Крал на пепелища

4. Нови съображения и стар приятел

Деклан седеше и се наслаждаваше на халба бира. Ковачницата беше затрупана с работа, след като бе направил майсторското си изделие, защото трябваше да се догонят някои отложени поръчки, докато се довърши мечът. Но най-сетне сечивата, лемежите и подковите бяха завършени и към три часа Деклан беше приключил работата. Все още имаше малко задачи, но нищо спешно, и Едвалт му беше казал натъртено да напусне рано и да започне да премисля избора си.

Беше махнал мръсната си туника и панталони, прогизнали от пот, и беше излял три ведра кладенчова вода върху главата си, за да се почисти колкото може по-добре. Едвалт беше домъкнал дървеното корито за истинско изтъркване, но след като изплакна повечето сажди и нечистотия Деклан реши, че същинското къпане може да изчака за ден. Беше се примирил с едно бързо плуване в океана и отмиване на солената вода с ведро прясна и реши да остави сериозното къпане за по-натам.

Не бяха говорили за възможностите му, откакто бе завършил меча за барон Бартоломи, но решението висеше над новия майстор на ковачницата всеки буден миг. Макар Деклан винаги да беше знаел, че този ден ще дойде и че трябва да е готов да поеме на път и да създаде собственото си бъдеще, изведнъж се почувства изненадан. Осъзна, че да мисли за това и да го преживее е доста различно.

Едвалт ясно беше дал да се разбере, че след като барон Бартоломи плати за меча, ще помисли за оттегляне от активна работа. Добрите ковачи можеха да живеят по-добре от повечето хора от простолюдието, но дори те рядко си спечелваха възможността да престанат да работят и често живееха със своите синове или дъщери, докато смъртта ги вземеше. Някои спечелваха достатъчно добре от едно село, за да ги осигури на старини, но това беше рядко. Малцина, като Едвалт, бяха толкова добре, че да могат да планират за времето, когато няма да могат повече да упражняват занаята си. Спечелваха достатъчно пари, за да си осигурят храна за оставащите им години и да живеят в тиха къщичка в края на някое градче или да наемат малко жилище в по-голям град. Деклан знаеше, че Едвалт и Майла няма да се преместят при дъщеря им и съпруга ѝ.

На стария ковач все още му оставаха години за работа, но навлизаше във възраст, когато едно по-кротко място щеше да му е добре дошло. Деклан разбираше това. През живота си беше видял как Едвалт поддържа умението си, но знаеше, че крачката му забавя. Задачи, чието свършване отнемаше час, вече отнемаха по-дълго. Дори с такъв даровит чирак като Юсан производителността на Едвалт беше спаднала малко.

Скоро щеше да спадне значително. Това беше прост житейски факт. Ако живееше в голям град, занаятчия като Едвалт все пак щеше да се справя добре, да изработва малки ценни вещи, най-вече броня и оръжие. Но тук в Онкон? За всеки поръчан меч трябваше да прави стотици конски подкови и юздечки, да поправя окове на фургони и наплати на колела, да оправя гребла, мотики и всякакви други селски вещи, които поглъщаха дните и връщаха малка отплата.

Деклан претегли възможностите си за избор. Едвалт щеше да очаква отговора му скоро, може би дори до няколко дни. Знаеше, че трябва да остане и да изкупи ковачницата; преходът щеше да е лесен, защото щеше просто да продължи да работи, както го беше правил през целия си живот, да изплаща на Едвалт дял от дължимото за работата, докато стане пълен собственик на ковачницата. Беше съблазнителен план, защото това бе единственият дом, който бе познавал.

И все пак вътре в него се таеше едно любопитство, желание да види нещо повече от света. Гарн беше просторно място, с всевъзможни хора и най-различни обичаи. Не само имаше много чуждоземни места на двата близначни континента и обкръжаващите ги острови, имаше и далечни отвъдморски земи, които малцина бяха посещавали. През живота му много пътници бяха минали през Онкон и бяха изострили интереса му за такива въображаеми места.

Един майстор ковач, дори и толкова млад като Деклан, щеше да си осигури добър живот и благоденствие в подходящото градче, а с опеката на местен барон можеше дори да очаква богатство. Кой знае дали имаше майстори ковачи отвъд морето? Или дори дали някой отвъд океаните знаеше за съкровищната стомана?

Съблазънта на непознатото и удобството на познатото го притегляха с еднаква сила. Въздъхна и осъзна, че макар да трябва да реши скоро между двете, не е длъжен да вземе решение точно в тази минута.

Мариус, собственикът на стаичката, която минаваше за кръчма в селото — три маси и малък тезгях, където можеха да стоят едва четирима близки приятели, се приближи и рече:

— Не ти ли е малко рано, Деклан?

— Едвалт… — почна той, след което реши да не навлиза в подробности и довърши: — ни даде с Юсан следобеда свободен. Работата беше тежка и помислих, че един ейл ще смекчи вечерта.

— Е, то се знае — отвърна Мариус. Беше слаб мъж в заника на годините си и толкова близо до заможен човек, колкото можеше да се намери в това село. Имаше стабилна търговия с ейла и виното, но също така даваше пари назаем и в резултат притежаваше малки дялове в някои други предприятия. И макар Онкон да нямаше хан, за няколко медника Мариус често оставяше пътници да преспят на пода на кръчмата или пък в сайванта. Търгуваше също така и с някои по-луксозни неща и имаше стока, докарана от близки градове. — Искаш ли още?

Деклан изгледа халбата и помисли над въпроса. Не беше много по пиенето и в редките случаи, когато си угодеше повече, винаги се събуждаше с главоболие. Поклати глава и отвърна:

— Не.

Тропот на спиращ пред хана фургон привлече вниманието му и един познат глас викна:

— Мариус! Докарай си тука провисналия задник и ми помогни да разтоваря!

— Розалий! — рече Деклан със смях.

Мариус изглеждаше притеснен, защото знаеше, че предстои тежко вдигане.

— Деклан, помогни на онази стара брантия да разтовари и ейлът ти е безплатен.

Деклан кимна и отвърна:

— Още един след като приключим, за двама ни?

С престорено примирение Мариус се съгласи и Деклан бързо излезе навън, за да види една от любимките си. Розалий беше висока почти колкото него, лицето ѝ бе набръчкано от слънцето и вятъра, спане навън в хубаво и лошо време, а най-вече от смях — наистина се смееше много.

Носеше провиснала шапка с широка периферия, стегната с връзка под брадичката, и сега я отметна назад, метна ръце около Деклан и го прегърна силно, без церемонии, и го повдигна от земята. Не беше едра, но беше мускулеста от годините каране на мулета и товарене и разтоварване на фургони. Сграбчи го закачливо за задника с две ръце и стисна здраво.

— Как е любимото ми чираче ковач?

Деклан се засмя и отвърна:

— От години вече не съм чирак, Роз.

Тя го плесна по задника и рече:

— Не говорех за теб, глупако. Имах предвид Юсан. Превръща се в хубав младок.

Деклан отново се засмя и отиде при задницата на фургона. Беше преустроена кола, над която беше работил няколко пъти. Страниците и задните дъски можеше да се махат, ако на Розалий ѝ се наложеше да качва големи кафези или друг товар, и можеха да се закрепват на място с железните болтове, които Едвалт беше измайсторил преди години. Щом страниците и задните дъски се закрепяха, можеше да се превозва всякаква стока.

Розалий развърза няколкото въжета, прекарани през железните халки в тежкото промазано платно на върха на фургона, скочи пъргаво горе и нави покривалото. Деклан се възхити на движенията ѝ.

Никой нямаше да нарече Розалий хубава, беше някак си дълголика и невзрачната ѝ светлокафява коса вече се прошарваше, но притежаваше увереност, която привличаше мъжете както мед привлича мечките, и показваше открито, че оценява вниманието.

Тя подаде първия кафез на Деклан и той го занесе до входа. Ако се съдеше по аромата, беше пълен с всевъзможни пресни плодове. Освен дивите плодове, намирани по хълмовете, плодовете бяха рядкост в Онкон и Мариус плащаше много за тях. Жената на Едвалт, Майла, от години се заканваше да посади плодни дървета зад дома им, но така и не го направи. Всички знаеха, че толкова близо до морето в почвата има твърде много сол, за да израсте каквото и да било, освен най-упоритите растения.

След като разтовариха още три кафеза, Розалий каза:

— Това е последният плод, мисля; до следващата пролет. — Подаде на Деклан един голям кафез и добави: — Прясно заклано, но трябва да иде в студеното мазе веднага.

Деклан кимна и вдигна тежкия кафез на рамо. Овнешко и пилешко обикновено се намираха в селото, и свинско, след като се отбиеха прасенцата, но телешко трябваше да се купува отвън: друга рядкост, за която Мариус плащаше добре.

Деклан влезе в хана и откри, че Мариус подозрително е изчезнал: кръчмарят отбягваше тежкото вдигане колкото е възможно. Тръгна през малката гостилница към задния двор. Единствената постройка в зле поддържания двор беше един паянтов навес, рядко използван за коне; малкото, които все пак се отбиваха в Онкон, обикновено оставаха в конюшнята на ковачницата на Едвалт. Вляво от вратата на хана стъпала водеха към студеното мазе под сградата. Деклан за пореден път се ядоса, че Мариус е прекалено свидлив да направи стълбище вътре в хана, но набързо разкара гнева от ума си: беше все едно да се ядосва на прилива, вдигащ се следобеда — просто такъв си му беше характерът на човека.

Остави кафеза на земята и открехна незаключената дървена врата, за да пропусне светлина, та да може да се вижда. Отнесе кафеза по стъпалата в подземния склад, намери един прохладен ъгъл отзад и го сложи на пода. Бърз поглед наоколо му подсказа, че Мариус не държи на склад много, което да не е местно. Премести един кафез позасъхнали зеленчуци близо до вратата, за да се използват преди да се развалят съвсем. Мариус не хабеше нищо, тъй че Деклан разбра, че яхнията на кръчмата трябва да се отбягва през следващите два-три дни.

Върна се при фургона и отнесе още няколко кафеза в студеното мазе, а когато приключи, завари Розалий да мята платнището на пода на фургона. Когато вдигна долната вратичка и я заключи, му каза:

— В ковачницата ли се връщаш?

— Довършвам си ейла и има един за теб. Мариус черпи.

— Тогава пия — отвърна Розалий с кикот, качи се на капрата и обърна мулетата. Животните бяха идвали много пъти в село Онкон и знаеха, че ги чака съвсем кратък път, преди да ги разпрегнат и да ги напоят и нахранят, тъй че, макар да бяха опърничави, сега сякаш горяха от желание да угодят.

Деклан седна на масата и зачака Розалий. След малко взе двете нови халби ейл от Мариус, който му ги подаде над тезгяха намръщено, но не каза нищо.

Щом Розалий дойде и седна, Деклан я попита:

— Какви са новините?

Тя отпи, избърса си устата с опакото на ръката си и каза:

— Обичайното. Война на изток. Сандура тръгва срещу двама от свободните лордове, които са ядосали с нещо Лодавико. И слухове за разбойници, одързостени от бъркотията, които правят набези в Съглашението.

Деклан кимна.

— Не си първата, която ни предупреждава. Макар че в Съглашението няма много плячка, така че не виждам причината.

— Храна, изнасилване, малко дрънкулки и малко риск… — Помълча, после добави: — Помисли колко мъже биха се изкушили от това.

Деклан сви рамене.

— Пътувала си на шир и длъж, много си видяла. Аз знам само каквото съм преживял тука. Все пак човек чува разни неща. Кралят на Сандура може да дръзне много в малките си войни, но първият владетел, който ще тръгне срещу Теснините, ще срещне трима други крале и повечето от свободните барони, които ще му се противопоставят. — Опита се да не се усмихне, но не можа да се сдържи.

Очите на Розалий се присвиха.

— Нещо си се променил, откакто идвах тук последния път. Не бях чувала да използваш този тон преди. Какво е станало?

Деклан се помъчи да не се усмихва.

— Довърших майсторското си изделие. Преди няколко дни Едвалт ми даде майсторска степен.

Розалий стана, надвеси се над масата, сграбчи лицето на Деклан в двете си ръце и го целуна силно. Седна, плесна с ръка по масата и заяви:

— Ще те изчукам тази нощ. Юсан може да почака до следващото ми идване.

Деклан не знаеше какво друго да направи, освен да се разсмее. Също като още няколко от младите мъже в селото, беше загубил девствеността си от Розалий. Беше се превърнало в ритуал на прехода и Розалий беше щедра в даровете си, но не и разгулно. Беше отхвърлила повече попълзновения, отколкото бе приела; когато избереше младеж, това се смяташе за чест.

Деклан спря да се смее и каза:

— Сериозна си.

Тя кимна.

— Ти си добър мъж, Деклан. И честно казано, липсваше ми напоследък.

Почувствал се одързостен от изпитото, Деклан каза:

— Никога не съм питал, ммм, защото слуховете вървят пред теб, но… твоят мъж, него не го ли интересува… това? — Направи леко движение с ръката между себе си и Розалий.

Тя отвърна:

— Моят мъж, ако трябва да знаеш, беше старец, когато ме взе за жена и едва бях узряла да родя деца. Това беше преди двайсет и пет години. Сега е доволен да откърти след обилен обяд и няколко чаши вино. Патката му може да се вдига от време на време и да има нужда от вниманието на някое от момичетата в града, но много от тях са готови, защото е богат и е щедър. — Наведе се към него и прошепна: — Ама да не разправяш на никого: изкарва само минута и отново заспива.

Изглеждаше тъжна.

— Изобщо не беше пълноценен съюз. Така и нямахме деца. — След това се оживи. — Но ми е дадена свободата да пътувам, тъй като той мрази да напуска дома, да въртя търговията ни, защото той няма достатъчно ум за това, и да правя какво ми харесва с когото ми харесва. — Стисна ръката му, погледна го в очите и попита: — Какво те тревожи?

— Оставам или заминавам — каза Деклан.

— Понеже градчето вече има двама майстори ковачи, а му трябва само един.

— Всъщност му трябва само един калфа, какъвто ще е Юсан след още няколко години. Рядко получаваме поръчка за броня или оръжия и толкова много от това, на което ме научи Едвалт, е… — Сви рамене. — Харесваше ми да уча правенето на оръжия, но изкуството да се прави стомана… — Деклан въздъхна. — Трудно умение е, а има малка стойност, когато повечето, които идват в ковачницата, имат нужда само да им поправиш лемежа на плуга или да подмениш обръча на колелото… — Сви отново рамене, без да довърши. — А точно този занаят ми харесва. — Погледът му се зарея покрай нея, сякаш се опитваше да надникне в бъдещето.

— Да заминеш или да останеш — повтори тя. Отново сложи ръка върху неговата и попита: — Хвърлил ли си око на някое момиче тук?

Деклан се засмя.

— Не съм. Повечето бащи в Онкон биха се радвали да видят дъщерите си омъжени за ковача, почти колкото за мелничаря в Трош. В село на рибари и гледачи на зеленчук след време ще ме смятат за богат човек.

— Никакво забавление, значи?

Той се усмихна.

— Не казах това, но малко забава по време на пиянско празненство не е годеж, а и не знам дали ме интересува все още. Жена, деца… — Сви рамене.

Тя го погледна в очите.

— Ще те заинтересува. Заровено е в природата ти да бъдеш съпруг и баща… Но ти си от тези, които първо ще се устроят, за да можеш да ги осигуриш добре. Ако напуснеш, заделил ли си достатъчно да започнеш своя ковачница?

— Малко, а и Едвалт несъмнено ще ме дари, традиция е при ковачите. — Погледна я, възхитен от това как успява все още да е най-привлекателната жена, която познаваше. Имаше необикновено излъчване въпреки възрастта си и мускулестото си и силно тяло.

— А ти? — попита Деклан. — Заделила ли си достатъчно?

Тя се засмя високо, а след това се обърна към Мариус и му махна за още две халби.

— Разтревожен си за мен, така ли?

Той сви рамене.

— Пътуваш сама в опасни времена. Съпругът ти е стар, сама го каза. Какви ли не неща може да се случат.

— Мил човек си в сърцето си, Деклан. Джак никога не е имал достатъчно ум за търговия. Когато се омъжих за него, всъщност направихме сделка.

— Казва се Джак? През всичките години, откакто те познавам, никога не си казвала името му.

Розалий отвърна с крива усмивка:

— Старая се. Все едно, научих работата и след две-три години го убедих да ми позволи да пътувам с него. Година по-късно вече пътувах без него. Разширих търговията, така че беше лесно да го убедя, че трябва да си стои вкъщи и да се грижи за домакинството. До ден-днешен не мисля, че разбира, че го направих само за да прекарвам колкото може по-малко време с него. — Замълча, когато Мариус донесе халбите им.

— Това ви е последното, освен ако не искате да ми платите — каза старият ханджия.

Обърна се и излезе, а Розалий и Деклан прихнаха зад него.

Розалий продължи:

— Аз въртя търговията, Деклан. Джак само си седи и от време на време приема поръчка за доставка от някой местен търговец, но аз определям цените и прибирам парите. Давам му достатъчно, но той няма представа колко добре се оправяме, все по-добре от година на година. И всъщност не го интересува, стига да може да си купува пиене, евтини дрънкулки за млади момичета, които лесно се впечатляват, и нови дрехи от време на време. Заделила съм за бъдещето си. Реша ли, мога да спря да работя още днес и да имам достатъчно, за да живея до края на живота си.

Той само кимна; всичко това изобщо не го изненадваше.

— Мислил ли си къде ще отидеш? — попита тя.

— Никога не съм ходил далече. Ти си пътувала. Какво мислиш?

Тя се позамисли за миг, после каза:

— На запад, после нагоре по крайбрежието. По западното крайбрежие има много прилични градчета. Търговията се разраства и е толкова далече от Източните войни, колкото може да стигне човек без кораб.

— Запад ми изглежда добре.

— Май трябва да се връщаш в ковачницата, освен ако не се каниш да се напиеш тази вечер. Аз трябва да се изкъпя и да ям. — Подуши закачливо към него и добави: — Едно хубаво къпане май и на теб няма да ти е излишно.

Деклан допи халбата, стана, олюля се и се съгласи, че е права, още една-две халби и щеше да се напие.

Роз се пресегна и го хвана за китката.

— Ще се махнеш оттук, Деклан — каза му тихо. — Ако не веднага, съвсем скоро. — И добави с по-лековат тон: — И няма да е зле да ми кажеш къде ще си.

Осъзнал, че са му казали да се изкъпе и какво означава това, Деклан тръгна с леко залитане към ковачницата и почувства, че това е всъщност най-хубавото време в живота му.