Криптата на флорентинеца

2.

Сега двамата с Чарли стоим над капака на шахтата до гимнастическия салон в южния край на студентското градче. Спортната емблема върху плетената му шапка едва се държи на един конец и вятърът я развява. Над нас облаци снежинки пробягват пред оранжевото око на натриевата лампа. Чакаме. Чарли започва да губи търпение, защото ни бавят две второкурснички на отсрещния тротоар.

— Какво точно смяташ да правим? — питам аз.

Той включва лампичката на часовника си и се привежда.

— Сега е седем и седем минути. Охраната се сменя в седем и половина. Разполагаме с двайсет и три минути.

— Мислиш ли, че за двайсет минути можем да ги спипаме?

— Естествено — отвръща той. — Ако съобразим къде ще бъдат. — Чарли се озърта към другия тротоар. — Хайде бе, момичета.

Едната пристъпва ситно-ситно през преспите с тънка пролетна рокличка, сякаш снегът я е изненадал. Другата — перуанка, която познавам от състезания — е облечена с характерното оранжево яке на плувния клуб.

— Забравих да звънна на Кати — сещам се аз изведнъж.

Чарли се обръща.

— Днес има рожден ден. Трябваше да я предупредя, че пристигам.

Кати Марчънд от втори курс постепенно се превръща в моя интимна приятелка — и то такава, каквато не заслужавам. Нарастващата й роля в живота ми е факт, който Чарли приема само благодарение на максимата, че умните жени най-често не разбират от мъже.

— Купи ли й подарък? — пита той.

— Да. — Аз обрисувам с пръст четириъгълник. — Фотография от онази галерия на…

Чарли кимва.

— В такъв случай може и да не звъниш. — Откъм него долита насмешливо сумтене. — Пък и бездруго сега не й е до теб.

— Как така?

Чарли подлага длан и улавя една снежинка.

— Първият сняг за годината. Голата олимпиада.

— Боже, съвсем бях забравил.

Голата олимпиада е една от най-тачените традиции на Принстън. Всяка година, в нощта на първия сняг, второкурсниците се сбират в двора на общежитието „Холдър“. Прииждат на тълпи сред сградите, гъмжащи от зрители, после с героичното безгрижие на леминги смъкват дрехите и бясно хукват насам-натам. Ритуалът сигурно е възникнал в древни времена, когато Принстън бил чисто мъжки колеж и масовата голота представлявала израз на мъжествените предимства — като това да пикаеш прав или да ходиш войник. Но когато дошли и жените, забавната щуротия изведнъж се превърнала в гвоздей на студентската година. Дори и медиите идват да отразят събитието чак от Филаделфия и Ню Йорк. Самата мисъл за Голата олимпиада обикновено стопля студените месеци в колежа, но тази година лично аз бих предпочел да държа Кати на топло пред камината.

— Готов ли си? — пита Чарли, когато двете второкурснички най-сетне отминават.

Слагам крак върху капака на шахтата и избръсквам снега.

Чарли коленичи и пъхва пръсти в скобите. Снегът заглушава стържещия звук на стомана по асфалта. Пак се озъртам.

— Ти си пръв — казва Чарли и слага длан върху гърба ми.

— А раниците?

— Стига си протакал. Тръгвай.

Коленича и опирам длани от двете страни на зеещия отвор. Отдолу лъхва плътен, горещ въздух. Когато опитвам да се спусна, издутото ми скиорско яке се закача за ръбовете.

— По дяволите, Том, и мъртвец ще се справи по-бързо. Ритай с крак, докато напипаш опора. По стените има скоби.

Стъпвам върху най-горната и започвам да слизам.

— Добре — казва Чарли. — Вземи това.

Подава ми двете раници една след друга.

От двете ми страни безброй тръби чезнат в мрака. Видимостта е слаба и въздухът кънти от метално дрънчене и съскане. Това е подземната сервизна инсталация на Принстън — тунелите, подаващи пара от далечното котелно до общежитията и учебните сгради на север. Чарли казва, че парата в тръбите е под налягане осемнайсет килограма на квадратен сантиметър. По-тънките тръби са за природен газ или за електрически кабели. Досега обаче не съм виждал в тунелите нито предупредителни надписи, нито постове на университетската полиция. Колежът би предпочел да забрави за съществуването на това място. Специално на този вход има само едно предупреждение, изписано преди много години с черна боя: „LASCIATE OGNI SPERANZA, VOI CH’INTRATE“. Пол, който никога не е проявявал страх от каквото и да било в тия подземия, се усмихна, когато видя надписа за пръв път. „О вий, кои прекрачвате тоз праг, надежда всяка тука оставете“, преведе ни той стиха на Данте.

Чарли се спуска надолу и намества капака над себе си. Стъпва долу и сваля шапката. По челото му лъщят капки пот. След три месеца без подстригване буйната му афроприческа почти опира в тавана. Не е афро, поправя ни понякога той. Само полуафро.

След като подушва застоялия въздух, Чарли измъква от раницата тубичка ментолов крем за масаж.

— Сложи си малко под носа. Прогонва всякакъв мирис.

Махвам с ръка. Научил е този трик от лятната практика при местния съдебен лекар. След онова, което се случи с баща ми, аз не уважавам особено медицинската професия; за мен лекарите са търтеи, неудачници зад една или друга маска. Но да видиш Чарли в болница, е съвсем друго нещо. Той е опора на местната бърза помощ, последен резерв за най-тежките случаи и редовно намира двайсет и пети час в денонощието, за да даде на непознати поне малък шанс в борбата срещу онази, която нарича Крадлата.

Чарли изважда двата сиви лазерни пистолета, после двата нагръдни ремъка с черни пластмасови полукълба по средата. Докато рови из раниците, аз разкопчавам якето. Яката на ризата ми вече лепне от пот.

— Внимавай — протяга ръка Чарли, преди да метна якето върху най-дебелата тръба. — Помниш ли какво стана със старото яке на Джил?

Съвсем бях забравил. Стоманената тръба разтопи найлоновия плат и подпали пълнежа. Наложи се да гасим пламъците с крака.

— Оставяме горните дрехи тук и ги прибираме на излизане — казва Чарли.

Той взима якето от ръката ми, пъхва го заедно със своето в сгъваема туристическа чанта и я закача за решетката на една крушка.

— Така плъховете няма да се докопат до нея — обяснява Чарли и вади още няколко вещи.

След като ми подава фенерче и любителска радиостанция, той изважда две големи, запотени бутилки вода и ги пъхва във външните джобове на раницата.

— И помни — казва Чарли, — ако пак се разделим, недей да вървиш по течението. Видиш ли течаща вода, тръгвай срещу течението. Инак току-виж те отнесла нейде в канализацията. Това не ти е оная ваша река Охайо. Тук, долу, водата приижда бързо.

Това ми е наказанието, задето предния път се изгубих. Придърпвам ризата си за по-проветриво.

— Чък, река Охайо тече много далече от град Кълъмбъс.

Без да обръща внимание на протеста, той ми подава едната радиостанция и изчаква да я закача на гърдите си.

— И какъв е планът? — питам аз. — Накъде тръгваме?

Той се усмихва.

— Сега вече ставаш незаменим.

— Защо?

Чарли ме потупва по главата.

— Защото си шерп.

Казва го тъй, сякаш шерпите са вълшебници на подземното ориентиране, нещо като хобити.

— Какво да направя?

— Пол познава тунелите по-добре от нас. Нуждаем се от стратегия.

Замислям се.

— Кой е най-близкият вход откъм тяхната страна?

— Има един зад Клио.

Става дума за старата сграда, където е Клиософското дружество за диспути. Опитвам да си представя разположението й, но от жегата мислите ми се объркват.

— От там тунелът води право към нас. Право на юг, нали? Чарли обмисля въпроса, после казва:

— Точно така.

— А той никога не тръгва по права линия.

— Никога.

Представям си Пол — винаги с две крачки пред нас.

— Значи точно това ще направи сега. От Клио тръгва право насам и ни напада, преди да сме се подготвили.

Чарли се колебае.

— Да — казва накрая той и се вглежда в далечината. Ъгълчетата на устните му леко трепват нагоре.

— Тогава да заобиколим — предлагам аз. — Да го изненадаме в гръб.

Очите на Чарли блестят. Той пак ме потупва по главата — толкова силно, че едва не рухвам под тежестта на раницата.

— Да тръгваме.

Тъкмо тръгваме по коридора, когато от радиостанцията долита съскане.

Свалям микрофона от колана си и натискам бутона.

— Джил?

Тишина.

— Джил?… Не те чувам…

Никакъв отговор.

— Случайно смущение — казва Чарли. — Твърде далече са, за да пратят сигнал.

Повтарям призива и изчаквам.

— Ти каза, че тия радиостанции имат три километра обхват — напомням аз. — Дотам е най-много километър и половина.

— Три километра обхват на открито — поправя ме Чарли. — А през бетон и пръст…

Но радиостанциите са само за аварийни случаи. Сигурен съм, че преди малко чух гласа на Джил.

Мълчаливо изминаваме стотина метра, като заобикаляме локви застояла вода и купчинки изпражнения от плъхове. Изведнъж Чарли сграбчва яката на ризата ми и ме дръпва назад. Едва успявам да запазя равновесие.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — крясвам аз.

Той плъзва лъча на фенерчето по дъската, поставена над дълбока шахта пред нас. Минавали сме по нея при една предишна игра.

— Какво има?

Чарли предпазливо докосва дъската с крак.

— Няма нищо — казва той с видимо облекчение. — Не е прогнила от влагата.

Избърсвам потта от челото си.

— Добре — казва Чарли. — Да вървим.

С две широки крачки той прекосява дъската. Аз разпервам ръце и с големи усилия се добирам до отсрещния край.

— Дръж — подава ми Чарли едното шише. — Пийни си.

Отпивам набързо, после тръгвам след него навътре в тунелите. Същински рай за гробаря — накъдето и да погледнеш, все същата гробовна теснотия с тъмни стени, които се сливат нейде далече в мъгливия сумрак.

— Цялата тази част от тунелите ли прилича на катакомби? — питам аз.

Имам чувството, че между мислите ми се вмъква пращене от радиостанцията.

— На какво?

— На катакомби. Гробници.

— Не съвсем. По-новите части са в огромна тръба от гофрирана стоманена ламарина. — Чарли прави вълнообразно движение с длан. — Все едно че вървиш по ребра. Сякаш те е погълнал кит. Като…

Той щраква с пръсти, търсейки за сравнение нещо библейско, нещо класическо от курса по английска литература.

— Като Пинокио.

Чарли ме поглежда с надеждата да се изсмея.

Аз мълча.

— Не би трябвало да остава много — казва той. Обръща се и потупва лазерния приемник на гърдите си. — Не бой се. Изскачаме иззад ъгъла, гръмваме ги и се прибираме.

Точно тогава радиостанцията се включва отново. Този път няма съмнение: гласът е на Джил.

— Ендшпил, Чарли.

Застивам на място.

— Какво означава това?

Чарли се навъсва. Чака съобщението да се повтори, но не чуваме нито звук.

— Не се хващам на тая въдица — казва той.

— Каква въдица?

— Ендшпил. Това означава край на играта.

— Сериозно ли, Чарли? И защо?

— Защото има нещо сбъркано.

— Сбъркано?

Но той ми прави знак да млъкна. Чувам гласове в далечината.

— Това са те — казвам аз.

Чарли вдига пистолета.

— Идвай.

Крачките на Чарли стават все по-широки и аз нямам друг избор, освен да го следвам. Чак сега, когато подтичвам отзад, осъзнавам колко изкусно се движи в мрака. Едва успявам да го удържа в лъча на фенерчето си.

Когато наближаваме кръстовище, той ме спира.

— Не излизай иззад ъгъла. Загаси светлината. Ще забележат, че идваме.

Махвам му с ръка да продължи. Радиостанцията се включва отново.

— Ендшпил, Чарли. Ние сме в коридора север-юг под залата „Едуардс“.

Гласът на Джил звучи много по-ясно. Личи си, че наближаваме.

Тръгвам към кръстовището, но Чарли ме блъсва назад. Отсреща два лъча подскачат в противоположни посоки. Присвивам очи и различавам силуети в мрака. Чувайки нашите стъпки, те се обръщат. Единият лъч пада върху нас.

— По дяволите! — ругае Чарли и закрива очи.

Той насочва слепешком пистолета си към светлината и трескаво натиска спусъка. Чувам механичния вой на лазерния приемник.

— Престани! — шепне високо Джил.

— Какъв е проблемът? — подвиква Чарли, докато се приближаваме.

Пол стои неподвижно зад Джил. От пролуките на люка точно над тях падат няколко светли лъча.

Джил слага пръст на устните си, после посочва нагоре. През отвора различавам два силуета, застанали пред залата „Едуардс“.

— Бил опитва да се свърже с мен — казва Пол и повдига пейджъра си към светлината. Забелязвам, че е развълнуван. — Трябва да се измъкна оттук.

Чарли го поглежда с недоумение, после прави на двамата знак да се отдръпнат от шахтата.

— Не иска да мръдне — прошепва Джил.

Пол стои точно под капака и гледа циферблата на пейджъра, а през дупките капе разтопен сняг. Горе двамата се раздвижват.

— Заради теб ще ни хванат — шепна аз.

— Той казва, че само тук има обхват — пояснява Джил.

— Бил никога не е правил така — отвръща шепнешком Пол.

Хващам го за ръката, но той я изтръгва. Когато осветява сребристия циферблат на пейджъра и ни го показва, виждам три цифри: 911. Номерът на полицията.

— Какво означава това? — прошепва Чарли.

— Бил сигурно е открил нещо — отговаря нетърпеливо Пол. — Трябва да се свържа с него.

Пред „Едуардс“ продължават да вървят хора и през отворите се сипе смачкан, полуразтопен сняг. Чарли започва да се изнервя.

— Вижте какво — казва той, — това е абсолютна случайност. Тук не може да достигне сигнал от…

Но сигналът на пейджъра го прекъсва. Този път посланието е телефонен номер: 116–7718.

— Каква е това? — пита Джил.

Пол обръща пейджъра наопаки и цифрите се превръщат в текст: BILL-911.

— Излизам веднага оттук — заявява Пол.

Чарли поклаща глава.

— Не и през тази шахта. Твърде много народ има наоколо.

— Той иска да използва изхода до „Бръшляна“ — намесва се Джил. — Казах му, че е много далече. Можем да се върнем до Клио. До смяната на охраната все още остават две-три минути.

В далечината просветват червеникави мъниста. Плъховете са наклякали и ни наблюдават.

— Толкова ли е важно? — обръщам се аз към Пол.

— Натъкнахме се на нещо голямо… — започва той.

Но Чарли го прекъсва.

— Клио е най-добрият ни шанс — съгласява се той. Поглежда часовника си и тръгва на север. — Часът е седем и двайсет и четири. Да побързаме.