Цялото му име беше Хатушали, но всички момчета и момичета го наричаха Хату.
По природа беше податлив на гняв, често едва удържим и бързо избухващ, но точно в този момент Хату упорито се мъчеше да не се разсмее.
Двамата му най-близки приятели лежаха от двете му страни на покрива на дюкян с открита фасада, скрити за погледите отдолу от неразгънатия зелен платнен навес. Много се стараеха да не ги засекат.
В компанията на Хава или Донти Хату обикновено забравяше за гнева си. По причини, които така и нямаше да разбере, те му бяха станали приятели въпреки постоянните му изблици на свирепа ярост и все едно се бяха наговорили да направят живота му още по-сложен. Останеше ли сам, Хату ставаше разсъдлив и сърдит, но когато беше с тях, мрачните мисли, които заплашваха да го надвият, го напускаха.
Донти, Хава и Хату бяха получили задача: да наблюдават пазара и кой идва и си заминава. Донти държеше да съпроводи сцената с по някой нелеп коментар, който нямаше нищо общо със задачата им, но това заплашваше да издаде позицията им на търговеца в дюкяна долу, докато приятелите му се мъчеха да не избухнат в смях. Една от многото дарби на Донти беше язвителното му остроумие, но често му липсваше усетът за подходящия момент, което му носеше прилична доза порицания, дисциплинарни дежурства и бой.
Хатушали се помъчи да пренебрегне коментара на приятеля си, а Хава просто затвори очи и отпусна чело на лявата си ръка: и двамата се мъчеха да не слушат Донти. Хату можеше да го направи по-лесно от Хава.
Пазарният площад беше оживен: рибари, селяни, търговци и пътници запълваха всяко кътче на градчето. Пристанищно беше всъщност част от град Корбара, главното пристанище на Коалтачин. Центърът на Кралството на нощта беше големият остров, но то се разпростираше и на десетина по-малки острова, приютили много рибарски селища, селски общини, малки крепости и пристаните за огромната флотилия търговски и бойни кораби.
Тримата ученици се радваха на екскурзията — учителите им рядко ги пускаха за цял ден. Хату, Донти и Хава учеха в едно от многото безименни училища в Коалтачин, на Морасел, малък остров, който също така побираше едно рибарско селце и няколко колиби. Всички, които живееха там, се трудеха под здравата ръка на майстор Фасария.
Хава беше момиче на силните настроения, ведри, както и мрачни, и изпълняваше възложените ѝ задачи без двоумене и непоколебимо. Тъмната ѝ коса обикновено висеше до раменете, но днес я беше стегнала с черно шалче, за да не ѝ пада на лицето. Не беше от момичетата, които повечето мъже биха нарекли хубави, но Хату харесваше външността ѝ: лицето ѝ беше тясно и винаги изглеждаше все едно че е примижала, дори когато бяха вътре, въпреки че зрението ѝ беше превъзходно, както доказваше всеки път, когато стреляше с лък. Устата ѝ беше леко извита надолу при ъгълчетата, но според него тя имаше чудесна усмивка. Беше я познавал през целия си живот. Беше пъргава и силна, а когато Хату започна да се променя от момче към мъж, започна да намира гъвкавото ѝ тяло за още по-привлекателно и дори смущаващо. Беше виждал Хава гола много пъти, защото учениците често плуваха и се къпеха заедно в потока зад училището, но сега понякога да я гледа го безпокоеше, дори повече, отколкото да гледа другите момичета. Точно в момента тя се мъчеше да не се разсмее, от което за Хату ставаше още по-трудно да не се разсмее.
Донти като че ли винаги се усмихваше или се смееше. Като Хава, и той имаше тъмна коса, но неговите къдрици бяха много по-тъмни, граничещи с черното. Беше с широки рамене и по-силен от всички момчета в училището, и по-бърз от всички, освен от Хату и Хава. Когато решеше да се сприятели с някого, нямаха много дума по въпроса. Имаше някаква тиха лудост в неговия подход към живота, готовност да си докара белята само заради възбудата от това. Колкото и мрачен да беше моментът, Донти можеше винаги да измисли шега, често съвсем неуместна, и да предизвика внезапен смях, та дори самата шега да не е особено смешна. Хату се тревожеше за него, но Донти като че ли се движеше през живота без никаква грижа или притеснение. Беше достатъчно прилежен в уроците, тъй че безгрижният му нрав не му носеше сериозни затруднения. Докато Хату обмисляше бъдещето, Донти живееше за мига, като търсеше непосредственото удовлетворение, било то яко пиене или хубаво момиче. И все пак Донти продължаваше да е най-близкият приятел на Хату в училище.
— Вижте — каза Хава и кривна брадичка към главната улица от кейовете до пазара. — Отсреща. Ония четиримата.
Хату погледна натам. Моряци, ако се съдеше по вида им, макар и с нова външност за него. Моряците на Коалтачин предпочитаха торбести панталони от лека тъкан и носеха широки ленени ризи, за да ги пазят от жегата. Хората на Коалтачин обикновено бяха смугли или имаха тъмна кожа, с кафява или черна коса, а тези мъже бяха светлокожи и изгорели до червено бронзово от слънцето. Двама бяха със светлокафява коса, третият беше рус, а последният — червенокос.
— Май са ти роднини — подметна Хава.
Хату въздъхна.
— Тази шега е стара от години.
Само ученици, отраснали заедно с Хату, знаеха какъв е нормалният цвят на косата му. Боядисваше я редовно и често втриваше пръст или мас в корените, преди да я измие и боядиса наново. Изпъкваше сред останалите ученици. Островите на изток от близначните континенти от столетия бяха дом на народ, известен като айгара. Жителите им бяха разнообразни на ръст, но повечето имаха кожа, която лесно придобиваше бронзов тен на слънцето, и коса, която обичайно беше с черен или тъмнокафяв цвят. Имаше и русокоси, но Хату беше един от двамата, които познаваше с червени къдрици. Тъмнокестенявата коса на Хава изглеждаше червеникава само след часове под горещото слънце, но тази на Хату беше уникално медночервена със златисти оттенъци.
— С това ниско чело по-скоро е твой роднина — каза той, което накара Хава да се изкиска леко, почти съжалително, а Донти поклати пренебрежително глава и каза:
— Да. Не е достатъчно светла. На Хату е повече като пламтяща мед. А онзи мъж там е… тъмен морков, ако такъв цвят съществува.
Хава се изкиска пак.
— Защо просто не я обръснеш?
Хату поклати глава.
— Ако мислиш, че едно огненокосо момче изпъква, какво ще кажеш за бръснато? Ако трябва да побягна и да се слея с тълпата, мръснокафява коса е най-добре.
— Тъй че докато не се научи да му пораства нова глава с кафява коса за минута, ще трябва да я боядисва — добави Донти. — Освен това какво ще стане, ако върши работа и го хванат с бръснач?
Хава кимна.
— Никакви оръжия.
— Никакви оръжия — повтори Хату.
С приближаването им към пълнолетие ги учеха, че когато избухне насилие, имат по-голям шанс с властите, ако захвърлят оръжията си, вместо да ги хванат въоръжени. Размъкнати дрехи, ушити от дрипи, за да се отпори лесно оплисканото с кръв парче, и множество други хитрини бяха набити в главите на бъдещите агенти на Невидимото кралство.
Цялото им обучение целеше да ги направи колкото се може по-полезни за тяхната държава, Невидимото кралство. Заклеваха се не на крал, защото Коалтачин нямаше крал, а на управляващия съвет на седмината най-могъщи майстори, система, която съществуваше от столетия в този район.
Наставниците носеха отговорност за възпитанието на момчетата и момичетата, майсторите бяха върховната власт в Коалтачин. Всяка йерархия в бандитската култура на острова си имаше главатар, екипи, банди и групи, но на върха на целия този ред се наричаха просто „майстор“. Над майсторите беше Съветът, съставен от седмината най-могъщи майстори в Коалтачин, а начело на Съвета беше майстор Зусара, най-могъщият човек в държавата, възможно най-близо до крал.
— Гладен съм — промърмори Донти.
— Ти винаги си гладен — отвърнаха Хава и Хату едновременно, което предизвика нов пристъп на едва сдържан смях, докато се мъчеха да останат скрити.
Набезите в различните градове, градчета и села в Коалтачин бяха част от училищното образование, но Донти винаги се отнасяше към тях като към повод за празник, за ужас и на наставника, и на майстора му. Сега започна да прави миниатюрно копие от счупен от вятъра паднал на навеса клон — подостряше го с камата си, за да набоде с него една от цвърчащите на скарата под тях наденички.
— Жалко, че нямам истинско копие.
Хату поклати глава, а Хава се ухили и го сгълча:
— Нали уж трябва да наблюдаваме дискретно. Перченето из пазара с копие едва ли е дискретно.
Търговецът долу се беше залисал да продава стоката си на хора, забързани към работните си места, и на слуги от близките домове, излезли да купят вкусна закуска на господарите си. Дори някой от купувачите да бе забелязал, че от тежестта на тримата младоци ярко оцветеният платнен навес е хлътнал малко по-дълбоко от обичайното, никой не спомена за това.
Когато удобната възможност най-после се появи и никой клиент не гледаше, Донти мушна с копието си и успешно наниза на него една цвърчаща наденица. Бързо я издърпа нагоре, докато търговецът беше с гръб към огъня.
— Ще ни изкараш боя и на тримата — прошепна Хату.
Донти посегна да свали горещата наденица от импровизираното копие и си опари пръстите. Приятелите му продължаваха да се мъчат да потиснат смеха си.
Тих звук на разпарящ се плат накара Хату да погледне притеснено надолу и той прошепна:
— Навесът!
Залазиха нагоре към плочестия покрив колкото може по-бързо, но разпраното се разшири и намазаният с восък плат започна да поддава. Никой от тримата все още не можеше да види през платнището, но гневният вик отдолу даде да се разбере, че търговецът е забелязал как пъстрият му навес хлътва.
Стигнаха до билото на покрива и бързо залазиха надолу към стрехите от задната страна на къщата. Като всички постройки около пазарния площад, къщата беше и жилище, и място за търговия. Имаше просторен двор с порта към задната уличка.
Донти погледна в едната посока, после в другата, а след това махна на Хава и Хату да го последват, докато стъпваше на пръсти по ръба на покрива. Когато стигна над уличката покрай къщата, приклекна и скочи, последван от двамата си приятели. Погледна през рамо назад към оживения пазар, след което им даде знак да го последват към търговската улица зад двора.
Движеха се бързо, но не затичаха, тъй като ги бяха учили, че бягането привлича твърде много внимание. Донти зави на ъгъла… и се озоваха пред едър широкоплещест мъж с гъста черна брада и синя плетена шапка. Държеше дълга тояга в дясната си ръка и беше скръстил ръце.
— Наденици ли крадем?
Преди някой от учениците да успее да отговори, мъжът ги спря с мрачен поглед и кимване, подсказващо, че трябва да го последват обратно на пазара.
— Разкарай наденицата — нареди той на Донти и той веднага хвърли топлата ароматна наденица на земята.
Тръгнаха покорно след Хилсбек, главатаря на бандата, който ръководеше учениците на Фасария, докато островният майстор беше на среща. Това не беше необичайно, тъй като младежите прекарваха толкова време на полеви тренировки, колкото и в класната стая или в двора за упражнения.
— Наденицата? — попита строго Хилсбек.
— Огладнях — каза Донти, като се мъчеше да не се хили.
Бързо перване по ухото му подсказа, че това не е смешно за главатаря на бандата. Очите му се насълзиха от болка, но сълза не потече. Лицето, както и стойката му, се смениха в поза, която Хату и Хава познаваха твърде добре. Донти обикновено би се опълчил на всеки, който го удари така. Щеше да рискува дори да се сбие с капитан на екип, ако сметне, че може да спечели, но нямаше да се противопостави на никого с ранг по-висок от това.
Донти беше внук на майстор Кугал, един от седмината Майстори на Съвета, което му носеше известен допълнителен статут, въпреки че това никога не се коментираше открито. Отношението към учениците уж трябваше да е еднакво, но на практика привилегиите им често се диктуваха от властта, притежавана от близките им роднини.
Въпреки че рангът не беше официален, обществената йерархия между учениците беше добре установена още към момента, в който можеха да напуснат майките си. Хава беше необичайно надарена, между най-добрите стрелци с лък, бегачи и бойци в ръкопашен бой — момчета, както и момичета, — което ѝ печелеше повече уважение, отколкото бе обичайно за дете на селяни. Хату беше сирак, аномалия без връзки, но се отнасяха с него с повече грижа, отколкото можеше да се очаква.
— Каква ви беше задачата? — попита Хилсбек, присвил очи, докато местеше поглед от едно гузно лице на друго.
Хава и Хату се спогледаха, а Донти, с възможно най-равнодушен тон, отвърна:
— Да наблюдаваме пазара за нещо необичайно.
Хилсбек кимна.
— Бяхте на онзи навес над три часа…
— И огладнях — каза Донти, което му спечели ново перване, толкова силно, че остави червено петно на бузата му и сълзи в очите.
Хилсбек изгледа младока с гняв, сякаш го предизвикваше да каже само дори още една дума.
Донти я преглътна.
Хилсбек помълча малко, след което заговори хладно:
— Какво видяхте?
— Оживен пазар — каза Хава.
Донти се поколеба, сякаш очакваше нов шамар, после добави:
— Нищо необичайно.
Хилсбек погледна Хатушали и след кратка пауза младокът каза:
— Четирима мъже, които се опитваха да изглеждат… обикновени. Дойдоха от кейовете и вървяха малко прекалено бързо: сякаш бързаха, но се опитваха това да остане незабелязано. Носеха обикновени халати с качулки. Един беше с ботуши, останалите носеха сандали. Тръгнаха на север. Не можах да видя дали излязоха от пазара.
Хилсбек го изгледа.
— Добре. Ако видеше такава група, докато си дежурен, какво би направил?
— Каквото са ми казали — отвърна Хату. — Ако са ми казали да докладвам веднага, щях да напусна и да докладвам. Ако са ми казали да чакам, докато ме сменят, ще…
— Достатъчно — прекъсна го Хилсбек.
Посочи го и каза на другите:
— Той знае как да гледа и да вижда. Вие гледахте, но не видяхте. Научете се да виждате.
Изгледа ги поред и добави:
— Само няколко месеца ви остават, преди да ви поставят… — Замълча отново и поклати глава. — Ако напуснете обучението днес, бихте си намерили занаят, но скоро… — Последва трето мълчание.
Накрая Хилсбек проговори:
— Намерете друг покрив. Наблюдавайте оттам до залез-слънце. Вижте дали можете да намерите още хора, опитващи се да… изглеждат нормално. Среща на явката след залез-слънце.
Когато учениците понечиха да тръгнат, Хилсбек перна Донти по тила.
— Не ме интересува кой е дядо ти, момче. Направиш ли нещо толкова глупаво, докато работиш, в някой момент ще убиеш и себе си, и приятелите си.
Донти си замълча намръщен, докато се отдалечаваха, но когато Хилсбек вече не можеше да ги чуе, изсумтя:
— Ще се разправя аз с него някой ден.
Хату поклати глава невярващо, а Хава се разсмя открито.
— Дядо ти няма винаги да го има, за да те измъкне от белята. Всички правим грешки, всички ни бият.
Хату кимна, беше съгласен.
— Ти като направиш грешка, просто те пращат при дядо ти — продължи Хава.
— Ха! — изсмя се Донти. — Наставниците и другите майстори се страхуват от дядо ми, тъй че той ме бие по-силно от тях. Дядо ми не се страхува от никой. — И след малко добави: — Е, освен от баба ми.
Хава се засмя, но Хату каза:
— Ти изобщо взимаш ли нещо на сериозно? Знаеш какво казва Хилсбек, нали?
— Какво? — попита Донти, щом започнаха да оглеждат наоколо за нов наблюдателен пост.
— Идва денят, когато ще знаем твърде много — отвърна Хату почти шепнешком.
— Твърде много ли? — попита Хава.
На лицето на Хату се изписа раздразнение.
— За да ни позволят да живеем — прошепна той. — Щом научим всичките тайни…
Очите на Хава се разшириха. Хату кимна; крайно време беше тя да разбере.
— Трябва да сме по-внимателни — добави той тихо.
— Животът е твърде кратък, за да сме внимателни — отвърна Донти раздразнено, щом стигнаха до центъра на пазара. Спря и се огледа. — Къде?
След малко размишление Хату каза:
— Ей там според мен.
Не посочи — друг урок, който бе научил много отдавна, — само вдигна брадичка към една голяма сграда на отсрещната страна на пазара. Не беше разположена толкова изгодно като последния им пост, но предлагаше добра гледка към всеки, идващ от кейовете.
— Как ти е ухото? — попита Хату, щом закрачиха бързо през тълпата.
— Боли — каза само Донти.
Хава поклати глава и се намръщи.
— Един ден ще кажеш нещо, което ще те убие.
— Може би — каза Донти и поведе приятелите си в страничната уличка покрай новото им място за наблюдение. Огледа бързо наоколо и с кимване даде знак на Хату да се покатери пръв. Направи стреме с ръцете си и приятелят му скочи на него без колебание. Хвърлен нагоре, Хату се улови за стрехата и се издърпа на покрива с лекота. Обърна се, легна по корем и ръцете му се люшнаха надолу през ръба.
Донти повдигна Хава, за да може да стигне ръцете на Хату, и щом и тя се покатери на покрива и легна до него, подскочи, хвана се за ръцете на приятелите си и двамата го издърпаха горе.
Донти легна до тях и каза:
— Два часа до залез.
— Опитай се да останеш буден — сгълча го Хату.
Хава се изкиска. Тримата започнаха да оглеждат тълпата за нещо необичайно.
Пристанището беше сърцето на държавата Коалтачин и в същото време не беше. За онези, които живееха в Кралството на нощта, и за техните близки съдружници то се наричаше Корбара: столичния град на широка мрежа от малки островчета, населени от народ, чийто главен износ беше професионално убийство, шпионаж и престъпност. Жителите му бяха експерти в засичането кой новодошъл заслужава уважение и кой трябва да бъде подведен и измамен. По традиция и обичай никой не използваше името на града пред чужденци в пристанището. Корбара винаги беше наричана само „тук“, „вкъщи“ или „този град“. Някои пътници бяха минавали през пристанището неведнъж и въпреки това нямаха представа къде са били. Такава беше културата на Коалтачин.
Това съчетание от тайнственост и търговия изковаваше едно от най-здравите братства след всички племена на Гарн. Най-низшият селяк в Коалтачин се чувстваше близък на най-висшия от майсторите; и макар малцина местни да го признаваха, външните, които имаха вземане-даване с островната държава, бяха принудени да се справят с много внимание с изолирания, шовинистичен характер на нейните хора. На всеки, който не беше от Коалтачин, се гледаше в най-добрия случай като на неизбежна неприятност, а в по-лошия — като на потенциален враг. Това отношение към чужденци, дори и дружелюбни посетители, беше насадено до такава степен, че за него дори не се говореше, то просто се научаваше от детинство.
Тримата младежи, които наблюдаваха пазара и пристанището, вече бяха част от елита на нацията. Синовете на майстори и учители, като Донти, бяха автоматично избирани за училищата, както и децата с изключителен потенциал като Хава. Като дете тя беше войнствена и ранната ѝ готовност да се противопоставя на много по-големи и силни деца беше привлякла вниманието на местния майстор Фасария. Другите не знаеха нищо за миналото на Хату, но допускането му в академията го отличаваше като изключителен, така че фактът, че идваше от външни, биваше пренебрегван от тези, които отрастваха с него.
Учениците се обучаваха да станат войници, но войници различни от тези в която и да било друга държава. Силите на Коалтачин включваха ескадри кораби, често маскирани, но готови да отблъснат редките набези на мореплаватели, които не разбираха в чии води са навлезли. Някои от по-големите острови поддържаха отбранителни гарнизони с малки части стрелци, копиеносци и мечоносци. Истинската милиция, или опълчение на Коалтачин беше невидима, нещо свързано с репутация и мълва, с мит и смъртоносна способност.
На стария език „квели наскости“ означаваше „скритите“ или „невидимите“. Беше възможно един ден тримата младежи да влязат в техните редове. Като внук на могъщ майстор, Донти почти със сигурност щеше да се издигне дотам.
Хава беше сред най-добрите в двубоите и тренировките с оръжие и притежаваше редки атлетически умения.
Предимството на Хатушали беше уникално. Той знаеше, че получава специално отношение: не беше чул за нито едно дете от външния свят в това или което и да било друго училище. Тази загадка беше един от изворите на постоянно тлеещия му гняв, както и за несигурността за бъдещето му.
Същата вечер двайсет и трима ученици седяха на малки групи в задната част на един претрупан склад. Повечето младежи бяха познати на тримата приятели, няколко бяха от други села, дошли тук, защото майсторите им бяха повикани на важна среща. Докато вървяха към задната част на склада, където ги чакаше храната, Хату видя познато лице. Лице на младеж, който ги наблюдаваше, докато минаваха. Хава забеляза как се промени изражението му и попита:
— Какво?
Хатушали врътна брадичка към младежа, който ги гледаше, и отвърна със злъчен тон:
— Радж.
Щом чу името, Донти се обърна.
В другия край на помещението, където бяха складирани пътните торби на учениците, трима млади мъже се хранеха мълчаливо. Кривата усмивка на Радж беше лесно разпознаваема. Момчето имаше странно лице: деликатни черти и тъмнокафяви очи, засенчени от изпъкнало чело, което му придаваше странен вид.
Донти въздъхна и каза:
— Не започвай нищо, чуваш ли ме? — Сграбчи Хату за туниката и продължи: — Познавам погледа на Радж; готов е да започне нещо. Знае, че може да те вбеси, тъй че просто не му обръщай внимание.
Хату извърна насила поглед, а Донти добави:
— Вече сме в беля с Хилсбек и ако започнеш бой с Радж… — Не каза нищо повече, само сложи ръка на рамото на Хату и го бутна към чакащата ги храна.
След две-три крачки Хату смъкна ръката на Донти от рамото си и изсумтя:
— Няма да започна нищо… — Хвърли поглед през рамо към Радж и видя, че той продължава да гледа към тях.
— Какво има между двама ви, впрочем? — попита Хава.
Хату мълча, докато не си взеха храната, и чак когато се настаниха в един ъгъл на помещението, каза:
— Не знам. Започна…
— Преди години — подсети го Донти. — Помниш ли изобщо за какво беше първият бой?
— Той ме обиди — каза Хату. — Мисля, че ми каза, че съм…
Хава се намръщи.
— Мислиш?
— Беше преди ти да дойдеш в училището — каза Донти.
Взе хапка от блюдото си. Храната беше проста и както обикновено студена, но те ѝ се наслаждаваха, защото през годините се бяха тренирали за периоди на лишение и минаването без храна беше нормална част от живота им.
В склада беше тихо. Учениците рядко говореха, докато се хранеха. От ранна възраст ги учеха да се съсредоточават върху неща, които повечето хора приемат за даденост, като храна, вода и почивка, да съхраняват и трупат силата си. Тези упражнения и уроци бяха трудни: два дни без храна не беше животозастрашаващо, но за едно дете усещането беше като за цяла вечност гладуване. Много сутрини бяха настъпвали с остри стомашни болки, докато младежите се учеха кои храни са безопасни за ядене и кога. Вода винаги имаше, защото макар да може да се живее без храна дни наред, силното обезводняване бързо обездвижва и дори убива. Почивката беше скъпоценна, понеже възлаганите им от майсторите задачи често налагаха дълги периоди на безсъние.
Хату погледна малкото четвъртито дървено блюдо в ръцете си и почна да яде с пръсти: студени бучки лепкав ориз в изстинал бульон, резен руло и малка порция горчив спанак. Щеше да изяде всичко.
След миг мълчание Хава попита:
— Преди да дойда? Ти на колко си бил тогава?
— На седем или осем — каза тихо Хату.
Донти сви рамене.
— Вече не помня колко пъти се биха.
— Седем — каза Хату; говореше тихо, но двамата му приятели долавяха нарастващото му напрежение. Погледна Донти. — Осем?
— Повече — каза Донти. — Спрях да ги броя някъде към осем.
Хава поклати глава невярващо.
— Десет, единайсет? Значи поне веднъж в годината двамата с Радж просто решавате да се сбиете?
— Понякога някой просто не ти харесва — каза Донти. — Без никаква причина. На повечето хора им отнема доста време да изпитат неприязън към Хату, но Радж го намрази от първия миг, в който се срещнаха.
— Не ме интересува каква е причината, нито дори дали има — каза Хату, явно на ръба на избухването. — Той е лайно. Пълно лайно. Просто отвръщам на предизвикателството.
— Вярно — каза Донти и се обърна към Хава. — Двамата с теб сме единствените на Гарн, които наистина харесват Хату, но никой не харесва Радж. Той просто насилва хората да се преструват, че го харесват.
— Знам — отвърна Хава. — Просто исках да разбера как е започнала цялата тази работа.
— Не мога да си спомня — отвърна Донти. Усмихна се, после щипна от спанака от блюдото на Хава, кражба, която тя му позволи без възражения. Не можеше да понася горчивите зелени листа и винаги ги изяждаше последни, и то само ако някой от главатарите на банда или майстор наблюдаваше. Прилошаваше ѝ от тях, но за тези, които надзираваха храната на учениците, това беше без значение.
Донти, от друга страна, ядеше почти всичко. Беше печелил много басове, че ще изяде какви ли не отвратителни неща, включително насекоми, при това още живи.
Хату така или иначе не се интересуваше много от храна. Допадаха му някои неща, но не жадуваше за тях. Знаеше, че храната е необходима за живота, и извън това не извличаше много удоволствие от нея.
Докато се хранеше, мислите му се зареяха и чувството му за безсилие започна да се усилва. Намираше лудориите на Донти за забавни понякога, особено в компанията на Хава, но в други случаи пренебрежението на едрия му приятел към авторитетите създаваше проблеми.
Присъствието на Радж с нищо не успокояваше положението. Хату усещаше погледа му върху себе си и му беше нужно цялото му самообладание, за да не се обърне и да го погледне. Усещаше, че ядът му се усилва, докато се мъчеше да отклони ума си от предишните им стълкновения и от раздразнението си, че Донти го беше отклонил от този пореден бой; още по-раздразнен беше от това, че Донти беше прав да го направи.
Ако се замислеше за тази намеса, лесно можеше да се разсърди на приятеля си, а осъзнаването на това го притесняваше, защото Донти беше най-близкият му приятел и един от малцината, за когото бе готов да рискува живота си. Хату не беше приел напълно урока, според който един ден можеше да му се наложи да довърши мисия пред това да спаси приятел. Когато поискаха да си го представи, не му беше много трудно да изостави повечето от другите ученици, но така и не можеше да стигне до мястото във въображението си, където изоставяше Хава и Донти на самотна смърт. Имаше обаче моменти, в които щуротиите на приятеля му до такава степен му изпъваха нервите, че имаше чувството, че лично ще го убие. Разбираше, че позволява на този свой дълбоко тлеещ гняв да се надигне, и се насили да приложи мълчаливо успокояващо упражнение.
Довърши храната си и остави блюдото си. Заповедите бяха прости: мълчание, докато всички не приключат с яденето; след това щяха да чакат за указания.
Огледа помещението, като отбягваше Радж, и видя само няколко познати лица между събраните непознати. Хава вече се бе облегнала на стената, затворила очи. Хату се възхити на профила ѝ и изпита вълнение. Изтласка обзелото го чувство и усети внезапен прилив на безразсъдство и след това яд към самия себе си. Видя, че Донти също оглежда помещението за някого, с когото да се заяде, да се счепка или да подкупи за допълнително храна, така че не забелязваше онова, което според Хату трябваше да е явно издаване на реакцията му към Хава. Донти обикновено можеше лесно да отгатва настроенията му.
Хату се облегна на един сандък и се опита да успокои ума си, но не успя; нетърпението му само се усили още повече.
Често ги оставяха да чакат. Той подозираше, че това е замислено, за да сдържа безпокойството им. Докато бяха малки, учениците често избухваха, неспособни да понесат мълчанието. Хату бързо осъзна, че честите нарушители на това поведение скоро след това изчезват от училището.
Мисълта за училището го накара да си припомни най-ранния си спомен. Беше болезнен, внезапно и стъписващо ужилване, което обаче бързо заглъхна. Беше спомен, повтарян много пъти, откакто първата брезова пръчка го беше пернала по опакото на ръката; остър спомен, по-скоро за поправяне, отколкото за наказание.
Спомняше си живо първото си преживяване. Беше посегнал за един шаран, златен в следобедното слънце, който плуваше точно под повърхността на едно езерце, и беше паднал в езерото, докато една от матроните се беше разсеяла.
Може би странното съчетание от усещания, металическото парене на водата в носа му, внезапно размътеното му зрение и тежко кашляне беше причината да помни този момент толкова живо, но още беше съвсем малък и се беше разплакал. А после острото жилване на брезовата пръчка го стресна и го накара да спре. Помнеше всяка секунда: как стоеше мокър и разтреперан и как се мъчеше да проумее какво се е случило.
Със спомена се надигнаха обичайните стари чувства, смесица от гняв и страх. Можеше дори да почувства онова първо внезапно стъписване и как бе отекнало вътре в него.
Това преживяване го беше белязало: от онзи момент и досега изпитваше дълбока потребност да знае какво се очаква от него, да разбира всяка страна на всяка ситуация, пред която се озове. Нямаше нищо против да се издига или пропада заради собствената си способност или неспособност, но когато се проваляше поради липса на информация, изпадаше в ярост: често към самия себе си, че не се е сдобил със знанието, или към други — че не са му го дали. Ненадеждната информация бе това, което мразеше най-много.
Казвали му бяха, че е бил трудно дете, склонно към избухвания и пристъпи на насилие, и дори сега постоянното му разочарование често го поставяше в риск поради изискването на клана за покорство и мълчание. Беше се научил да мълчи, когато е нужно; да задържа надигащата се ярост вътре в себе си, далече от другите. Таеше гнева си дълбоко, рядко му позволяваше да избие до повърхността, но през повечето време беше на ръба.
Каквото и да караше гневът му да се надига, усещането винаги бе едно и също: парещо, къкрещо напрежение, което се оформяше като стегнат възел в тялото му. Едва след много уроци и много бой се бе научил да го контролира. Но винаги го имаше, паренето точно под повърхността на кожата му, като огън, който не можеше да се потуши. Пердахът, който получаваше заради сбиванията, го бе научил да държи здраво юздите на жаждата си за мъст, въпреки че от време на време инстинктът избликваше на повърхността. Месеци бяха изтекли от последната му свада, разпалена от едно небрежно подхвърляне от ученик след един особено тежък ден на тренировки, когато не успя да овладее гнева си.
Остро сръгване в ребрата го измъкна от унеса. Беше Хава; беше дошла да седне до него и сега го гледаше с полуусмивка, изражение много познато на Хату. Толкова беше потънал в мислите си, че не бе забелязал кога е дошла.
— Какво? — сопна се той тихо.
— Пак го правиш — прошепна тя.
— Какво?
— Онова. Когато… се замислиш и се ядосаш.
— Не…
— Не! — прекъсна го тя и леко повиши глас. — Правиш го. Знаеш, че го правиш. Виждала съм те много пъти, замислиш се, спомниш си нещо и се ядосаш заради него, и все така, заради нищо! Хайде, спри! — изсъска му тя.
Хату се надигна и примига. Не беше интроспективен по природа, въпреки навика да се вкопчва в определени спомени, и отчасти знаеше, че тя е права, но ядът му пламна към Хава, като пътьом разпали раздразнението му от Донти и омразата към Радж. Изгледа я гневно.
— Добре — прошепна тя. — Дразни се от мен, щом трябва да си ядосан на някого, но да кипиш за неща, които са се случили толкова отдавна, някой ден ще те убие, ако не спреш.
Той я сграбчи за китката и изсъска:
— Спри! Веднага!
Очите ѝ се разшириха и тя дръпна ръката си и се изправи. Хату я последва секунда по-късно. Спогледаха се. И двамата знаеха, че Хату всеки момент ще изгуби самообладание.
Донти забеляза спречкването им и побърза да дойде при тях.
— Какво става? — попита ги шепнешком, с пълното съзнание за погледите, привлечени към тях тримата.
Хату едва можеше да говори, беше на ръба да избухне. Най-сетне успя да преглътне яда си и отвърна шепнешком:
— Нищо.
— Не ми изглежда да е нищо — изсъска Донти. — Искаш да ни накажат ли?
Хава се обърна към Донти, за да му обясни, но думите ѝ бяха прекъснати от гласа на главатаря на бандата Хилсбек:
— Внимание!
Хату, Донти и Хава бързо седнаха, за да не предизвикват ненужен интерес.
До Хилсбек стоеше един мъж, когото всички познаваха: Бодай беше един от най-важните майстори, член на Съвета. Той огледа помещението, видя Хату в ъгъла, посочи го и му махна да стане. Младежът се подчини и Хилсбек извика:
— Иди си вземи торбата. Ще те чакаме навън!
Хату забърза към купчината опърпани пътни торби в ъгъла на склада и бързо намери своята. Изглеждаше съвсем като другите и в нея имаше дрехи за преобличане, няколко монети, пришити в една гънка, няколко хитроумно прикрити инструмента и плоска калаена кутийка с боя за коса. Беше мазна боя, с полепнала по нея пръст, но беше необходима. За разлика от жените и мъжете, които искаха да върнат младостта си или да променят външността си от суета, на Хату боята му трябваше, за да направи червено-златистите си къдрици мръсно кафяви.
Забърза към вратата и изведнъж се усети, че пада. Претърколи се, за да избегне нараняването, въпреки че щеше да носи няколко отока на рамото много скоро, скочи на крака и видя хукналия назад Радж с подигравателната му усмивка, подканяща го да реагира, докато всички наоколо извръщаха погледи, за да не ги свържат по никакъв начин със свадата.
Гневът, който беше къкрил в Хату, кипна. Той се хвърли след Радж, но две ръце го прихванаха отзад и го спряха. Донти го надигна и го издърпа назад.
В същия момент Хава пристъпи покрай Хату и с дяволска бързина се завъртя и перна с ритник Радж отстрани по главата, преди да е успял да реагира, докато се опитваше да застане срещу Хату. Радж отхвърча настрани, блъсна се в един сандък и очите му се подбелиха още преди да падне на пода.
Донти задържа Хату още за миг, а Хава се обърна и почти опря носа си в неговия.
— Тъп ли си? — заговори високо, без да се притеснява, че ще я чуят. — Току-що те повика майстор, а ти искаш да се биеш с Радж?
Донти пусна Хату, който беше престанал да се дърпа. Внезапната намеса на приятелите му някак си беше изцедила гнева му. Хава се наведе, вдигна торбата му, подаде му я и каза заповедно:
— Тръгвай!
Всички ги гледаха, макар някои да се озъртаха да видят дали някой от старшите присъства, защото обучението бе научило всички, че колкото и да е нечестно, цели групи често биваха наказвани заради прегрешението на един. Това, че старшият на бандата беше навън с майстор Бодай, бе накарало повечето да се отпуснат облекчено.
Хату тръгна към вратата и осъзна, че не е казал нищо на приятелите си. Погледна през рамо, видя, че Хава и Донти го наблюдават, и им кимна за довиждане.
Не за първи път възлагаха на ученици да придружават майстор или учител на мисия. Хату го беше правил и с Хава и Донти, но за първи път му бе наредено да тръгне сам.
Щом Хату излезе, Хилсбек присви очи към него, сякаш се канеше да му каже нещо, но майстор Бодай го изпревари:
— Познавам те, нали?
Хату сви рамене.
— Да, майсторе, виждал съм ви…
— Наричай ме „брате“, защото съм свят човек и сега ти си моето момче просяк.
Хату мигновено влезе в ролята.
— Видях ви, брате, когато дойдохте да посетите майстор Фасария. Но никога не сме говорили…
Бодай вдигна ръка в знак, че Хату не бива да казва нищо повече, и кимна на Хилсбек.
Хилсбек им пожела лек път и се върна в склада. За миг Хату се зачуди дали ще разбере за спречкването им с Радж, но веднага насочи вниманието си към майстор Бодай.
Бодай кимна.
— Значи се знаем по име. — Махна на Хату да го последва. — Скоро ще се качим на кораб и ще имаме предостатъчно време да обсъдим подробностите, но засега ми кажи какво си чул за мен.
Хату беше толкова изненадан от въпроса, че за миг спря и му се наложи да се забърза, за да не изостане. Бодай беше вече стар и бе изгубил доста от косата си и имаше така нареченото „високо чело“, но останалото от нея беше прошарено бяло и сиво и висеше до яката му. Хату предполагаше, че е над шейсетте, макар да крачеше енергично за мъж на неговата възраст и в движенията му да се долавяше сила, която го отличаваше като опасен противник въпреки напредналите му години. Опитът и вътрешната сила като нищо можеха да надвият по-млад и по-силен враг.
— Знам само каквото казват други ученици, брате — отвърна Хату. Притесняваше се, докато се мъчеше да намери правилните думи. — Че обяснявате нещата. За да ги подготвите за… каквото трябва да правят. Някои ви харесват.
Бодай се подсмихна. Лицето му беше смугло, набръчкано като похабена кожа около сините очи, счупения нос и издадената брадичка.
— Някои ме харесват? А другите?
Хату се поколеба и Бодай каза:
— Мислят, че говоря твърде много ли?
Хату кимна.
Бодай се засмя.
— Може и да са прави. Но бих предпочел да те отегча до смърт, отколкото да ме убият заради невежеството ти.
За изненада на Хату, отговорът му се стори едновременно и забавен, и успокояващ. Оцени хумора на майстора учител, а и начинът му на мислене утоляваше жаждата на Хату да разбере всичко. За него не съществуваше такова нещо като твърде много информация; желанието му да научи беше в основата на постоянното му разочарование и яд.
Бодай спря и присви очи.
— Това те развеселява?
— Не, брате, радва ме.
— Е, хубаво — отвърна Бодай и плесна Хату по тила, — след като задачата ми е да те радвам, значи започваме добре.
— Да, брате.
— Ще те наричам… Венли. Колко езици знаеш, Венли?
— Единайсет — отвърна Хату, — но само пет добре.
— Кои пет?
— Нашият — почна Хату.
Бодай се намръщи и закрачи отново.
— Разбира се, че го знаеш. Не ми хаби времето с очевидното. Значи, знаеш четири езика, които не са ти родни. Кои са те?
— Западняшки…
— Кой диалект? — прекъсна го Бодай, щом завиха на един ъгъл и продължиха към оживения булевард, водещ към кейовете.
— Илкоменски.
— Добре. Няма да ти отнеме много да усвоиш различните местни говори, ако потрябва. Други?
Вече наближаваха пазара, където Хату и приятелите му бяха прекарали деня.
— Знам търговския език на Матазан все едно съм родом от остров Каталава. — Бодай кимна в знак, че това е добре. — И също така итракски.
— Кой те научи на итракски?
— Езиков учител, брате. По заповед на майстор Фасария — той настоя да го науча. — Хату сви рамене. — Мъртво кралство е, тъй че така и не разбрах смисъла.
— Не съвсем мъртво — промърмори Бодай. — А последният?
— Сандурски, все едно съм се родил там.
— Хубаво, защото точно в Сандура трябва да идем.
Хату се замисли за това, докато пресичаха пазара и се запътваха към кейовете.
— Значи, ние сме жрец и момче просяк на Единия?
— Не съвсем — каза Бодай. — Аз съм монах, не жрец. Ще ти обясня останалото, когато стигнем в главното пристанище на град Сандура.
Изражението на Хату издаде нетърпението му. Искаше да разбере веднага, не по-късно.
— Зает ще си дотогава — каза Бодай, щом стигнаха кейовете и тръгнаха към един кораб.
Хату въздъхна примирено: щеше да е моряк отново. Беше третото му назначение на кораб и макар да не мразеше работата, можеше да изброи десетина други неща, които би предпочел. Знаеше, че е вероятно да му се падне нощното дежурство, защото учениците обикновено ги държаха настрана от повечето екипаж.
Като видя, че Хату е разбрал, Бодай се усмихна.
— Да се качваме — рече, щом стигнаха до мостчето на кораба. Беше търговски, явно често подмятан от бурни вълни. Хату се надяваше да не му се наложи да изпита това високо по такелажа нощем. Примири се с предстоящите изпитания и последва брат Бодай по мостчето.