Криптата на флорентинеца

12.

Изследователите на „Франкенщайн“ често казват, че чудовището е олицетворение на самия роман. Мери Шели, която започнала да го пише едва деветнайсетгодишна, насърчава това тълкуване, наричайки книгата своя чудовищна рожба, мъртва твар със свой собствен живот. Навярно е знаела какво говори — самата тя причинила смъртта на собствената си майка при раждането, а на седемнайсет години губи дете.

За известно време смятах, че Мери Шели е единствената допирна точка между моята дипломна работа и тази на Пол: тя и римлянинът Франческо Колона (който според някои учени бил едва четиринайсетгодишен, когато написал „Хипнеротомахия“) изглеждаха прекрасна двойка — юноша и девойка, надарени със зряла мъдрост. През онези месеци, преди да се запозная с Кати, за мен Мери и Франческо бяха любовници, разделени от времето, еднакво млади в различни епохи. За Пол, който мереше ръст с учени от бащиното ми поколение, те бяха символ на младежката сила срещу упоритата инерция на възрастта.

Колкото и да е странно, Пол постигна първия си успех в борбата с „Хипнеротомахия“ едва когато доказа, че Франческо Колона е бил по-възрастен, а не по-млад. През подготвителната година беше попаднал при Тафт още млад и зелен, и злият великан веднага надуши влиянието на баща ми. Макар да твърдеше, че се е оттеглил от изучаването на древната книга, Тафт нетърпеливо се зае да доказва на Пол колко глупави са теориите на баща ми. Все още привързан към теорията за венецианския Колона, той изложи най-силното доказателство в полза на Претендента.

„Хипнеротомахия“ е публикувана през 1499 година, обясни Тафт, когато римлянинът Колона бил на четирийсет и пет години; дотук няма проблеми. Но последната страница на романа, съставена собственоръчно от Колона, твърди, че книгата е написана през 1467 година — когато предпочитаният от баща ми Франческо е бил едва на четиринайсет. Колкото и невероятно да изглежда, че един престъпен монах е написал „Хипнеротомахия“, другият вариант е направо невъзможен.

И тъй, досущ като онзи досаден цар, който измислял все нови и нови задачи за младия Херкулес, Тафт остави Пол да се нагърби с товара на доказателствата. Докато новото му протеже не се справеше с въпроса за възрастта на Колона, Тафт отказваше да му съдейства в каквито и да било изследвания за предполагаемия римски автор.

Почти не се поддава на обяснение защо моят приятел отказа да се пречупи пред логиката на фактите. Пол откри вдъхновение не само в предизвикателството на Тафт, но и в самия Тафт — макар да отхвърляше неговото закостеняло тълкуване на „Хипнеротомахия“, той се нахвърли със същата стръв върху първоизточниците. Докато баща ми се ръководеше от вдъхновението и интуицията, търсейки предимно на екзотични места като манастири и папски библиотеки, Пол възприе педантичния подход на Тафт. Нито една книга не бе твърде скучна за него, нито едно място твърде незначително. Зае се да претърси библиотечната система на Принстън от горе до долу. И постепенно представата му за книгите, също като представата за водата на момче, прекарало целия си живот край тихо езеро, бе разрушена от това внезапно гмуркане в океана. В деня, когато потеглил към колежа, колекцията му от книги наброявала около шестстотин тома. Само в библиотеката „Файърстоун“ имаше над осемдесет километра рафтове, а като цяло библиотечният фонд на Принстън надхвърляше шест милиона.

Отначало Пол изпадна в униние. Старомодно чаровната картина обрисувана от баща ми — как човек случайно се натъква на важни документи — рухна в небитието. Но според мен по-болезнени бяха размислите, към които тласна Пол този факт, съмненията и колебанията дали неговата гениалност не е само провинциален талант, едва мъждукаща звездица в най-мрачното кътче на небосвода. Този отличник във всички дисциплини трябваше да признае, че е безнадеждно изостанал и че почти религиозното преклонение на преподавателите му няма ни най-малка стойност, щом не е в състояние да направи поне една решителна крачка през дебрите на „Хипнеротомахия“.

И сетне, през онова негово лято в Италия, всичко се промени. Пол откри трудовете на италианските учени, през чиито текстове успя да прегази благодарение на отличните си познания по латински. Ровейки из подробната италианска биография на венецианския Претендент, той узна, че някои елементи от „Хипнеротомахия“ са силно повлияни от книга със заглавие „Рогове на изобилието“, публикувана през 1489 година. Като подробност в живота на Претендента това изглеждаше без значение… но Пол, който пристъпваше към проблема с неизменната мисъл за римския Франческо, видя много повече. Независимо какво твърдеше Колона за времето на написване на книгата, вече съществуваше доказателство, че тя е съставена след 1489 година. По онова време римският Франческо би трябвало вече да е поне на трийсет и шест, а не на четиринайсет. И макар че Пол не си представяше за какво му е трябвало да лъже за годината, той осъзна, че се е справил с предизвикателството на Тафт. За добро или за зло, беше навлязъл в света на баща ми.

Последва период на възходяща самоувереност. Въоръжен с четири езика (петият, английският, вършеше работа само за вторичните източници) и с превъзходни познания за живота и епохата на Колона, Пол се нахвърли върху текста. С всеки ден се отдаваше все повече и повече на проекта, възприемайки едно отношение към „Хипнеротомахия“, което ми бе познато до болка: страниците представляваха бойно поле, където двамата с Колона щяха да се сражават, и победителят получаваше всичко. Отново се завърна влиянието на Винсънт Тафт, попритихнало през месеците преди пътуването. Докато интересът на Пол бавно придобиваше характера на мания, Тафт и Стийн заемаха все по-видно място в неговия живот. Мисля, че без намесата на един човек, те щяха да ми го отнемат завинаги.

Този човек бе Франческо Колона. Книгата му съвсем не се оказа тъй лесен противник, както се надяваше Пол. Макар да напрягаше цялата си мисловна мощ, той откри, че планината не помръдва. Напредваше все по-бавно, а есента постепенно премина в зима. Пол стана раздразнителен, язвителен и груб — нещо, което можеше да е усвоил само от Тафт. Джил ми разказа, че в „Бръшляна“ вече си правели майтапи с Пол, когато сядал на масата да обядва с купища книги подръка и не разговарял с никого. Колкото повече чезнеше неговата увереност пред очите ми, толкова по-ясно разбирах думите на баща си: „Хипнеротомахия“ е сирена, примамлива песен от далечен бряг, зад която се крият хищни зъби и нокти. Ухажваш я на свой собствен риск.

Мина време. Дойде пролетта; под прозорците ни колежки по плажни блузки играеха фризби; катерици тичаха по отрупаните с цвят клони; тъпо кънтяха удари на тенис ракети; а Пол продължаваше да седи сам в сумрачната си стая зад заключена врата с надпис „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“. Всичко, което харесвах в този нов сезон, за него беше само досадна пречка — ароматите и звуците, чувството на нетърпение след дългата зима сред книгите. Знаех, че самият аз съм се превърнал в пречка за него. А когато той ми говореше, речта му звучеше като прогноза за времето нейде в чужбина. Рядко го посещавах.

Трябваше му цяло лято самота, за да се промени. В началото на септември, след три месеца в опустялото студентско градче, той ни посрещна с радост и ни помогна да се настаним. Изведнъж бе готов да общува, нямаше търпение да отдели повече време на приятелите си и рядко мислеше за миналото. През началните месеци на онзи семестър дружбата ни се възроди тъй чудодейно, както дори не смеех да се надявам. Пол само свиваше рамене пред зяпачите в „Бръшляна“, които дебнеха всяка негова дума в очакване на поредния бисер; отделяше по-малко време на Тафт и Стийн; наслаждаваше се на приятелските трапези и на дългите разходки между лекциите. Дори намираше нещо смешно в начина, по който боклукчиите изпразваха контейнера под прозореца ни всеки вторник точно в седем сутринта. Вярвах, че кризата е отминала. Нещо повече — вярвах, че се е възродил.

Едва когато през една късна октомврийска вечер след есенните зачоти Пол дойде при мен, аз разбрах, че изследванията ни имат още една обща точка: и двете теми бяха като мъртъвци, отказващи да лежат мирно в гроба.

— Има ли начин да те разубедя от предишното решение? Би ли се заел отново с „Хипнеротомахия“? — попита ме Пол през онази вечер… и по напрегнатото му изражение разбрах, че е открил нещо важно.

— Не — отвърнах аз, отчасти защото наистина мислех така, а отчасти за да го накарам да си разкрие картите.

— Мисля, че през лятото направих пробив. Но за да го разбера, ще ми трябва твоята помощ.

— Разправяй — казах аз.

Не знам как е започнало за баща ми, какво е разпалило интереса му към „Хипнеротомахия“, но така се започна за мен. Онова, което разказа Пол през онази вечер, вдъхна нов живот в мъртвата книга на Колона.

— Миналата година, когато взех да се отчайвам, Винсънт ме запозна със Стивън Гелбман от института „Браун“ — започна Пол. — Гелбман се занимава едновременно с математика, криптография и религия. Той е експерт по математически анализ на Тората. Чувал ли си за това?

— Май го наричаха кабала.

— Точно така. Не изучаваш само какво казват думите от свещеното писание, но и какво казват числата. Всяка буква в еврейската азбука има цифрово изражение. Използвайки реда на буквите, можеш да търсиш математически закономерности. Е, отначало аз се съмнявах. Дори и след като изтърпях десет часа лекции за съответствията в свитъците на Тора, не се хванах на въдицата. Просто не виждах каква връзка има с Колона. Но в началото на лятото бях приключил с вторичните източници за „Хипнеротомахия“ и започнах работа над самата книга. Оказа се невъзможно. Опитвах се да й наложа едно или друго тълкуване, а тя отхвърляше всичко обратно в лицето ми. Щом си помислех, че няколко страници вървят в определена посока, имат отчетлива структура, водят към някакъв смисъл, изведнъж изречението свършваше, а следващото променяше всичко. Пет седмици си блъсках главата в опити да проумея първия лабиринт, който описва Франческо. Изучавах трудовете на древноримския архитект Витрувий, за да разбера архитектурните термини. Проучих всички древни лабиринти, за които бях чувал — египетския в Града на крокодилите, лабиринтите в Лемнос, Клузий и Крит, още пет-шест други. Тогава осъзнах, че в „Хипнеротомахия“ има четири различни лабиринта — единият в храм, другият под водата, третият в градина и четвъртият под земята. Щом ми се стореше, че почвам да разбирам дадено ниво на сложност, то се учетворяваше. В началото на книгата Полифил дори се изгубва и казва: „Единственият изход беше да моля за милост критянката Ариадна, която дала на Тезей нишката, за да се измъкне от дебрите на лабиринта“. Сякаш самата книга разбираше какво ми причинява. Накрая осъзнах, че единственото, за което със сигурност знам, е онзи акростих от първите букви на всяка глава. Затова постъпих както ме съветваше книгата. Помолих за милост критянката Ариадна — единствената способна да разгадае лабиринта.

— Върнал си се при Гелбман.

Той кимна.

— Стиснах зъби и се признах за победен. Бях отчаян. През юли Гелбман ми позволи да му гостувам в Провидънс, след като Винсънт го увери, че напредвам с метода. Цяла събота и неделя ми демонстрира най-изтънчените техники за дешифриране и тогава взе да потръгва.

Спомням си, че докато Пол говореше, аз гледах над рамото му през прозореца и имах чувството, че пейзажът навън се променя. Беше петък вечер и седяхме сами в спалнята; нейде под краката ни Чарли и Джил играеха пейнтбол в тунелите на парното заедно с неколцина приятели от „Бръшляна“ и от спешното отделение на болницата. На другия ден имах да пиша курсова работа, да уча за изпит. След седмица щях да срещна Кати за пръв път. Но за момента Пол разполагаше с цялото ми внимание.

— Най-сложната идея, която научих от Гелбман — продължи той, — бе как да дешифрирам книга въз основа на алгоритми или шифри, скрити в самия текст. При тези случаи ключът за разчитане е налице. Намираш го чрез решаване на уравнение или чрез изпълняване на указания, после използваш шифъра, за да разгадаеш текста. На практика книгата се тълкува сама.

Аз се усмихнах.

— Това, последното, може да съсипе литературния факултет.

— И аз бях скептично настроен — сподели Пол. — Но се оказа, че методът има дълга история. По време на Просвещението интелектуалците пишели на шега цели трактати по този метод. Текстовете изглеждали съвсем обикновени — повести, романи в писма и тъй нататък. Но ако знаеш точната техника — например да хващаш уж случайните правописни грешки, или да разгадаваш главоблъсканици от илюстрациите — можеш да откриеш ключа. Нещо от сорта на „използвай само прости числа, квадрати и еднаквите букви във всяка десета дума; прескачай думите на лорд Кинкейд и въпросите на икономката“. Следваш указанията и накрая откриваш послание. Обикновено става дума за чисти глупости или неприлична шега. Но един чудак написал завещанието си по такъв начин. В полза на онзи, който успеел да го разшифрова.

Пол извади един лист измежду страниците на някаква книга. Върху него беше изписан кодираният текст, а отдолу — по-краткото разшифровано послание. Нямах представа как едното се е превърнало в другото.

— След известно време взех да си мисля, че от това може да излезе нещо. Може би акростихът от „Хипнеротомахия“ с първите букви е само намек. Може би е сложен, за да подскаже какво тълкуване ще помогне за остатъка от книгата. Мнозина хуманисти са се интересували от кабала, а идеята за игри с езика и символите била популярна през Ренесанса. Може би Франческо е използвал в „Хипнеротомахия“ някакъв шифър. Проблемът беше, че нямах идея къде да търся алгоритъма. Започнах сам да си измислям шифри, просто за да видя как действат. Борех се ден след ден. Натъквах се на нещо, цяла седмица ровех за отговора из залата за редки издания… и накрая откривах, че е било безсмислица или капан, или задънена улица. И сетне, в края на август, хвърлих цели три седмици за един-единствен откъс. Той е в началото на историята, където Полифил разглежда руините на някакъв храм и открива върху един обелиск послание, изписано с йероглифи. Началната фраза гласи: „На божествения и вечно августейши Юлий Цезар, властелин на света“. Никога няма да я забравя — тя едва не ме подлуди. Все същите няколко страници, ден след ден. Но точно тогава направих откритието.

Пол отвори една дебела папка върху бюрото си. Вътре имаше репродукции от всяка страница на „Хипнеротомахия“. След като отгърна на съставеното от него приложение в края, той ми показа лист хартия, върху който бе преписал първите букви от всяка глава, оформящи прословутото съобщение за брат Франческо Колона: Poliam Frater Franciscus Columna Peramavit.

— Началното ми предположение бе просто. Акростихът не можеше да е елементарен фокус, евтин начин за разкриване името на автора. Трябваше да има по-важна цел: първите букви трябваше да са важни не само за разшифроването на това първо съобщение, а и за разгадаването на цялата книга. И аз реших да се опитам. Откъсът, който проучвах, започва със специален йероглиф на една от гравюрите — око.

Пол прелисти няколко страници и най-сетне стигна до мястото.

— Тъй като то беше първият символ на тази гравюра, реших, че трябва да е важно. Само че не знаех какво да правя с него. Обяснението на Полифил за символа — че окото е знак за Бога или божественото — не водеше доникъде. И тогава ми провървя. Една сутрин работех в студентския център и не бях спал много, затова реших да си купя нещо безалкохолно. Но автоматът упорито ми връщаше банкнотата от един долар. Толкова бях уморен, че не можех да проумея какво става. Накрая погледнах и видях, че пъхам банкнотата неправилно. С долната страна нагоре. Тъкмо се канех да я преобърна и да опитам отново, когато го видях. Пред мен, върху опаката страна на банкнотата.

— Окото — казах аз. — Точно над пирамидата.

— Именно. То е част от държавния печат. И тогава ме осени. През Ренесанса е имало един прочут хуманист, който използвал окото като свой символ. Дори го отпечатвал върху монети и медали.

Той изчака, сякаш вярваше, че мога да знам отговора.

— Алберти. — Пол посочи едно малко томче на страничната лавица. Върху гръбчето бе отпечатано: De re aedificatoria. — Това е имал предвид Колона. Канел се да заимства идея от книгата на Алберти и искал читателят да забележи. Успееш ли да проумееш каква е идеята, всичко останало ще си дойде на мястото. В този трактат Алберти създава латински еквиваленти на архитектурните термини с гръцки произход. Франческо прави същата подмяна в цялата „Хипнеротомахия“… освен на едно място. Бях го забелязал първия път, когато превеждах откъса, защото започнах да срещам термини от Витрувий, каквито не бях виждал от доста време. Но изобщо не предполагах, че имат значение. Осъзнах каква е хитрината: да откриеш всички гръцки архитектурни термини в този пасаж и да ги замениш с латинските им еквиваленти, както се появяват в останалия текст. Ако го сториш и използваш правилото на акростиха — да четеш първата буква на всяка дума, както беше с главите — загадката се разрешава. Намираш послание на латински. Единственият проблем е, че допуснеш ли една-единствена грешка при преобразуването на гръцките думи в латински, цялото послание се разпада. Например ако замениш entasi с ventris diametrum вместо с простото venter, допълнителното d от началото на diametrum променя всичко.

Говорейки все по-бързо, той прелисти на друга страница.

— Допуснах грешки, разбира се. За щастие не бяха толкова сериозни, че да не сглобя латинския текст въпреки тях. Трябваха ми три седмици, точно до деня преди вие да се върнете в колежа. Но накрая го прочетох. Знаеш ли какъв беше? — Пол нервно се почеса по лицето. — Текстът гласеше: Кой направи Моисей рогоносец? — Той се изсмя глухо. — Честна дума, чувам как Франческо ми се смее. Имам чувството, че от цялата книга остана само една огромна шега на мой гръб. Така де, съвсем сериозно. Кой направи Моисей рогоносец?

— Не схващам.

— С други думи, кой е спал с жената на Моисей?

— Знам какво е рогоносец.

— Всъщност не пише буквално рогоносец. Казано е: „Кой сложи рога на Моисей?“. Още от времето на Артемидор рогата са символ на брачна измяна. Изразът произхожда от…

— Но какво общо има това с „Хипнеротомахия“?

Чаках той да ми обясни, или поне да каже, че е разчел гатанката погрешно. Но когато Пол стана и закрачи напред-назад, усетих, че нещата са много по-сложни.

— Не знам, не мога да си представя как се връзва това с останалата част от книгата. Но ето го и най-странното. Мисля, че разгадах гатанката.

— Някой е направил Моисей рогоносец?

— Е, в известен смисъл. Отначало смятах, че трябва да е грешка. Моисей е твърде видна фигура в Стария завет, за да бъде свързан с брачна измяна. Доколкото знам, той е имал жена — мадиамка на име Сепфора — но тя само се мярка в Изход и не успях да открия някъде да се споменава за нейна изневяра. В Числа 12:1 обаче се случва нещо необичайно. Братът и сестрата на Моисей говорят против него заради етиопката, която си е взел за жена. Подробностите не се изясняват, но някои изследователи на Библията твърдят, че тъй като Етиопия и Мадиам са съвсем различни географски области, Моисей трябва да е имал две съпруги. Името на етиопката не се появява в Библията, но историкът от първи век Йосиф Флавий пише свой очерк за живота на Моисей и твърди, че името на етиопската му съпруга било Тарбис.

Подробностите вече ми идваха в повече.

— Значи тя му е сложила рога?

Пол поклати глава.

— Не. Взимайки втора съпруга, Моисей е сложил рога или на етиопката, или на Сепфора, в зависимост коя е била първата. Хронологията трудно се установява. Според някои традиции рогата се появяват върху главата на изневерилия мъж, а не на неговата съпруга. Вероятно натам бие гатанката. Отговорът е Сепфора или Тарбис.

— И накъде продължи след това?

Вълнението му сякаш се изпари.

— Точно там ударих на камък. Опитах се да използвам Сепфора и Тарбис като решения по всички възможни начини, да ги приложа като шифър за разгадаване на останалата част от книгата. Нищо не излезе.

Той замълча, сякаш чакаше да му помогна с някакво гениално хрумване.

Не ми хрумна нищо, освен да попитам:

— А какво мисли Тафт?

— Винсънт нищо не знае. Той смята, че само си губя времето. Щом реши, че техниката на Гелбман няма да доведе до успех, заръча ми отново да тръгна по неговата линия. Изцяло да се съсредоточа върху първичните източници за венецианския Претендент.

— Няма ли да му кажеш какво си открил?

Пол ме погледна така, сякаш изобщо не го разбирах.

— Казвам на теб — отвърна той.

— Нямам представа с какво да ти помогна.

— Том, не може да бъде случайност. Не и нещо толкова важно. Трябва само да го проумеем. Нуждая се от твоята помощ.

— Защо?

В гласа му прозвуча странна увереност, сякаш бе разбрал за „Хипнеротомахия“ нещо, пропускано досега.

— Книгата възнаграждава различни начини на мислене. Понякога търпението и вниманието към подробностите. Но на други места са необходими интуиция и изобретателност. Четох някои от твоите изводи за „Франкенщайн“. Добри са. Оригинални. А дори не е необходимо да се напрягаш. Просто си помисли. Помисли за гатанката. Може да ти хрумне нещо ново. Само за това те моля.

През онази вечер имах една проста причина да отхвърля предложението на Пол. В пейзажа на моето детство книгата на Колона беше като изоставена къща на хълм, злокобна сянка върху всяка съседна мисъл. Всички неприятни загадки на младостта ми сякаш произхождаха от онези неразгадаеми страници: необяснимите и тъй чести отсъствия на баща ми от масата за вечеря, докато работеше в кабинета си; вечните спорове, на които двамата с майка ми се поддаваха като светци, попаднали в изкушение; дори и враждебното чудачество на Ричард Къри, който бе оплетен в мрежите на книгата по-зле от всеки друг и едва ли някога щеше да се опомни. Не можех да проумея властта на „Хипнеротомахия“ над всеки неин читател, но според моя скромен опит тази власт винаги носеше само беди. Виждайки как Пол три години се бори с книгата, още по-твърдо реших да стоя настрани въпреки последния му успех.

И ако изглежда учудващо, че на другата сутрин размислих и се включих в работата на Пол, причината е в един сън, който сънувах през нощта, след като той ми разказа за гатанката. В „Хипнеротомахия“ има една гравюра, която завинаги ще остане сред спомените от ранното ми детство — гравюра, с която съм се сблъсквал толкова много пъти, когато се промъквах в кабинета на баща си да видя какво изучава. Не всеки ден едно малко момче вижда гола жена, полегнала под дърво, да го гледа също тъй втренчено, както то нея. И навярно никой, освен изследователите на „Хипнеротомахия“ не може да се похвали, че някога е виждал гол сатир да стои край нозете на подобна жена с рог вместо пенис, насочен към нея като стрелка на компас. Когато видях за пръв път тази гравюра, бях дванайсетгодишен, съвсем сам в бащиния ми кабинет, и изведнъж си представих защо понякога баща ми закъснява за вечеря. Говеждото задушено изобщо не можеше да се мери с тия странни и удивителни тайни.

През онази нощ отново видях гравюрата от своето детство — полегналата жена, дебнещия сатир с вирнат член — и навярно доста съм се въртял, защото Пол се наведе от горното легло и попита:

— Добре ли си, Том?

Опомних се, скочих и се хвърлих към книгите върху бюрото му. Онзи пенис, онзи рог на погрешно място ми напомняше нещо. Имаше някаква връзка. Колона знаеше за какво говори. Някой наистина бе сложил рога на Моисей.

Открих отговора в „История на ренесансовото изкуство“ от Харт. И друг път бях виждал репродукцията, но без да обръщам сериозно внимание.

— Какво е това? — попитах аз, като метнах книгата върху леглото на Пол и посочих страницата.

Пол присви очи.

— Статуята на Моисей от Микеланджело — каза той и ме погледна, сякаш се чудеше дали не съм се побъркал. — Какво ти е, Том?

Сетне, преди да му обясня, Пол млъкна и включи нощната лампа.

— Разбира се… — прошепна той. — Боже мой, разбира се.

И наистина — на снимката, която му бях показал, от глината на статуята стърчаха две малки издатини като рога на сатир.

Пол скочи от леглото толкова шумно, че очаквах всеки момент да дотърчат Джил и Чарли.

— Ти успя — възкликна той с разширени очи. — Трябва да е това.

Тия признаци на възторг продължиха, а аз се чувствах все по-неудобно и се питах как е успял Колона да вмъкне отговора на гатанката в скулптурата на Микеланджело.

— За какво са тия рога? — попитах накрая.

Но Пол вече беше далече напред. Грабна книгата от леглото си и ми показа обяснението в текста.

— Рогата нямат нищо общо с брачна изневяра. Гатанката е буквална: кой сложи рога на Моисей? Всичко идва от погрешен превод на Библията. В Изход се казва, че когато Моисей слязъл от Синайската планина, лицето му сияело със светли лъчи. Но еврейската дума за „лъчи“ може да се преведе и като „рога“ — каран вместо керен. Когато превеждал Стария завет на латински, свети Йероним си помислил, че никой, освен Христос не може да излъчва светлина — затова избрал второто значение на думата. И Микеланджело изваял Моисей точно така. С рога.

Мисля, че от вълнение дори не разбрах какво става. „Хипнеротомахия“ отново се бе прокраднала в моя живот и ме прехвърляше отвъд една река, която изобщо не желаех да прекосявам. Оставаше ни само да проумеем какво значение има фактът, че свети Йероним използвал за Моисей латинската дума cornuta и по този начин му сложил рога. Но през следващата седмица Пол най-охотно се нагърби с този товар. За известно време след онази паметна вечер аз бях само нещо като наемник, неговото последно оръжие срещу „Хипнеротомахия“. Мислех си, че мога да задържа това положение, да остана на разстояние от книгата, а Пол да играе ролята на посредник. И тъй, докато той се връщаше във „Файърстоун“, развълнуван неимоверно от евентуалните последствия на откритието, аз излязох самичък и направих свое лично откритие.

Мога само да си представям какво впечатление съм й направил, както бях все още потресен от сблъсъка с Франческо Колона.

Срещнахме се там, където не ни беше мястото, но и двамата се чувствахме у дома си — в „Бръшляна“. Лично аз го посещавах поне толкова често, колкото и собствения си клуб. Тя пък стана любимка на Джил още няколко месеца преди да започне юрушът за нейния курс и първата идея на моя приятел беше да ни запознае.

— Кати — каза той, след като ни събра в клуба една съботна вечер, — това е моят съквартирант Том.

Аз се усмихнах лениво, тъй като смятах, че не са нужни кой знае какви усилия, за да очаровам някаква си второкурсничка.

Тогава тя заговори. И досущ като муха върху насекомоядно растение, която очаква нектар, а намира смърт, аз внезапно разбрах кой кого е уловил.

— Значи ти си Том — каза тя, сякаш напълно отговарях на описанието за търсене на някой опасен престъпник. — Чарли ми разказа за теб.

Да те опише човек като Чарли, си има и добра страна — от там нататък нещата могат да вървят само нагоре. Доколкото разбрах, преди няколко вечери той се запознал с Кати в „Бръшляна“ и когато разбрал, че Джил възнамерява да ни събере, побързал да я осведоми за всички подробности.

— Какво ти каза? — попитах аз, като се преструвах на безгрижен.

Тя се позамисли, търсейки точните думи.

— Беше нещо астрономическо. За звезди.

— Бяло джудже — уточних аз. — Това е научна шега.

Кати се навъси.

— И аз не я разбирам — признах, опитвайки да прогоня първото си впечатление. — Не ме бива много по тая част.

— Английска литература ли учиш? — попита тя, като че не го знаеше вече.

Кимнах. Джил ми беше казал, че тя учи философия.

Кати ме огледа с подозрение.

— Кой е любимият ти автор?

— Невъзможен въпрос. На теб кой ти е любимият философ?

— Камю — отговори тя, макар че питах чисто риторически. — А любимият ми автор е Х. А. Рей.

Прозвуча ми като тест. Никога не бях чувал за Рей; имах чувството, че трябва да е модернист, някакъв невзрачен последовател на Т. С. Елиът или нещо подобно.

— Поезия ли е писал? — предпазливо попитах аз, защото си я представях как чете френски поети пред камината.

Кати примижа. За пръв път я видях да се усмихва.

— Написал е „Любопитният Джордж“ — каза тя и се разсмя на глас, докато аз полагах отчаяни усилия да не се изчервя.

Мисля, че това беше основата на нашата връзка. Взаимно си давахме онова, което не бяхме очаквали да намерим. Още от първите дни в Принстън се бях научил да не разговарям с приятелките си за учение; дори и поезията убива връзката, твърдеше Джил, ако я превърнеш в заместител на разговора. И Кати бе научила същия урок… но и двамата не го харесвахме. През подготвителната година ходела с един спортист, когото познавах от литературните семинари. Беше страшно умен, говореше за Пинчон и Делило тъй, както аз можех само да мечтая, но извън аудиторията не обелваше и дума за тях. Кати побеснявала от тази черта, която той теглел през живота си, от непристъпните стени между учение и забавление. За двайсет минути разговор през онази вечер в „Бръшляна“ разбрахме, че и двамата харесваме едно и също — желанието помежду ни да няма стени, а ако има, да бъдат съборени. Джил страшно се радваше, че ни е събрал. Не след дълго започнах с нетърпение да чакам почивните дни, надявах се да я срещна случайно между лекциите, представях си я как си ляга да спи, как влиза под душа, как се готви за изпити. След месец връзката ни стана сериозна.

Като по-възрастен, за известно време си въобразявах, че ролята ми е да влагам мъдростта на опита във всичко, което вършим. Полагах усилия да се придържаме към познати места и дружелюбни компании, тъй като от предишните си връзки бях научил, че подир влюбването почти винаги идва досадата: двама души, които си мислят, че се обичат, могат насаме да открият колко малко знаят един за друг. Затова държах на обществените места — срещи в клубовете, танци в студентския център — и приемах срещи в стаите или из скришните кътчета на библиотеките само когато долавях как гласът на Кати лекичко изтънява в стил „я ела насам“.

Както винаги Кати разсея заблудата ми.

— Хайде — каза ми тя една вечер. — Ще вечеряме заедно.

— В кой клуб? — попитах аз.

— В ресторант. По твой избор.

Ходехме заедно има-няма от две седмици; все още не знаех за нея твърде много неща. Една дълга вечеря насаме ми се стори рискована.

— Искаш ли да поканим Карен или Триш? — попитах аз.

Двете й съквартирантки бяха безопасна компания. Особено Триш, която от приказки на масата не се сещаше да хапне и залък.

Кати стоеше с гръб към мен.

— Можем да поканим и Джил — каза тя. — Разбира се.

Комбинацията ми се видя странна, но колкото повече хора се съберяхме, толкова по-безопасно щеше да бъде.

— Ами Чарли? — попита тя. — Той винаги е гладен.

Най-сетне осъзнах, че ме взима на подбив.

Тя се обърна към мен.

— Какъв е проблемът, Том? Боиш се да не ни видят насаме?

— Не.

— Отегчавам ли те?

— Не, разбира се.

— Тогава какво? Боиш се да не разберем, че не се познаваме много добре?

Поколебах се.

— Да.

Кати изглеждаше поразена, че наистина го мисля.

— Как се казва сестра ми? — попита накрая тя.

— Не знам.

— Религиозна ли съм?

— Не съм сигурен.

— Задигам ли монети от буркана за бакшиши в кафенето, ако не ми достигат дребни?

— Вероятно.

Кати се приведе с усмивка напред.

— Ето, виждаш ли? Още си жив.

Никога не бях срещал човек, тъй спокойно готов да ме опознае. Кати изобщо не се съмняваше, че всичко ще си дойде на мястото.

— А сега да вървим на вечеря — каза тя и ме поведе за ръка.

Не погледнахме назад.

Осем дни след моя сън за сатира Пол дотича при мен с новини.

— Прав бях — обяви гордо той. — Части от книгата са написани с шифър.

— Как разбра?

— Исканият от Франческо отговор е cornuta — думата, с която Йероним сложил рога на Моисей. Но повечето общоприети начини за използване на кодова дума не действат в „Хипнеротомахия“. Гледай…

Той ми показа лист хартия с два реда букви един под друг.

— Това е много елементарна кодова азбука — обясни Пол. — Горният ред се нарича открит текст, а долният — кодиран текст. Забележи, че кодираният текст започва с нашата ключова дума, cornuta. По-нататък всичко върви по реда на азбуката, само са премахнати буквите от cornuta, за да няма повторения.

— И как действа?

Пол взе молив от бюрото си и започна да огражда букви.

— Да речем, че искаш да напишеш hello, като използваш кодовата дума cornuta. Започваш с откритата азбука отгоре и намираш буквата H, после търсиш нейния еквивалент в кодираната азбука долу. В случая H съответства на B. Продължаваш така с останалите букви и hello се превръща в buggj.

— Така ли го е направил Колона?

— Не. Към петнайсети-шестнайсети век италианските придворни разполагали с много по-сложни системи. Алберти, авторът на архитектурния трактат, който ти показах миналата седмица, е изобретил и многоазбучната криптография. Шифрованата азбука се променя след всеки няколко букви. Така е много по-трудно.

Посочих листа.

— Но Колона не би използвал такъв метод. При него се получават безсмислици. Цялата книга щеше да е пълна с думи като buggj.

Очите на Пол светнаха.

— Именно. Сложните методи за кодиране не дават четлив текст. Но „Хипнеротомахия“ е различна. В нея шифрованият текст пак се чете като книга.

— Значи Колона е използвал гатанките вместо кодова дума?

Той кимна.

— Нарича се стеганография. Като да напишеш послание със симпатично мастило — идеята е никой да не знае, че съществува. Франческо е комбинирал криптография и стеганография. Скрил гатанките в нормална на вид история, където няма да бият на очи. После използвал гатанките, за да създаде метод за шифроване, та посланието му да се разчита още по-трудно. В случая трябва само да преброиш колко букви има в думата cornuta — седем — после да четеш всяка седма буква от текста. Не е чак толкова различно от предишния метод — да четеш първата буква на всяка глава. Въпросът е само да знаеш по колко да прескачаш.

— И стана ли? Всяка седма буква от книгата?

Пол поклати глава.

— Не цялата книга. Само част. И отначало не излизаше нищо. Само безсмислици. Проблемът е да откриеш откъде да започнеш. Ако четеш всяка седма буква, започвайки от първата, получаваш съвсем различен резултат от онзи, при който си започнал с втората. Точно тук пак идва на помощ отговорът на гатанката.

Той извади от купчината нов лист с фотокопие на оригинална страница от „Хипнеротомахия“.

— Ето тук, насред главата в самия текст е изписана думата cornuta. Ако започнеш с буквата С и записваш всяка седма буква от следващите три глави, така ще получиш открития текст на Франческо. Оригиналът беше на латински, но аз го преведох. — Той ми подаде още един лист. — Виж.

Преобърнах листа, търсейки още.

— Къде е останалото?

— Това е всичко — каза Пол. — За да открием още, трябва и да разгадаем още.

Вгледах се в страницата, после смаяно вдигнах очи към него. Нейде дълбоко в ума ми, от някакво задрямало кътче, изплува тихо потрепване — звукът, който неизменно свързвах с баща си, когато е развълнуван. Той потропваше с пръсти в такта на Коледния концерт на Корели, само че двойно по-бързо, отколкото би го изсвирил който и да било оркестър.

— Какво ще правиш сега? — попитах аз, като се борех да не потъна в миналото.

Въпреки всичко обаче мисълта ме настигна и разкри истинските размери на откритието: Арканджело Корели завършил своя концерт в ранните дни на класическата музика, над сто години преди Деветата симфония на Бетховен. Но дори и по времето на Корели посланието на Колона вече е чакало първия си читател повече от два века.

— Каквото и ти — отговори Пол. — Ще намерим следващата гатанка на Франческо.