Крал на пепелища

Епилог Завръщане

Старецът седеше на трикрако дървено столче пред малкия огън. Слънцето вече се бе скрило зад хоризонта. Прътът му беше забит в пясъка на няколко крачки встрани и той чакаше да се раздвижи в знак, че се е хванало нещо. Изгревът и залезът бяха най-добрите шансове да се хване свястна риба. Вече мислеше да приключи деня, да прибере пръта и кошницата и да се върне при жена си с улова. Откакто синовете му му бяха взели лодката преди години, прекарваше повечето си време в правене на каквото му заръча жена му или в риболов с въдица.

Точно когато реши да си тръгва, видя как нещо се надигна от вълните. Стана, стиснал ножа за кормене на риба — единственото приличащо на оръжие нещо, което имаше.

От вълните се надигна изгърбена фигура. Беше мъж. Олюля се и Макомб прецени, че не е заплаха, пъхна ножа в колана си и нагази в дълбоката до колене вода да му помогне.

Видя, че е едър младеж, целият разтреперан.

— Ако имах одеяло, щях да те завия, ама нямам — каза Макомб. — Ела седни до огъня и ще го разпаля.

Излезлият от морето беше младеж, още нямаше двайсет години. Страните му бяха гладки и бе облечен в проста ленена риза и панталони.

— Как се озова тук, момче?

Младежът го погледна и най-сетне проговори:

— Бях на… кораб… — Каза го почти шепнешком.

— Паднал си през борда? — подсети го старият рибар.

— Не знам… Така мисля… — Избърса водата от лицето си, а после забърса назад мократа си коса. Погледна към морето и каза: — Сигурно… спомням си нещо за кораб… — Стисна очи, сякаш главата го болеше. — Къде съм?

— В Маркензас, близо до село Калимар. Домът ми е ей там — каза Макомб и посочи на изток. — След малко ще идем там и ще те нахраним.

— Благодаря — каза непознатият. Затвори очи. — Сигурно съм си ударил главата. Боли.

— От кораб ли падна? — повтори въпроса си Макомб.

— Не помня. — Пое си дълбоко дъх. — Маркензас?

— Закъде пътуваше?

Отново мълчание. След това:

— Не помня.

— Е, един удар по главата може да ти размъти ума, да. — Подаде му ръка. — Дай да ти помогна.

Младежът хвана ръката на стареца и се надигна. Краката му трепереха.

— Помниш ли си името?

Непознатият отвърна:

— Донти. Казвам се Донти.