Криптата на флорентинеца

Пролог

Мисля, че както мнозина от нас, баща ми хвърли значителна част от живота си, за да състави късче по късче една история, която никога нямаше да разбере. Тази история бе започнала пет века преди аз да постъпя в колежа, а завърши дълги години след неговата смърт. През една ноемврийска нощ на 1497 година двама вестоносци препуснали от сенките на Ватикана към църквата „Сан Лоренцо“, разположена извън градските стени на Рим. Станалото през онази нощ променило съдбите им, а баща ми вярваше, че може да промени и неговата.

Аз не споделях вярата му. Синът е обещанието, което времето дава пред всеки мъж, гаранцията за всеки баща, че смятаното от него за драгоценно някой ден ще бъде обявено за глупост, и че онзи, когото обича най-много на този свят, никога няма да го разбере. Но като изследовател на Ренесанса, баща ми не се боеше от своята вяра в прераждането. Той разказваше историята на двамата вестоносци толкова често, че дори и да искам, не мога да я забравя. Сега разбирам — той чувстваше в нея дълбоката истина, урока, който в крайна сметка щеше да ни обвърже.

Вестоносците били пратени в „Сан Лоренцо“ да доставят писмо на един благородник. Под страх от смъртно наказание им се забранявало да го отварят. Писмото носело четири печата от червен восък и според преданията криело тайна, която баща ми щеше да се мъчи да разкрие цели трийсет години. Но през онези дни над Рим паднал мрак; някогашната слава отминала и вече никога нямало да се върне. Таванът на Сикстинската капела все още бил изрисуван със звездно небе, а апокалиптичните дъждове наводнявали поречието на Тибър, където старите вдовици нашепвали, че се е появило чудовище с женско тяло и глава на магаре. Двамата алчни вестоносци, Родриго и Донато, не послушали предупрежденията на господаря си. Загрели на свещ восъчните печати, после отворили писмото, за да узнаят съдържанието му. Преди да потеглят към „Сан Лоренцо“, те възстановили печатите тъй съвършено, че от намесата им не останала и следа. Ако техният господар не е бил далеч по-мъдър, навярно двамата щели да оцелеят.

Защото не печатите погубили Родриго и Донато. По-страшен бил самият червен восък. Когато пристигнали в „Сан Лоренцо“, посрещнал ги един зидар, знаещ какво има във восъка — екстракт от отровно растение, наречено старо биле, който при досег с очите разширява зениците. Днес той служи за медицински цели, но по онова време италианките го използвали като козметично средство, защото широките зеници се смятали за белег на красота. Именно този обичай е донесъл другото име на растението — „красива жена“, или беладона. Докато Родриго и Донато разтопявали печатите, димът от горящия восък сторил своето дело. След пристигането им в „Сан Лоренцо“ зидарят ги отвел до големия свещник край олтара. Когато зениците им не се свили от светлината, човекът разбрал какво са сторили. И макар че те се напрягали да го разпознаят със замрежените си погледи, зидарят постъпил както му било заповядано: извадил меча си и ги обезглавил. От господаря си знаел — това е изпитание за вярност и двамата са се провалили.

За по-нататъшната съдба на Родриго и Донато баща ми узна от един документ, който откри малко преди смъртта си. Зидарят покрил телата, изнесъл ги от църквата и избърсал кръвта с парцали. Главите прибрал в дисагите на седлото си, труповете метнал върху конете на двамата вестоносци, които привързал за своя. Намерил писмото в джоба на Донато и го изгорил, защото то било фалшиво и нямало истински получател. Преди да си тръгне, коленичил да се покае пред църквата, потресен от греха, който извършил заради господаря си. Пред очите му изведнъж от отворите между шестте колони на „Сан Лоренцо“ изникнали грамадни черни зъби и по-късно простодушният зидар откровено признал, че затреперил от тази гледка, защото още като дете бил чувал от овдовялата си майка как поетът Данте е видял ада и как за най-големите грешници е отредено страшното наказание вечно да бъдат дъвкани от челюстите на lo ’mperador del doloroso regno1.

Може би старият свети Лоренцо е надникнал от гроба, зърнал е кръвта по ръцете на клетника и му е простил. А може би просто не се е налагала прошка и също като днешните светци и мъченици Лоренцо е запазил тайнственото си мълчание. По-късно същата нощ зидарят изпълнил заповедите на господаря си и отнесъл двата трупа на един касапин. Навярно е по-добре да не правим догадки за съдбата на тия тела. Надявам се да са били насечени, изхвърлени по улиците и събрани от боклукчиите или изядени от псетата, преди самите псета да попаднат в нечий казан.

Но за двете глави касапинът намерил друго приложение. Един местен хлебар с дяволска жилка в характера купил главите от него и късно привечер ги оставил в пещта, преди да си тръгне. По онова време имало обичай местните вдовици да ползват нощем хлебарските пещи, докато жаравата още не е изгаснала; когато дошли, жените се разпищели и едва не припаднали при вида на находката.

Отначало това изглеждало унизителна участ — да се превърнат в плашило за няколко стари вещици. Но според мен смъртта на Донато и Родриго им е донесла далеч по-славна съдба, отколкото ако бяха останали живи. Защото във всяко едно общество старите вдовици са пазителки на спомените, а онези, които открили главите в пещта, нямало как да забравят. Дори след като хлебарят си признал какво е сторил, стариците навярно са продължили да разказват на римските деца за находката си, тъй че поне две поколения са си спомняли за това чудо също тъй ясно, както и за чудовището, избълвано от водите на Тибър.

И макар че историята на двамата вестоносци в крайна сметка щяла да бъде забравена, едно остава извън съмнение. Зидарят си свършил работата добре. Каквато и да е била тайната на господаря му, тя не излязла извън стените на „Сан Лоренцо“. На другата сутрин след убийството на Донато и Родриго, докато боклукчиите събирали в количките си нечистотии и вътрешности, почти никой не забелязал, че двама мъже са мъртви. Бавното преминаване на красивото в тлен, продължило и също като драконовите зъби, засети от Кадъм, кръвта на злото напоила римските земи и довела ново възраждане. Петстотин години щели да минат, преди някой да узнае истината. Когато тия пет века изтекоха и смъртта си намери нови двамина пратеници, аз завършвах последната си колежанска година в Принстън.