Криптата на флорентинеца

21.

По пътя към „Файърстоун“ се разминаваме с Кари Шоу, която познавам от миналогодишния курс по английска литература. Тя мимоходом ни поздравява. С нея често си разменяхме многозначителни погледи в аудиторията, преди да срещна Кати. Питам се колко се е променила от тогава насам. И дали вижда колко съм се променил аз.

— Сега ми се струва такава случайност, че хлътнах по „Хипнеротомахия“ — казва Пол, докато продължаваме на изток към библиотеката. — Всичко беше тъй косвено, тъй непряко. Както е било и за баща ти.

— Срещата с Макбий, искаш да кажеш.

— И с Ричард. Ами ако не се познаваха? Ако не бяха посещавали заедно онези лекции? Ами ако аз не бях прочел книгата на баща ти?

— Тогава нямаше да сме тук.

Отначало той приема думите ми небрежно, после осъзнава какво имам предвид. Без Къри, Макбий и „Документът Беладона“ ние с Пол никога нямаше да се срещнем. Щяхме да се разминаваме по алеите както преди малко с Кари, да се поздравяваме мимоходом и да си мислим разсеяно, че е срамота след четири години в колежа още да виждаш толкова много непознати лица.

— Понякога — казва Пол — се питам защо трябваше да срещна Винсънт. Защо трябваше да срещна Бил? Защо трябва вечно да избирам най-дългия път до целта?

— Какво искаш да кажеш?

— Забеляза ли, че и указанията от дневника на Генуезеца не водят право към целта? Четири на юг, десет на изток, две на север, шест на запад. Движат се в един голям кръг. Накрая стигаш почти там, откъдето си тръгнал.

Най-сетне разбирам връзката: дългата верига от обстоятелства, лъкатушенето на неговото пътешествие с „Хипнеротомахия“ през времето и пространството — от двама приятели в Принстън по времето на баща ми към трима мъже в Ню Йорк, после към баща и син в Италия и сега отново към други двама приятели в Принстън. Всичко това напомня странните гатанки на Колона с техните указания, които накрая се връщат пак към началото.

— Не смяташ ли, че е било логично именно баща ти да ме запали по „Хипнеротомахия“? — пита Пол.

Стигаме до входа. Пол отваря вратата и двамата бързо влизаме вътре. Сега сме в старинното сърце на студентското градче — здание, изградено от камък. През летните дни, когато наоколо фучат коли със смъкнати стъкла и надути до дупка касетофони, а цялата студентска общност не носи нищо друго, освен шорти и тениски, сгради като „Файърстоун“, катедралата и Насау Хол приличат на първобитни пещери. Но щом температурата падне и завали сняг, няма по-уютно място от тях.

— Снощи се замислих — продължава Пол. — Приятелите на Франческо му помогнали да състави гатанките, нали? Сега нашите приятели ни помагат да ги разгадаем. Ти откри отговора на първата. Кати разгада втората. Чарли помогна за последната. Баща ти откри „Документът Беладона“. Ричард намери дневника.

Спираме на пропуска да покажем студентските си карти. Докато чакаме асансьора Пол ми посочва една метална плочка на вратата. Върху нея е гравиран символ, който не бях забелязвал досега.

— „Алдине Прес“ — припомням си аз.

Виждал съм го някога в кабинета на баща си. Алдус Мануций, печатарят на Колона, е взел от „Хипнеротомахия“ своята емблема с делфина и котвата — една от най-знаменитите емблеми в историята на книгопечатането.

Пол кимва и аз усещам, че това е част от нещата, които иска да ми каже. Накъдето и да се е обръщал по тази четиригодишна спирала, водеща назад към началото, винаги е усещал нечия ръка зад гърба си. Целият му свят, дори с най-дребните мълчаливи подробности, го побутва напред, помага му да разгадае книгата на Колона.

Асансьорът пристига и ние влизаме в кабината.

— Така или иначе, снощи си мислех за това — казва Пол, докато натиска бутона за втория сутерен и потегляме надолу. — Как всичко описва пълен кръг. И изведнъж ме осени.

Над главите ни издрънчава звънче и вратата се разтваря към най-мрачната част на библиотеката, укрита дълбоко под земята. Огромните рафтове стигат чак до тавана и са тъй плътно натъпкани с книги, сякаш целта им е да крепят тежестта на петте етажа над нас. Отляво е тъмната пещера на микрофилмовия отдел, където преподаватели и абсолвенти седят прегърбени, впили очи в светлите правоъгълници на микрофилмовите апарати. Пол ме повежда между лавиците, плъзгайки пръст по прашните подвързии на книгите. Чак сега разбирам къде отиваме.

— Има причина всичко в тази книга да се връща там, откъдето е започнало. Началото е ключът на „Хипнеротомахия“. Първите букви от всяка глава създават акростиха за брат Франческо Колона. Първите букви на архитектурните термини изписват първата гатанка. Не е случайност, че Франческо се връща винаги към началото.

В далечината виждам дълга редица зелени метални врати, разположени плътно една до друга, почти като шкафчета в съблекалня. Стаичките зад тях са не по-големи от килери. Но стотици абсолвенти се затварят там седмица подир седмица, за да пишат дипломните си работи на спокойствие. Килийката на Пол, която не съм виждал от месеци, е почти в края на редицата.

— Може би просто ми беше писнало, но си рекох: ами ако Франческо си знае работата? Ами ако човек може да открие ключа за втората половина на книгата като се съсредоточи върху нещо от най-първата гатанка? Франческо казва, че не оставя готови решения, но не е казал, че не оставя и намеци. А аз разполагах и с посоките от дневника на Генуезеца.

Стигаме пред неговата врата и той почва да набира шифъра на ключалката. От вътрешната страна на малкото прозорче е залепено парче черен картон, тъй че да не се вижда нищо.

— Мислех си, че посоките трябва да водят към някакво място. Например как да се стигне от стадиона до криптата, измерено в стадии. Дори и Генуезеца ги смята за географски указания. — Пол поклаща глава. — Не разсъждавах като Франческо.

Пол отключва и дръпва вратата. Малката стаичка е претъпкана с книги, куп до куп — умалено копие на Председателската стая в „Бръшляна“. По пода се валят опаковки от бисквити и сандвичи. Стените са гъсто облепени с изписани листчета. „Финей, син на Бел, не е Финей, цар на Салмидеса“, пише на едно от тях. „Да проверя в Хезиод: Хесперетуза или Хесперия и Аретуза“, напомня друго. „Да купя още бисквити“, известява прозаично трето.

В тясната килийка по чудо са вмъкнати и два стола. Вдигам от единия купчина фотокопия и се опитвам да седна, без да съборя нещо.

— И тъй се върнах към гатанките — продължава Пол. — Коя беше първата?

— За Моисей. С латинската дума за рога.

— Точно така. — Той се обръща да затвори вратата. — Беше свързана с погрешен превод. Филология, историческа лингвистика. Беше гатанка за езика.

Започва да рови из камарата книги върху бюрото. Най-сетне открива каквото търси — „История на ренесансовото изкуство“ от Харт.

— Защо ни провървя с първата гатанка? — пита той.

— Защото сънувах онзи сън.

— Не. — Пол разгръща на страницата със скулптурата на Микеланджело, от която започна съвместната ни работа. — Провървя ни, защото гатанката беше за нещо словесно, а ние търсехме нещо веществено. Франческо не дава пет пари за истинските, реалните рога, интересува го думата, погрешният превод. Провървя ни, защото в крайна сметка онзи погрешен превод имаше веществено изражение. Микеланджело е изваял своя Моисей с рога и ти си спомни това. Ако не беше тази веществена изява, никога нямаше да открием лингвистичния отговор. Но точно там беше ключът — в думите.

— И ти започна да търсиш лингвистичния вариант на посоките?

— Именно. Север, юг, изток и запад не са веществени ключове, а словесни. Когато погледнах втората част на книгата, разбрах, че съм прав. Думата stadia се появява почти в самото начало на първата глава. Виж.

Той измъква надраскан лист и ми го подава.

На листа са изписани три изречения:

— Лъчежарко? — подхвърлям аз.

— Тъпо звучи, нали? Претенциозна, измислена дума, точно като в историята на Полифил. — Пол преобръща листа. — Но ако изпишеш текста в таблица, получаваш ето това:

Напрягам се да забележа нещо особено, но усилията ми са безрезултатни.

— Това ли е? — питам аз.

— Това е. Просто следвай указанията. Четири на юг, десет на изток, две на север, шест на запад. De Stadio — от стадиона. Започни от буквата с.

Намирам на бюрото химикалка и тръгвам по маршрута: четири букви надолу, десет надясно, две нагоре и шест наляво.

Записвам буквите: С-Т-Ъ-П-К.

— Продължавай по същия начин — казва Пол. — От последната буква.

Започвам отново от буквата „к“.

И ето, върху листа пред мен е изписано: С-Т-Ъ-П-К-А-Т-А.

— Това е Четворното правило — казва Пол. — Безкрайно просто, стига веднъж да разбереш как разсъждава Колона. Четири посоки вътре в текста. Само го повтаряй отново и отново, а после разделяш отделните думи.

— Но на Колона навярно са му трябвали месеци, за да напише всичко.

Той кимва.

— Смешното е, че открай време ми правеше впечатление как някои редове в „Хипнеротомахия“ изглеждат по-хаотични от другите — места, където думите не пасват, където допълненията са разместени, където изникват най-нелепи неологизми. Сега всичко се изяснява. Франческо е трябвало да пише текста според определена схема. Това обяснява защо е използвал толкова много езици. Ако простонародната дума не съвпадала с определения интервал, той опитвал с латинската, или пък си измислял съвсем нова дума. И дори не е избрал най-добрата схема. Погледни. — Пол посочва реда, където са отбелязани буквите Т, Ъ и А. — Виждаш ли колко много шифрови букви се събират само на един ред? А ще има и още една, когато отново минеш шест букви на запад. Системата четири на юг, две на север, непрекъснато се връща сама към себе си, тъй че на всеки втори ред от „Хипнеротомахия“ Франческо е трябвало да намира подходящ текст за четири определени букви. И все пак системата се оказала спешна. За петстотин години не я разгадал никой.

— Но буквите в книгата не са отпечатани по този начин — казвам аз, като се питам как е приложил подхода си към реалния текст. — Буквите не са разположени равномерно като в таблица. Как ще откриеш накъде точно е юг или север?

Той кимва.

— Няма начин, защото е трудно да се определи коя буква е точно под или над другата. Наложи се вместо графичен модел да разработя математичен.

Отново ме поразява умението му да съчетава сложност и простота в една и съща идея.

— Да вземем например това, което написах. В случая има… — той брои — … осемнайсет букви на ред, нали? Ако пресметнеш, това означава, че четири на юг винаги ще е точно четири реда по-долу, което се равнява на седемдесет и две букви от началната точка. По същата сметка две на север означава трийсет и шест букви назад. Щом веднъж установиш колко е дълъг стандартният ред на Франческо, правиш проста сметка и продължаваш все по същия начин. Скоро свикваш да откриваш буквите съвсем бързо.

Внезапно ми хрумва, че в нашето съдружие аз разполагам само с едно, което донякъде да сравня с блестящия ум на Пол — интуиция, късмет, сънища, случайни асоциации. Изглежда направо непочтено да твърдя, че сме работили наравно.

Пол сгъва листа и го хвърля в кошчето. За секунда оглежда тясната килийка, после взима камара книги, подава ми я и награбва още една. Болкоуспокояващите сигурно все още действат, защото рамото ми издържа на тежестта.

— Изумен съм, че го откри — казвам аз. — Какво пишеше?

— Първо ми помогни да върна тия книги по рафтовете — отвръща той. — Искам да опразня това място.

— Защо?

— За всеки случай.

— От какво се опасяваш?

Той се усмихва лекичко.

— Да речем, от библиотечна глоба.

Излизаме и Пол ме повежда по дълъг коридор, който се губи в сенките. От двете страни ни ограждат библиотечни лавици с разклонения към ниши и задънени коридори. Намираме се в тъй рядко посещавана част от библиотеката, че осветлението работи само когато някой посетител дойде да щракне ключа.

— Когато приключих, просто не можех да повярвам — казва Пол. — Още преди да привърша разшифроването, треперех от вълнение. Беше свършено. Свършено след толкова много години.

Той спира до една от последните лавици и аз виждам само неясните очертания на лицето му.

— И си струваше, Том. Аз дори и не подозирах какво се крие във втората половина на книгата. Помниш ли какво прочетохме в писмото на Бил?

— Да.

— Повечето в това писмо беше лъжа. Знаеш, че работата е моя, Том. Бил само преведе няколко арабски думи. Направи справки от три-четири книги, изкара няколко фотокопия. Всичко останало свърших сам.

— Знам — казвам аз.

Изведнъж Пол рязко вдига длан пред устата си.

— Не е вярно. Без всичко, което откриха баща ти и Ричард, без онова, което разгадахте вие — особено ти — нямаше да успея. Не съм го направил сам. Вие ми посочихте пътя.

Пол изрича имената на баща ми и Ричард Къри тъй, сякаш са двама светци мъченици от картините в лекцията на Тафт. За момент се чувствам като Санчо Панса, заслушан в словата на Дон Кихот. Знам, че великаните, които вижда, са само вятърни мелници, и все пак именно той вижда ясно в тъмата, а аз се съмнявам в очите си. Може би там е била хитрината през цялото време, мисля си аз: ние сме животни, надарени с въображение. Само който вижда великани, може да застане на раменете им.

— Но Бил беше прав за едно — казва Пол. — Резултатите наистина ще засенчат всичко друго в историческите изследвания. За дълго време.

Той взима от ръцете ми камарата книги и изведнъж се чувствам като в безтегловност. Зад нас коридорът се простира към далечната светлина, а разклоненията от двете страни чезнат в пространството. Дори и в сумрака виждам как се усмихва Пол.