата работа, но знаеше, че хвалбите за жени като че ли са важно забавление за другите младежи. Сви рамене, стараейки се да изглежда безразличен, въпреки че майстор Зусара не го гледаше. Знаеше, че това трябва да е нещо съществено в тази тема, въпреки че не можеше да схване много думите на учителя; иначе обсъждането нямаше да му причинява такова неудобство.

Зусара спря, обърна се и го погледна преценяващо.

— По време на пътуванията си пожелавал ли си много жени?

Хату се поколеба, след което каза:

— Не съм сигурен как да отговоря. Имаше жени, които привличаха окото ми, няколко, с които щеше да ми хареса да правя секс, и няколко, с които направих. — Постара се да го изрече все едно беше без значение, уплашен, че ако го хванат в лъжа за жените, ще е лош изход от тази привидно несъществена дискусия. Някаква част от него съзнаваше, че колкото и небрежен да изглежда този разговор със Зусара, нищо от това, което казва, не е без значение. Хату обаче просто не можеше все още да схване какво е значението.

— Все едно. Всяко нещо с времето си — въздъхна Зусара. — Това, което става между мъж и неговата съпруга, може и да не е благородно, но е много важно. — Сложи ръка на рамото на Хату. — Точно затова обикновените хора на Коалтачин са като тези от другите държави: момче среща момиче, мислят, че са влюбени, женят се и правят деца… Но между квели наскости браковете са уговорени. По-старите, мъдри мъже избират съпруги за синовете, племенниците и внуците си. Ако момчето е сирак, неговият учител ще реши вместо него.

Помълча и продължи:

— Прави се така, защото съпругата трябва да направи съпруга силен, а съпругът, от своя страна, трябва да направи съпругата силна, тъй че двете сили да са еднакво ценни, но различни. Твърде важно е за бъдещето ни, за да оставим такъв избор на прищевките на младежки чувства. Знаеш ли защо?

Хату поклати глава.

— Не, учителю.

— Защото най-голямата служба, която правим за своите родственици, за нашата нация, е да се погрижим да оставаме силни. Нашите деца трябва да са силни, по-силни от своите родители.

Хату се изненада, когато учителят въздъхна, издавайки малко разочарование.

— Така поне би трябвало да бъде. Имало е понякога… лоши избори.

Хату вече беше напълно объркан. Не успяваше да разбере смисъла на този разговор.

— Та бил ли си с жена?

Хату беше доволен, че на светлината на факлите учителят не може да види как се изчерви и да забележи смущението му, но въпросът като че ли бе риторичен, защото Зусара се засмя.

— Селски момичета?

Хату кимна, продължавайки измамата си. Помъчи се да се самоубеди, че е само малко нечестен със Зусара.

Зусара се усмихна, сякаш спомнил си собствената си младост, а после потупа Хату по рамото, обърна се и закрачи отново.

— Едно от най-трудните неща за научаване от едно момче, когато става мъж, е да овладее страстите си.

— Някои младежи желаят злато. Някои желаят власт. Някои желаят дарени от опиатите сънища или удоволствието от силни питиета. Други мъже не могат да устоят на игрите на шанса. — Погледна през рамо към Хату, като да се увери, че го слуша. — Онези, които не овладеят такива… копнежи са… буренясали. Те правят слабо семейство.

Продължиха бавната си разходка. Зусара кимна и заговори отново:

— Почти всеки желае допира на друг. — Погледна напред и сви рамене. — Мъже, жени, няма значение, това е най-общото желание на всички. Природата не се интересува с кого лягаш; природата просто иска деца. — Засмя се. — Дори онези, които търсят други като тях самите, мъже, търсещи мъже, жени с жени… много от тях желаят някой да носи името им. — Кимна и добави: — Някои от най-добрите хора в отглеждането на деца са така. — После поклати леко глава, сякаш смутен от самата тема, която беше повдигнал. — В крайна сметка можем да кажем това: ако нашите родители не се бяха поддали на своето желание, нас нямаше да ни има, нали?

— Мисля… — почна Хату, преди да осъзнае, че всъщност не знае какво да мисли. Погледна учителя.

— Искам да кажа, момче, че трябва да си предпазлив с желанието и още повече с привързаности, с това да държиш твърде много на тези около теб.

Спря отново, обърна се и изгледа Хату.

— Лесно е да забравя, че всъщност ти не си един от нас.

Хату също спря.

— Не разбирам.

— Да, не разбираш. — Зусара огледа лицето на момчето. — Ти си под опеката на квели наскости. Ние се грижихме за теб, отгледахме те и те обучихме. Но ти не си един от нас.

Беше различен. Най-могъщият мъж в държавата сега открито бе признал нещо, което Хату беше знаел интуитивно още от малък. Реши да изкаже гласно въпроса, който го беше глождил през повечето от живота му.

— Тогава кой съм аз?

— Точно това ще се опитаме да разберем сега — каза Зусара и отново поеха нагоре по тясната пътека.

— Съдбата ти е отредила различен път, Хату, но ще откриеш, че онова, на което сме те учили тук, ще ти служи, накъдето и да те поведе тази съдба.

— Много е сложно — каза Хату тихо, почти шепнешком.

— Наистина е много сложно за един млад мъж — каза Зусара и го потупа по рамото. — Днес ще е последният ден, в който живееш като досега; с наближаването на деня на възмъжаването ти това бездруго скоро ще е вярно, тъй че какво значение има, ако двамата с теб го решим няколко седмици по-рано?

Хату все още беше объркан, но вече бе убеден, че някъде във всичкото това обсъждане на мъже и жени, семейство и прочее се спотайва нещо много важно за бъдещето му. Изостави нуждата да разбере всяка фраза и дума и реши да изчака всичко да се съчетае и да добие смисъл. Кимна мълчаливо на стареца.

— Сега, да се върнем на жените. — Зусара спря отново и вдигна пръст, за да наблегне на думите си. Хату също спря. — Жените, които ни дават синове… те струват много. Съпругите… — Въздъхна. — Жена на един мъж… — Отново спря, сякаш не бе сигурен накъде иска да поведе разговора. Накрая си пое дълбоко дъх и рече: — Ами, старай се да не държиш твърде много на една жена, това затруднява нещата. Беше тежък урок, който научих и предадох на синовете си. Реза го научи най-добре. — Зарея поглед нанякъде, сякаш потънал за миг в спомени. После сви рамене като да покаже, че тук има някакъв намек, който Хату не разбира. — Просто се опитай да не държиш. Това прави трудните избори по-лесни.

Щом тръгнаха отново нагоре по пътеката, Хату помисли за съпругата на учителя и не можа да си представи как тази кротка любезна жена изобщо е направила живота на Зусара труден.

— Заспиваш в прегръдката ѝ и свикваш с това. — Зусара въздъхна. — И оттам започва трудността. Шепнат в ухото ти след стъмване… — Старецът махна с пръст, като да прогони някакво зло. — Точно там лежи опасността.

После тонът му стана по-ведър.

— Не всички жени са проблеми. Много от тях правят каквото им се каже без оплакване. А има някои, които са достатъчно силни за обучаване; тези момичета са много ценни.

Без да помисли, Хату отрони:

— Хава.

Зусара примига на светлината на факлата и попита:

— Коя е Хава?

— Едно момиче… — Гласът му се сниши. — Беше най-добрият боец… добра като Донти. Ние сме… бяхме приятели.

— Хмм. — Зусара изгледа Хату мълчаливо за миг, а после каза: — Харесваш я.

Не беше въпрос.

— Тя е приятелка. — Повтори го, като се опита да го каже равнодушно, макар едва да можеше да сдържи чувствата си при споменаването на името ѝ. Копнееше да я види след като бе изгубил Донти и никога не се беше чувствал толкова сам. Ако не беше бдителен, ужасът на онова, което бе изтърпял със Сестрите на Дълбините щеше да го съкруши.

Като постоянния гняв, който бе вътре в него през целия му живот, сега го овладя по същия начин, но не беше никак лесно.

Зусара изсумтя пренебрежително. Тръгнаха отново и той каза:

— Човек свиква със съпруга. Моята ми е дала четирима синове, тримата все още живи. Познаваш най-младия ми, Реза… — Хату изчака учителят да продължи. — През годините човек привиква да има една и съща жена край себе си. Ако не я отпратиш от леглото си, след като си се позабавлявал с нея, както казах, свикваш да заспиваш до нея… и тогава, ако тя шепне в тъмното… — Отново спря. — Това може да е много опасно — отрони старецът и продължи напред.

— Кое? — попита Хату.

— Шепненето. Отначало просто заспиваш. После, след известно време, ѝ казваш неща, преди да заспиш. Отначало тя слуша, евентуално би могла да попита или да те утеши… а след още по-дълго време би могъл да слушаш нейните виждания. — Отново спря, наведе се и зашепна, което, по мнението на Хату, не беше необходимо. — И тогава, посред тъмната нощ, може да бъдеш изкусен да я попиташ за съвет. Никой важен мъж не бива никога да попада в този капан.

Обърна се и отново закрачи. Нещо в гласа му подсказа на Хату, че майстор Зусара не вярва на това, което казва.

— Знаеш ли защо е забранено за ученици в едни и същи тренировъчни класове да правят секс?

Хату поклати глава, после отново осъзна, че не може да го видят, тъй че каза:

— Не. Казано ни беше правилото, откакто започнахме да се обучаваме, но никога защо го има.

Зусара се засмя.

— А някои все пак го нарушават, знам. — Впи свъсен поглед в Хату и каза: — Имаме това правило, защото задълженията на едно момиче са по-трудни от вашите, а ценните ни ученици от женски пол не бива да бъдат притеснявани от тайфа момчета, чиито пишки щръкват всеки път, щом минат покрай тях. Освен убиването на мъже с нож, шнур или отрова може да им потрябва да накарат един мъж да се влюби в тях, а е невъзможно да научат тези изкуства, ако си мислят, че предават някое глупаво момче и си разтварят краката за него всяка нощ.

— О, имаме момчета, които се обучават при Парфюмираните жени, наистина, защото на света има могъщи мъже и жени, които предпочитат пишок. — Сви рамене. — А някои обичат всичко. Но макар че на младите мъже, които напускат Парфюмираните жени, може да им потрябват същите умения в съблазняване… — махна с ръка във въздуха, — те не могат да забременеят.

Хату кимна. Това си беше очевидно.

— В сикари имаме десет, петнайсет мъже на всяка жена. Жените трябва да са по-корави от мъжете, по-издръжливи и по-безскрупулни. Трябва да са способни да яздят един мъж, докато се изчерпи, и да се преструват, че изпитват удоволствие и отдаденост, а после да го убият преди да се събуди на заранта. Разбираш ли?

— Мисля, че да — отвърна Хату.

— Тогава нека да го кажа по-ясно, Хату. Повечето жени, които виждаш всеки ден, не са важни за нацията, освен като майки. Но да похабим едно рядко момиче, което може да не отстъпва на мъж в хитрост и умение, да я оставим да забременее, защото на някой млад тъпак му е станала пишката… — Старецът поклати глава. — Една от тях е равна на всеки десет момчета, които преживеят обучението. Толкова са важни. Точно затова наказанието е толкова сурово. Легнеш ли с ученичка, те бият до безсъзнание; направиш ли го втори път или тя забременее първия път, те убиват.

— Тъй че моят съвет, Хату, е — никога не обиквай жена. Мисленето с пишката е глупаво, а мисленето със сърцето е проваляло не един мъж.

Хату помисли за Зусара и неговата жена, но беше достатъчно разумен, за да не го спомене. Казваше ли му учителят всичко това, защото бракът му беше успял, или защото се беше провалил? Щеше да разгадае тази загадка по-късно, ако можеше. Тъй или иначе, не беше сигурен дали е съгласен с повечето, което току-що беше чул, но му беше трудно да каже защо. Това също можеше да се разгадае по-късно.

Пътеката стигаше до една скална издатина, пред която имаше сгушена постройка, не повече от колиба, но здрава и заслонена от вятъра, който можеше да дойде от другата страна на върха. Отвътре струеше светлина — проникваше през служещата за врата завеса, която леко се полюшваше от нощния бриз.

Зусара каза:

— Изчакай тук, докато те повикам.

Изкачи трите стъпала до колибата и заговори тихо с онзи, който беше вътре. След миг се обърна и привика Хату с пръст.

На входа заговори тихо:

— Има един друг ценен, важен тип жени, по-рядък дори от онези, които се издигат до сикари. Тези жени притежават сили, присъщи само на малцина; сили, които някои наричат магия. Жената, която ще срещнеш сега, е такава. Бъди почтителен. Покажи уважение.

Зусара угаси факлата си в едно ведро с пясък и влезе в колибата. Хату го последва.

Вътре имаше две висящи лампи, фитили, плаващи в масло, ако се съдеше по светлината, която хвърляха: мигащите им пламъчета караха сенките и предметите сякаш да се движат. А нещата вътре бяха странни: някакви кукли, които висяха на шнурове от тавана, пера, наредени около изпънатата кожа на някакво животно, която беше изрисувана в някаква фигура. Хату откъсна погледа си от тях, но беше пленен от рисунките по стената. С усилие го отклони и насочи вниманието си към жената в центъра на стаята.

Беше на преклонна възраст, с бяла коса и ситни бръчици около очите и устата. Седеше кротко, но изправената ѝ стойка намекваше за сила.

После очите му се впиха в нея и той усети как целият настръхва. Усети игра на енергии, танцуващи над него, болезнено напомняне за онова, което бе преживял в пещерата, където за последен път бе видял Донти, и разпитването от Сестрите на Дълбините.

Жената му махна да се приближи и каза тихо:

— Ела насам, момче, за да мога да те видя по-добре.

Хату направи стъпка напред и тя попита:

— Тъй, какво имаме тук?

— Точно това бих искал да знам и аз — каза майстор Зусара. — Бил е пленен от Сестрите на Дълбините и са го освободили.

Вдишването ѝ прозвуча все едно е пипнала нажежено желязо, очите ѝ се разшириха и тя се отдръпна инстинктивно от Хату. След миг посочи една възглавничка пред стола ѝ и каза:

— Седни!

Хату послушно седна, а жената каза:

— Аз съм Лорана и ми трябват мислите ти.

Протегна ръце, хвана го за главата… и изведнъж Хату пропадна в тъмното.

Плуваше в тъмнина, която не беше тъмнина, в нещо искрящо от цветове, които се променяха и местеха, и проблясваха, и усещането бе странно познато. Единственият начин, по който можеше да ги опише, бе като странните остатъчни образи, които се задържаха зад клепачите му, когато се взреше в нещо твърде дълго. Придаването на смисъл на образите бе невъзможно, бяха твърде много и с преобърнат цвят, сините оттенъци ставаха жълти, червените — зелени, преливаха се един в друг и пробягваха от място на място. След това започнаха да се извиват и огъват, да се вливат един в друг, да се издуват и спадат като вълни в подмятано от вятъра море, опръскани с бяло и сребърно. Беше все едно че всеки спомен, който бе имал, се опитваше да се надигне в него, всеки се бореше да бъде разпознат — и въпреки това всички бяха възпирани от нещо друго вътре в него, нещо познато, но непонятно, което караше ума му да заработи бясно.

Глас, който не беше глас, нахлу в ума на Хату, зададе въпроси и намери отговори, и въпреки това, след като гласовете отминаха, той не можеше да си спомни думите им. Чувства се надигаха и го заливаха, но след като отминеха, не можеше да ги назове. Ехо от болка го глождеше и убягваше, щом се опиташе да си спомни източника ѝ. Нямаше усет колко дълго продължи разпитът, защото всеки миг се изплъзваше.

След това изведнъж се събуди.

Лорана се взираше в очите му. Хату примига. Виеше му се свят. Той вдигна глава и погледна майстор Зусара.

Учителят каза тихо:

— Върни се у дома и си почини. Утре ни чака дълъг ден. Ще трябва да повториш разказа си точно както го направи днес. Опитай се да изтласкаш настрани чувствата, които видях, защото изглеждат неуместни за мъж на другите майстори. И бъди готов един от тях да отприщи гнева си към теб. Разбираш ли?

Хату се поколеба за миг, после се изправи. Олюляваше се. Имаше смътното усещане, че нещо важно се е случило току-що, но нямаше никакъв спомен за него и се чувстваше уморен, без да разбира защо. Погледна Лорана и Зусара, кимна, излезе и тръгна надолу по пътеката.

А Зусара погледна старата вещица и каза:

— Е?

А тя отвърна с хриплив глас:

— Знаеш ли кой е той?

— Той е последният от Огнегривите.

— Но знаеш ли какво означава това?

Зусара кимна.

— Означава, че е законният наследник на трона на Итракия.

Тя отрони дълга въздишка, посегна за ръката му и огледа из колибата, сякаш търсеше някакво вдъхновение.

— Той е много повече от това, старче.

Той хвана ръката ѝ и я стисна обичливо.

— Какво?

— Има магия около нас, сили, които просмукват нашия свят и за които повечето хора са в неведение. Тези енергии се проявяват като… способности или таланти, както предпочетеш да ги назовеш, и осигуряват… тежест, присъствие… баланс.

— Опитът за повечето хора е само един миг на незначителен шанс, който върви в едната посока или другата, за или против тях; от счупването на инструмент до късмета на комарджия, или жена, казваща „да“ на съпруга си, когато обикновено би отказала, и зачеване на дете. — Замълча и погледна Зусара напрегнато, после вдиша дълбоко и продължи: — Все едно как изглежда на повечето от нас, всички тези енергии са подредени и свързани по начини, които никой от нас не може да разбере. Някои от нас, предимно жени, можем да зърнем този ред и да видим малко от шарката, а някои могат дори да манипулират малко от тази енергия.

Замълча и преглътна.

— Ти си сляп, обич моя, а аз имам само бегъл поглед, но тук има толкова много повече, отколкото можем да разберем…

Затвори очи, стисна по-силно ръката му и след това издаде дълга, болезнена въздишка, почти стон.

Той мълчеше и чакаше.

Най-сетне Лорана като че ли се овладя и каза:

— Има един могъщ орден, който си играе с магия толкова дълбока, че всеки, който ѝ се довери, е глупак. Сестрите на Дълбините използват най-тъмната позната кървава магия; има и други, но никои не са толкова зли като тях. Те играят с живот, убиват бебенца момчета и възпитават момичетата си да презират всички мъже, да ги използват само за да раждат още дъщери или да създават чудовища, които да им служат, или… да ядат плътта им. Има други, разпръснати. Орденът на Паяка например, Сестринството на Бурята, всичките скрити, повечето малки, някои по-могъщи, отколкото можеш да си представиш, и всички се крият. Ние, които имаме дарби, знаем, че има и други като нас. Може да не се познаваме, но и да знаем е достатъчно.

— Кървавата магия е мощна, извличане на енергия, която е първична, сурова и ужасна. Пластовете ѝ включват смъртна магия и магия, изтръгвана с болка и страдание — продължи тя. — Има също така други, по-низши магии, в жизнената сила на горите и на дивите зверове, енергията, осигурена от слънцето или в силата на думи и музика. Но смъртната и кървавата магия са най-могъщите от тези изкуства.

— Единствената по-значима магия е магията на елементалите. Тя е основата, на която се опират всички други магии. Има четири вида: земя, въздух, вода и огън. И тези сили пребивават в някои мъже и жени, има смъртни хора, които могат да четат история в камъните или да чуват послания във вятъра, и други, които могат да пътуват накъдето тече водата. Това момче, Хату, е живо въплъщение на огъня. Няма по-първична и по-могъща магия. Огнената магия, дадена на Огнегривите, е древна, вложена в първия Огнегрив още преди родословната му линия да стане кралска, преди историята, и е страховита. Тя е причината Итракия да се издигне. Мощта ѝ е разпръсната между децата и внуците и се е превърнала в сила, която да оформи и води рода им, а след това и цялата нация. — Стисна ръката на Зусара и се взря в очите му. — Поколения Огнегриви са имали този дар.

— Какво трябва да направим? — попита Зусара.

— От магическите елементали Огънят е най-градивният, но и най-разрушителният. Понякога земята се тресе, но естеството на Земя е кротко, бавно променящо се нещо. Водата тече и се променя, но ако няма наводнение, буря или валеж, не е буйна. Извайва скалите и променя пейзажи; не е толкова бавна като Земя, но е неумолима и постоянна. Въздух е непредсказуем, променлив и капризен, но рядко е буен толкова, че да причини голям хаос. Също като Вода, той може да причини бури и при достатъчно време да разруши скала, но обикновено е кротък. Той е навсякъде — за онези, които знаят как да слушат. Въздух говори.

— Но Огън… — Тя поклати глава. — Поколения Огнегриви са таили тази магия в себе си и са дарили света с градивност и творческа сила. Смятани били за най-очарователните хора: жените били изключително красиви и всички имали дарби за пеене, музика, танц и изкуство. Силата им била най-вече пасивна, отдаваща светлина и топлина, но винаги я имало и винаги осигурявала благоденствие и за рода, и за народа.

Зусара мълчеше и я гледаше.

— А сега… Сега всичката тази сила се е върнала при едно момче и го изгаря като жар, чакаща да се разпали, спящ гняв, който може да избухне във всеки момент. Вкарана е насила в него чрез кърваво убийство и омраза. Сега е нещо, от което трябва да се боим.

— Проклятието?

— Гледаш на него като на приказка, стара история без смисъл. Ако последният Огнегрив загине… — Усмихна се. — Това не е „проклето“ като комарджия, който е загубил твърде много игри, или човек, претърпял злополука, защото черна котка му е минала път, или някоя друга суеверна глупост, в каквито вярва простолюдието. Знаеш ли каква е цената на слагането на край на родословната линия на Огнегривия?

— Не — каза Зусара.

— Че ще ни сполетят лоши неща. Както казват всички… Но ето ти една истина: или сложи това дете някъде на безопасно, остави го да се ожени и да стане баща на много, много деца, за да се разпространи тази магия отново сред много…

— Или? — каза Зусара.

Тя се взря в него за миг, сякаш не можеше да повярва, че ѝ задава този въпрос, а след това каза:

— Или трябва да го убиеш, разбира се. Огнената магия ще избликне и ще намери друг съсъд. Може да минат поколения преди силата ѝ да постигне това ниво на фокус, но поне за известно време този свят ще е по-безопасен. Защото, ако той овладее тази сила, трябва да се боим от него. Защото би могъл да унищожи всички ни.

— Как? — прошепна Зусара.

— Само боговете знаят. А дори те може да не знаят какво става, когато една основна магия е под контрола на един човек.

Зусара помълча дълго, после стисна обичливо ръката на Лорана и си тръгна, без да промълви нито дума.