Криптата на флорентинеца

30.

Може би взех решението си още преди да получа пакета по пощата. Може би пакетът само ускори нещата, също като алкохола, разсипан от Паркър в клуба през онази нощ. Още нямам и трийсет, а се чувствам стар. Наближава петата среща на випуска, а сякаш са минали петдесет години.

Представи си, каза ми веднъж Пол, че настоящето е само отражение на бъдещето. Представи си, че цял живот се взираме в огледало, а бъдещето е зад гърба ни и го виждаме само в отраженията на настоящето. Някои от нас ще започнат да вярват, че можем да видим бъдещето по-ясно, ако се обърнем да го погледнем по нов начин. Но онези, които го сторят, дори и неволно, ще са загубили някогашното чувство за перспектива. Защото единственото, което няма да могат да видят, е собственият им образ. Обръщайки гръб на огледалото, те ще се превърнат в единствения невидим елемент на бъдещето.

По онова време си мислех, че Пол просто повтаря премъдрости, чути от Тафт, който пък ги е откраднал от някой гръцки философ — идеята, че прекарваме цял живот с гръб към бъдещето. И не разбирах, защото бях обърнат в погрешна посока, че Пол говори за мен самия. Години наред упорито гонех бъдещето, за да започна живота си отначало. Така ме съветваха всички: да загърбя миналото, да гледам напред, и в крайна сметка го сторих по-добре, отколкото се надяваха. Но накрая взех да си въобразявам, че знам точно какво е изпитвал баща ми, че мога да разбера защо нещата необяснимо са се обърнали против него.

Истината е, че не знам най-важното. Сега се обръщам към бъдещето и откривам, че не съм се сблъсквал с разочарования като неговите. Справих се много добре в един бизнес, който не обичам и не познавам. Началниците се чудят, че пет години пръв идвам на работа и последен излизам, без да си взема свободен ден поне веднъж. И понеже не ме разбират, приемат това за усърдие.

Гледам това и го сравнявам с баща си, който никога не вършеше нещо без обич. Чак сега разбирам. Не го познавам по-добре отпреди, но знам нещо за собственото си положение през последните години, когато се обърнах да гледам в бъдещето. То означава да застанеш слепешком срещу живота, да оставиш света да те задмине тъкмо когато си мислиш, че си го сграбчил.

Тази вечер след края на работното време аз напуснах работата си в Тексас. Гледах залеза и изведнъж осъзнах, че тук нито веднъж не съм видял сняг — нито през април, нито в средата на зимата. Почти съм забравил какво е да лягаш в тъй студено легло, че да мечтаеш за компания. В горещия Тексас човек се залъгва, че е по-добре да спиш сам.

Когато днес се прибрах от работа, пакетът ме чакаше. Малък кафяв цилиндричен контейнер, подпрян на вратата ми. Беше тъй изненадващо лек, че го помислих за празен. Отвън нямаше нищо, освен моя домашен адрес и пощенския код на подателя. Спомних си, че Чарли ми беше обещал постер с картина на Ийкинс, изобразяваща самотен лодкар по река Шуйлкил. Напоследък той се мъчеше да ме убеди да се преселя по-близо до Филаделфия. Там било най-подходящото място за човек като мен. И синът му трябвало по-често да се среща с кръстника си. Чарли си мислеше, че потъвам.

Отворих контейнера, но го оставих настрани, докато прегледам редовната поща, рекламните послания… и нито следа от писмо на Кати. В синкавата светлина от телевизора контейнерът изглеждаше празен — без постер от Чарли, без бележка. Едва когато пъхнах пръст вътре, напипах нещо, прилепнало по стените. Едната му страна ми се стори гланцова, другата грапава. Извадих го далеч не толкова нежно, колкото щях да сторя, ако знаех какво е.

В малкия картонен цилиндър имаше навита маслена картина. Разгънах я, като се запитах за миг дали Чарли не е полудял, та да ми купи оригинала. Но когато видях изображението върху платното, мисълта отлетя. Стилът беше твърде стар за американски художник от деветнайсети век. Беше твърде стар за който и да било американски художник. Картина на религиозна тема. От първата истинска епоха на европейската живопис.

Трудно е да се обясни какво чувства човек, когато държи миналото в ръцете си. Мирисът на това платно бе по-силен и по-сложен от всичко в Тексас, където дори виното и парите са млади. Следи от подобен мирис имаше в Принстън, може би в „Бръшляна“ и определено в най-старите зали на Насау Хол. Но тук миризмата бе много по-концентрирана — плътната, гъста миризма на векове в този малък цилиндър.

Платното беше зацапано и потъмняло, но постепенно различих какво е изобразено. На втори план се извисяваха статуи от древен Египет, обелиски, йероглифи и непознати монументи. На преден план стоеше мъж, пред когото всички останали се прекланяха. Виждайки цветно петънце, аз се вгледах по-отблизо. Дрехата на човека беше изрисувана по-пъстро от останалата сцена. Сияеше като дъга сред прашната пустиня. От години не бях мислил за този човек. Йосиф, висш сановник в Египет, се разкриваше пред своите братя, дошли да купуват жито — същите братя, които преди много години го захвърлили да умира. Йосиф, облякъл отново своята пъстра дреха.

По пиедесталите на статуите имаше три надписа. Първият гласеше:

После:

Върху основата на третата статуя имаше само подпис с печатни букви: САНДРО ДИ МАРИАНО — по-известен с прякора, даден от по-големия му брат: Буренцето, или Ботичели. Според датата под името картината беше на повече от петстотин години.

Гледах тази реликва, която само още един чифт ръце бяха докосвали след деня, когато е била запечатана под земята. Никой хуманист не би устоял на нейната красота с тия езически статуи, омразни за Савонарола. Ето я, почти унищожена от времето, но все пак оцеляла по чудо, все още кипяща от живот под зацапаната повърхност. Жива след толкова време.

Когато ръцете ми се разтрепериха, аз я сложих на масата и отново бръкнах в контейнера да видя дали не съм пропуснал нещо. Писмо, бележка или поне символ. Но кутията беше празна. Адресът ми бе изписан грижливо. Друго нямаше. Само печати и пощенски код в ъгъла.

Внезапно пощенският код привлече вниманието ми: 39-055-210185-GEN4519

Усещах в него някаква схема, като логиката на гатанка. Той подсказваше връзка, може би телефонен номер в чужбина.

В най-забутаното кътче на библиотечната лавица открих една книга, която ми бяха подарили за Коледа преди време — алманах със световните температури, бележити дати и пощенски кодове. Най-сетне щеше да ми влезе в работа.

39 — кодът за Италия.

055 — областният код на Флоренция.

Взирах се в останалите цифри и усещах как сърцето ми отново започва да бие. 21 01 85 — местен телефонен номер. GEN4519 — може би номер на стая или вътрешен телефон. Значи беше в хотел, в апартамент.

И настана глад по цялата земя; тогава Йосиф отвори всички житници.

Отново погледнах картината, после контейнера.

GEN4518.

Тогава Йосиф бързо се оттегли, защото любовта към брат му се разпали, той беше готов да заплаче, па влезе във вътрешната стая и плака там.

GEN4519. GENESIS 4519. БИТИЕ 45:19.

В дома, който си бях създал, бе по-лесно да се намери алманах, отколкото Библия. Трябваше да ровя из вехториите на тавана, преди да се натъкна на Библията, която Чарли твърдеше, че забравил случайно при последното си посещение. Мислеше си, че може да сподели своята вяра с мен. Неуморният Чарли, изпълнен с надежда до края.

Сега тя е пред мен. Битие 45:19 разказва края на изрисуваната от Ботичели история. След като се разкрива пред своите братя, Йосиф започва да раздава подаръци също като баща си. След всичките страдания той е готов да приеме братята си, гладуващи в Ханаан, и да сподели с тях изобилието на Египет. А аз, който през целия си живот съм бил толкова заблуден, че да бягам от сянката на баща си, да мисля, че мога да продължавам напред, като го изоставя в миналото, напълно разбирам смисъла.

Доведете баща си и дойдете, казва стихът. Не жалете вещите си, защото аз ще ви дам каквото има най-добро от цялата Египетска земя.

Посягам към телефона.

Доведете баща си и дойдете, мисля си аз и се питам как е разбрал, когато самият аз не разбирах.

Оставям слушалката и посягам към бележника си, за да препиша кода, преди нещо да му се случи. На тези тъжни страници новото Х на Пол Харис и старото М на Кати Маршан са единствените записки. Някак неестествено ми изглежда да добавям име сега, но прогонвам чувството, че разполагам само с тези цифри върху контейнера, един-единствен шанс, който може да бъде унищожен от най-дребна грешка, от случайно капнала капка вода.

Ръцете ми са потни, когато отново вдигам слушалката, почти без да знам колко време съм седял, опитвайки да намеря нужните думи. Зад широкия прозорец на спалнята се разстила великолепната тексаска нощ. Не виждам нищо, освен небето.

Не жалете вещите си, защото аз ще ви дам каквото има най-добро от цялата Египетска земя.

Започвам да набирам номера, който не съм вярвал да набера някога. Чакам гласа, който не съм вярвал да чуя отново. Нейде далече, в друга часова зона, прозвучава сигнал. После глас:

— Свързахте се с Кати Маршан от галерия „Хъдсън“, Манхатън. Моля, оставете съобщение.

— Кати — изричам аз в звънтящата тишина, — обажда се Том. Тук е почти полунощ по тексаско време.

Отсреща царува призрачна тишина. Сигурно би ме стреснала, ако не знаех точно какво да кажа.

— Утре сутрин напускам Остин. Известно време ще отсъствам; не знам точно колко.

Върху бюрото ми има снимка на двама ни. Стоим малко встрани от центъра, хванали сме фотоапарата с по една ръка и насочваме обектива към себе си. Зад нас се издига катедралата, вкаменена и неподвижна. Принстън нашепва тихо дори и сега.

— Когато се върна от Флоренция — казвам аз на второкурсничката от снимката, моят вълшебен дар, — искам да те видя.

После оставям слушалката и пак поглеждам през прозореца. Тепърва ще събирам багаж, ще звъня на пътнически агенции, ще се снимам за документи. Докато започвам да осъзнавам мащабите на начинанието, хрумва ми още нещо. Нейде в един град на възраждането Пол става от леглото, гледа през прозореца и чака. На покривите гукат гълъби, в далечината звънят камбани. Седим на два различни континента, както седяхме някога на моя дюшек, и все пак сме заедно. Там, където отивам, по тавана ще има светци, богове и рояци ангели. Където и да отида, ще срещам спомени за онова, което е неподвластно на времето. Сърцето ми е птица в клетка, разперила криле с болката на очакването. В Италия слънцето изгрява.