Криптата на флорентинеца

27.

Точно когато целувката се задълбочава, чувам отваряне на врата. Готов съм да наругая натрапника, но виждам, че пред нас стои Пол.

— Какво става? — питам аз и се отдръпвам назад.

Пол замаяно се озърта из стаята.

— Извикали са Винсънт за разпит — едва успява да избъбри той.

Изглежда точно толкова изненадан от срещата с Кати, колкото и тя да го види тук.

От все сърце се надявам да лепнат на Тафт убийство.

— Кога?

— Преди час или два. Току-що разговарях с Тим Стоун в Института.

Настава неловко мълчание.

— Намери ли Къри? — питам аз, докато бърша червилото от устните си.

Но в кратката пауза преди Пол да отговори, ние безмълвно подхващаме стария спор за „Хипнеротомахия“ и за решението, което взех.

— Дойдох тук да поговоря с Джил — отсича Пол, слагайки край на разговора.

Ние с Кати го гледаме как се промъква покрай стената към бюрото, взима няколко от старите си чертежи на криптата, рисувани месеци наред, после изчезва също тъй бързо, както се появи. Полъхът от затварянето на вратата размърдва листовете по пода.

Докато Кати слиза от масата, имам чувството, че съвсем ясно чета мислите й. Няма бягство от тази книга. И най-твърдото решение на света не ще ми помогне да се изтръгна от нея. Дори тук, в „Бръшляна“, където е вярвала да намерим спокойствие, „Хипнеротомахия“ дебне отвсякъде — от стените, от въздуха, нахълтва през вратата в най-неочаквания момент.

Но за моя изненада в момента я вълнуват само фактите, които съобщи Пол.

— Идвай! — нарежда тя в изблик на енергия. — Трябва да намеря Сам. Ако арестуват Тафт, ще й се наложи да смени заглавието.

Горе заварваме Джил и Пол да разговарят в единия ъгъл. Сякаш цялата зала е стихнала от изненада, че клубният отшелник се появява на подобно събитие.

— Къде е тя? — обръща се Кати към кавалера на Сам.

Аз съм твърде разсеян, за да чуя отговора. От две години си представям Пол като главен обект за майтапи в „Бръшляна“ — странния звяр, окован долу в мазето. Но сега всички абсолвенти са застанали мирно, сякаш един от старите портрети е оживял пред очите им. Лицето на Пол е напрегнато, едва ли не отчаяно; или не забелязва, че целият клуб го гледа, или не дава пет пари за това. Приближавам се да чуя за какво си говорят и виждам как Пол подава на Джил нагънат лист хартия. Картата с криптата на Колона.

Когато двамата се обръщат, всички в клуба гледат как Джил напуска залата. Абсолвентите се опомнят първи. Един след друг ръководителите на клуба почват да чукат с кокалчетата на пръстите си по маси, по парапети, по дъбовата ламперия. Пръв започва заместник-председателят Брукс, след него е ковчежникът Картър Симънс; и накрая от всички страни се разнася мощен тътен за сбогом. Паркър, все още на дансинга, удря по-силно от всички останали с надеждата да се прояви за последно. Но вече е късно. И пристигането, и оттеглянето на Джил са прецизно избрани. Той е като танцьор, който знае кога да изпълни стъпката само веднъж. Докато шумът на тълпата заглъхва, аз изтичвам след двамата.

— Ще откараме Пол до дома на Тафт — казва Джил, когато ги догонвам в Служебната стая.

— Какво?

— Трябва да вземе нещо. Чертеж.

— Сега ли отивате?

— Тафт е в полицията — повтаря той обясненията на Пол. — Пол се нуждае от превоз.

Чувствам как се въртят механизмите на съдбата. Джил иска да помогне като Чарли; иска да опровергае онова, което му казах на болничния паркинг.

Пол мълчи. По лицето му разбирам, че е трябвало да потеглят само двамата с Джил.

Каня се да обясня на Джил, че не мога, че ще трябва да тръгнат без мен, когато изведнъж всичко се обърква още повече. На прага изниква Кати.

— Какво става? — пита тя.

— Нищо — отвръщам. — Хайде да се връщаме долу.

Тя ме разбира погрешно.

— Не успях да открия Сам по телефона. Трябва да й съобщя за Тафт. Нали няма да се сърдиш, ако отида до редакцията на „Принс“?

Джил не пропуска удобния случай.

— Разбира се. И без това Том идва с нас до Института. По-късно ще се видим в катедралата.

Кати е готова да се съгласи, но изражението ми ме издава.

— Защо? — пита тя.

— Важно е — отговаря простичко Джил.

Това е един от редките случаи, когато поставя себе си на второ място.

— Добре — казва неохотно Кати и посяга да стисне ръката ми. — Ще се видим в катедралата.

Кани се да добави още нещо, когато отдолу долита страховит тътен, последван от експлозия на разбити стъкла.

Джил хуква към стълбището, ние се втурваме подир него и виждаме долу невероятно опустошение. Езеро от пурпурна течност се разлива във всички посоки, влачейки остри парчета стъкло. В центъра на опразненото от всички пространство стои Паркър Хасет, зачервен и изгарящ от яд. Току-що е повалил целия мокър бюфет заедно с лавиците, бутилките и чашите.

— Какво става, по дяволите? — обръща се Джил към един второкурсник, който стои на площадката до нас и зяпа с интерес произшествието.

— Паркър се е побъркал. Някой го нарече алкохолик и той пощуря.

Вероника Тери бърше очи със смачканата пола на бялата си рокля, вече изцапана с розово червило и опръскана с вино.

— Цяла вечер му се подиграваха — проплаква тя.

— За бога — строго пита Джил, — как го остави да се натряска така?

Тя го гледа с недоумение. Очаквала е съчувствие, а среща ярост. Гостите наоколо си шушукат, опитвайки да прикрият доволните си усмивки.

Брукс нарежда на един от служителите да вдигне бара и отново да зареди лавиците, а Доналд Морган, в цялото си великолепие на нов председател, се опитва да успокои Паркър сред развълнуваната тълпа, откъм която долитат всевъзможни синоними на думата „пияница“ — някои от тях доста обидни. Смеховете звучат като оскърбления. Паркър, наранен на пет-шест места от стъклените шрапнели, стои сред езеро от смесени напитки като античен винар. Когато най-сетне се обръща към Доналд, лицето му е изкривено от ярост.

Кати ахва и закрива устата си с длан. Паркър се нахвърля върху Доналд и двамата рухват на пода. Отначало се борят, после почват да си разменят юмруци. Ето го представлението, което всички са чакали — Паркър да си плати за безбройните дребнави обиди, за онова, което е вършил на третия етаж, да изкупи с болка омразата, трупана от две години насам. Един сервитьор се задава с парцал и започва да бърше, създавайки допълнителен спектакъл покрай битката. Вълни от алкохол пробягват насам-натам по лакирания дървен под и в тях се отразява дъбовата ламперия по стените, но сякаш нищо не може да попие и капка — нито парцалът, нито килимът, нито дори смокингите. А двамата продължават да се бият, размахвайки ръце и крака като бръмбар, който опитва да се измъкне от локвата, преди да се удави.

— Да вървим — казва Джил и ни повежда покрай скандала, който вече не е негова грижа.

Пътищата пред нас са като черни шевове по бяло платно. Саабът е стабилен, макар че Джил натиска газта и вятърът вие наоколо. На Насау стрийт са се сблъскали две коли, светлините им мигат, шофьорите крещят, нечии силуети минават пред спрелите автомобили на пътна помощ. В северния край на студентското градче един полицай изскача от будката и ни прави знак, че входът е затворен, но Пол вече сочи в обратна посока, на запад. Джил превключва на трета, после на четвърта, пресечките прелитат и остават назад.

— Покажи му писмото — казва Джил.

Пол изважда нещо от вътрешния си джоб и го протяга към задната седалка, където съм аз.

— Какво е това?

Пликът е разкъсан отгоре, но в горния ляв ъгъл виждам печата на заместник-декана по студентските въпроси.

— Беше в пощенската ни кутия — обяснява Джил.

— Той знаеше какво прави — казва Пол, когато приключвам четенето.

— Кой?

— Винсънт. Тази сутрин.

— Като те заплаши с писмото?

— Той знаеше, че нищо не може да ми направи. Затова се захвана с баща ти.

Чувам как в гласа му се прокрадват обвинителни нотки. Всичко се връща към момента, когато блъснах Тафт.

— Ти си онзи, който избяга — промърморвам тихичко аз.

Едната гума хлътва в дупка и под колата плисва разтопен сняг.

— Но съм и онзи, който извика полицията — отвръща Пол.

— Какво?

— Затова прибраха Винсънт. Казах им, че съм го видял близо до библиотеката, когато застреляха Бил.

— Излъгал си ги.

Чакам Джил да реагира, но той не откъсва очи от пътя. Гледам тила на Пол и ме обзема странното чувство, че виждам самия себе си, че отново съм в колата на баща ми.

— Това ли е? — пита Джил.

Пред нас се издигат бели дървени къщи. На адреса на Тафт не свети нито един прозорец. Отзад се тъмнее горичка с обсипани в бяло корони.

— Не свети — промърморва замислено Пол. — Още е в полицията.

— Господи, Пол — казвам аз. — Откъде изобщо си сигурен, че чертежът е тук?

— Няма къде другаде да го скрие.

Джил дори не ни чува. Стреснат от вида на къщата, той отслабва натиска върху спирачките, оставя колата да продължи по инерция и се готви да завие обратно. Но точно когато слага крак върху съединителя Пол дръпва ръчката на вратата и изскача на тротоара.

— По дяволите. — Джил удря спирачки и изскача след него. — Пол.

Вятърът заглушава думите му. Виждам как Пол мърда устни и сочи къщата. После тръгва натам през снега.

— Пол… — подвиквам съвсем тихичко аз и също слизам.

В съседната къща светва лампа, но Пол не обръща внимание. Изкачва се на верандата, притиска ухо към вратата и почуква.

Вятърът фучи покрай фасадата, вдига облаци снежен прах от покрива. Прозорецът на съседа изгасва. След като никой не отговаря Пол натиска бравата, но вратата се оказва заключена.

Джил застава до него.

— Какво ще правим?

Пол почуква отново, после вади от джоба си връзка ключове, подбира един и го пъхва в ключалката. Натиска с рамо. Раздава се скърцане на панти.

— Не може така — казвам аз, като се мъча гласът ми да звучи авторитетно.

Но Пол вече е влязъл и оглежда първия етаж. Без да каже нито дума, той изчезва навътре в къщата.

— Винсънт! — долита гласът му от мрака. — Винсънт, тук ли си?

Думите му постепенно заглъхват. Чувам стъпки по стълбището, после настава тишина.

— Къде отиде? — пита Джил, пристъпвайки към мен.

Наоколо се носи странна миризма — неясна, и все пак силна. Вятърът нахлува през вратата, блъска ни в гръб, подмята кичурите на Джил. Обръщам се и затварям. Клетъчният телефон на Джил почва да звъни.

Щраквам ключа на лампата, но без резултат. Очите ми почват да привикват с полумрака. Пред мен е столовата на Тафт — барокова мебел, тъмни стени, столове с лъвски лапи. Отсреща има стълбище.

Телефонът на Джил звъни отново. Той е зад мен, вика Пол. Миризмата се засилва. На малката масичка до стълбището се въргалят три предмета. Протрит портфейл, връзка ключове и очила. Изведнъж всичко се прояснява.

Обръщам глава към Джил.

— Вдигни телефона.

Докато той бърка в джоба си, аз изтичвам нагоре по стъпалата.

— Кати… — долита отдолу гласът му.

Всичко е обгърнато в сенки, наложени една върху друга. Стълбището изглежда начупено като мрак, гледан през призма. Джил повишава глас.

— Какво? Господи…

После той хуква нагоре, блъска ме, крещи да побързам, казва ми онова, което вече знам.

— Тафт не е в полицейския участък. Пуснали са го преди повече от час.

Стигаме до площадката точно навреме, за да чуем крясъка на Пол.

Джил ме тласка напред, по посока на звука. Обзема ме мъчителното чувство, че сме закъснели, че най-страшното вече е станало. Джил ме изпреварва, изтичва по коридора надясно. Усещането ми за реалност се накъсва на отделни мигове между инстинктивните действия. Краката ми се движат. Времето тече все по-бавно; светът е превключил на долна предавка.

— О, боже — стене Пол. — Помогнете ми.

Стените на спалнята са огрени от лунни лъчи. Гласът на Пол идва от банята. Отново усещам неуместния мирис — мирис на фойерверки и капси от детски пистолет. По стените има кръв. Във ваната лежи нечие тяло. Пол е коленичил, привежда се през порцелановия ръб.

Тафт е мъртъв.

Джил отстъпва, залитайки, но аз не мога да откъсна очи от гледката. Тафт лежи по гръб, притиснат под тежестта на корема си. На гърдите му има огнестрелна рана, между очите още една и кръвта все още блика по челото му. Когато Пол протяга трепереща ръка, едва удържам нелепия импулс да се разсмея. Усещането идва и отминава. Чувствам се сънен, почти пиян.

Джил звъни на полицията.

— Спешен случай — казва той. — На Олдън стрийт. До Института.

Гласът му кънти в тишината. Пол прошепва номера на къщата и Джил го повтаря в слушалката.

— Побързайте.

Изведнъж Пол става от пода.

— Трябва да се махаме.

— Какво?

Започвам да се опомням. Слагам ръка върху рамото на Пол, но той се втурва в спалнята, оглежда навсякъде — под леглото, в гардероба, между книгите по рафтовете.

— Не е тук — казва той. После се обръща, стреснат от нова мисъл. — Картата! Къде ми е картата?

Джил ме поглежда, сякаш това е признак, че Пол губи разсъдък.

— В касата — казва той и хваща Пол за ръката. — В „Бръшляна“. Където я оставихме.

Но Пол дръпва ръка и тръгва към стълбището. В далечината се раздава вой на сирени.

— Не можем да си тръгнем — викам след него аз.

Джил ме поглежда, но тръгва след Пол. Сирените наближават — все още са на няколко пресечки от нас, но се засилват. Хълмовете зад прозорците са придобили метален цвят. Нейде в църквата посрещат Великден.

— Аз излъгах полицаите за Винсънт — извиква Пол. — Не бива да съм тук, когато го открият.

Изскачам през вратата подир тях и газя през снега към сааба. Джил включва двигателя, задавя го и колата надава такъв рев, че прозорците в съседната къща светват. Той превключва на първа и опитва отново. Колелата захапват асфалта и саабът потегля. Точно когато завиваме по първата пресечка, в отсрещния край на улицата се появява полицейска кола. Гледаме я как спира пред къщата на Тафт.

— Къде отиваме? — пита Джил и се озърта към огледалото.

— В „Бръшляна“ — казва Пол.