Криптата на флорентинеца

5.

Пол, Джил и аз вървим от „Холдър“ на юг, към центъра на градчето. На изток високите, тесни прозорци на библиотеката „Файърстоун“ хвърлят по снега ивици огнена светлина. Нощем сградата прилича на древна пещ, чиито дебели каменни стени предпазват света от жаравата на учението. Веднъж сънувах, че посещавам посред нощ „Файърстоун“ и я заварвам пълна с насекоми — хиляди книжни червеи с миниатюрни очила и нощни шапчици, хранещи се като по магия чрез четене на книги. Те пълзяха от страница на страница, пътешестваха по думите и докато напрежението растеше, влюбените се целуваха и злодеите стигаха до заслужения си край, опашките на червеите започваха да светят все по-силно, докато накрая цялата библиотека се превърна в нещо като църква, изпълнена със ситни пламъчета, бавно пълзящи от ляво на дясно.

— Бил ме чака вътре — казва Пол и рязко спира.

— Искаш ли да дойдем с теб? — пита Джил.

Пол поклаща глава.

— Няма смисъл.

Но гласът му издайнически потрепва.

— Ще дойда — казвам аз.

— Аз ще ви чакам в стаята — казва Джил. — Ще се върнете ли за лекцията на Тафт в девет?

— Да — кимва Пол. — Разбира се.

Джил ни махва с ръка и се обръща. Ние с Пол продължаваме по пътеката към „Файърстоун“.

Щом оставаме сами, осъзнавам, че и двамата не знаем какво да кажем. От дни насам не сме разговаряли истински. Като братя, които взаимно не харесват съпругите си, не можем да говорим дори за дреболии, без да засегнем главната разлика помежду ни — той смята, че аз съм се отказал от „Хипнеротомахия“, за да бъда с Кати; аз пък смятам, че той дори няма представа от колко много неща се е отказал заради една книга.

— Какво иска Бил? — питам аз, когато наближаваме главния вход.

— Не знам. Не ми каза.

— Къде ще се срещнем с него?

— В залата за редки издания.

Там се пази и екземплярът на „Хипнеротомахия“.

— Мисля, че е открил нещо важно.

— Какво например?

— Не знам. — Пол се запъва, сякаш търси най-точните думи. — Но книгата е дори нещо повече, отколкото си мислехме. Сигурен съм. Двамата с Бил имаме чувството, че сме на прага на голямо откритие.

От седмици не съм виждал Бил Стийн. Затънал в шестата година на безкрайна програма за следдипломна квалификация, той постепенно сглобява дисертация за технологията на ренесансовия печат. Мършав и кокалест, той имаше за цел да стане професионален библиотекар, докато не го обзеха по-големи амбиции; академична стипендия, преподавателско място, издигане — всички маниакални цели, идващи неминуемо, когато човек първо иска да служи на книгите, а после решава, че книгите трябва да служат на него. Всеки път, когато го видя извън „Файърстоун“, той прилича на заблуден призрак — същинска торба с кости с воднистосини очи и странна къдрава рижа коса, издаваща, че е наполовина евреин, наполовина ирландец. Мирише на библиотечна плесен, на книги, които всички останали са забравили, и след разговор с него понякога сънувам кошмари как Чикагският университет ще бъде изпълнен с безброй копия на Бил Стийн, вкопчени в писмените си работи с онова механично упорство, на което никога не съм бил способен, и чиито безцветни очи гледат право през мен.

Пол е на друго мнение. Той казва, че колкото и да е впечатляващ, Бил има един интелектуален недостатък: липсата на жизнена искра. Стийн пълзи през библиотеката като паяк по таван, поглъща мъртви книги и тъче от тях фина нишка. Но каквото и да сътвори, то винаги е механично, лишено от вдъхновение, подчинено на сляпа симетрия, която той не може да промени.

— Насам ли? — питам аз.

Пол ме повежда по коридора. Залата за редки издания е закътана в единия ъгъл на „Файърстоун“ и лесно можеш да я подминеш, без да забележиш. Вътре, където най-младите книги са поне на два-три века, мащабите на времето стават относителни. Участниците в литературните семинари биват довеждани тук като деца на екскурзия — след като придружителите им конфискуват моливите и писалките, и проверят дали са с чисти ръце. От време на време се чува как библиотекарите гълчат разни професори да гледат, без да пипат. Стари академици идват тук, за да се почувстват отново млади.

— Би трябвало да е затворено — казва Пол, поглеждайки дигиталния си часовник. — Сигурно Бил е уговорил мисис Локхарт да не заключва.

Сега сме в света на Стийн. Забравената дори от времето библиотекарка мисис Локхарт вероятно на младини е кърпила чорапи заедно с жената на Гутенберг. Има гладка, бяла кожа, опъната върху крехка фигура, създадена сякаш специално, за да се рее между библиотечните рафтове. През по-голямата част от работния ден човек може да я завари как си бъбри на мъртви езици с книгите наоколо, досущ като майстор на чучела, разговарящ с творенията си. Минаваме покрай нея, без да я погледнем в очите, и се разписваме в регистъра с химикалка, вързана с верижка за бюрото й.

— Тук е — казва тя на Пол, когото познава. Към мен отправя само презрително сумтене.

През тясното свързващо помещение стигаме пред врата, която никога не съм отварял. Пол се приближава, почуква два пъти и чака да чуе звук.

— Мисис Локхарт? — долита отвътре висок, писклив глас.

— Аз съм — казва Пол.

От другата страна щраква ключалка и вратата бавно се отваря. Бил Стийн изниква пред нас, почти с една педя по-висок както от Пол, така и от мен. Първото, което забелязвам, е колко кървясали са воднистите му очи. А първото, което забелязват те — това съм аз.

— Том е дошъл с теб — казва Стийн, като се чеше по физиономията. — Добре. Бива. Не възразявам.

Бил използва всички отсенки на очевидното, сякаш е изчезнал някакъв филтър между ума и устата му. Първото впечатление обаче е заблуждаващо. След няколко минути банален разговор човек почва да забелязва проблясъци на блестящ ум.

— Лош ден беше — казва той, докато ни въвежда вътре. — Лоша седмица. Нищо де. Аз съм добре.

— Защо не можехме да разговаряме по телефона? — пита Пол.

Стийн отваря уста, но не отговаря. Заема се да чопли нещо между предните си зъби. Разкопчава якето си, после пак се обръща към Пол.

— Ровил ли се е някой из книгите ти? — пита той.

— Какво?

— Защото някой е ровил из моите.

— Бил, случват се такива неща.

— Моята статия за Уилям Какстън? Моят микрофилм за Алдус?

— Какстън е видна фигура — казва Пол.

Никога през живота си не съм чувал за Уилям Какстън.

— Дори и статията за него от 1877 година ли? — възразява Бил. — Тя е само в приложението към „Форестал“. Ами „Писмата на света Катерина“ от Алдус… — Той се обръща към мен. — Погрешно се смята, че там за пръв път е използван курсив. — Пак се завърта към Пол. — Ако не броим мен и теб, микрофилмът е ползван за последен път през седемдесетте. Някой го е резервирал вчера. Не ти ли се случва нещо подобно?

Пол се навъсва.

— Попита ли в отдел „Заявки“?

— Какви ти „Заявки“? Разговарях лично с Рода Картър. Нищо не знаят.

Рода Картър, главен библиотекар на „Файърстоун“. По-нагоре няма накъде.

— Не знам — казва Пол, като се мъчи да успокои развълнувания Бил. — Сигурно няма нищо сериозно. На твое място не бих се тревожил.

— Аз също. Не се тревожа. Но има и още нещо. — Бил минава в другия край на стаята, където пространството между стената и масата изглежда твърде тясно дори за него. Той обаче минава беззвучно и потупва джоба на старото си кожено яке. — Някакви странни обаждания. Отговарям… щрак. Отговарям… щрак. Първо в апартамента, сега и в кабинета ми. — Той поклаща глава. — Няма значение. Сега на въпроса. Открих нещо. — Той се озърта нервно към Пол. — Може би е каквото ти трябва, може би не. Не знам. Но мисля, че ще ти помогне да приключиш.

Бил измъква изпод якето си нещо с размерите на тухла, омотано в няколко слоя платно. Внимателно слага предмета на масата и започва да го развива. И друг път съм забелязал тази негова странна особеност — ръцете му са спокойни само когато държи книга. Същото се случва и сега: докато развива платното, движенията му стават все по-уверени. Изпод дебелата опаковка изниква протрито старинно томче, не повече от стотина страници. От него се разнася странен дъх на саламура.

— От кой отдел е? — питам аз, тъй като не виждам заглавие на гръбчето.

— Не е от отдел — отговаря Бил. — Ню Йорк. Антикварна книжарница. Аз го намерих.

Пол мълчи. Бавно протяга ръка към книгата. Кожената подвързия е груба и напукана, съшита с тънко ремъче. Страниците са изрязани на ръка. Може би е от времето на колонизацията. Книга, съхранявана от някой отдавнашен заселник.

— Трябва да е на стотина години — казвам аз, тъй като Стийн не предлага подробности. — Сто и петдесет може би.

По лицето на Стийн се мярва раздразнение, сякаш невъзпитано куче току-що му е опикало килима.

— Грешка — казва той. — Грешка. — Осъзнавам, че аз съм въпросното куче. — Петстотин години.

Отново насочвам поглед към книгата.

— От Генуа — продължава Бил, гледайки Пол. — Помириши я.

Пол пак мълчи. Вади от джоба си неподострен молив, обръща го и лекичко повдига корицата, използвайки меката гумичка в края. Бил е отбелязал една страница с копринена панделка.

— Внимавай — казва Стийн и разперва длани над книгата. Ноктите му са изгризани до живо месо. — Да не оставиш петна. Взел съм я назаем. — Той се поколебава. — Ще трябва да я върна, когато свърша.

— Къде я намери? — пита Пол.

— Книжарница „Аргоси“ — обяснява Бил. — В Ню Йорк. Това ти трябваше, нали? Можем да приключим сега.

Пол сякаш не забелязва как се променят местоименията в репликите на Стийн.

— Какво представлява? — питам аз малко по-настоятелно.

— Дневник на началника на пристанище Генуа — казва Пол. Гласът му е тих, очите му следят шрифта на всяка страница.

Аз съм поразен.

— Дневникът на Ричард Къри?

Пол кимва. Преди трийсет години Къри работел над древен генуезки ръкопис, за който твърдял, че представлява ключът на „Хипнеротомахия“. Скоро след като казал на Тафт за книгата, тя била открадната от апартамента му. Къри настоявал, че кражбата е дело на Тафт. Каквато и да е истината, ние с Пол бяхме приели от самото начало, че книгата е безвъзвратно загубена. Вършехме си работата без нея. Сега, когато Пол се бори да приключи дипломната си работа, дневникът може да се окаже безценен.

— Ричард ми каза, че вътре се споменавало името на Франческо Колона — обяснява Пол. — Франческо чакал някакъв кораб да влезе в пристанището. Чиновникът водел всекидневни записки за него и хората му. Къде са отседнали, какво вършат и тъй нататък.

— Вземи книгата за един ден — прекъсва го Бил. Той става и тръгва към вратата. — Ако ти трябва, направи копие. Ръкописно копие. Всичко необходимо, за да приключиш работата. Но трябва да ми я върнеш.

Пол се откъсва от текста.

— Отиваш ли някъде?

— Налага се.

— Ще те видим ли на лекцията на Винсънт?

— Лекция? — Стийн спира. — Не, не мога.

Като го гледам колко е нервен, и мен започва да ме стяга шапката.

— Ще си бъда в кабинета — продължава той и омотава около врата си дълъг червен шал. — Не забравяй, трябва да ми я върнеш.

— Дадено — отговаря Пол и придърпва вързопчето по-близо до себе си. — Ще я прегледам тази нощ. И ще си водя записки.

— Само не казвай на Винсънт — добавя Стийн и дръпва ципа на якето си. — Между нас да си остане.

— Утре ще ти я върна — обещава Пол. — Имам краен срок до полунощ.

— Значи утре — казва Стийн, после замята шала зад гърба си и се изнизва навън.

Както винаги, излизането му е рязко и драматично. С няколко широки крачки прекосява преддверието, където властва мисис Локхарт, и изчезва от поглед. Старата библиотекарка е положила съсухрена длан върху оръфан том на Виктор Юго, сякаш гали шията на отколешен приятел.

— Мисис Локхарт — долита отнейде заглъхващият глас на Бил. — Довиждане.

— Наистина ли е дневникът? — питам аз веднага след излизането на Стийн.

— Само слушай — отвръща Пол.

Той отново забива поглед в малката книжка и започва да чете на глас. Отначало преводът върви колебливо. Пол се бори с лигурийския диалект — езика на Колумбова Генуа — с примес на френски думи. Но постепенно ритъмът става по-равномерен.

— Силно вълнение снощи. Един кораб… разбит на брега. Изхвърлени акули на пясъка, една от тях много голяма. Френските моряци обикалят бардаците. Мавритански… корсар… забелязан в близки води.

Той прелиства няколко страници, четейки напосоки.

— Чудесен ден. Мария се възстановява. Лекарят казва, че урината й изглеждала по-добре. Проклет скъпчия! Билкарят… казва, че би я лекувал два пъти по-евтино. И двойно по-бързо! — Пол млъква за миг и се взира в страницата. — Прилеповият тор — продължава той — лекува всичко.

— Какво общо има това с „Хипнеротомахия“? — прекъсвам го аз.

Но той продължава да прелиства.

— Снощи един венециански капитан пи прекалено много и взе да се хвали. Нашата слабост при Форново. Старото поражение в Портофино. Мъжете го отмъкнаха в… корабостроителницата… и го провесиха на една мачта. Тази сутрин още виси там.

Преди да повторя въпроса си, очите на Пол се разширяват.

— Снощи пак дойде същият човек от Рим — чете той. — Облечен по-богато и от херцог. Никой не знае по каква работа идва. Защо е дошъл? Питам другите. Онези, които знаят нещо, не искат да говорят. Носи се слух, че щял да дойде негов кораб. Бил дошъл да се погрижи за безопасното му пристигане.

Аз се привеждам напред. Пол прелиства и продължава да чете.

— Какво може да е толкова важно, та подобен човек да идва лично да се погрижи? Какъв товар? Жени, казва пияницата Барбо. Турски робини, цял харем. Но аз съм виждал онзи мъж, наричан от слугите си маестро Колона, а от приятелите си брат Колона: той е благородник. Виждал съм и какво има в очите му. Не желание. Страх. Той прилича на вълк, който е видял тигър.

Пол млъква и се вглежда в думите. Къри неведнъж му е повтарял последната фраза. Дори и аз я разпознавам. Вълк, който е видял тигър.

Грубата кожена корица се затваря между дланите на Пол. Из въздуха се носи солен мирис.

— Момчета — долита откъм преддверието безплътен глас. — Времето ви изтече.

— Идваме, мисис Локхарт.

Пол бързо се захваща да омотае книгата отново в платното.

— А сега какво? — питам аз.

— Трябва да покажем това на Ричард — казва той и пъхва вързопчето под ризата, взета назаем от Кати.

— Тази вечер ли?

Докато излизаме, мисис Локхарт промърморва нещо, но не вдига глава.

— Ричард трябва да знае, че Бил е открил дневника — казва Пол и поглежда часовника си.

— Къде е той?

— В музея. Тази вечер има сбирка на музейните попечители.

Колебая се. Мислех, че Ричард Къри е в града да отпразнува завършването на дипломната работа на Пол.

— Утре ще празнуваме — казва той, досещайки се по изражението ми.

Дневникът се подава изпод ризата му — черно кожено ъгълче, омотано в платно. Нейде отгоре долита кънтящ глас, почти като зловещ кикот:

— Weh! Steck ich in dem Kerker noch? Verfluchtes dumpfes Mauerloch, Wo selbst das liebe Himmelslicht Trub durch gemalte Scheiben bricht!

— Гьоте — пояснява Пол. — Тя винаги приключва деня с „Фауст“. — Задържайки вратата на излизане, той подвиква: — Лека нощ, мисис Локхарт!

Гласът й ни догонва откъм вътрешността на библиотеката:

— Да. Лека нощ.