Криптата на флорентинеца

8.

След будката на пазача край северния вход на градчето завиваме надясно по Насау стрийт — главната улица на Принстън. В този късен час тя е безжизнена, движат се само камион със сол и два снегорина, изкарани по спешност от гаражите. Тук-там в нощта сияят витрини и снегът се трупа пред тях. Книжарницата „Талбот и Микобър“ вече е затворена, но в кафене „Пекод“, където има и ксерокс, гъмжи от дипломанти, бързащи трескаво да довършат работите си, преди да е ударил сетният час.

— Радваш ли се, че свърши? — подхвърля Джил към Пол, който пак е потънал в мисли.

— Дипломната работа ли?

Джил мълчаливо го гледа в огледалото.

— Още не е довършена — казва Пол.

— Я стига. Готова е. Какво ти остава?

Дъхът на Пол замъглява задното стъкло.

— Доста — казва той.

На кръстовището завиваме по Уошингтън Роуд и продължаваме към Проспект авеню, където са клубовете. Джил благоразумно се въздържа от въпроси. Усещам как мислите му взимат друга насока. В събота вечер е годишният бал на „Бръшляна“ и като председател на клуба той трябва да наглежда подготовката. След като изостана с тази задача заради дипломната си работа, напоследък той редовно отскача до „Бръшляна“ да види дали всичко върви както трябва. Според Кати, когато утре вечер я придружа дотам, нямало да позная вътрешността на клуба.

Паркираме на мястото, което сякаш е резервирано за Джил. Когато той вади ключа от таблото, в колата настава хладна, кънтяща тишина. Петък е затишие преди бурята през почивните дни, шанс да изтрезнееш между традиционните вечерни купони в четвъртък и събота. Снеговалежът приглушава из въздуха дори тихите гласове на студентите, завръщащи се към студентското градче след вечеря.

Според администраторите клубовете в Принстън са „първокласен вариант за вечеря“. Истината е, че всъщност нямаме друг вариант. В ранните дни на колежа, когато киселите ханджии и честите пожари в трапезариите принуждавали студентите сами да осигуряват прехраната си, малки групички взели да се събират на трапеза под един покрив. В духа на тогавашната епоха въпросните покриви и стените под тях били твърде солидни; някои представлявали същински замъци. До ден-днешен клубовете си остават своеобразна принстънска институция — места, напомнящи общежития, където студентите се хранят и веселят, но не нощуват. Почти сто и петдесет години след появата на институцията общественият живот в Принстън се обяснява съвсем простичко. Той е изцяло в ръцете на клубовете.

В този нощен час „Бръшляна“ изглежда зловещо. Обгърнати в мрак, островърхите кулички и масивните каменни зидове не създават впечатление за гостоприемство. Съседният клуб „Къщурката“ е далеч по-привлекателен с белосаните си ъгли и заоблените сводове на прозорците. Тези два клуба близнаци, по-стари от другите десет на Проспект авеню, са най-аристократичните в Принстън. Съперничеството им за най-добрите представители на всеки курс датира още от 1886 година.

Джил поглежда часовника си.

— Вече не сервират. Ще донеса нещо за хапване.

Той отваря вратата и ни повежда нагоре по централното стълбище.

Отдавна не съм идвал и както винаги леко се сепвам пред тъмната дъбова ламперия и суровите физиономии на портретите по стените. Отляво е столовата с дълги дървени маси и старинни английски столове; отдясно е билярдната, където в момента Паркър Хасет играе сам. Паркър е селският идиот на „Бръшляна“ — слабоумник от богато семейство, проявяващ все пак достатъчно здрав разум, за да осъзнава за колко глупав го смятат, но в същото време достатъчно тъп, за да прехвърля вината върху всички останали. Стиска билярдната щека с две ръце като комедиен актьор, танцуващ с метла. Озърта се към нас, но аз се правя, че не го забелязвам. Продължаваме нагоре към Служебната стая.

Джил почуква два пъти на вратата и влиза, без да чака отговор. След него и ние се намъкваме в топлата, грейнала стая, където заместникът на Джил, достолепният Брукс Франклин, седи зад дълга махагонова маса, започваща почти от самата врата. Върху масата има старинна лампа и телефон. От двете страни са подредени по три стола.

— Радвам се, че идвате точно сега — казва Брукс на всички ни, любезно пренебрегвайки факта, че Пол е с женски дрехи. — Паркър ми разказа какъв костюм си подготвя за утре вечер и май ще ми трябва подкрепа.

Не познавам Брукс много добре, но откакто през втората година посещавахме заедно лекции по икономика, той ме смята за стар приятел. Досещам се, че плановете на Паркър трябва да имат нещо общо със съботната танцова вечер, която по традиция се провежда като тематичен бал с маски. И темата непременно е свързана с Принстън.

— Направо ще се гътнеш, Джил — заявява Паркър, който изниква неканен на прага. Сега в едната ръка държи цигара, в другата чаша вино. — Ти поне имаш чувство за хумор.

Говори директно на Джил, сякаш ние с Пол сме невидими. Отсреща Брукс мрачно клати глава.

— Реших да дойда маскиран като Джон Кенеди — продължава Паркър. — И спътничката ми няма да е Джаки, а Мерилин Монро.

Паркър навярно забелязва объркването по физиономията ми, защото гаси цигарата в пепелника на масата.

— Да, Том — казва той. — Кенеди е завършил Харвард. Но първата година изкарал тук.

Издънка на богата калифорнийска винарска династия, изпращала поколения наред по един младеж в Принстън и „Бръшляна“, Паркър е успял да постигне и двете цели само благодарение на онова, което Джил снизходително нарича семейна инерция на рода Хасет.

Преди да отговоря, Джил се привежда напред.

— Слушай, Паркър, нямам време за това. Щом искаш да дойдеш маскиран като Кенеди, твоя си работа. Само се постарай да проявиш добър вкус.

Паркър, който сякаш е очаквал по-възторжена реакция, хвърля кисел поглед на всички ни и се изнизва заедно с чашата вино.

— Брукс — казва Джил, — би ли отишъл да попиташ Албърт дали е останало нещо за вечеря? Не сме яли и много бързаме.

Брукс се съгласява. Той е идеалният заместник-председател — услужлив, неуморен, лоялен. Дори когато молбите на Джил почнат да звучат като заповеди, той не изглежда раздразнен. Тази вечер за пръв път го виждам поуморен и се питам дали преди малко не си е довършил дипломната работа.

Джил надига глава.

— Всъщност ще донеса тук вечеря за двама, а аз ще хапна в столовата. Така ще можем да си поговорим какви вина да поръчаме за утре вечер.

Брукс се обръща към мен и Пол.

— Радвам се, че наминахте, момчета — казва той. — Извинявайте за Паркър. Не знам какво го прихваща понякога.

— Понякога ли? — промърморвам тихичко аз.

Брукс сигурно ме е чул, защото се усмихва, преди да излезе.

— Храната ще е готова след няколко минути — казва Джил. — Ако ви трябва нещо, аз съм долу. — Той се вглежда в Пол. — Щом привършите, можем да отидем на лекцията.

След като той излиза, за няколко секунди не мога да се отърся от чувството, че двамата с Пол вършим някаква измама. Седим до старинна махагонова маса в каменна сграда от деветнайсети век и чакаме да ни донесат вечеря. Ако получавах по десет цента за всеки път, когато са ми сервирали, откакто постъпих в Принстън, май и досега щях да си остана с празни джобове. Клуб „Манастира“, където членуваме с Чарли, е малка, простичка каменна сграда с грубоват и уютен чар. Когато подът е излъскан и тревата отвън окосена, изглежда съвсем прилично място за билярд или две-три халби бира. Но по размери и сериозност бледнее пред „Бръшляна“. Готвачът държи най-вече на количеството, а не на качеството, и за разлика от нашите приятели в „Бръшляна“, ядем където ни падне, вместо да сядаме около масата по реда на пристигане. Половината столове са пластмасови, а приборите за хранене — евтиния. Понякога, след твърде пищни веселби и обилни почерпки, в петък вечер заварваме върху чиниите само по някой сандвич. С две думи — клуб като повечето на тази улица. „Бръшляна“ открай време си е изключение.

— Ела долу с мен — казва внезапно Пол.

Нямам представа какво си е наумил, но тръгвам след него. Слизаме покрай витража на южната стълбищна площадка, после се спускаме в мазето на клуба. Пол ме води по коридора към Председателската стая. Единствено Джил би трябвало да има достъп до нея, но когато Пол се оплака, че става все по-трудно да се уедини в библиотеката, докато довършва дипломната си работа, Джил му обеща дубликат от ключа с надеждата да го примами отново в клуба. По онова време Пол мислеше само за работа и не му беше до никакви клубове. Но Председателската стая — голяма, тиха и достъпна по тайни пътища през тунелите — представляваше дар божи, на който не можеше да откаже. Другите протестираха, че Джил превръща в хан най-престижната стая на клуба. Възраженията обаче скоро заглъхнаха, тъй като Пол почти винаги идваше незабелязано по тунелите. Явно засегнатите не се чувстваха чак толкова уязвени, щом не го виждаха да влиза и да излиза.

Когато стигаме пред вратата, Пол отключва. Вмъквам се подир него и гледката ме изненадва. От седмици не съм идвал тук. Първото, което си спомням, е студът. В мазето на клуба температурата спада застрашително близо до точката на замръзване. Престижна или не, в момента стаята изглежда тъй, сякаш я е връхлетял литературен ураган. По всяка що-годе равна повърхност се трупат книги като купища руини. Клубните лавици с мухлясали томове на европейски и американски класици сега чезнат напълно зад донесеното от Пол — справочници, исторически хроники, морски карти и разпръснати чертежи.

Той затваря вратата зад нас. До бюрото има красива камина и около нея камарите са тъй огромни, че някои книги рискуват да паднат в огнището. И все пак Пол изглежда доволен от вида на стаята: заварва всичко точно както го е оставил. Той пристъпва напред, вдига от пода „Поезията на Микеланджело“, изтръсква няколко люспи боя от корицата и внимателно слага книгата върху бюрото. Намира кибрит върху лавицата над камината, драсва клечка, посяга в камината и след миг малки сини пламъчета лумват по старите вестници, затрупани с дърва.

— Много нещо си свършил — казвам аз, гледайки един от по-подробните чертежи, разпънат на бюрото.

Той се навъсва.

— Нищо и половина. Направих десетина и вероятно всички са сбъркани. Заемам се с тях, когато другата работа ми дойде до гуша.

Чертежът, който гледам, изобразява сграда, изобретена от Пол. Зданието е сглобено от руини на сгради, споменати в „Хипнеротомахия“: разбитите арки са възстановени; изкъртените основи отново са здрави; строшените някога колони и капители вече са ремонтирани. Под чертежа има още цял куп подобни, всеки сглобен по същия начин от късчета на авторовото въображение… и всеки различен. Пол е сътворил тук пейзаж, сред който да живее — своя собствена Италия. Върху стените са закрепени със скоч други скици, частично закрити от залепени по тях бележки. На всяка линиите са строго архитектурни, отбелязани в непознати за мен мерни единици. Пропорциите са тъй идеални, надписите тъй грижливи, сякаш ги е създал компютър. Но Пол твърди, че не се доверява на електрониката. Всъщност няма пари да си купи компютър и любезно отклони предложението на Къри да му помогне със средства. Всичко тук е рисувано на ръка.

— Какво би трябвало да изобразяват? — питам аз.

— Сградата, която проектира Франческо.

Почти бях забравил навика му да говори за Колона в сегашно време и винаги да го нарича на малко име.

— Каква сграда?

— Криптата на Франческо. В първата половина на „Хипнеротомахия“ пише, че я проектира. Помниш ли?

— Естествено. Смяташ ли, че прилича на тези тук? — питам аз, сочейки чертежите.

— Не знам. Но ще разбера.

— Как? — Внезапно си спомням какво каза Къри в музея. — Затова ли ти трябват земемери? Искаш да разкопаеш сградата?

— Може би.

— Значи си разбрал защо я е построил Колона?

Това бе решаващият въпрос, до който стигнахме, малко преди да приключи съвместната ни работа. Текстът на „Хипнеротомахия“ намекваше тайнствено за някаква крипта, която строял Колона, но ние с Пол така и не стигнахме до едно общо мнение за нейната същност. Пол си я представяше като ренесансов саркофаг за семейството на Колона, може би предназначен да си съперничи с папските гробници, проектирани от Микеланджело по същото време. Полагайки по-големи усилия да свържа криптата с „Документът Беладона“, аз пък си я представях като място за вечен отдих на жертвите на Колона — теория, която обясняваше по-добре защо „Хипнеротомахия“ пази в пълна тайна предназначението на сградата. Фактът, че Колона никъде не описва напълно вида и местонахождението на зданието, представляваше най-големият пропуск в работата на Пол, когато аз се оттеглих.

Преди той да ми отговори, на вратата се почуква.

— Преместили сте се — казва Джил, влизайки заедно с клубния иконом.

Той застива на място, оглеждайки свърталището на Пол както мъж наднича в женска баня — сконфузено, но с неудържим интерес. Икономът намира място между книгите и слага на масата два комплекта за хранене с бели ленени салфетки. Двамата с Джил носят порцеланови чинии с емблемата на клуба, кана вода и панерче хляб.

— Топъл селски хляб — казва икономът, оставяйки панерчето.

— Пържоли с чер пипер — добавя Джил, следвайки примера му. — Нещо друго?

Поклащаме глави. Джил хвърля последен поглед из стаята и се връща горе.

Икономът налива вода в две чаши.

— Ще желаете ли още нещо за пиене?

Отказваме и той също изчезва.

Пол бързо се заема с вечерята. Като го гледам как се храни, аз си спомням за първата ни среща, за имитацията на Оливър Туист и свитите като паничка шепи. Понякога се питам дали първият му детски спомен не е за глад. В енорийското училище, където израснал, той делял масата с още шест деца, а храната се разпределяла по принципа „който превари, той натовари“. Не знам дали се е отървал от наследството на онези дни. Една вечер през първи курс, когато редовно се хранехме в студентската столова, Чарли се пошегува, че Пол яде толкова бързо, сякаш храненето скоро ще излезе от мода. По-късно същата вечер Пол ни обясни причината и повече никой не си позволи да се шегува.

Сега той протяга ръка за парче хляб, изцяло в плен на радостта да се храни. Апетитните аромати се борят с миризмата на вехти мухлясали книги и дим от камината. При други обстоятелства трапезата би ми харесала. Но сега се чувствам смутен, разтревожен от старите спомени. Сякаш доловил мислите ми, Пол изведнъж отдръпва ръка и се сконфузва.

Побутвам панерчето към него.

— Яж — казвам аз и неохотно се захващам с пържолата.

Зад нас огънят пращи. На стената в ъгъла тъмнее неголям квадратен отвор — входът към тунелите на парното, любимият маршрут на Пол.

— Не мога да повярвам, че още лазиш през тази дупка.

Той оставя вилицата.

— По-добре оттам, отколкото да се разправям с ония горе.

— Тук е като в тъмница.

— Не помня да те е смущавало друг път.

Усещам как се разгарят старите спорове. Пол бързо избърсва устата си със салфетка.

— Зарежи — казва той и слага дневника на масата между нас. — Сега е важно това. — Потупва корицата с два пръста, после побутва книжката към мен. — Имаме шанс да довършим каквото започнахме. Ричард смята, че това може да се окаже ключът.

Аз разтривам с пръст едно петно върху масата.

— Може би трябва да го покажеш на Тафт.

Пол зяпва насреща ми.

— Винсънт смята, че всичко, каквото съм открил заедно с теб, е безполезно. Натиска ме да докладвам два пъти седмично докъде съм стигнал само за да докажа, че не съм вдигнал ръце. Омръзна ми да пътувам до Института всеки път, когато се нуждая от помощта му, а той да повтаря, че работата ми е чиста компилация.

— Компилация?

— И заплашва да каже във факултета, че нарочно протакам.

— След всичко, което открихме?

— Няма значение — казва Пол. — Не ми пука какво смята Винсънт. — Той отново потупва с пръсти по дневника. — Искам да свърша.

— Крайният срок е утре.

— За три месеца заедно постигнахме повече, отколкото бях направил сам за три години. Ще ни стресне ли още една нощ? — След кратко мълчание той добавя съвсем тихичко: — Освен това крайният срок няма значение.

Тия думи ме изненадват, но все още не съм превъзмогнал болката от жестоката оценка на Тафт. Пол навярно е знаел какво ще изпитам. Задоволството от дипломната ми работа бледнее пред гордостта, която изпитвам от изследванията на „Хипнеротомахия“.

— Тафт се е побъркал — казвам аз. — Никой друг не е открил толкова много в онази книга. Защо не подаде молба за друг научен ръководител?

Без да усеща, Пол почва да рони хляба и да го прави на топчета.

— И аз си задавах същия въпрос — казва той, без да ме поглежда. — Знаеш ли колко пъти ми се е хвалил как бил съсипал научната кариера на „някой тъпак“ с рецензии или отрицателни препоръки? Нито веднъж не спомена за баща ти, но има мнозина други. Помниш ли професор Макинтайър от катедрата по класическа литература? Помниш ли книгата му за „Ода на гръцката урна“ от Кийтс?

Кимвам. Преди време Тафт написа статия за западащото според него качество на изследователската дейност във водещите университети, използвайки като основен пример книгата на Макинтайър. Само в три абзаца бяха посочени повече фактически грешки, неверни тълкувания и заблуди, отколкото в рецензиите на две дузини критици за същата книга. Критиката на Тафт изглеждаше насочена срещу рецензентите, но в крайна сметка Макинтайър стана за посмешище и още на следващия академичен съвет го изключиха от преподавателското тяло. По-късно Тафт призна, че си връщал на бащата на Макинтайър, историк на ренесансовата епоха, който някога бил дал противоречив отзив за една от неговите книги.

— Веднъж Винсънт ми разказа една история — продължава Пол съвсем тихо. — За хлапе, с което израснал, на име Родж Ланг. Момчетата в училище му викали Еп. Един ден, както Еп се прибирал от училище, подир него тръгнало бездомно куче. Еп побягнал, но кучето го последвало. Хвърлил му закуската си, но то не го изоставило. Накрая се опитал да изплаши животното с пръчка, а то все вървяло след него. Като изминал няколко километра, Еп взел да се чуди какво става. Минал през гъст къпинак. Кучето не изостанало. Замерил го с камък, то не отстъпило. Накрая Еп ритнал кучето. То не избягало. Еп го ритал отново и отново. Кучето не помръдвало. Еп продължил да го рита, докато издъхнало. Тогава взел умрялото куче, отнесъл го при любимото си дърво и там го погребал.

Толкова съм смаян, че едва успявам да избъбря:

— И каква е поуката от това, по дяволите?

— Според Винсънт чак тогава Еп разбрал, че е срещнал вярно куче.

За дълго настава тишина.

— Това ли му е представата за шега?

Пол поклаща глава.

— Винсънт ми разказа много истории за Еп. Всичките са такива.

— Господи. Защо?

— Мисля, че трябва да представляват нещо като притчи.

— Измислени от него ли?

— Не знам. — Пол се колебае. — Но RODGE ЕРР LANG е и анаграма. Като разместиш буквите, получава се немската дума DOPPELGANGER. В превод — двойник.

Чувствам, че ми призлява.

— Мислиш ли, че Тафт е вършил тези неща?

— С кучето ли? Кой знае. Възможно е. Но смисълът беше, че между него и мен има същата връзка. Аз съм кучето.

— Тогава защо още работиш с него, по дяволите?

Пол пак започва да троши хляба.

— Взех решение. Оставането при Винсънт бе единственият начин да довърша работата си. Казвам ти, Том, убеден съм, че е нещо далеч по-голямо дори от онова, което си мислехме. Криптата на Франческо е хей толкова близко. От години насам никой не е правил подобно откритие. А след баща ти никой не е работил над „Хипнеротомахия“ по-усърдно от Винсънт. Нуждаех се от него. — Пол захвърля кората в чинията си. — И той го знаеше.

Джил изниква на прага.

— Приключих горе — казва той, сякаш сме чакали само него. — Можем да тръгваме.

Пол изглежда доволен да сложи край на разговора. Поведението на Тафт е упрек най-вече към самия него. Ставам и почвам да събирам чиниите.

Джил махва с ръка.

— Не се притеснявай. Ще пратят някого.

Пол избърсва ръцете си с резки движения. Парченца хляб са полепнали по дланите му и той ги остъргва като мъртва кожа. После тръгваме подир Джил към изхода.

Снегът вали още по-силно. Бялата пелена е толкова гъста, сякаш гледам света през повреден телевизор. Докато Джил кара на запад към аудиторията, аз поглеждам Пол в огледалото и се питам колко дълго е пазил в тайна всичко това. Минаваме през ивици мрак и светлина от уличните лампи, и за кратки интервали преставам да го виждам. Лицето му тъне в сянка.

Всъщност Пол винаги е имал тайни от нас. С години криеше истината за детството си, подробностите от кошмарния живот в енорийското училище. Сега крие истината за отношенията си с Тафт. Колкото и да сме близки, в момента между нас зее пропаст. Имам чувството, че макар да споделяме толкова много общи черти, с пълна сила важи поговорката „Без добра ограда няма добри съседи“. Леонардо е писал, че художникът трябва да започва всяка своя картина с черно платно, защото всичко в природата е тъмно, докато не го огрее светлина. Повечето художници правят точно обратното — започват от бялото и поставят сенките най-накрая. Но Пол, който познава Леонардо тъй добре, сякаш старецът е спал на сгъваемото легло в нашата стая, разбира колко е мъдро да започнеш от сенките. Хората могат да знаят за теб единствено онова, което сам им разкриеш.

Навярно не бих схванал много добре тази идея, ако не беше една интересна история, станала в студентското градче няколко години преди нашето идване, която привлече вниманието и на двама ни. Някой си Джеймс Хоуг, двайсет и девет годишен крадец на велосипеди, успял да постъпи в Принстън, като се представял за съвсем друг човек — осемнайсетгодишен ратай от затънтено ранчо в Юта. Хоуг казвал, че е изучавал Платон под открито небе и след упорити тренировки можел да пробяга километър и половина за по-малко от четири минути. Когато треньорът на отбора по лека атлетика го пратил със самолет да огледа студентското градче, той заявил, че спи под покрив за пръв път от десетина години насам. Членовете на приемната комисия били тъй очаровани, че незабавно подписали документите. Когато подал молба за едногодишно прекъсване, разрешили му без колебание. В молбата Хоуг пишел, че се грижи за болната си майка в Швейцария; всъщност излежавал присъда.

Най-интригуващо в цялата измама беше това, че макар половината от приказките му да били опашати лъжи, останалото се оказало горе-долу вярно. Хоуг наистина бил добър бегач и през двете си години в Принстън станал звезда на отбора по лека атлетика. Станал звезда и в учението — нагърбвал се с купища допълнителни предмети и изкарвал само шестици. Дори бил тъй чаровен, че през третия семестър му предложили членство в „Бръшляна“. За жалост славната кариера приключила най-печално. По чиста случайност на едно състезание попаднал зрител, който го познавал от предишния му живот. Когато истината се разчула, академичните власти провели разследване и го арестували както си правел опити в лабораторията. Предявили обвинение в измама и Хоуг се признал за виновен. След броени месеци отново попаднал в затвора и постепенно потънал в сянка.

За мен историята на Хоуг бе сензацията на онова лято; можех да я сравня само с откритието си, че предишната пролет е имало специален брой на „Плейбой“ за момичетата от елитните колежи. За Пол обаче тя представляваше много повече. Като човек, който винаги е държал да покрива със слой измислица своя живот, да се преструва, че е ял, когато умира от глад, или че няма компютър, защото не му е потребен. Пол можеше да се постави на мястото на нещастника, попаднал под жестоките удари на грозната истина. Едно от малкото предимства на идващите от небитието като Хоуг и Пол, е, че разполагат с пълната свобода да си изобретят нова личност. Всъщност колкото по-добре опознавах Пол, толкова по-ясно разбирах, че това съвсем не е свобода, а своеобразно задължение.

И все пак, виждайки какво се е случило с Хоуг, Пол трябваше да осъзнае пределно ясно, че да си измислиш нова личност е едно, а да заблуждаваш хората — съвсем друго. Още от първия си ден в Принстън той крачеше много внимателно по тънката граница между двете, предпочитайки да пази тайни, отколкото да изрича лъжи. Когато си мисля за това, отново ме обзема една стара тревога. Баща ми, който разбираше как го е съблазнила „Хипнеротомахия“, веднъж сравни книгата с любовна връзка. Кара те да лъжеш дори самия себе си, казваше той. Дипломната работа на Пол може да се окаже точно такава лъжа — след четири години общуване с Тафт той танцува и танцува заради книгата, напуска леглото си и не намира сън заради нея, а тя не се отплаща с почти нищо за всичките му страдания.

Отново се озъртам към огледалото и го виждам да гледа снега. Очите му са безжизнени, лицето бледо. В далечината пред нас мига жълт светофар. Баща ми ме е научил на още нещо, без да каже и дума: никога не се посвещавай на каквото и да било тъй всеотдайно, че неуспехът да те лиши навеки от щастие. Също като Джак от приказката, Пол би продал последната си крава за шепа вълшебни бобени зърна. Само че вече почва да се пита дали магическото стъбло ще поникне.