Криптата на флорентинеца

13.

Когато двамата с Джил се прибираме уморени след дългото вървене от паркинга до общежитието, всички коридори са пусти. Из цялата сграда царува безплътна тишина. Всичко живо е хукнало или на Голата олимпиада, или на великденските празненства.

Пускам телевизора да чуя има ли новини за станалото. Местната мрежа показва Голата олимпиада в последния бюлетин, след като са имали време да редактират материала. Тълпите из двора на „Холдър“ търчат насам-натам, окичени с благоприлични бели правоъгълничета, и просветват като рояк светулки в буркан.

Най-сетне говорителката отново се появява на екрана.

— Получихме нови сведения за водещата новина от тази вечер.

Джил изскача от спалнята си да слуша.

— По-рано тази вечер ви съобщихме, че е имало инцидент в Принстънския университет. Произшествието в Дикинсън Хол, което някои очевидци описват като студентска лудория с печален завършек, придоби трагичен обрат. Служители от Медицинския център потвърждават, че пострадалият, вероятно студент, е починал. В изявлението си шефът на местната полиция Даниел Стаут повтори, че продължава разследването на вероятността да става дума за умишлено престъпление. Междувременно университетската управа препоръчва на студентите да останат по стаите си или да излизат на групи, ако е наложително.

В студиото водещата поглежда госта си.

— Очевидно няма да е лесно, като се има предвид какво видяхме в двора на „Холдър“. — Тя отново се обръща към камерата и добавя: — По-късно ще продължим с нови подробности.

— Починал? — повтаря смаяно Джил. — Но аз си мислех, че Чарли…

Той не довършва.

— Студент — казвам аз.

След дълго мълчание Джил ме поглежда.

— Недей да си го мислиш, Том. Чарли щеше да ни позвъни.

Снимката, която купих за рождения ден на Кати, е подпряна до стената. Имам чувството, че ме гледа с мълчалив укор. Докато набирам служебния номер на Тафт, Джил се връща от стаята си с бутилка вино.

— Какво е това? — питам аз.

Телефонът в Института звъни и звъни. Никакъв отговор.

Джил пристъпва към импровизирания бар в ъгъла и вади отвътре две чаши и тирбушон.

— Трябва да се поотпусна.

Тафт не отговаря. Неохотно оставям слушалката. Тъкмо се каня да кажа на Джил колко ужасно се чувствам, когато вдигам очи към него и виждам, че той изглежда още по-зле.

— Какво има? — питам аз.

Той налива чашите догоре. Вдига едната към мен и отпива глътка.

— Пийни малко — казва той. — Хубаво е.

— Дадено — отвръщам аз и се чудя дали просто не си търси компания за пиенето. От мисълта за вино ми призлява.

Той чака, затова близвам от чашата. Бургундското щипе гърлото ми, но върху Джил има точно обратния ефект. Колкото повече се налива, толкова по-добре изглежда.

Отпивам пак. Снежинки кръжат в светлите кръгове под уличните лампи в далечината. Джил изпразва втора чаша.

— По-кротко, шефе — казвам аз, като се старая да звучи шеговито. — Нали не искаш утре да идеш на бала с махмурлук.

— Вярно — кимва той. — Утре в девет трябва да съм при доставчиците. Ако знаеха, че и на лекции не ходя толкова рано.

Думите прозвучават рязко и Джил сякаш се опомня. Взима дистанционното от пода и казва:

— Дай да видим дали има нещо друго.

В студентското градче работят три отделни телевизионни станции, но след като по нито една няма новини, Джил пуска филм.

— „Римска ваканция“ — казва той и сяда.

Измъченото му лице започва да се отпуска. Пак филм с Одри Хепбърн. Оставя бутилката настрани.

Филмът напредва и малко по малко Джил се отпуска. Въпреки тежките мисли, по някое време и аз почвам да се заглеждам в Одри. Просто не мога да откъсни очи от нея.

Постепенно очите на Джил се замъгляват. От виното, предполагам. Но когато разтърква чело и се втренчва в дланите си, разбирам, че има и още нещо. Може би си мисли ни Ана, която скъса с него, докато аз бях у дома. Чарли каза, че било виновно напрежението около дипломните работи и бала, но Джил не искаше да говори за това. Ана беше жива мъка за нас от самото начало; той почти никога не я водеше в общежитието, макар да чувах, че в „Бръшляна“ били неразделни. Тя бе първата от всичките му приятелки, която не можеше да ни разпознае по телефона, първата, която понякога забравяше името на Пол и никога не наминаваше да ни види, ако знаеше, че Джил го няма.

— Знаеш ли кой ми прилича малко на Одри Хепбърн? — изненадва ме Джил с неочакван въпрос.

— Кой? — питам, докато набирам отново номера на Тафт.

Този път той наистина ме изненадва.

— Кати.

— Защо се сети за нея?

— Не знам. Гледах ви тази вечер. Страхотна двойка сте.

Изрича го тъй, сякаш търси поне едно стабилно нещо в този несигурен свят. Иска ми се да му кажа, че ние с Кати също си имаме добри и лоши моменти, че не само той среща трудности във връзките си. Но моментът не е подходящ.

— Тя е твой тип, Том — продължава той. — Умна е. Изобщо не разбирам половината от приказките й.

Номерът отново не отговаря и аз оставям слушалката.

— Къде може да бъде?

— Ще се обади. — Джил въздъхва дълбоко, опитвайки да не мисли за най-лошото. — Откога сте с Кати?

— Идната сряда ще станат четири месеца.

Джил поклаща глава. Откакто съм с Кати, той е късал вече три пъти.

— Питаш ли се понякога дали е единствената?

За пръв път ми задават този въпрос.

— Да, понякога. Жалко, че не разполагаме с повече време. Тревожа се за догодина.

— Да я чуеш само как говори за теб. Все едно се познавате от хлапета.

— Как така?

— Веднъж я заварих в „Бръшляна“ да записва за теб баскетболен мач от телевизора на горния етаж. Каза, че го правела, защото с баща ти сте ходели заедно да гледате срещите между Мичиган и Охайо.

Никога не съм я молил за подобно нещо. Преди да се срещнем тя изобщо не гледаше баскетбол.

— Ти си щастливец — казва Джил.

Кимвам.

Разговаряме още малко за Кати, после Джил отново впива очи в Одри. Лицето му просветлява, но след малко усещам как предишните мисли се връщат. Пол. Ана. Балът. Не след дълго той посяга към бутилката. Тъкмо се каня да кажа, че му стига толкова, когато откъм коридора долита шум от тътрене на нозе. Външната врата се отваря и Чарли застава на прага под слабото коридорно осветление. Изглежда зле. По ръкавите му има кървави петна.

— Добре ли си? — пита Джил и скача на крака.

— Трябва да поговорим — казва Чарли с изтънял глас.

Джил спира звука на телевизора.

Чарли отива до хладилника и изважда шише вода. Изпива половината, после плисва малко в шепи и навлажнява лицето си. Очите му шарят насам-натам. Накрая сяда и казва:

— Човекът, който падна от Дикинсън, беше Бил Стийн.

— Господи — прошепва Джил.

Побиват ме тръпки.

— Не разбирам.

Но лицето на Чарли потвърждава, че ушите не ме лъжат.

— Той е бил в кабинета си в историческия факултет. Някой влязъл и го застрелял.

— Кой?

— Не знаят.

— Как тъй не знаят?

Миг тишина. Погледът на Чарли се избистря и пада върху мен.

— Какво беше онова съобщение по пейджъра? Какво искаше Бил Стийн от Пол?

— Казах ти. Искаше да даде на Пол една книга, която намерил. Чарли, не мога да повярвам.

— Нищо друго ли не каза? Къде отиде? С кого трябваше да се срещне?

Поклащам глава. После бавно се сещам за онова, което мислех за параноя: тайнствените телефонни обаждания до Бил, проверката на книгите, с които работи. Докато им разказвам, обгръща ме вълна от страх.

— Мамка му — изръмжава Чарли и посяга към телефона.

— Какво правиш? — пита Джил.

— Полицаите ще искат да поговорят с вас — казва ми Чарли. — Къде е Пол?

— Господи. Не знам, но трябва да го намерим. Непрекъснато звъня на Тафт в Института. Не отговаря.

Чарли ни гледа нетърпеливо.

— Нищо му няма — казва Джил и усещам, че виното говори вместо него. — Успокойте се.

— Не говорех на теб — сопва се Чарли.

— Може да е в дома на Тафт — предполагам аз. — Или в кабинета му в студентското градче.

— Ченгетата ще го открият, когато им потрябва — казва Джил и лицето му става студено. — По-добре да не се месим.

Чарли се обръща към него.

— Двама от нас вече са замесени.

Джил се изсмива презрително.

— Я стига, Чарли. Ти пък откога се замеси?

— Не аз, говедо. Том и Пол. Като казвам ние, нямам предвид само теб.

— Стига си се правил на прекален светец. Писна ми да се месиш в проблемите на всичко живо.

Чарли се пресяга, грабва шишето от масата и го хвърля в боклука.

— Стига ти толкова.

За секунда ме хваща страх, че виното ще накара Джил да изтърси нещо, за което всички ще съжаляваме. Но след като хвърля на Чарли свиреп поглед, той става от дивана и въздъхва:

— Божичко. Отивам да си легна.

Гледам го как се оттегля безмълвно в спалнята. След малко светлият процеп под вратата изгасва.

Минутите текат като часове. Отново звъня в Института, но без резултат. Цяла вечност седим в хола, без да говорим. Мислите ми летят твърде бързо, за да ги осъзная. Гледам през прозореца и в паметта ми отново звучи гласът на Стийн: „Някакви странни обаждания. Отговарям… щрак. Отговарям… щрак“.

Накрая Чарли се изправя. Намира в шкафа чиста кърпа и си приготвя тоалетните принадлежности. Без да каже нито дума, излиза навън само по боксерки. Мъжката баня е в другия край на коридора и дотам се минава покрай поне пет-шест женски стаи, но Чарли върви невъзмутимо с несесер в ръка и кърпа на шията.

Настанявам се на дивана и взимам новия брой на „Дейли Принстъниън“. За да се разсея, прелиствам страниците, търсейки снимка с името на Кати някъде в ъгъла, където забутват материалите на студенти от по-долните курсове. Винаги изпитвам интерес към нейните снимки, към темите, които избира — най-вече онези, които смята за незначителни и избягва да говори за тях. След като ходиш по-дълго с един човек, почваш да си въобразяваш, че вижда света точно като теб. Снимките на Кати са коректив, поглед към света през нейните очи.

Не след дълго иззад вратата долитат стъпки. Сигурно Чарли се връща от банята. Но когато чувам шумолене на ключ, разбирам, че не е той. Вратата се отваря и в стаята влиза Пол. Пребледнял е, устните му са посинели от студ.

— Добре ли си? — питам аз.

Чарли пристига тъкмо навреме.

— Къде беше? — пита той.

При сегашното състояние на Пол ни трябват цели петнайсет минути, за да изкопчим всичко от него. След като напуснал лекцията, отишъл в Института и потърсил Бил Стийн в компютърната лаборатория. След един час от Стийн все още нямало и помен. Пол решил да се върне в общежитието. Потеглил с колата си, но моторът заглъхнал на едно кръстовище километър и половина преди градчето; наложило се да върви пеш през снега.

Твърди, че останалото е като в мъгла. Пристигнал в северния край на студентското градче и заварил полицейски коли около кабинета на Бил в Дикинсън. След като взел да разпитва, отвели го в медицинския център, където някой го помолил да разпознае тялото. Не след дълго Тафт също изникнал в болницата и потвърдил самоличността на мъртвеца, но преди двамата с Пол да поговорят, полицаите ги разделили за разпит. Искали да узнаят за отношенията му с Тафт и Стийн, кога е видял Бил за последен път, къде се е намирал по време на убийството. Пол отговарял като насън. Когато най-сетне го пуснали да си върви, заръчали му да не напуска градчето и обещали пак да го потърсят. Накрая се добрал до общежитието, но постоял известно време вън на стъпалата — просто искал да бъде за малко сам.

Най-сетне започваме да обсъждаме разговора със Стийн в залата за редки издания, за който Пол казва, че полицаите са го записали дума по дума. Докато разказва за Бил, за тревогите му в библиотеката, за това колко добър другар е загубил, Пол почти не проявява признаци на вълнение. Все още не се е опомнил от шока.

— Том — казва накрая той, когато минаваме в спалнята. — Трябва да ми помогнеш.

— Разбира се — отговарям аз. — Казвай.

— Ще те помоля да дойдеш с мен.

За момент се поколебавам.

— Къде?

— В музея на изкуствата.

Започва да се преоблича със сухи дрехи.

— Сега ли? Защо?

Пол разтрива челото си. Изглежда го мъчи главоболие.

— Ще ти обясня по пътя.

Когато се връщаме в хола, Чарли ни гледа тъй, сякаш сме се побъркали.

— По това време? Музеят е затворен.

— Знам какво правя — казва Пол и прекрачва в коридора.

Докато излизам след него, Чарли ми хвърля мрачен поглед, но не казва нищо.

Музеят на изкуствата се издига като стар средиземноморски дворец срещу нашето общежитие. Погледнат отпред, откъдето влязохме само преди няколко часа, той изглежда обикновена съвременна сграда със скулптура на Пикасо върху тревната площ, която напомня грамадна поилка за птички. Когато се приближаваш отстрани обаче, новите елементи отстъпват място на по-стари — красиви прозорци с малки арки в романски стил и стрехи с червени керемиди, надничащи изпод снежното покритие. При други обстоятелства гледката би била очарователна. Но при сегашните прилича на подходящ сюжет за снимка на Кати.

— Какво правим? — питам аз.

Пол утъпква пъртина пред мен с вехтите си работни обувки.

— Открих какво е смятал Ричард, че има в дневника — казва той.

Звучи като мисъл, чието начало е пропуснал да сподели с мен.

— Чертежът ли?

Той поклаща глава.

— Ще ти покажа, когато влезем.

Вървя по неговите стъпки, за да не влиза сняг в крачолите ми. Не мога да откъсна очи от обувките. През ваканцията след подготвителния курс Пол работеше като носач в музея, товареше и разтоварваше от камионите експонати за гостуващите изложби. По онова време грубите обувки бяха необходимост, но сега оставят мръсни следи из лунната белота на двора. Прилича на хлапе с мъжки обувки.

Стигаме до вратата от източната страна. До нея има електронна ключалка с бутони. Пол набира номера на стария си пропуск и изчаква да види дали още действа. Преди време развеждаше групи из музея, но накрая постъпи на работа в склада за диапозитиви, защото на екскурзоводите не се плащаше.

За моя изненада вратата изписуква, прещраква тихо и се отваря. Толкова съм свикнал със средновековното тракане на резетата в общежитието, че едва я чувам. Пол ме въвежда в малко преддверие. Иззад дебелото стъкло ни наблюдава пазач и аз изведнъж се чувствам като в капан. Но след като се подписваме в списъка за посещения и притискаме студентските си удостоверения към стъклото, получаваме достъп до абсолвентската библиотека зад следващата врата.

— Това ли беше? — питам аз, очаквайки повече формалности в този късен час.

Пол посочва една видеокамера на стената, но не казва нищо.

Абсолвентската библиотека не представлява нищо особено — няколко рафта с книги по история на изкуствата, подарени от други екскурзоводи — но Пол продължава към асансьора в ъгъла. Върху плъзгащите се метални врати виси голяма табела: „Само за преподаватели, служители и охрана. За студенти и абсолвенти без придружител вход забранен“. Другите студенти и абсолвенти са подчертани с червено.

Пол гледа настрани. Вади от джоба си ключодържател и пъхва един от ключовете в ключалката на стената. Когато го завърта надясно, металните врати се разтварят.

— Откъде взе това?

Той ме избутва в асансьора и натиска един бутон.

— Нали работех тук.

Складът за диапозитиви му осигуряваше достъп до архивните помещения на музея. Той е толкова старателен в работата си, че спечели почти всеобщо доверие.

— Къде отиваме? — питам аз.

— Горе във видеозалата. Където Винсънт държи част от диапозитивите си.

Асансьорът ни отвежда до главното ниво на музея. Пол ме повежда напред, без да обръща внимание на картините, които ми е показвал толкова пъти — огромното платно на Рубенс с навъсения Юпитер, недовършената картина „Смъртта на Сократ“, показваща как старият философ посяга към чашата с бучиниш. Едва когато наближаваме платната, които донесе Къри, Пол почва да се заглежда настрани.

Стигаме до вратата на склада за диапозитиви и той отново вади ключовете. Един от тях тихичко хлътва в ключалката и ние прекрачваме в мрака.

— Насам — казва Пол, сочейки една ниша с рафтове, отрупани с прашни кутии. Във всяка кутия има диск с диапозитиви. Зад друга заключена врата, в голяма зала, която съм виждал само веднъж, се пазят повечето диапозитиви с репродукции на произведения на изкуството.

Пол намира търсената лавица, вдига една от кутиите и я слага пред себе си. На залепено отстрани листче е изписано с крив почерк: „Карти: Рим“. Той маха капака и отнася кутията към тясното свободно пространство близо до входа. От друга лавица сваля диапроектор, който включва в контакта ниско над пода. Най-сетне щраква бутон и на отсрещната стена се появява мъгляво изображение. Пол постепенно наглася фокуса.

— Добре — казвам аз. — А сега ми обясни какво търсим тук.

— Ами ако Ричард е бил прав? — пита той. — Ами ако Винсънт му е откраднал дневника преди трийсет години?

— Вероятно. Какво значение има сега?

Пол продължава нетърпеливо:

— Постави се на мястото на Винсънт. Ричард непрестанно повтаря, че дневникът е единственият начин да разбереш „Хипнеротомахия“. Ти смяташ, че дрънка глупости. Какво да го правиш — някакъв си колежанин с диплома по история на изкуствата. Но ето че идва и друг. Също учен.

Пол произнася последната дума с уважение. Досещам се, че има предвид баща ми.

— Изведнъж ставаш излишен. Двамата казват, че ключът е в дневника. Но ти си отрязал пътищата за отстъпление. Казал си на Ричард, че дневникът е безполезен, а началникът на пристанището — шарлатанин. А от всичко на този свят най-много мразиш да се оказваш неправ. Как ще постъпиш?

Пол се мъчи да ме убеди в нещо, което приемам без затруднение — че Винсънт Тафт е крадец.

— Схванах идеята — казвам аз. — Продължавай.

— По един или друг начин открадваш дневника. Но нищо не можеш да разбереш, защото представата ти за „Хипнеротомахия“ е напълно погрешна. Без шифрованите послания на Франческо не знаеш какво да правиш с дневника. Какво ти остава?

— Не знам.

— Няма да го изхвърлиш само защото не го разбираш — продължава Пол, без да ми обръща внимание.

Кимвам.

— Затова го запазваш. На сигурно място. Може би в служебната каса.

— Или у дома.

— Точно така. Години по-късно обаче се появява някакво си хлапе и заедно със своя приятел почва да напредва през тайните на „Хипнеротомахия“. Повече, отколкото си очаквал. Повече, отколкото самият ти си постигнал в най-добрите времена. Започва да открива послания от Франческо.

— И вече си мислиш, че в крайна сметка дневникът може да се окаже полезен.

— Именно.

— Не казваш на хлапака обаче, защото тогава ще разбере, че си крадец.

— Но — продължава Пол, стигайки до най-главното, — да речем, че един ден някой намира дневника.

— Бил.

Пол кимва.

— Той вечно висеше в кабинета на Винсънт, в дома му, помагаше за разните дребни проекти, изобщо вършеше всичко, с каквото го товареше Винсънт. И знаеше какво означава дневникът. Ако го беше намерил, нямаше просто да го върне на място.

— Щеше да го донесе на теб.

— Правилно. А ние взехме, че го показахме на Ричард. После Ричард се сблъска с Винсънт на лекцията.

Поглеждам го скептично.

— Но Тафт нямаше ли дотогава да е разбрал, че дневникът липсва?

— Естествено. Трябва да е знаел, че Бил го е взел. Но според теб каква е била реакцията му, когато разбра, че и Ричард знае? Най-напред му е хрумнало да потърси Бил.

Сега разбирам.

— Мислиш, че след лекцията е отишъл в кабинета на Стийн.

— Винсънт беше ли на приема?

Отначало приемам това като риторичен въпрос, но после се сещам, че Пол не беше там; вече бе тръгнал да търси Стийн.

— Не го видях.

— Между залата и Дикинсън има коридор — казва Пол. — Винсънт дори не е трябвало да напуска сградата, за да стигне дотам.

Той ме оставя да осъзная смисъла на последните думи. Възможността да е станало точно така се тътри тромаво през ума ми, обвързана с хиляди други подробности.

— Наистина ли си мислиш, че Тафт го е убил? — питам аз.

От сенките на залата изплува странен силует — Еп Ланг погребва куче под любимото си дърво.

Пол гледа черните контури, проектирани върху стената.

— Мисля, че е способен на това.

— От гняв?

— Не знам. — Но той сякаш вече е разработил мислено всички варианти. — Слушай, докато чаках Бил в Института, зачетох дневника по-внимателно. Търсех всяко споменаване на Франческо.

Пол разгръща дневника и вади изпод корицата записки, направени върху бланка на Института.

— Открих мястото, където началникът на пристанището излага посоките, които крадецът изкопирал от документите на Франческо. Генуезеца казва, че са били записани върху празно листче и навярно представляват морски маршрут — нещо свързано с пътя, по който е плавал корабът на Франческо. Опитал се да разбере откъде идва товарът, като взел Генуа за последна точка.

Когато Пол разгъва листа, виждам компас с посоките на света, а до него четири стрелки с надписи.

— Това са посоките. Написано е на латински: Четири юг, десет изток, две север, шест запад. После пише: De Stadio.

— Какво означава De Stadio?

Пол се усмихва.

— Мисля, че това е ключът. Началникът на пристанището отнесъл листчето на братовчед си, който казал, че De Stadio е мащабът за пътя във всяка посока. Може да се преведе като „В стадии“ — тоест, че разстоянията са измерени в стадии.

— Не разбирам.

— Стадият е мерна единица от античния свят, основана на разстоянието за надбягване в гръцките Олимпийски игри. Оттам е дошла и днешната дума стадион. Един стадий е дълъг между 177 и 192 метра, тъй че в километъра има между пет и шест стадия.

— Значи четири юг означава четири стадия на юг.

— После десет на изток, два на север и шест на запад. Във всичките четири посоки. Напомня ли ти нещо?

Да, напомня ми. В последната си гатанка Колона споменава за нещо, наречено от него Четворно правило — система, която ще отведе читателите до неговата тайна крипта. Но бяхме загубили надежда, когато в самия текст не намерихме дори намек за география.

— Смяташ ли, че това е ключът? Тези четири посоки?

Пол кимва.

— Но началникът на пристанището търсел нещо в далеч по-голям мащаб, пътешествие от стотици и стотици километри. Ако указанията на Франческо са в стадии, значи корабът не може да идва от Франция или Холандия. Би трябвало да е започнал пътешествието си на около километър югоизточно от Генуа. Генуезеца разбирал, че това не може да бъде вярно.

Виждам как Пол се опиянява от мисълта, че води по точки пред началника на пристанището.

— Значи казваш, че указанията са свързани с нещо друго?

Той едва ме изчаква да довърша въпроса.

— De Stadio може да означава „За стадиона“. Или пък „От стадиона“.

Гледа ме с очакване, но аз не мога да проумея прелестта на този нов превод.

— Може би указанията не само са измерени в стадии — казва Пол. — Може би и отправната точка е стадион. De Stadio може да има двоен смисъл — следваш посоките от истински стадион и мериш в стадии.

Картата на Рим върху стената се прояснява. Градът е осеян с древни арени. Колона навярно е познавал този град по-добре от всеки друг на света.

— Така отпада проблемът на Генуезеца с мащабите — продължава Пол. — Не може да измерваш разстоянието между държави с няколко стадия. Но можеш да измерваш разстояния в един град по този начин. Плиний казва, че през 75 година след Христа обиколката на римските стени била около двайсет километра. Значи диаметърът на целия град трябва да е бил някъде към двайсет и пет или трийсет стадия.

— Мислиш ли, че това ще ни отведе до криптата? — питам аз.

— Франческо говори, че ще строи там, където никой не може да види. Той не иска да знаят какво има вътре. Това навярно е единственият начин да открием мястото.

Изведнъж в главата ми нахлуват спомени за безброй догадки. Месеци наред по цели нощи се питахме защо му е на Колона да строи крипта нейде из римските гори, скрита от неговите близки и приятели, но така и не стигнахме до общо заключение.

— Ами ако криптата е нещо повече, отколкото си мислехме? — казва Пол. — Ако самото място е тайната?

— Тогава какво има вътре? — възраждам аз стария спор.

Възбудата на Пол мигом отстъпва пред отчаянието.

— Не знам, Том. Все още не ми идва на ум.

— Просто те питам не смяташ ли, че Колона щеше…

— Да ни каже какво има в криптата? Разбира се. Но цялата втора половина на книгата зависи от последния шифър, а аз не мога да го разгадая. Не и сам. Затова отговорът трябва да е в този дневник. Разбра ли?

Благоразумно не възразявам.

— Значи ни остава само едно — продължава Пол. — Да прегледаме няколко карти. Започваме от най-големите стадиони — Колизея, Циркус Максимус и тъй нататък — и мерим четири стадия на юг, десет на изток, два на север и шест на запад. Ако на някое от тези места е имало гора по времето на Колона, отбелязваме го.

— Да погледнем — съгласявам се аз.

Пол натиска бутона, сменяйки поредица карти, направени през петнайсети и шестнайсети век. Приличат на архитектурни карикатури — сградите са изобразени непропорционално големи, наблъскани една до друга, тъй че е невъзможно да се прецени разстоянието между тях.

— Как ще мериш разстоянията? — питам аз.

Вместо отговор той натиска бутона още няколко пъти. След още три-четири ренесансови карти се появява по-съвременен план. Градът вече напомня онзи, който познавам от пътеводителите, изчетени преди пътешествието с баща ми до Ватикана. Стената на Аврелий от север, изток и юг, и река Тибър от запад очертават профила на старица, обърната към останалата част от Италия. Църквата „Свети Лоренцо“, където двама души били убити по заповед на Колона, виси като муха над носа на старицата.

— Тази е в подходящ мащаб — казва Пол, сочейки разграфената линийка в горния ляв ъгъл. Осем стадия са отмерени върху черта с надпис „Древноримска миля“.

Пол пристъпва към стената и слага ръка до мащаба. Педята му точно покрива осемте стадия.

— Да започнем от Колизея.

Пол коленичи на пода и слага ръка близо до тъмен овал в средата на картата, близо до бузата на старицата.

— Четири на юг — казва той, слизайки половин педя надолу, — после десет на изток. — Отмерва цяла педя встрани и добавя още малко. — После две на север и шест на запад.

Когато приключва, пръстът му сочи място, обозначено с надписа „Хълм Целиан“.

— Мислиш ли, че е там?

— Не — унило признава той. Посочва тъмно кръгче малко на югозапад от точката. — Ето, тук има църква. „Сан Стефано Ротондо“. — Измества пръст на североизток. — Ето още една. „Санти Куатро Коронати“. А тук — пръстът му помръдва на югоизток — е манастирът „Свети Йоан Латерански“, където папите са живели до четиринайсети век. Ако Франческо беше построил криптата си там, тя щеше да е на триста-четиристотин метра от три различни църкви. Няма начин.

Пол започва да мери отново.

— Циркус Фламиниус — казва той. — Тази карта е стара. Мисля, че според Гати се намира малко по-настрани.

Измества пръст по-близо до реката и повтаря четирите измервания.

— Добре или зле? — питам аз, гледайки новата точка някъде върху хълма Палатин.

Той се навъсва.

— Зле. Това е почти по средата на „Сан Теодоро“.

— Пак ли църква?

Пол кимва.

— Сигурен ли си, че Колона не би построил криптата близо до църква?

Той ме поглежда така, сякаш съм забравил елементарно правило.

— Всяко послание подчертава, че той изпитва ужас да не попадне в ръцете на фанатиците. „Божиите люде“. Ти как ще го изтълкуваш?

Губейки търпение, Пол изпробва две други възможности — Арената на Адриан и древната Арена на Нерон, върху която е построен Ватикана — но и в двата случая обиколката от двайсет и два стадия го довежда почти по средата на река Тибър.

— На тая карта гъмжи от стадиони — казвам аз. — Дали да не обмислим къде може да бъде криптата, а после да проверим по обратния път кой стадион съвпада с указанията?

Той се замисля.

— Ще трябва да погледна атласите си в „Бръшляна“.

— Утре можем да дойдем пак.

Пол, чиито резерви от оптимизъм са на изчерпване, поглежда картата още веднъж, после кимва. Колона го е победил още веднъж. Дори и лукавият Генуезец не ни помогна.

— Сега какво? — питам аз.

Той закопчава палтото си и изключва диапроектора.

— Искам да огледам кабинета на Бил долу.

Връща машината на лавицата, за да не личи, че някой е влизал.

— Защо?

— Да видя дали там няма още нещо от дневника. Ричард настоява, че вътре имало сгънат чертеж.

Пол отваря вратата, изчаква да изляза и оглежда залата, преди да заключи.

— Имаш ли ключ за библиотеката?

Той поклаща глава.

— Бил ми каза кода за вратата към стълбището.

Отново сме в мрачния коридор и Пол ме повежда напред. В тъмнината край нас преминават оранжеви аварийни лампи като самолети, прелитащи бавно в нощта. Стигаме до вратата към стълбището. Под дръжката има кутийка с номерирани бутони. Пол се замисля за миг, после набира няколко цифри.

Завърта ръчката и изведнъж застиваме на място. В тишината се раздава неясен шум.