Криптата на флорентинеца

1.

Странно нещо е времето. Тежи най-силно върху онези, които имат най-малко от него. Няма по-голяма лекота от тази да бъдеш млад с целия свят върху плещите; тогава изпитваш тъй изкусително чувство за безбройни възможности, че знаеш — трябва да има нещо далеч по-важно от ученето за изпити.

Виждам самия себе си в онази нощ, когато започна всичко. Лежа по гръб върху стария червен диван в общежитието, боря се с Павлов и неговите кучета от началния курс по психология, и се чудя защо не съм минал задължителните дисциплини още през първата година както всички останали. На масичката за кафе пред мен лежат две писма, всяко от тях с представа какво ще върша догодина. Пада хладната априлска нощ на Разпети петък в Принстън, Ню Джърси, и само с един месец до дипломирането аз съм като всички останали от випуск 1999 — мисля само за бъдещето.

Чарли седи на пода до малкия хладилник и се забавлява с играта „Магнитен Шекспир“, забравена от някого в стаята ни преди седмица. Романът на Фицджералд, който би трябвало да чете за последната курсова работа по английска литература, лежи разгърнат до него като настъпена пеперуда, а той съставя и пак разваля изречения от магнитни плочки с отпечатани шекспирови думи. Ако го питаш защо не чете Фицджералд, ще изръмжи, че няма смисъл. Според него литературата е просто поредното „тука има, тука няма“ за образовани хора — никога не докопваш каквото си мислиш, че виждаш. За неговия строго научен ум това представлява върхът на извращението. Наесен той отива да учи медицина, а ние още го помним с прословутата тройка по английски през март.

Джил хвърля поглед към нас и се усмихва. Уж учи за изпит по икономика, но по телевизията дават „Закуска в Тифани“, а старите филми са негова страст, особено ако играе Одри Хепбърн. Съветът му към Чарли е прост: ако не ти се чете книгата, вземи филма на касета. Никой няма да разбере. Сигурно има право, но Чарли вижда нещо нечестно в цялата работа, а и тъй би изгубил възможността да се оплаква от скапаната литература, затова пак гледаме Холи Голайтли вместо Дейзи Бюканън.

Посягам и разбърквам думите пред Чарли, докато върху хладилника се оформя изречението: да бъдеш скъсан или не, там е въпросът. Чарли вдига глава и ме поглежда укоризнено. Макар да седи долу, а аз на дивана, главите ни са почти на едно ниво. Когато стоим един до друг, той прилича на Отело, наблъскан със стероиди — деветдесет и пет килограмов негър, забил глава в тавана със своите два метра без пет сантиметра. Пред него съм истински дребосък — само метър и седемдесет и седем, без да броим подметките. Чарли честичко ни нарича Червен гигант и Бяло джудже, защото в астрономията червеният гигант е грамадна, ярка звезда, а белите джуджета са малки, плътни и едва мъждукат. Налага се да му напомням, че Наполеон е бил висок само метър и петдесет и пет, макар Пол да твърди с известно основание, че всъщност излиза малко повече, ако вземем предвид разликата между тогавашните френски стъпки и английски футове.

Пол е единственият от нас, който липсва в момента. Днес изчезна нанякъде и оттогава не се е мяркал. През последния месец между двама ни имаше дрязги и както е под напрежение с изпитите, той предпочита да учи в „Бръшляна“ — академичния клуб, където членува заедно с Джил. Работи над задължителната си дипломна работа. Ние с Чарли и Джил сигурно щяхме да правим същото, само че в нашите факултети крайните срокове вече са минали. Чарли е открил ново белтъчно взаимодействие в някакви невронносигнални пътеки; Джил е постигнал нещо в тънкостите на данъчната теория. Аз пък дотолкова се бях увлякъл в подготовка за бъдещото учение, че едва успях да предам писанието си в последния момент.

Дипломната работа е явление, презирано почти от всички. Бившите възпитаници си спомнят за нея с носталгия, сякаш няма нищо по-радостно от това да напишеш сто страници изследователско съчинение, докато ходиш на лекции и избираш бъдещо поприще. Всъщност става дума за неблагодарен къртовски труд. Това е въведение в живота на възрастните, каза ни веднъж преподавателят по социология с онзи отегчителен тон, запазен специално за поучения след лекциите; то е нагледен пример как можеш да се нагърбиш с нещо тъй грамадно, че после няма измъкване. Нарича се отговорност, добави преподавателят. Само чрез изпитание ще си узнаете силите. Между нас казано, той самият искаше да си изпробва силите върху една хубава колежка на име Ким Силвърман. Така де, само за да прояви отговорност. Лично аз напълно споделям отговора, който му даде тогава Чарли. Ако Ким Силвърман е туй нещо, дето възрастните не могат да се измъкнат изпод него, пишете ме доброволец. Инак поемам риска да си остана млад.

Пол довършва последен дипломната си работа и няма спор, че тя ще е най-добрата. Може дори да се окаже най-добра за целия курс, за историческия факултет или за колежа изобщо. Магията на неговата интелигентност е в това, че той притежава по-голямо търпение от когото и да било. Така преодолява всяко препятствие. Да преброиш сто милиона звезди, по една на секунда, каза ми веднъж той, изглежда невъзможна задача за краткия човешки живот. А всъщност би отнело само три години. Важно е съсредоточаването, готовността да не се разсейваш. Точно това му е дарбата — способност интуитивно да вижда колко много може да постигне човек, ако не бърза.

Може би затова всичко живо възлага огромни надежди върху дипломната му работа — хората знаят колко звезди е способен да преброи за три години, а на практика той работи почти от четири. Докато средният студент си измисля тема в началото на последния курс и предава работата напролет, Пол се нагърби със своята още като зелен новак. Само няколко месеца след началото на първия семестър реши да се съсредоточи върху едно рядко съчинение от времето на Ренесанса със заглавие „Хипнеротомахия Полифили“ — същинска скоропоговорка, която успявам да произнеса само защото баща ми й посвети по-голямата част от кариерата си на ренесансов изследовател. Три и половина години по-късно, само двайсет и четири часа преди крайния срок, Пол е събрал достатъчно материал, за да изкуши дори и най-придирчивите университетски програми.

Лошото е, че той очаква и аз да се радвам на славата. През зимата работихме няколко месеца заедно и постигнахме доста като екип. Едва тогава разбрах нещо, което често повтаряше майка ми: че мъжете от нашия род имат склонност да си падат по някои книги със същата страст, както и по някои жени. „Хипнеротомахия“ може и да е лишена от външен чар, но притежава лъстивата хитрост на грозна жена, бавното наркотично привличане на дълбоката тайна. Когато усетих, че почвам да залитам по бащиния си път, аз успях да се изтръгна и да размахам бяло знаме, преди да съсипя отношенията си с едно свястно момиче. Оттогава дружбата ни с Пол вече не е същата. След като дадох заден ход, той потърси помощ от един свой познат дипломиран студент на име Бил Стийн. Сега, когато наближава крайният срок. Пол е станал учудващо затворен. Обикновено говори охотно за работата си, но през последните седмици се отдръпна не само от мен, но също от Чарли и Джил, отказвайки да обели и дума на тази тема.

— Е, накъде клониш, Том? — пита Джил.

Чарли се озърта към нас откъм хладилника.

— Да — потвърждава той, — всички сме на тръни.

Ние с Джил едновременно надаваме стон. „Да бъдеш на тръни“ спада към изразите, които Чарли е пропуснал да научи в гимназията. Смяташе, че сигурно има връзка с Евангелието и трънения венец, докато някой не му го посочи в цитат от „Приключенията на Родерик Рандъм“ от Тобиас Смолет. А сега ръси същия израз за щяло и нещяло.

— Коригирай си речника — казва Джил.

— Посочи ми поне един лекар, който да знае какво означава да бъдеш на тръни — отвръща Чарли.

Преди някой от нас да отговори, чуваме шумолене откъм спалнята, която деля с Пол. И внезапно самият той изниква на прага по боксерки и тениска.

— Само един ли? — пита Пол, разтривайки очи. — Тобиас Смолет. Бил е хирург.

Чарли пак се озърта към магнитните плочки.

— Така си и мислех.

Джил се изкисква, но не казва нищо.

— Мислехме, че си отишъл в „Бръшляна“ — подхвърля Чарли, когато мълчанието се проточва.

Пол поклаща глава и отстъпва в стаята за бележника си. Сламената му коса е сплескана от едната страна, а по бузата му има следи от гънките на възглавницата.

— Много е шумно — казва той. — Дойдох тук да поработя в леглото. Заспал съм.

Не е мигнал поне от две нощи насам. Научният ръководител на Пол, доктор Винсънт Тафт, всяка седмица го притиска за още и още документация. А за разлика от повечето ръководители, които охотно оставят дипломантите да се справят както могат, Тафт държи Пол за ръка от самото начало.

— Е, Том — обажда се Джил, за да наруши тишината. — Какво решение взе?

Поглеждам масичката. Става дума за двете писма пред мен, които чета и препрочитам между всеки две изречения от учебника. Първото писмо е предложение за докторат по английски в Чикагския университет. Книгите са в кръвта ми, както медицината е в кръвта на Чарли, а един докторат от Чикаго ще ми дойде чудесно. За да ме приемат, трябваше да хвърля доста усилия — отчасти защото оценките ми от Принстън са средни, но най-вече защото не знам какво точно искам, а добрите университети усещат колебанието досущ както кучетата надушват страха.

— Дръж парите — подмята Джил, без да откъсва очи от Одри Хепбърн.

Джил е банкерски син от Манхатън. Принстън никога не е бил крайна цел за него, а само удобна спирка по пътя към Уолстрийт. В това отношение е същинска карикатура, но намира сили да се усмихва, когато го вземем на подбив. Знаем, че ще се усмихва чак до прага на банката; дори и Чарли, който ще натрупа състояние като лекар, има да си мечтае за неговата заплата.

— Не го слушай — обажда се Пол от другия край на стаята. — Следвай сърцето си.

Вдигам очи, смаян, че е способен да мисли за нещо извън дипломната си работа.

— Следвай парите — възразява Джил и става да вземе бутилка вода от хладилника.

— Колко предлагат? — пита Чарли, забравяйки за момент магнитните плочки.

— Четирийсет и една — налучква Джил и няколко думички падат от хладилника, докато го затваря. — И пет встъпителна премия. Плюс надбавки.

Пролетният семестър е време за избор на работа, а 1999 година предлага богати възможности. Четирийсет и една хиляди долара са горе-долу двойно повече, отколкото бих изкарал с мизерната си диплома по английска литература, но изобщо не влизат в сравнение с перспективите на някои колеги от курса.

Вдигам писмото от „Дедалус“ — интернет фирма със седалище в Остин, която претендира да разполага с най-модерния софтуер за усъвършенстване на дублиращата служебна документация. Не знам почти нищо за фирмата, камо ли пък какво е дублираща служебна документация, но един приятел от общежитието ме посъветва да отида на разговор с тях. И тъй като се носеха безумни слухове за заплатите в тази начинаеща тексаска фирма, аз отидох. Както си му е редът напоследък, в „Дедалус“ не даваха пет пари за факта, че не съм наясно с тяхната дейност. Препитаха ме набързо, провериха доколко добре говоря и дали се усмихвам… и готово. Казано в цезаров дух — дойдох, видях, назначиха ме.

— Почти налучка — казвам аз и чета от писмото. — Четирийсет и три хиляди годишно. Встъпителна премия три хиляди. Надбавки до петнайсет.

— И крушите самички ти падат в устата — добавя Пол от другия край на стаята. Той единствен от четирима ни се държи тъй, сякаш да говориш за пари е по-гадно, отколкото да ги пипаш. — Суета на суетите.

Чарли пак размества магнитите. После с тътнещ баритон започва да имитира проповедника от своята църква, дребничък негър от Джорджия, завършил наскоро богословския факултет в Принстън:

— Суе-та на суе-тите. Всичко е суета.

— Бъди откровен със себе си, Том — казва раздразнено Пол, макар че не ме поглежда в очите. — Всяка компания, която смята, че заслужаваш подобна заплата, няма да се крепи дълго. Та ти дори не знаеш какво вършат.

Той пак се привежда и почва да драска нещо в бележника. Както повечето пророци, съдбата му е да бъде неразбран.

Джил все тъй съсредоточено зяпа телевизора, но Чарли надига глава, защото е доловил напрежението в гласа на Пол. Потрива наболата си брада, после казва:

— Добре, всички млъквайте. Мисля, че е време да изпуснем парата.

За пръв път Джил се откъсва от филма. Вероятно също като мен е доловил лекото натъртване върху последната дума: парата.

— Точно сега ли? — питам аз.

Джил поглежда часовника си и идеята му допада.

— Ще приключим за около половин час — казва той и в знак на подкрепа дори изключва телевизора. Одри Хепбърн се смалява до светеща точка и изчезва със съскане.

Чарли злорадо захлопва книгата. Възмутена, тя опитва да се открехне, но той я мята на дивана.

— Аз имам работа — протестира Пол. — Трябва да свърша.

И ме поглежда странно.

— Какво? — питам аз.

Пол обаче мълчи.

— Какво ви тормози, дечица? — пита нетърпеливо Чарли.

— Навън още вали сняг — напомням аз.

Първата виелица за годината връхлетя днес града точно когато пролетта беше кацнала на всяка вейка. Сега по радиото говорят за една педя сняг, може би дори повече. Наложи се да променят програмата за великденските празници в студентското градче, които тази година включваха и лекция за Разпети петък на Винсънт Тафт, научния ръководител на Пол.

— Срещата ти с Къри е чак в осем и половина, нали? — обръща се Джил към Пол в опит да го убеди. — Дотогава ще сме свършили. Тази нощ можеш да поработиш.

Ричард Къри, ексцентричен бивш приятел на моя баща и на Тафт, взе Пол под крилото си още от първи курс. Свърза го с някои от най-видните световни специалисти по история на изкуствата и спонсорира значителна част от изследванията му за „Хипнеротомахия“.

Пол подхвърля на длан бележника си. Само като го гледа, очите му пак се наливат с умора.

Чарли го усеща, че се колебае.

— В осем без петнайсет приключваме — казва той.

— Как ще се разпределим? — пита Джил.

Чарли се замисля, после казва:

— Том е с мен.

Това, за което се готвим, е вариант на любимата стара игра — бърза партия пейнтбол в лабиринта от тунели за парното под студентското градче. Там долу има повече плъхове, отколкото електрически крушки, температурата надхвърля трийсет и пет градуса посред зима и теренът е тъй опасен, че дори на въоръжената охрана се забранява да слиза под земята. Идеята хрумна на Чарли и Джил по време на сесия през първата ни година, след като бяха намерили една стара карта в клуба си и Джил се сетил, че на времето баща му играел с приятелите си нещо подобно в някакви стари тунели.

Нашият вариант постепенно печелеше популярност, докато накрая се включиха десетина членове на „Бръшляна“ и повечето приятели на Чарли от курса по спешна помощ. Всички изглеждаха изненадани, когато Пол се оказа сред най-добрите навигатори; само ние четиримата бяхме наясно, тъй като знаехме колко често използва тунелите, за да се вмъква и измъква незабелязано от „Бръшляна“. Но постепенно Пол взе да губи интерес към играта. Дразнеше го, че никой друг не забелязва стратегическите й възможности, тактическия балет. Нямаше го, когато заблуден изстрел проби една тръба по време на масова схватка в средата на зимата; експлозията оголи електрическите проводници на три метра разстояние в двете посоки и би могла да изпече двама подпийнали първокурсници, ако Чарли не ги бе дръпнал навреме. Охранителите се заеха с въпроса и след броени дни от деканата се изсипа град от наказания. Впоследствие Чарли замени пистолетите и топчетата боя с нещо по-безопасно — комплект лазерни тренировъчни пистолети, които откри на една разпродажба. И все пак с наближаването на дипломирането ни администрацията наложи политика на нулева търпимост към дисциплинарните нарушения. Едно залавяне в тунелите тази нощ може да ни струва замразяване на студентските права, ако не и нещо по-лошо.

Чарли отскача в спалнята, която дели с Джил, изнася голяма туристическа раница, после още една и ми я подава. Накрая си слага шапката.

— Божичко, Чарли — казва Джил, — слизаме там само за половин час. Та аз тръгнах за пролетната ваканция с по-малко багаж.

— Бъди готов — казва Чарли, намествайки на плещите си по-голямата раница. — Такъв е моят девиз.

— Ама и ти си един скаут — промърморвам.

— От Орлите — уточнява Чарли, защото знае, че като скаут не съм заслужил и най-дребното звание.

— Готови ли сте, дечица? — прекъсва ни Джил откъм вратата.

Пол въздъхва дълбоко, за да се осъзнае, после кимва. Грабва от спалнята пейджър и го закача на колана си.

Пред общежитието се разделяме по двойки — аз и Чарли, Джил и Пол. Ще влезем в тунелите от различни места и няма да се виждаме чак до подземния сблъсък.

— Не знаех, че имало и черни скаути — подхвърлям аз, докато двамата с Чарли вървим през студентското градче.

Снегът е по-дълбок и по-студен, отколкото предполагах. Закопчавам скиорското яке и нахлузвам ръкавиците.

— Нищо де — отвръща Чарли. — И аз, преди да те срещна, не знаех, че имало бели слабаци.

Вървя през студентското градче като в мъгла. От няколко дни насам, след като вече се отървах от писмената работа и дипломирането е толкова близко, светът сякаш се изпълни с излишна припряност — първокурсници тичат на вечерни семинари, третокурсници тракат курсови работи в задушни компютърни зали, а сега милиарди снежинки кръжат из небето, преди да докоснат земята.

Кракът започва да ме боли. От години белегът на бедрото ми предсказва лошото време шест часа след като е дошло. Той е спомен от една отдавнашна злополука. Малко след шестнайсетия си рожден ден попаднах в автомобилна катастрофа и почти цяло лято лежах в болница. Подробностите вече са се размили, но ясно помня как острият край на строшената лява бедрена кост прониза мускула и се подаде през кожата. Зърнах го само за миг, преди да припадна от шока. Освен това лявата ми ръка се строши под лакътя, имах и три счупени ребра от същата страна. Според санитарите артериалният кръвоизлив спрял тъкмо навреме, за да ме спасят. Но докато ме измъкнат от смачканата кола, баща ми издъхнал зад волана.

Разбира се, катастрофата ме промени — след три операции, два месеца рехабилитация и появата на фантомните болки шест часа след всяка промяна на времето, аз продължавах да нося метални пирони в костите, белег на бедрото и странна празнота в живота си, която сякаш се разрастваше с времето. Отначало най-очебийни бяха различните дрехи — смяна на размерите, докато си възвърна загубеното тегло, после смяна в стила на обличане, за да прикривам присадената кожа върху бедрото. По-късно осъзнах, че и семейството ми се е променило — майка ми се затвори в себе си, а двете ми сестри, Сара и Кристън, все по-рядко се задържаха у дома. Накрая открих промяна и у приятелите си… или по-скоро самият аз ги промених. Не знам дали исках приятели, които да ме разбират по-добре, да ме гледат с други очи, или нещо друго, но старите приятели просто вече не ми вършеха работа, също като старите дрехи.

Хората вечно разправят на страдащите, че времето е велик целител. Най-великият, казват, сякаш става дума за лекар. Но след шест години размисли по въпроса аз съм на друго мнение. Времето е като онзи художник от лунапарка, който рисува със спрей картинки по тениските. Разпръсква боята на фина мъгла от самотни частици, чакащи да попаднат на място. А в крайна сметка картинката не е кой знае какво. Подозирам, че вездесъщият господар на лунапарка — клиентът — на другата сутрин се пита какво толкова е харесал. Ние сме частиците боя, опитах се веднъж да обясня на Чарли. Времето ни разпръсква.

Може би най-точно се изрази Пол в един разговор скоро след нашето запознанство. Още тогава беше осемнайсетгодишен фанатик на Ренесанса и твърдо вярваше, че цивилизацията стремглаво лети надолу след смъртта на Микеланджело. Познаваше всичките книги на баща ми и още в началото на първи курс дойде да се запознаем, защото бе видял в списъка средното ми име. Аз имам особено средно име и още от детство го влача на гръб като досадна маймуна. Баща ми искал да ме кръсти на любимия си композитор — слабо известен италианец от седемнайсети век — за когото твърдеше, че без него нямало да има нито Хайдн, нито Моцарт. Майка ми обаче чак до раждането категорично заявявала, че е истинско престъпление да натресеш на невинно дете името Арканджело Корели Съливан, което напомня антично триглаво чудовище. Тя самата клоняла към бащиното си име Томас — изискано, макар и лишено от оригиналност.

И тъй, когато започнали родилните болки, тя прибягнала към изнудване. Отказала да ме допусне на бял свят, докато баща ми не приеме компромис. И в един миг по-скоро на отчаяние, отколкото на вдъхновение, съм получил — за добро или за зло — името Томас Корели Съливан. Майка ми се надявала да прикривам средното име между другите две, както някои хора замитат боклук под килима. Но баща ми, който страхотно харесваше името, винаги казваше, че Корели без Арканджело е като „Страдивариус“ без струни. Твърдеше, че отстъпил пред майка ми само защото залогът бил далеч по-висок. Според неговия вариант изнудването станало не на родилното легло, а в първата брачна нощ. Той беше от хората, които смятат, че страстта е единственото оправдание за лоша преценка.

Разказах на Пол всичко това няколко седмици след като се запознахме.

— Прав си — отвърна той, след като му изложих метафората за спрея. — Времето не е Да Винчи. — Позамисли се, после по устните му плъзна кротка усмивка. — Дори не е и Рембранд. Просто евтин модернист като Джаксън Полък.

Той сякаш ме разбираше от самото начало.

Всъщност и тримата ме разбираха — Пол, Чарли и Джил.