Криптата на флорентинеца

10.

Въпреки гръмогласните протести на блондинката до вратата, Ричард Къри нахълтва в аудиторията. От последните редове се извръщат десетки глави. Къри оглежда публиката, после се обръща към сцената.

— Тази книга — продължава да дудне Тафт, без да обръща внимание на суматохата — е може би най-голямата неразгадана тайна на западното книгопечатане.

От всички страни върху натрапника се сипят смутени погледи. Къри е разрошен, с изкривена вратовръзка и сако в ръката. В очите му блестят безумни искри. Пол започва да си пробива път към него през тълпата от студенти.

— Била е отпечатана в най-знаменитото издателство на ренесансова Италия, но дори за самоличността на автора все още се водят разгорещени спорове.

— Какво прави тоя тип? — прошепва Чарли.

Джил тръсва глава.

— Не е ли Ричард Къри?

Пол вече е в последната редица и се мъчи да привлече вниманието на Къри.

— Според мнозина това е не само най-неразбраната книга на света, но също тъй — ако изключим може би Гутенберговата Библия — и най-ценната.

Пол застава до Къри. Плахо слага длан върху гърба му и шепне нещо, но старецът поклаща глава.

— Дошъл съм тук — изрича Къри тъй високо, че дори хората от първия ред се обръщат — да ви кажа нещо от свое име.

Тафт е спрял да говори. Всички в залата гледат втренчено пришълеца. Той вдига ръка и плъзва длан по черепа си. Поглежда свирепо Тафт, след това продължава:

— Езикът на насилието? — казва той с непознат, писклив глас. — Чух тази лекция преди трийсет години, Винсънт, когато си мислеше, че аз съм твоята публика. — Къри разперва ръце и се обръща към цялата аудитория. — Разказа ли ви за свети Лаврентий? За свети Куентин? За свети Елм и чекръка? Няма ли да се промениш, Винсънт?

Над публиката се надига тих ропот — хората осъзнават презрителната реч на Къри. От един ъгъл долита смях.

Къри посочва сцената.

— Там, приятели мои, стои един измамник. Един глупак и мошеник. — Той се вторачва в Тафт. — Дори и шарлатанин може понякога да измами човека повторно, Винсънт. Но ти? Ти подлъгваш невинни души. — Къри вдига ръка и отпраща към сцената въздушна целувка. — Bravissimo, il Fraudulento!3 — Размахва ръце, насърчавайки публиката да стане на крака. — Ръкопляскайте, приятели. Хип-хип-ура за свети Винсънт, покровител на крадците.

Тафт зловещо се начумерва срещу натрапника.

— Защо си дошъл, Ричард?

— Познават ли се? — шепне Чарли.

Пол се мъчи да разсее Къри, да го накара да спре, но той продължава:

— А ти защо си дошъл, стари приятелю? Театър ли е това, или наука? Какво ще откраднеш този път, след като дневникът вече не е в ръцете ти?

При тези думи Тафт се привежда напред и гласът му разтърсва залата.

— Престани. Какво правиш?

Но гласът на Къри витае над публиката като дух, призован с магия.

— Къде скри парчето кожа от дневника, Винсънт? Кажи ми и ще си тръгна. После можеш да продължиш този фарс.

По лицето на Къри плъзват зловещи сенки. Професор Хендерсън най-сетне скача на крака и надава вик:

— Някой да повика охраната!

Един полицай вече е само на крачка от Къри, но Тафт размахва ръка. Самообладанието му се е възвърнало.

— Не — изръмжава великанът. — Пуснете го. Той ще си тръгне сам. Нали, Ричард? Преди да им се наложи да те арестуват.

Къри не трепва.

— Виж докъде стигнахме, Винсънт. Двайсет и пет години водим все същата стара война. Кажи ми къде е чертежът и повече няма да ме видиш. Това е единственото, което още ни свързва. Останалото… — Къри размахва ръка към всичко и всички в залата. — … е безсмислица.

— Махай се, Ричард — казва Тафт.

— Ние с теб се опитахме и не успяхме — продължава Къри. — Нали знаеш какво казват италианците? Няма по-страшен крадец от лошата книга. Нека да постъпим по мъжки и да се отдръпнем. Къде е чертежът?

Всички наоколо почват да си шушукат. Полицаят се вмъква между Къри и Пол… но за моя изненада Къри внезапно навежда глава и тръгва покрай последния ред. Възбудата чезне от лицето му.

— Стар глупак — казва той, без да поглежда сцената. — Играй си театрото.

Студентите до стената почтително се отдръпват от пътя му. Пол стои като вкаменен и гледа как неговият приятел се отдалечава.

— Махай се, Ричард — заповядва от катедрата Тафт. — И повече не се връщай.

Всички следим бавното движение на Къри към изхода. Второкурсничката на вратата го гледа с изплашени, широко разтворени очи. След миг той прекосява прага, навлиза във фоайето и изчезва от поглед.

Щом изчезва, из залата се надига глъчка.

— Какво беше това, по дяволите? — питам аз, гледайки изхода.

Джил пристъпва към Пол.

— Добре ли си?

Пол едва смогва да избъбри:

— Не разбирам…

Джил слага ръка на рамото му.

— Какво му каза?

— Нищо — отвръща Пол. — Трябва да го догоня. — Ръцете му треперят, но продължават да стискат дневника. — Трябва да поговоря с него.

Чарли се опитва да възрази, но Пол е твърде разстроен, за да го слуша. Преди да сторим каквото и да било, той се обръща и тръгва към вратата.

— Отивам с него — казвам аз на Чарли.

Той кимва. Гласът на Тафт отново тътне из аудиторията и когато мимоходом се озъртам към сцената, великанът сякаш гледа право към мен. Кати също ме гледа и маха с ръка. Беззвучно мърда устни, явно пита нещо за Пол, но не мога да разбера какво точно. Закопчавам палтото и напускам аудиторията.

На двора шатрите се спотайват и танцуват на костеливите си крака като скелети в мрака. Вятърът е отслабнал, но снегът продължава да вали още по-силно. Иззад ъгъла долита гласът на Пол:

— Добре ли си?

Завивам зад ъгъла. Ричард Къри стои само на няколко крачки от мен и вятърът развява палтото му.

— Какво става? — пита Пол.

— Връщай се вътре — казва Къри.

Пристъпвам напред да чуя по-добре, но снегът издайнически хрущи под краката ми. Къри се озърта и разговорът секва. Очаквам да зърна в очите му, че ме е разпознал, но напразно. Къри потупва Пол по рамото и бавно се отдалечава.

— Ричард! — извиква Пол. — Не може ли да поговорим някъде?

Но старецът пъхва ръце в джобовете на палтото и ускорява крачка. Не отговаря.

Нужни са ми няколко секунди, за да се опомня и да пристъпя до Пол. Заедно гледаме как Къри изчезва в сянката на катедралата.

— Трябва да разбера откъде Бил е взел дневника — казва Пол.

— Веднага ли?

Той кимва.

— Къде е Бил?

— В Института. В кабинета на Тафт.

Поглеждам към другия край на двора. Пол има само един стар датсун, който купи с издръжката от Къри. А до Института е далече.

— Ами ти защо напусна лекцията? — пита той.

— Реших, че може да ти потрябва помощ.

Долната ми устна трепери. По косата на Пол се трупа сняг.

— Ще се справя — казва той.

Само че е без палто.

— Стига де. Отиваме заедно.

Той свежда очи към обувките си.

— Трябва да поговоря с него на четири очи.

— Сигурен ли си?

Той кимва.

— Вземи поне това — казвам аз и разкопчавам палтото.

Той се усмихва.

— Благодаря.

— Обади ни се, ако ти трябва нещо.

Пол облича палтото и пъхва дневника под мишница. След секунда тръгва през снега.

— Сигурен ли си, че не искаш помощ? — извиквам аз, докато още ме чува.

Той се обръща, но само кимва.

— Успех — казвам аз, без да знам дали на него или на себе си.

Докато студът нахлува под яката на ризата ми, осъзнавам, че нищо повече не мога да сторя. Когато Пол изчезва в далечината, тръгвам обратно към залата.

По пътя към аудиторията минавам безмълвно край блондинката и заварвам Чарли и Джил на същото място в дъното. Те почти не ме забелязват; Тафт е привлякъл цялото им внимание. Гласът му звучи хипнотично.

— Наред ли е всичко? — прошепва Джил.

Кимвам. Не ми се навлиза в подробности.

— Някои съвременни тълкуватели — говори Тафт — се задоволяват да приемат, че книгата съответства в редица отношения на един стар ренесансов жанр, пасторалния роман. Но ако „Хипнеротомахия“ е най-обикновена любовна история, то защо само трийсет страници са посветени на романтичната връзка между Полифил и Полия? Защо другите триста и четирийсет страници оформят лабиринт от странични сюжети, странни срещи с митологически образи, разсъждения на езотерични теми? Ако само една от десет думи е свързана със самата любовна история, тогава как ще обясним останалите деветдесет процента от книгата?

Чарли пак се обръща към мен.

— Ти знаеш ли всичко това?

— Да — кимвам аз. Десетки пъти съм чувал тия неща у дома, на масата за вечеря.

— С две думи — продължава от сцената Тафт, — това не е просто любовна история. Борбата на Полифил за обич в съня — както се превежда латинското заглавие — е нещо далеч по-сложно от обикновен разказ за среща между момче и момиче. Петстотин години учените подлагат книгата на най-мощните системи за тълкуване в своята епоха и нито един не е открил изход от лабиринта.

Колко трудна е „Хипнеротомахия“? Нека видим как са се справили преводачите. Първият френски преводач концентрирал само в десетина думи встъпителното изречение, състоящо се първоначално от над седемдесет. Робърт Далингтън, съвременник на Шекспир, който се опитал да направи по-точен превод, накрая вдигнал ръце. Отчаял се още преди средата. След него никой не е правил опит за превод на английски. Почти веднага след издаването на книгата западните интелектуалци я обявили за въплъщение на неразбираемото. Рабле й се подигравал. Кастилионе предупреждавал ренесансовите младежи да не говорят като Полифил, когато ухажват жени.

И тъй, защо е толкова трудна за разбиране тази книга? Защото е писана не само на латински и италиански, но и на гръцки, еврейски, арабски, халдейски и древноегипетски. Авторът е използвал по няколко езика наведнъж, заменяйки понякога думи от единия с думи от другия. Когато и тия езици не му достигали, той измислял свои собствени думи.

Отгоре на всичко и самата книга е обгърната с тайни. Да започнем с това, че до неотдавна не се знаеше кой я е написал. Тайната на авторовата личност е прикрита тъй старателно, че дори самият издател, великият Алдус, не знаел кой е написал най-знаменитото му издание. Един от редакторите на „Хипнеротомахия“ е написал увод, в който моли музите да разкрият името на автора. Музите отказват. Те обясняват, че „по-добре е да бъдем предпазливи и да пазим божествените неща, за да не бъдат разкъсани от отмъстителната завист“.

Моят въпрос към вас е следният: защо му е на автора да полага такива усилия, ако наистина не е писал нещо повече от пасторален роман? Защо са всички тия езици? Защо двеста страници са посветени на архитектурата? Защо осемнайсет страници разказват за храма на Венера, а дванайсет — за някакъв подводен лабиринт? Защо има петдесет страници за пирамидата? Или още сто и четирийсет за скъпоценните камъни и метали, за балета, музиката, храненето, сервирането, флората и фауната?

Нещо още по-важно — кой римлянин би могъл да узнае толкова много за тъй много теми, да овладее толкова много езици и да убеди най-големия печатар в Италия да публикува неговата тайнствена книга, без дори да спомене името му?

И най-вече какви са „божествените неща“ за които намеква уводът и които музите отказват да разкрият? Каква е тази отмъстителна завист, която се боят, че може да предизвикат?

Отговорът е прост: не става дума за роман. Авторът трябва да е имал предвид нещо друго — нещо, което ние, изследователите, все още не успяваме да разберем. Но откъде да започнем търсенето?

Нямам намерение да отговарям на този въпрос вместо вас. Вместо това ви предлагам гатанка, над която да си поблъскате главите. Разрешете я и ще сте с една крачка по-близо до разбирането на „Хипнеротомахия“.

При тези думи Тафт удря с длан по дистанционното на диапроектора. Върху екрана изплуват три картини, подкупващо прости на вид с черно-белия си контраст.

— Това са три гравюри от „Хипнеротомахия“, изобразяващи кошмара, който сънува Полия към края на книгата. Както разказва тя, на първата едно дете язди през гората пламтяща колесница, теглена от две голи жени, които детето удря като добичета. Полия наблюдава от своето скривалище в гъсталака.

Втората гравюра показва как детето освобождава жените, като разсича нажежените им вериги с железен меч. После забива меча във всяка от тях и след като умират, ги разчленява.

На последната гравюра детето е изтръгнало от телата все още биещите сърца на двете жени и ги хвърля на хищните птици. Вътрешностите дава на орлите. После, след като насича телата, хвърля останалото на кучетата, вълците и лъвовете, събрани наоколо.

Когато Полия се събужда, нейната дойка й обяснява, че детето е Купидон, а жените са млади девойки, които са го оскърбили, отхвърляйки обичта на своите почитатели. Оттук Полия стига до извода, че не е била права да пропъди Полифил.

Тафт млъква за миг и обръща гръб на публиката, опитвайки да огледа огромните гравюри, увиснали сякаш във въздуха зад него.

— Ами ако предположим, че явният смисъл не е истинският? — пита той все още с гръб към нас и неговият безплътен глас кънти през микрофона на гърдите му. — Ами ако тълкуването на дойката в крайна сметка излезе невярно? Ами ако използваме наказанието на двете жени, за да разгадаем какво е било истинското им престъпление?

Представете си официалното наказание за държавна измяна, съществувало в някои европейски държави векове преди и след написването на „Хипнеротомахия“. Престъпникът, осъден за държавна измяна, най-напред бива влачен — тоест вързан за опашката на кон и теглен по земята през целия град. По този път попада на ешафода, където го обесват, но не до смърт. Още докато е полумъртъв, екзекуторът разпорва корема му, отрязва вътрешностите и ги изгаря пред него. Изваденото сърце се показва на струпаната наоколо тълпа. После палачът обезглавява тялото, разчленява го и набучва парчетата върху копия, поставени на публични места, за да служат за назидание на бъдещите предатели.

При тия думи Тафт отново насочва вниманието си към публиката, за да види реакцията й. Сетне пак се завърта към диапозитивите.

— Имайки предвид всичко това, нека отново разгледаме трите гравюри. Виждаме, че много от подробностите съвпадат с наказанието, което описах току-що. Жертвите са влачени към мястото на тяхната смърт… или по-скоро, навярно с малко ирония, те самите влачат колесницата на екзекутора. След това биват разчленени, а крайниците им — показани на тълпата, съставена в случая от диви зверове.

Вместо обесване обаче, смъртта им е причинена от меч.

Как да го тълкуваме? Едно от възможните обяснения е, че обезглавяването с брадва или меч представлява наказание, запазено единствено за хора от благородно потекло, които не бива да бъдат унизявани с въжена примка. В такъв случай може би следва да предположим, че става дума за две високопоставени дами.

И накрая, животните сред тълпата вероятно ще напомнят на мнозина от вас за трите звяра от встъплението към „Ад“ на Данте или тези от шестия стих на Йеремия4.

Тафт оглежда цялата зала.

— Тъкмо се канех да го кажа… — прошепва с усмивка Джил.

За моя изненада Чарли му шътка.

— Лъвът символизира греха на гордостта — продължава Тафт. — А вълкът е алчността. Това са пороците на върховния предател — Сатаната или Юда — както сякаш подсказва и наказанието. Тук обаче „Хипнеротомахия“ започва да се отклонява: при Данте третото животно е леопард, символизиращ похотта. Но Франческо Колона го заменя с куче, подсказвайки, че похотта не е сред греховете, за които биват наказани двете жени.

Тафт изчаква присъстващите да осмислят думите му.

— И тъй, това, което започваме да четем — подхваща отново той, — е речникът на жестокостта. Каквото и да си мислят мнозина от вас, този език не е съвсем варварски. Както всички наши ритуали, той е щедро изпълнен със смисъл. Просто трябва да се научите да го четете. Затова ще прибавя още едно допълнително сведение, което да използвате при тълкуването на изображението. После ще задам въпрос и другото оставям на вас.

Последният ключ към гатанката е един факт, който навярно мнозина от вас знаят, но са го пренебрегнали — а именно, че можем да разберем грешката на Полия при разпознаването на детето, просто като забележим какво оръжие носи то. Защото ако момченцето от кошмара наистина е Купидон, както твърди Полия, то тогава оръжието му нямаше да е меч, а лък и стрели.

Над публиката се надига мърморене. Изведнъж стотици студенти виждат празника на свети Валентин в съвсем нова светлина.

— Питам тогава: кое дете размахва меч и заставя жени да теглят бойната му колесница през непроходима гора, а после ги съсича, сякаш са виновни в държавна измяна?

Той изчаква и сякаш се готви да даде отговора, но вместо това казва:

— Разрешете тази загадка и ще започнете поне мъничко да разбирате скритата истина на „Хипнеротомахия“. Може би също тъй ще започнете да разбирате смисъла не само на смъртта, но и на формата, под която идва тя. Всички ние — вярващи и лишени от вяра — сме прекалено привикнали със символа на кръста, за да разберем смисъла на разпятието. Но религията, особено християнската, винаги е била разказ за смърт насред живота, за жертви и мъченици. Тъкмо тази вечер, докато прославяме саможертвата на най-прочутия сред тези мъченици, не бива да забравяме този факт.

Докато сваля очилата и ги прибира сгънати в нагръдния джоб на сакото си, Тафт накланя глава настрани и казва:

— Ето, това ви давам и вярвам изцяло във вас. — Прави крачка назад и добавя: — Благодаря на всички. Лека нощ.

Ръкоплясканията бликват от всички ъгли на залата — отначало плахи и сдържани, скоро те се превръщат в бурна вълна. Въпреки досадното прекъсване, публиката е очарована от този странен мъж, хипнотизирана от неговата причудлива сплав на интелект и кръвожадност.

Тафт кимва и бавно повлича нозе към масата с намерението да седне, но овациите не стихват. Някои слушатели скачат на крака, продължавайки да ръкопляскат.

— Благодаря — повтаря той, все още прав, и се подпира на облегалката на стола.

Познатата усмивка отново се появява на лицето му. Сякаш през цялото време той е дебнал публиката, а не тя него.

Професор Хендерсън става, излиза на катедрата и призовава за тишина.

— По традиция — казва тя — тази вечер предлагаме скромна трапеза на двора, между тази зала и катедралата. Доколкото разбрах, обслужващият персонал е монтирал нагреватели между масите. Моля, заповядайте. — Тя се обръща към Тафт и добавя: — След като приключих с това обявление, позволете ми да благодаря на доктор Тафт за незабравимата лекция. Несъмнено направихте впечатление, докторе.

Тя се усмихва, макар и с усилие.

Публиката отново ръкопляска, после започва да се оттегля към изхода.

Тафт прекосява сцената, а аз гледам него. Това е един от редките случаи, когато имам възможност да видя стария отшелник. Сега най-сетне разбирам защо Пол тъй силно се поддава на магнетичното му влияние. Дори да знаеш, че си играе с теб, просто не можеш да откъснеш очи от него.

Тафт прекосява през сцената с бавна, тежка походка. Белият екран автоматично изчезва в процепа на тавана и трите изображения се превръщат в сиви сенки по черната дъска отзад. Едва различавам детето във въздуха и дивите зверове, разкъсващи останките на жените.

— Идваш ли? — пита Чарли, който се е задържал на прага.

Изтичвам след него.