Криптата на флорентинеца

11.

— Не успя ли да намериш Пол? — пита Чарли, когато го догонвам.

— Каза ми, че не иска помощ.

Но когато разказвам какво съм чул отвън, Чарли ме поглежда така, сякаш не е трябвало да пускам Пол. Някой спира до нас да поздрави Джил и Чарли се обръща към мен.

— Пол с Къри ли тръгна? — пита той.

Поклащам глава.

— Отиде при Бил Стийн.

— Идвате ли на коктейла, момчета? — подвиква Джил, усещайки, че всичко живо се изнизва. — Стига сме се правили на отшелници.

— Дадено — казвам аз и Джил се успокоява. Мислено вече е в стихията си — сред тълпата.

— Ще трябва да избягваме Джак Парлоу и Кели, те дрънкат само за бала — казва той, като се връща до нас. — Но иначе няма да е много зле.

Повежда ни надолу по стъпалата към бледосинкавия двор, където снегът вече е затрупал следите на Къри и Пол. Под шатрите гъмжи от студенти и аз почти веднага си спомням колко безнадеждна работа е да избягваш някого, щом си с Джил. Тръгваме през снега към шатрата до катедралата и незабавно околните почват да се лепят по него като мухи на мед.

Най-напред изниква блондинката от вратата.

— Тара, как си? — подхвърля любезно Джил, когато тя идва под платнения покрив. — Вълненията май ти дойдоха в повечко, а?

Чарли не проявява интерес към блондинката. За да избегне сблъсъка, той насочва вниманието си към масата, където на нагревателни плочи се топлят сребърни кани с пресен горещ шоколад.

— Тара — казва Джил, — нали познаваш Том?

Тя намира любезен начин да подскаже без думи, че не ме познава.

— А, да — весело подмята Джил. — Класови различия.

Трябват ми две-три секунди, за да осъзная, че има предвид разликата в специалностите и лекциите.

— Том, това е Тара Пиърсън от втори курс — продължава той, виждайки, че Чарли ни избягва. — Тара, това е моят добър приятел Том Съливан.

Положението става още по-неудобно. Щом Джил млъква, Тара го изчаква да ни обърне гръб и посочва към Чарли.

— Толкова съжалявам, че бях груба с вашия приятел. Нямах представа кои сте…

И тъй нататък, и тъй нататък. Доколкото разбирам, опитва се да докаже, че заслужаваме по-добро отношение, отколкото останалите нищожества, защото с Джил си мием зъбите на една мивка. Колкото по-дълго приказва, толкова повече се чудя как тъй още не е станала за смях и не са я прогонили от „Бръшляна“. Има легенда — вярна или не, това не знам — че второкурснички като Тара, които не могат да се похвалят с друго, освен с външност, понякога успяват да се вредят в клуба благодарение на специална процедура, наречена „юруш на третия етаж“. Поканват ги на тайния трети етаж на клуба и там им обясняват, че няма да бъдат приети без конкретна проява на жертвоготовност. Мога само да предполагам каква е същността на саможертвата, а Джил, естествено, отрича самото съществуване на процедурата. Но навярно тъкмо в това е магията на подобни митове — колкото повече остане недоизказано, толкова по-невъобразими стават.

Тара навярно се досеща какво си мисля или просто забелязва, че не я слушам, защото изръсва едно последно извинение и се отдалечава през снега. Прав ти път, мисля си аз, като гледам как се вмъква в друга шатра с развяна коса.

Забелязвам Кати. Уморена от разговори, тя стои край отсрещната шатра. Чашата горещ шоколад в ръката й още вдига пара, а фотоапаратът виси на врата й като талисман. След миг съобразявам за какво се оглежда. Преди няколко месеца бих заподозрял най-лошото — че търси неуловимия мъж на живота си, онзи, който да намира време за нея, когато аз прекарвам по цели нощи с „Хипнеротомахия“. Днес съм поумнял. Тя просто разглежда катедралата. Мрачното здание надвисва като канара над бяло море, същинска мечта за фотографа.

Има нещо странно в привличането — нещо, което едва започвам да опознавам. Когато срещнах Кати за пръв път, мислех си, че ако излезе на магистралата, всички шофьори ще ударят спирачки да я зяпат. Не всички се съгласиха с мен (Чарли например предпочита по-закръглени жени и харесва Кати не заради външния вид, а заради нейната решителност), но аз бях като ударен от гръм. Двамата полагахме взаимни усилия да се представим в най-добра светлина — с най-добрите си дрехи и маниери — докато стигнах до извода, че ако нещо ми придава ореол на тайнственост в очите й, то е, че съм с два курса над нея и дружа с председателя на нейния клуб. През онези дни хуквах изпотен под студения душ още щом си представех как я хващам за ръка или вдъхвам аромата на косата й. И двамата бяхме грабнали върховния трофей и прекарвахме дните си на пиедестал.

Разбира се, онези ранни дни отминаха и аз я свалих на земята. Караме се, защото в моята стая е твърде топло, а тя спи на отворен прозорец; тя ме гълчи задето си взимам десерт допълнително — днес, казва, дори и мъжете си плащат за дребните грехове. Джил се шегува, че ме е опитомила, и за да смекчи впечатлението добавя, че съм див по природа. Всъщност аз съм създаден за семеен уют. Включвам термостата дори да ми е топло и ям десерт без да съм гладен, защото зад всеки строг упрек на Кати се спотайва намекът, че няма да търпи тия неща в бъдеще — с други думи, че ние двамата имаме бъдеще. Някогашните ми фантазии, подхранвани от електрическия потенциал между двама познати, вече са поотслабнали. Най-много я харесвам такава, каквато е сега на двора.

Очите й са напрегнати — признак за дълъг и тежък ден. Вятърът си играе с разпуснатата коса по раменете й. Стига ми просто да я гледам отдалече, да попивам нейния образ. Но когато прекрачвам напред и скъсявам разстоянието, тя ме забелязва и махва с ръка.

— Каква беше тая история на лекцията? — пита тя. — Кой е онзи тип?

— Ричард Къри.

— Къри? — Тя хваща ръката ми. Прехапва устна. — Пол добре ли е?

— Да, струва ми се.

За момент потъваме в мълчание и гледаме навалицата. Мъже предлагат горните си дрехи на твърде оскъдно облечени приятелки. Русата Тара е успяла да хване някого.

Кати махва с ръка към залата.

— Е, какво мислиш?

— За лекцията ли?

Тя кимва и започва да навива косата си на кок.

— Малко зловеща — казвам аз. Злият великан няма да получи комплименти от мен.

— Но по-интересна от обичайното — подхвърля тя и ми подава чашата с горещ шоколад. — Би ли подържал това?

Навива косата си на възел и го закрепва с две дълги фиби, които вади от джоба. Сръчността, с която оформя нещо, без да го вижда, ми напомня как майка ми връзваше вратовръзките на баща ми, застанала зад него.

Тя ме поглежда в лицето.

— Какво има?

— Нищо. Просто си мисля за Пол.

— Ще приключи ли навреме?

Крайният срок за дипломната работа. Дори и сега тя държи „Хипнеротомахия“ под око. Утре вечер ще се отърве от тази моя бивша любовница.

— Надявам се.

Ново мълчание, този път малко по-напрегнато. Докато се чудя как да сменя темата — да речем, с нещо за нейния рожден ден, за подаръка, който я чака в стаята — лошият късмет се стоварва изневиделица. Под формата на Чарли. След двайсетина кръгчета около масите с почерпки най-сетне е решил да дойде при нас.

— Закъснях — обявява той на Кати. — Ще ме въведеш ли в течение?

Чарли по принцип си е чудак, но най-странното в него е, че сред мъже се държи като безстрашен гладиатор, а пред жените губи и ума, и дума.

— В течение? — повтаря развеселено Кати.

Той лапва една петифура, после още една, оглеждайки за познати лица из тълпата.

— Е, нали знаеш. Как върви учението. Кой с кого ходи. Какво ще правиш догодина. Обичайното.

Кати се усмихва.

— Учението върви добре, Чарли. С Том още ходим заедно. А засега все още съм в подготвителен курс. И догодина пак ще съм тук.

— А — казва Чарли, защото вечно забравя нейната възраст. Хваща в огромните си шепи една курабийка и напрегнато търси подходяща тема за разговор между абсолвент и момиче от началния курс. — Подготвителната година е най-тежката — подема той, избирайки най-лошия вариант: съветите. — Две курсови работи. Задължителни дисциплини. И бягане на дълга дистанция с тоя приятел — посочва ме той с едната ръка, докато с другата продължава да се тъпче. — Не е лесно. — Плъзва език отвътре по бузата си, за да се наслади на вкуса, и същевременно разсъждава над нашето бъдеще. — Право да си кажа, не ти завиждам.

Той млъква и ни оставя да разсъждаваме над казаното. Понякога е невероятно ефикасен — само с двайсетина думи успя да влоши положението до немай-къде.

— Искаше ли ти се да можеш да потичаш тази вечер? — пита след малко Чарли.

Кати все още се надява на нормален разговор и го изчаква да обясни. Аз обаче не чакам — знам как работи умът му.

— Голата олимпиада — пояснява той, без да обръща внимание на отчаяните ми жестове. — Не ти ли се иска да беше там, долу?

Ударът е убийствен. Виждам го как идва, но съм безсилен да се защитя. За да покаже, че помни в кой курс е Кати, а може би и че живее в общежитие „Холдър“, Чарли пита приятелката ми дали е разстроена, че не може да се покаже гола пред цялото студентско градче. Вероятно смята за комплимент намека, че жена с нейните физически дадености умира от желание да ги демонстрира. Чарли сякаш изобщо не подозира безбройните неприятности, които могат да произлязат от неговия въпрос.

Лицето на Кати се обтяга — разчела е мисълта му от край до край.

— Защо? Трябва ли да ми се иска?

— Ами… не познавам много новаци, които биха пропуснали шанса — казва той. Ако се съди по дипломатичния тон, явно вече разбира, че е сгафил.

— Какъв шанс? — настоява Кати.

Опитвам се да му помогна, търсейки благоприлични синоними на „пиянство“ и „голотия“, но мислите ми са като ято подплашени гълъби. Подир тях остава само перушина и петна от нацвъкано.

— Например… шансът да се съблекат веднъж на четири години — мънка Чарли.

Кати бавно ни оглежда от глава до пети. Виждайки изпоцапаните в тунела дрехи на Чарли и моето облекло от дъното на гардероба, тя мигновено минава в атака.

— Е, значи сме наравно. Защото и аз не познавам много абсолвенти, които биха пропуснали шанса да се преоблекат веднъж на четири години.

Преборвам се с инстинктивното желание да пригладя гънките по ризата си.

Чарли усеща накъде духа вятърът и отново отскача до масата. Вече няма какво повече да съсипе.

— Знаеш ли, вие двамата сте големи чаровници — казва Кати.

Опитва се да говори весело, но не може да прикрие нотката на огорчение. Тъкмо посяга и разрошва косата ми в опит да разведри положението, когато пристига една млада жена от „Бръшляна“, хванала Джил под ръка. По виновната му физиономия разбирам, че това е тъкмо онази Кели, която ни предупреди да избягваме.

— Том, нали познаваш Кели Данър?

Преди да отрека, лицето на Кели се изкривява от ярост. Забелязала е нещо в отсрещния ъгъл на двора.

— Ах, тия тъпи боклуци! — изругава тя и захвърля картонената си чашка. — Знаех си, че ще опитат да спретнат някакъв номер.

Всички се обръщаме. Откъм клубовете се задава тълпа мъже с туники и тоги.

Чарли надава насърчителен рев и идва до нас, за да вижда по-добре.

— Кажи им да се махат — настоява Кели, но не е ясно към кого се обръща.

Групата сред снега постепенно се прояснява. Вече няма съмнение, че е точно това, от което се бои Кели — театрална щуротия. Върху всяка тога има надписи на два реда. Още не успявам да различа долния, но горният се състои само от две едри букви: ХТ.

ХТ е общоприетото съкращение на хан „Тигъра“, третия по възраст студентски клуб и единственото място в целия Принстън, където лудите командват лудницата. „Бръшляна“ рядко изглежда тъй уязвим, както в миговете, когато ХТ замисли нов майтап със своя по-стар и уважаван побратим. Сегашната вечер предлага идеална възможност за нещо подобно.

Из двора се разнасят откъслечни смехове, но се налага да присвия очи, за да разбера причината. Цялата група се е накичила с дълги бели бради и перуки. Студентите из претъпканите шатри около нас се боричкат за най-удобните наблюдателни места.

След кратко скупчване пришълците от ХТ се разтеглят в дълга редица. Сега най-сетне почвам да разчитам вторите редове от надписите. На гърдите на всеки има по една дума, по-точно име. Най-високият, застанал по средата, носи името на Исус. Отляво и отдясно са дванайсетте апостоли — по шестима от всяка страна.

Смехът и насърчителните възгласи се засилват.

Кели стиска зъби. По лицето на Джил не мога да разбера дали с усилие удържа усмивката си, за да не я обиди, или се преструва на развеселен, а всъщност не му е до смях.

Исус излиза пред редицата и вдига ръце за тишина. След като дворът стихва, той се връща в строя, дава команда и екипът му бързо се подрежда в хорова формация на три реда — прави, седнали и коленичили. Исус дирижира отстрани. Изважда камертон изпод дрехата си и дава тон. Седналите подхващат нотата. След тях коленичилите също запяват с една октава по-горе. Тъкмо изглежда, че двата реда вече остават без дъх, когато правите апостоли се включват с още една октава нагоре.

Впечатлена от старателната подготовка, публиката отново окуражава актьорите.

— Хубава тога! — провиква се някой в съседната шатра.

Исус извърта глава, строго повдига вежда към досадника и пак се заема с дирижирането. Най-сетне трикратно размахва палката, театрално отмята ръце, отново ги събира напред и над хора избухва песен. Мелодията на „Боен химн на Републиката“ оглася целия двор. Само че думите са съвсем различни.

Двама апостоли от първия ред стават и пристъпват напред. Единият развива свитък с надпис „Бръшляна“, другият — с надпис „Къщурката“. След като вирват носове един срещу друг и подскачат самодоволно около Исус, песента продължава.

Кели стиска юмруци тъй яростно, че кокалчетата й побеляват.

Дванайсетте апостоли отново се подреждат в редица с Христос по средата, сплитат ръце, размахват крака като танцьорки от френско вариете и подхващат заключителния куплет:

Тринайсетте мъже се обръщат и с отлично репетиран синхрон вдигат тогите си, за да разкрият послание, изписано върху задниците им — по една буква на бут:

Следва хаотична смес от диви овации, възторжени викове и яростно дюдюкане. Тринайсетимата тъкмо се готвят да си тръгнат, когато от другия край на двора долита силен пукот, последван от трясък на разбито стъкло.

Всички извръщат глави към шума. На най-горния етаж на сградата „Дикинсън“, където е историческият факултет, проблясва светлина, после отново гасне. Един от прозорците е строшен. В мрака зад него се мярва движение.

Един апостол от ХТ надава пиянски вик.

— Какво става? — питам аз. Присвивам очи и едва различавам човешки силует на прозореца.

— Не е смешно — изръмжава Кели на Юда, който се е приближил до нашата шатра.

Той сбръчква нос.

— Какво прави той? — пита Кели, сочейки прозореца.

Юда се замисля.

— Ще пикае. — Той избухва в пиянски смях, после повтаря: — Ще пикае през прозореца.

Кели се втурва към Исус.

— По дяволите, Дерек, какво става? — пита тя.

Фигурата горе пак се появява на прозореца, после изчезва. По залитащите движения се досещам, че човекът е пиян. За момент ми се струва, че опипва счупеното стъкло, сетне отстъпва назад.

— Мисля, че горе има и още някой — казва Чарли.

Изведнъж виждаме цялото тяло на човека. Този път е застанал с гръб към стъклото.

— Ще пикае — повтаря Юда.

Останалите апостоли надават фъфлещи крясъци: „Скачай! Скачай!“.

Кели свирепо се завърта към тях.

— Млъквайте, по дяволите! Вървете да го свалите!

Човекът отново изчезва от поглед.

— Не мисля, че е от ХТ — казва загрижено Чарли. — По-скоро е някой пиян от Голата олимпиада.

Но човекът беше облечен. Взирам се в мрака, опитвайки да различа нещо. Този път човекът остава навътре. До мен пийналите апостоли се кикотят.

— Скачай! — виква пак един от тях, но Дерек го блъска назад и му нарежда да млъкне.

— Пръждосвайте се оттук — заповядва Кели.

— Кротко, момиче — казва Дерек и започва да събира разпръснатата си трупа.

Джил гледа всичко това със същата непроницаема, леко усмихната физиономия, както и при пристигането на момчетата от „Тигъра“. Свежда очи към часовника си и казва:

— Е, май се повеселихме достатъч…

— Мамка му! — изревава Чарли.

Гласът му едва не заглушава ехото на втория трясък. Този път обаче чувам звука съвсем ясно. Това е изстрел.

Двамата с Джил извръщаме глави тъкмо навреме. Човекът изхвръква заднешком през стъклото и за част от секундата увисва във въздуха. Сетне тялото му глухо тупва в снега и ударът сякаш засмуква цялата суматоха и шумотевица из двора.

Светът замръзва.

Първото, което си спомням, е звукът от стъпките на Чарли, който тича към тялото сред снега. После след него се втурва цяла тълпа, хората заграждат мястото и вече не мога да видя нищо.

— О, боже — шепне Джил.

— Добре ли е? — вика някой в навалицата. Но не забелязвам раздвижване.

Най-сетне чувам гласа на Чарли:

— Някой да извика линейка! Кажете, че имаме човек в безсъзнание на двора до катедралата!

Джил изважда телефона от джоба си, но преди да набере номер, двама университетски полицаи пристигат на местопроизшествието. Единият си пробива път през тълпата. Другият почва да разпръсква зяпачите. За момент виждам как Чарли, коленичил до тялото, прави сърдечен масаж — съвършени движения като удари на бутало. Колко е странно изведнъж да го видя с какво се занимава нощем.

— Линейката е на път!

В далечината вият сирени.

Краката ми почват да треперят. Побиват ме тръпки, сякаш нещо мрачно и страшно прелита над нас.

Линейката пристига. Задните врати се разтварят, двама санитари изскачат отвътре и пристягат пострадалия върху носилка. Виждам ги на пресекулки заради непрестанно минаващите зяпачи. Когато вратите на линейката се затварят, най-сетне различавам къде е паднало тялото. Оголеният плочник изглежда някак нередно, като драскотина върху безупречната кожа на принцеса от детска книжка. Онова, което първоначално взимам за кал, е петното от удара. Черното всъщност се оказва червено — петна от кръв. Канцеларията горе тъне в мрак.

Линейката потегля; сирените бавно заглъхват и мигащите светлини изчезват, когато завива по Насау стрийт. Гледам отпечатъка в снега. Напомня онези отпечатъци, които обичат да правят децата, само че е много по-крив. Вятърът фучи и аз обгръщам раменете си с длани. Едва когато тълпата на двора започва да се разпръсва, осъзнавам, че Чарли го няма. Тръгнал е с линейката и вместо гласа му, който очаквах да чуя, наоколо тегне зловеща тишина.

Студентите бавно напускат двора, разговаряйки с приглушени гласове.

— Дано да е добре — казва Джил и слага ръка на рамото ми.

За момент имам чувството, че говори за Чарли.

— Да се прибираме — подканва той. — Ще те откарам.

Радвам се на топлината на ръката му, но стоя неподвижно и гледам. Пред мисления ми поглед човекът пада отново, за да се блъсне в земята. Действието се разпада на отделни парчета, чувам трясъка на строшено стъкло, после изстрела. Започва да ми призлява.

— Хайде — казва Джил. — Да се махаме оттук.

Вятърът се засилва и аз приемам предложението. Кати е изчезнала някъде в суматохата около линейката. Една нейна приятелка ми казва, че се върнала в общежитието със съквартирантките си. Решавам да й позвъня по-късно.

Джил лекичко слага ръка на гърба ми и ме побутва към сааба, който ни чака сред снега близо до входа на залата. С онзи негов безпогрешен инстинкт да избира най-доброто, той включва отоплението на умерено ниво, пуска стара балада на Франк Синатра, за да превърне вятъра в неприятен спомен, и подкарва през студентското градче с леко превишена скорост, за да ме увери, че стихиите са безсилни пред нас. Отзад снегът постепенно закрива всичко.

— Видя ли кой падна? — тихо пита той, след като сме потеглили.

— Нищо не видях.

— Нали не мислиш… — Джил не довършва и се привежда над волана.

— Какво?

— Дали да не се обадим на Пол? Да видим дали е добре.

Джил ми подава клетъчния си телефон, но няма обхват.

— Сигурен съм, че е добре — казвам аз.

Няколко минути търпим тишината в купето, опитвайки да прогоним тревожните мисли. Накрая Джил насочва разговора в друга посока.

— Разкажи ми за пътуването — казва той. Преди няколко дни бях отскочил до Кълъмбъс да отпразнувам завършването на дипломната си работа. — Как беше у дома?

Разговаряме на пресекулки, скачаме от тема на тема и се мъчим да забравим тревогата. Разказвам му последните новини за по-големите си сестри — едната е ветеринарка, другата учи финанси. Джил си спомня, че рожденият ден на майка ми наближава и пита за нея. Споделя, че въпреки всичките грижи около планирането на бала е успял да си напише дипломната работа в срок, докато ме нямаше. Постепенно почваме да се чудим дали Чарли е приет в медицинския институт и се питаме къде ще постъпи, защото на някои теми той мълчи скромно дори пред нас.

Караме на юг. Общежитията се извисяват от двете ни страни в мрачната нощ. Вестта за станалото край катедралата навярно е плъзнала из студентското градче, защото не виждаме пешеходци, а колите са паркирани до тротоара. Пътят до паркинга, на около осемстотин метра зад общежитието, ми се вижда толкова дълъг, колкото и бавното връщане пеш назад. От Пол няма и следа.