Криптата на флорентинеца

29.

Времето, този велик лечител, ни заряза и си изми ръцете. Още преди да изпишат Чарли от болницата, вече бяхме вчерашна новина. Колегите ни гледаха тъй, сякаш не сме си на мястото — неясни спомени, обгърнати от ореола на някогашна значимост.

След седмица облакът на насилие над Принстън се разсея. Студентите отново започнаха да се разхождат по тъмно — отначало на групи, после сами. Не можех да спя и посред нощ ходех до денонощния магазин само за да видя човешки лица. Ричард Къри още бе жив в разговорите. Пол също. Но постепенно техните имена отстъпиха място на разговори за изпити, спорт и обичайните пролетни теми: кой е спал с научната си ръководителка, как ще завърши нашумелият телевизионен сериал… Дори и заглавията, които четях, докато чаках на опашка пред касата, за да не се чувствам сам, докато всички останали са с приятели, подсказваха, че светът се върти и без нас. На седемнайсетия ден след Великден най-важната новина беше, че е отхвърлен проектът за подземен паркинг. Само ниско на втора страница се споменаваше, че един богат бивш възпитаник на Принстън е дарил два милиона за възстановяването на „Бръшляна“.

На петия ден Чарли излезе от болницата, но още две седмици трябваше да ходи на рехабилитация. Лекарите му препоръчаха да си направи пластична операция на белезите по гърдите, но Чарли отказа. Посещавах го в медицинския център всеки ден с едно-единствено изключение. Чарли ми заръчваше да му нося чипс, учебници, резултати от бейзболните мачове. Винаги ми намираше повод да се върна.

Неведнъж ми показваше белезите от изгаряния. Отначало мислех, че иска да докаже нещо на себе си, че не се чувства обезобразен, че е по-силен от сполетялата го беда. По-късно усетих, че е точно обратното. Искаше да знам, че е бил променен от преживяното. Сякаш се боеше, че е престанал да бъде част от моя живот и живота на Джил в мига, когато се втурна по тунела след Пол. Ние се справяхме без него, сами си ближехме раните. Той знаеше, че започваме да се чувстваме чужденци в собствената си кожа, и искаше да ни покаже, че е в същото положение, че все още се печем на един огън.

Изненадах се, че Джил го посещаваше също толкова често. Рядко се засичахме и всеки път ни ставаше неудобно. Двамата изпитваха вина, която ставаше по-силна, когато се виждаха. Колкото и нелепо да звучи, Чарли смяташе за предателство това, че не е бил с нас в „Бръшляна“. Понякога дори си мислеше, че кръвта на Пол е по неговите ръце, приемаше я като наказание за слабостта си. Джил пък смяташе, че ни е изоставил много по-рано, но по начин, който трудно се обяснява. И му ставаше още по-зле, като виждаше угризенията на Чарли, който бе сторил толкова много.

Една вечер, преди да си легне, Джил ми се извини. Каза, че му се иска да бе постъпил другояче. Че сме заслужавали много повече. От онази вечер нататък нито веднъж не го заварих да гледа стари филми. Обядваше и вечеряше в ресторанти, все по-далече и по-далече от студентското градче. Редовно го канех в клуба си, но той все намираше претекст да откаже. Едва на четвъртия или петия отказ разбрах, че не е заради компанията, а защото на идване щеше да види „Бръшляна“. Когато Чарли излезе от болницата, с него бяхме заедно всеки ден — на закуска, обяд и вечеря. Джил все по-често се хранеше сам.

Постепенно престанаха да ни обръщат внимание. Когато на хората им омръзна да слушат за нас, отначало се чувствахме като парии, после като призраци сред всеобщата забрава. Заупокойната служба за Пол се проведе в катедралата, но със същия успех можеше да е и в някоя малка аудитория — толкова скромно беше присъствието. Преподавателите бяха едва ли не повече от студентите, а и самите студенти идваха най-вече от съчувствие към Чарли и Джил. Единственият представител на преподавателското тяло, който ме заговори след церемонията, беше професор Ларок — жената, насочила Пол към Тафт. А и тя се интересуваше не толкова от Пол, колкото от неговите открития за „Хипнеротомахия“. Не й казах нищо и занапред твърдо мълчах, щом станеше дума за „Хипнеротомахия“. Мислех си, че това е най-малкото, което мога да сторя — да не давам на чужди хора тайната, която Пол тъй отчаяно се бореше да запази за приятелите си.

Една седмица след новината за подземния паркинг имаше нов кратък прилив на интерес, когато се разчу, че Ричард Къри е разпродал цялото си имущество, преди да потегли от Ню Йорк за Принстън. Вложил парите в частен инвестиционен фонд заедно с останалата собственост от картинната си галерия. Когато банките отказаха да разкрият условията на влога, „Бръшляна“ предяви претенции към парите като компенсация за претърпените щети. Искът отпадна едва след като клубните членове решиха, че не искат нито един камък в новата сграда да бъде платен с парите на Къри. Междувременно изскочи новината, че Ричард Къри е оставил всичките си пари на някаква тайнствена личност и някои вестници дори намекнаха онова, в което вярвах открай време — че парите са били за Пол.

Но тъй като не знаеше за дипломната работа, широката общественост не проумя намеренията на Къри, затова задълба в дружбата му с Тафт, докато накрая двамата се превърнаха в пародия, в обяснение за злото, което всъщност не беше никакво обяснение. Къщата на Тафт запустя. Новопостъпилите в Института отказваха да живеят там, а градските хлапета ходеха вечер да я замерят с камъни.

Единствената полза от новата обстановка на фантастични теории и сензационни заглавия бе, че скоро стана невъзможно дори да се намекне за някаква вина на нас двамата с Чарли. Не бяхме достатъчно колоритни фигури, за да играем някаква роля в загадъчните събития, докато местните вестници пълнеха страниците си със снимки на злодея Тафт и безумния убиец Къри. Полицията и университетските власти единодушно заявиха, че няма да предприемат мерки срещу нас, и навярно родителите ни се зарадваха, че ще се дипломираме без проблеми. Джил не се трогна особено — тия неща не го вълнуваха — а и аз не заподскачах от радост.

И все пак си мисля, че това донякъде облекчи Чарли. Сянката на станалото тегнеше все повече над живота му. Джил го наричаше мания за преследване — очакване бедата да дебне зад всеки ъгъл — но според мен Чарли просто бе повярвал, че е можел да спаси Пол. Така или иначе, тепърва щеше да си плати за провала — ако не в Принстън, то в някой бъдещ ден. Не от преследване се боеше Чарли, а от присъда.

Единствените проблясъци на радост през последните ми дни в колежа идваха от Кати. Отначало, докато Чарли още лежеше в болницата, тя носеше храна на нас двамата с Джил. След пожара заедно с още няколко момичета от „Бръшляна“ бяха почнали да си готвят заедно и тъй като се боеше, че не се храним, тя винаги готвеше за трима. По-късно взе да ме извежда на разходки. Твърдеше, че слънцето има целебни свойства, че в космическите лъчи имало следи от литий, но можеш да ги уловиш само на разсъмване. Дори правеше снимки, сякаш смяташе, че си струва да запомним онези дни. Фотографската й душа твърдо вярваше, че с подходящо осветление всичко може да се оправи.

Без „Бръшляна“ Кати се приближи още повече до онова, което исках да бъде, и престана да ми напомня за странната, неразбираема страна от характера на Джил. Винаги беше бодра и весела, с разпусната коса. Вечерта преди дипломирането отидохме на кино, после тя ме покани в стаята си, уж за да се сбогувам с нейните съквартирантки. Знаех, че има нещо друго предвид, но отказах. В стаята щеше да има твърде много снимки на стабилните неща в нейния живот — родители, близки, приятели, кучето до леглото й в Ню Хампшър. Една последна нощ в стая, изпълнена с нейните вечни звезди, само щеше да ми напомни колко нестабилен и мимолетен е моят собствен живот.

Няколко седмици чакахме да приключи разследването на пожара в „Бръшляна“. Най-сетне в един петъчен ден, точно преди края на учебната година, местните власти обявиха, че Ричард Къри „както описват очевидците, е предизвикал пожар в клуб «Бръшляна», довел до смъртта на двама души в сградата“. В подкрепа на тезата демонстрираха две овъглени парчета от човешка челюст, съвпадащи със зъболекарския картон на Къри. Газовата експлозия не бе пощадила почти нищо друго.

Следствието обаче остана открито и не спомена нищо конкретно за Пол. Знаех защо. Само три дни след експлозията един детектив призна на Джил, че все още се надяват Пол да е оцелял: намерили съвсем малко останки и доколкото можели да се идентифицират, всичките били от Къри. През следващите дни чакахме с надежда завръщането на Пол. Но когато той не се завърна, не изскочи от гората след период на забрава, детективите сякаш разбраха, че е по-добре да си мълчат, отколкото да ни залъгват с фалшиви надежди.

Денят на дипломирането дойде топъл, зелен и безветрен, сякаш изобщо не е имало мразовит Великден. Из въздуха дори пърхаше пеперуда, докато аз седях в двора пред Насау Хол сред тълпа от колеги с академични роби, чакащи да получат дипломите си. Представях си как горе в кулата безмълвно бие камбана без език — Пол празнува нашето щастие нейде отвъд гънките на света.

В този светъл ден навсякъде имаше призраци. Жени с вечерни рокли от бала на „Бръшляна“ танцуваха из небето като рождественски ангели, възвестяващи новия сезон. Голи олимпийци търчаха из дворовете, без да се срамуват от голотата си, като призраци на отминалия сезон. Приветственото слово беше на латински, изпълнено с неразбираеми шеги, и за момент си представих, че от трибуната ни поздравява Тафт, зад него стои Франческо Колона, а зад тях двамата тълпа мъдри философи се готви да запее като група пияни апостоли.

След церемонията тримата се върнахме в стаята за последен път. Чарли заминаваше за Филаделфия. През лятото щеше да работи като санитар, а наесен постъпваше в медицински институт. След дълги колебания беше избрал Пенсилванския университет. Искаше да е по-близо до родителите си. Джил забързано събираше разните дреболии от стаята си. Призна, че тази вечер заминавал от Ню Йорк за Европа. Щял да посети Италия и други места. Трябвало му време, за да се опомни.

След като Джил си тръгна, ние с Чарли проверихме пощенската кутия. Намерихме четири малки плика с еднакви размери. Вътре имаше бланки с въпросника за регистъра на випускниците. Прибрах моята и тази на Пол, защото осъзнах, че още не са го отписали. За момент се запитах дали не са му издали и диплома, която сега лежи някъде непотърсена. Но на плика за Джил името беше задраскано и заместено на ръка с моето. Отворих го. Въпросникът беше попълнен, имаше и адрес на хотел някъде в Италия.

На раздяла прегърнах Чарли. Една седмица по-късно той ми позвъни у дома да пита дали смятам да посетя сбирката на випуска догодина. Само Чарли може да си измисли такъв предлог за телефонно обаждане. Разговаряхме няколко часа. Накрая той помоли да му дам адреса на Джил в Италия. Каза, че намерил пощенска картичка, която много щяла да му хареса, дори се опита да ми я опише. Разбрах, че Джил не му е оставил адрес. Така и не бяха успели да се сдобрят окончателно.

Не посетих Италия — нито през онова лято, нито по-късно. През следващите четири години с Джил се срещнахме на три пъти, все на сбирки на випуска. Все по-малко имахме да си кажем. Фактите от живота се превръщаха в изящен и безсмислен брътвеж. В крайна сметка той се върна в Манхатън; стана банкер като баща си. За разлика от мен, годините му се отразиха добре. На двайсет и шест обяви годежа си с красива жена, една година по-млада от нас, която ми приличаше на звезда от стар филм. Когато ги видях заедно, вече не можех да отрека, че животът на Джил е влязъл в релсите.

С Чарли обаче не се забравихме. Откровено казано, той не ме пусна да се отдръпна. Заслужил е званието на най-трудолюбив мой приятел и отказва да забрави старата дружба само заради растящите разстояния и гаснещите спомени. През първата година в медицинския институт се ожени и момичето удивително прилича на майка му. На нея кръстиха и първото си дете, момиченце. Второто беше момче. Нарекоха го на мое име. Като заклет ерген мога да оценя Чарли напълно безпристрастно, без да се боя как изглеждам в сравнение с него. Не намирам други думи, освен да кажа, че като баща е дори по-добър, отколкото като приятел. В грижите, които полага за децата си, усещам отзвук от неговата вродена всеотдайност, необятната енергия, огромната благодарност за живота, която винаги е проявявал в Принстън. Днес той е божи човек — детски лекар. Жена му казва, че в почивните дни понякога пак излиза с линейката. Надявам се някой ден Чарли Фрийман да застане пред Божия съд и да му обяснят, че е изкупил с лихвата всичките си прегрешения. Не съм срещал по-добър човек.

Трудно ми е да обясня какво стана с мен. След дипломирането се върнах в Кълъмбъс. Цяло лято останах у дома, само веднъж отскочих до Ню Хампшър. Дали защото разбираше по-добре от мен какво съм загубил, или защото се радваше, че Принстън вече е минало, майка ми отвори сърцето си. Разговаряхме, шегувахме се. Хранехме се заедно, само двамата. Излизахме на стария хълм, където някога се пързалях със сестрите си, и тя ми разказваше как е живяла. Възнамеряваше да отвори още една книжарница в Кливланд. Обясняваше ми как ще я обзаведе отвътре, как се кани да продаде къщата, след като вече никой няма да живее тук. Разбирах само най-важното — че вече е готова да продължи напред.

За мен обаче проблемът не бе да продължа напред. Трябваше да разбера. С годините всички други неясноти от живота ми се разсеяха — нещо, което не бе успял да постигне баща ми. Мога да си представя какво е мислил Ричард Къри на онзи Великден: че Пол е в неговото някогашно положение, че би било непоносимо неговият сирак да се превърне в нов Бил Стийн, Винсънт Тафт или дори Ричард Къри. Старият приятел на баща ми вярваше в чистия лист, в празния чек с неограничено доверие; просто ни трябваше твърде много време, за да го разберем. Дори и Пол, в дните, докато все още се надявахме да е жив, ми даваше поводи да си мисля, че ни е изоставил, че е избягал по тунелите, за да не се завърне; деканът почти не му оставяше надежда да се дипломира, а аз не му давах надежда за Чикаго. Когато го бях попитал къде иска да бъде, той ми отговори откровено: в Рим с лопата. Но някога бях твърде малък, за да задавам на баща си такива въпроси, макар че той навярно щеше да отговори искрено.

Гледайки в миналото, предполагам, че единственият начин да обясня защо завърших английска литература, след като загубих вяра в книгите — защо имах такова чувство за необятни възможности при работата с книгата на Колона, след като отхвърлих обичта на баща ми към него — е да кажа, че търсех късчетата, оставени от моя баща, за да сглобя от тях истинския му облик. Защото, докато познавах Пол и работех заедно с него над „Хипнеротомахия“, отговорът винаги изглеждаше на една ръка разстояние. Защото докато бяхме заедно, винаги имаше надежда рано или късно да разбера.

Когато тази надежда отлетя, аз изпълних договора и станах анализатор на софтуер. Работата, която спечелих чрез гатанка. Приех я, защото се провалих с друга гатанка. Времето в Тексас минаваше неусетно. Летните жеги там не ми напомняха за нищо познато отпреди, затова останах. През последните две години на Кати в Принстън си пишехме почти всяка седмица. Започнах да чакам пощата, дори когато писмата постепенно взеха да идват все по-рядко. За последен път я видях, когато отскочих до Ню Йорк да отпразнувам двайсет и шестия си рожден ден. Към края дори Чарли би проумял, че времето е застанало между Кати и мен. Докато вървяхме през Проспект Парк под есенното слънце, близо до бруклинската галерия, където работеше Кати, аз почнах да разбирам, че всички неща, които обичахме някога, са останали в Принстън, а бъдещето не е успяло да ги замени с примамливи видения. Знаех, че през онзи ден Кати се надява да започне нещо ново, да поеме нов курс под нови звезди. Но възможността за възраждане, която тъй дълго държа баща ми над водата и съхрани неговата вяра в сина му, малко по малко бе породила у мен сянката на съмнението. След онзи ден аз окончателно изпаднах от живота на Кати. Не след дълго тя ми позвъни за последен път. Знаеше, че проблемът е откъм моята страна, че именно моите писма ставаха все по-кратки и по-редки. В гласа й звучеше неочаквана болка. Тя ми каза, че няма да я чуя отново, преди сам да разбера какво мисля за нас двамата. Накрая ми продиктува номера на друга галерия и заръча да се обадя, когато нещо се промени.

Нищо не се промени. Поне за мен. Новата книжарница на майка ми процъфтяваше и тя ме повика да поема старата в Кълъмбъс. Казах й, че вече съм пуснал корени в Тексас и ще ми е трудно да напусна. Сестрите ми идваха на гости, веднъж дойде и Чарли със семейството. На сбогуване всички ми даваха съвети как да се измъкна от блатото, как да загърбя това — каквото и да е то. Истината е, че просто гледах как нещата около мен се променят. Лицата стават по-млади с всяка година, но виждам по тях изписано едно и също, като току-що отпечатани банкноти с все същите стари картинки. Помня как някога в курса по икономика ни учеха, че ако му оставим достатъчно време, един-единствен долар може да купи всичко в света — сякаш търговията е вълшебна свещ, която никога не догаря. Но днес аз виждам във всяка сделка все същия долар. Не ми трябват стоките, които купувам. Понякога ми се виждат напълно излишни.

Пол издържа най-добре изпитанието на времето. Той винаги беше до мен, винаги на двайсет и две като вечния Дориан Грей. Мисля, че именно когато взе да пропада връзката ми с една преподавателка от Тексаския университет — едва сега разбирам, че тя ми напомняше едновременно за баща ми, майка ми и Кати — почнах да се обаждам на Чарли всяка седмица и все по-често да се сещам за Пол. Питам се дали не е бил прав да ни напусне точно така. Силен. Млад. А ние, също като Ричард Къри, страдаме от ударите на годините, от разочарованията на една многообещаваща младост. Сега ми се струва, че смъртта е единственото бягство от времето. Може би Пол знаеше, че ще изпревари всичко — миналото, настоящето и целия период помежду им. Дори и сега той сякаш ме води към най-важните изводи в моя живот. Все още го смятам за свой най-добър приятел.