Криптата на флорентинеца

24.

Последният въпрос, който ми зададоха на срещата в „Дедалус“, беше гатанка: ако жаба падне в кладенец с дълбочина петдесет метра и трябва да се катери догоре, като на ден се изкачва три метра, но през нощта се плъзва два метра надолу, след колко дни ще излезе?

Отговорът на Чарли гласеше, че жабата изобщо няма да излезе, след като е паднала от петдесет метра височина. Отговорът на Пол беше свързан с някакъв древен философ, който паднал в кладенец, докато се разхождал и зяпал звездите. Джил отговори, че не е чувал жаба да се катери в кладенец, а и какво общо има това с разработка на софтуер в Тексас?

Според мен правилният отговор е, че жабата ще се измъкне за четирийсет и осем дни — с два дни по-малко, отколкото би помислил човек отначало. Хитрината е да разбереш, че жабата напредва с един метър на денонощие — но на четирийсет и осмия ден изминава трите метра и стига до горе, преди да се плъзне обратно.

Не знам какво ме кара да си мисля за тази задача точно сега. Може би в подобен момент гатанките придобиват свое собствено призрачно сияние, мъдрост, която озарява покрайнините на битието, когато нищо друго не може да ги освети. В един свят, където половината селяни винаги лъжат, а половината винаги казват истината; където заекът никога не догонва костенурката, защото разстоянието между тях непрекъснато намалява с безконечна поредица от половинки; където вълкът не бива да остава на един бряг с козата, а козата със зелето, защото козата или зелето ще бъдат изядени, и с нищо не можеш да предотвратиш това — в един такъв свят всичко е логично, освен предпоставката. Гатанката е замък, построен във въздуха — напълно обитаем, стига да не поглеждаш надолу. Абсолютно невъзможната истина, която сподели с мен Пол — че една древна вражда между монах и хуманист е довела до създаването на крипта, пълна със съкровища в горските дебри — се крепи върху далеч по-невъзможното: да съществува книга като „Хипнеротомахия“, непроницаема, написана с шифър и пренебрегвана от учените цели пет века. Да, тя не може да съществува, и все пак е тъй реална за мен, както и собственото ми съществуване. Приема ли я, основата е положена и вече мога да изградя невъзможния замък. Останалото е само въпрос на камъни и хоросан.

Когато вратата на асансьора се отваря и фоайето на библиотеката изглежда безтегловно в зимната светлина, обзема ме чувството, че сме излезли от тунел. Спомням си гатанката от „Дедалус“ и си представям изненадата на жабата, когато в последния ден след трите метра изкачване не идва бавното плъзгане надолу. Върхът на кладенеца винаги идва внезапно, пътешествието ненадейно се ускорява в самия край и точно това изпитвам сега. Гатанката, която познавам още от дете — гатанката на „Хипнеротомахия“ — бе разгадана за по-малко от ден.

Минаваме през въртележката на пропуска и откъм входа насреща ни лъхва вятър. Пол отваря вратата и аз се загръщам по-плътно с палтото. Снегът е навсякъде. Няма нито камъни, нито стени или сенки — само блестящи бели вихрушки. Около мен са Чикаго и Тексас; дипломирането; общежитието и родният дом. Ето че най-сетне изведнъж се озовавам над земята.

Тръгваме на юг. По пътя към общежитието минаваме покрай преобърнат контейнер за смет. От преспите се подават купчинки боклук и катеричките вече са се захванали с тях — измъкват обелки от ябълки и почти празни шишенца от лосион, подушват внимателно всичко и чак тогава се заемат с ядене. Те са хитри животинки. Опитът ги е научил, че тук запасите от храна се подновяват всеки ден, затова не си правят труда да събират лешници и жълъди. Когато един грамаден гарван каца върху контейнера и опитва да се наложи, катеричките само цвърчат и продължават да ровят, без да му обръщат внимание.

— Знаеш ли за какво ми напомни онзи гарван? — пита Пол.

Поклащам глава. Птицата разперва фантастичните си криле и гневно отлита, стиснала найлоново пликче с малко трохи в него.

— За орела, който убил Есхил, като пуснал на главата му костенурка — казва Пол.

Поглеждам го да видя дали не се шегува.

— Есхил бил плешив — продължава той. — Орелът искал да пусне костенурката на камък, за да счупи черупката й. И малко се объркал.

Това пък ми напомня за онзи философ, който паднал в кладенец. Умът на Пол вечно прави такива фокуси — подпъхва настоящето в миналото, за да оправи леглото на вчерашния ден.

— Къде би бил сега, ако можеше? — питам аз.

Той ме поглежда развеселен.

— Без ограничения?

Кимвам.

— В Рим с лопата в ръка.

Една катеричка с къшей хляб в лапките любопитно вдига глава към нас.

Пол се обръща към мен.

— Ами ти? В Тексас ли?

— Не.

— В Чикаго?

— Не знам.

Минаваме през задния двор на музея на изкуствата, отвъд който е нашето общежитие. По снега лъкатушат следи.

— Знаеш ли какво ми каза Чарли? — пита Пол, гледайки следите.

— Какво?

— Ако стреляш с пистолет, куршумът пада също толкова бързо, както и ако го изтървеш.

Май съм го чувал на времето в час по физика.

— Не можеш да надбягаш гравитацията — казва Пол. — Колкото и бързо да се движиш, пак падаш като камък. Да се чуди човек дали хоризонталното движение не е само илюзия. Дали не се движим само за да си внушим, че не падаме.

— Накъде биеш?

— Костенурката — казва той. — Било е предсказано. Един оракул казал на Есхил, че ще го погуби удар от небето.

Удар от небето, мисля си аз. Боговете се смеят.

— Есхил не успял да избяга от пророчеството — продължава Пол. — Ние не можем да избягаме от гравитацията. — Той сплита пръсти. — Небе и земя, говорещи в един глас.

Очите му са широко разтворени от вълнение като на хлапе в зоопарка.

— Сигурно казваш това на всички момичета — подхвърлям аз.

Той се усмихва.

— Извинявай. Сетивата ми дават на късо. Сякаш съм навсякъде едновременно. Не знам защо.

Аз знам. Вече има кой да се тревожи за криптата, за „Хипнеротомахия“. Атлас се чувства по-лек без товара на целия свят върху плещите.

— Също като твоя въпрос — казва Пол, вървейки заднешком пред мен по коридора на общежитието. — Къде би отишъл, ако няма ограничения? — Той разтваря длани и истината сякаш кацва в шепите му. — Отговор: няма значение, защото където и да отидеш, винаги ще падаш.

При тия думи Пол се усмихва, като че няма нищо потискащо в мисълта, че всички падаме през целия си живот. И сякаш намеква: върховното равенство между всички места, между всички действия означава, че с мен в общежитието не му е по-зле, отколкото в Рим с лопата в ръка. По типичния си заобиколен начин, със свои думи, се опитва да ми каже, че е щастлив.

Той измъква ключа от джоба си и го пъхва в ключалката. Когато влизаме, стаята е безмълвна. Вчера тук имаше толкова оживление около полицията и взлома, че е някак тревожно да я заварим пуста и тъмна.

Пол отива в спалнята да си свали палтото. По навик вдигам телефонната слушалка и набирам номера на гласовата поща.

— Здрасти, Том — раздава се гласът на Джил през пращенето на смущенията. — Ще се опитам по-късно да ви догоня, но… май все пак няма да се добера до болницата, тъй че… Чарли от мен… Том… черна вратовръзка. Можеш да вземеш назаем… се наложи.

Черна вратовръзка. Балът.

Второто съобщение вече започва.

— Том, обажда се Кати. Просто исках да знаеш, че щом приключа във фотолабораторията, отивам да помагам с подготовката в клуба. Ако не греша, ти каза, че ще дойдеш с Джил. — Пауза. — Значи довечера ще си поговорим.

Усещам леко колебание, преди да затвори. Сякаш не знае дали е натъртила както трябва на последните думи — напомняне, че имаме недовършен разговор.

— Какво става? — подвиква Пол откъм спалнята.

— Трябва да се приготвям — тихо отвръщам аз, усещайки накъде тръгват нещата.

Пол подава глава през вратата.

— За какво?

— За бала.

Той не разбира. Не съм му разказвал за какво разговаряхме с Кати във фотолабораторията. Онова, което видях днес, онова, което ми каза тя, преобърна света с краката нагоре. Но сред настъпилата тишина аз отново се озовавам на старото място. Зарязаната, забранената любовница се връща да ме изкушава. Аз съм в плен на безкраен цикъл и досега бях твърде увлечен, за да го разкъсам. Книгата на Колона ме ласкае с видения за съвършенство, за нереалност, която мога да обитавам срещу съвсем скромна цена — безумна преданост и откъсване от света. Измисляйки тази странна сделка, Франческо й е измислил и име: „Хипнеротомахия“, борба за обич в съня. Ако изобщо има подходящ момент да остана здраво на земята, да се боря срещу тази борба и нейния сън — ако има момент да си спомня за една обич, която безумно се е посветила на мен, да си спомня за обещанието пред Кати — то този момент е сега.

— Какво ти става? — пита Пол.

Не знам как да го кажа. Дори не съм сигурен какво да му кажа.

— Вземи — казвам аз и протягам ръка.

Но той не помръдва.

— Вземи картата.

Отначало той изглежда само озадачен. Все още е твърде възбуден, за да разбере.

— Защо?

— Не мога, Пол. Съжалявам.

Усмивката му помръква.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога повече да работя. — Слагам картата в ръката му. — Твоя е.

— Наша е — казва той и явно се чуди какво ме прихваща.

Но не е наша. Не ни принадлежи; от самото начало ние принадлежим на книгата, а не тя на нас.

— Съжалявам. Не мога да го направя. Нито тук; нито в Чикаго; нито в Рим.

— Ти вече го направи — казва Пол. — Свършено е. Трябва ни само чертежът на ключалката.

Но неизбежното вече е между нас. В очите му бавно нахлува поглед на удавник, сякаш силата, която го крепеше на повърхността, изведнъж е изчезнала и светът се е преобърнал с главата надолу. Толкова отдавна сме заедно, че разбирам всичко, без той да каже и дума: свободата, която изпитвам, откъсването от древната верига на обстоятелствата се отразява изцяло в него, само че с обратен знак.

— Въпросът не е или-или — опомня се той. — Ако искаш, можеш да имаш и двете.

— Не ми се вярва.

— Баща ти успя да го стори. Но и той знае, че не е вярно.

Настава странно мълчание. Всеки от нас усеща, че другият е прав, а виновен няма. Сметките на морала се объркват. Пол изглежда готов да ме умолява, да доказва правотата си за последен път, но знае, че няма смисъл.

Вместо това той изтърсва една шега, която съм чувал хиляди пъти от Джил. Не намира други думи да изрази какво чувства.

— Последният човек на света влиза в бар — прошепва той. — Какво казва?

Пол извръща глава към прозореца, но не довършва вица. И двамата знаем какво казва последният човек на света. Забива самотен, печален поглед в халбата и казва: „Бира, искам още един барман“.

— Съжалявам — казвам аз.

Но Пол вече се е пренесъл другаде.

— Трябва да намеря Ричард — промърморва той.

— Пол!

Той се обръща.

— Какво искаш да кажа?

— Защо ще търсиш Къри?

— Помниш ли какво те попитах, когато отивахме към библиотеката? Какво би станало, ако не бях прочел книгата на баща ти. Помниш ли какво отговори?

— Казах, че нямаше да се срещнем.

Хиляди дребни случайности са се струпали тъй, че двамата да се срещнем — и сега да сме тук. От руините на пет века съдбата е изградила замък във въздуха, тъй че двама студенти да станат крале. Така го виждам аз, намеква Пол.

— Когато се срещнеш с Джил — казва той, вдигайки палтото си от пода, — предай му, че може да разполага с Председателската стая. Вече не ми е потребна.

Сещам се за повредената му кола, изоставена в една уличка до Института, и си представям как гази през снега да търси Къри.

— Не е безопасно да ходиш сам… — започвам аз.

Но той всъщност винаги е бил сам. И вече излиза в коридора.

Може би щях да го последвам, ако в следващата минута не бяха звъннали от болницата да ми предадат съобщение от Чарли.

— Вече е в съзнание и говори — казва сестрата. — И пита за вас.

Грабвам шапката и ръкавиците.

На половината път към медицинския център снегът спира да вали. Дори залязващото слънце се мярва на хоризонта. Облаците заприличват на сервирана маса — супници, чинии, черпаци, грамадна вилица и лъжица — и аз осъзнавам колко съм гладен. Дано Чарли наистина да е тъй добре, както казва сестрата.

Заварвам вратата на стаята преградена от единствената личност с по-внушителна външност от Чарли — майка му. Мисис Фрийман обяснява на някакъв лекар, че след като е хванала първия влак от Филаделфия до Принстън, след като е изслушала човек от деканата да й втълпява, че Чарли е на косъм от изключването, и след като е била медицинска сестра цели седемнайсет години, преди да стане учителка, не е в настроение да слуша снизходителни лекарски приказки за състоянието на сина й. По цвета на престилката разпознавам лекаря, който ни каза, че състоянието на Чарли е стабилно. Онзи със служебните приказки и дежурната усмивка. Той сякаш не осъзнава, че на света още не се е появила усмивка, която да трогне противничката му.

Точно когато завивам към стаята на Чарли, мисис Фрийман ме забелязва.

— Томас — казва тя, измествайки тежестта си на другия крак.

Около мисис Фрийман винаги витае чувството, че гледаш геологическо явление и ако не внимаваш, ще бъдеш смазан. Тя знае, че майка ми ме отглежда сама, затова се е нагърбила да й помага във възпитанието.

— Томас! — повтаря тя. Освен нея никой не ме нарича така. — Ела насам.

Предпазливо пристъпвам към нея.

— В какво го забърка? — пита тя.

— Той се мъчеше да…

Тя прекрачва напред и сянката й ме хваща като в капан.

— Предупредих те за тия неща. Нали? След онази история на покрива.

Има предвид историята с езика на камбаната.

— Мисис Фрийман, тогава идеята беше негова…

— О, не. Недей пак с тия номера. Моят Чарли не е гений, Томас. Трябва да бъде въведен в изкушение.

Майки. Ако я слушаш, Чарли и улицата не може да пресече без пътна карта. Мисис Фрийман смята и трима ни за много лоша компания. Като се има предвид, че аз съм сирак наполовина. Пол — кръгъл сирак, а родителите на Джил се сменят кажи-речи всяка година, дори с общи усилия не можем да съберем толкова положителни примери, колкото си има Чарли под един покрив. И по някаква неизвестна причина точно на мен се е паднала ролята на персонажа с рогата и вилата. Ех, ако знаеше истината, мисля си аз. Моисей също е имал рога.

— Недей да го тормозиш — долита от стаята хъхрещ глас.

Мисис Фрийман се завърта бавно и величествено като земното кълбо.

— Том се опита да ме измъкне — добавя Чарли малко по-слабо.

Следва секунда мълчание. Мисис Фрийман ме гледа така, сякаш иска да каже: не се усмихвай, не е голяма заслуга да измъкнеш момчето ми от беда, в която сам си го забъркал. Но когато Чарли отново надава глас, тя ми заръчва да ида да си поговоря със сина й, преди да се е изтощил от усилията.

— И, Томас — добавя тя, преди да мина край нея, — гледай да не пускаш на момчето разни идеи.

Кимвам. Мисис Фрийман е единствената учителка, която изрича „идеи“ като неприлична дума.

Чарли лежи леко надигнат на болнично легло с нисък метален парапет от двете страни — не толкова висок, че да попречи на едро момче като него да се търкулне долу, но абсолютно достатъчен, за да пъхне някой санитар дръжка от метла под тръбите и да те прикове неподвижно. Болничните ми кошмари са повече от приказките на Шехерезада, и дори времето не е успяло да ги изтрие от паметта ми.

— Времето за посещения свършва след десет минути — съобщава сестрата, без дори да погледне часовника. В едната си ръка държи бъбрековидно легенче, в другата четка за прах.

Чарли я гледа как се отдалечава, после изрича бавно и дрезгаво:

— Мисля, че те хареса.

От шията нагоре изглежда почти добре. На ключицата му забелязвам яркорозово петно, но иначе просто ми се струва уморен. Най-сериозно са пострадали гърдите. Обвит е в марля до кръста, а от там надолу го покрива болничната завивка. Тук-там по марлята са избили гнойни петна.

— Ако останеш още малко, можеш да им помогнеш в смяната на превръзките — казва Чарли и отново привлича вниманието ми към главата си.

Роговицата на очите му е жълтеникава. Около носа му има влага, която навярно би избърсал, ако можеше.

— Как се чувстваш? — питам аз.

— Как изглеждам?

— Доста добре с оглед на обстоятелствата.

Той намира сили да се усмихне. Но когато опитва да погледне надолу към тялото си, осъзнавам, че няма представа как изглежда. Опомнил се е само колкото да разбира, че не бива да вярва на сетивата си.

— Някой друг дойде ли да те види? — питам аз.

Трябва му известно време, за да отговори.

— Ако питаш за Джил, не е идвал.

— Питам за когото и да било.

— Може би не си забелязал майка ми. — Чарли се усмихва. — Нали си е дребничка…

Надниквам през вратата. Мисис Фрийман все още говори с лекаря.

Чарли разбира погрешно тревогата ми.

— Не се тревожи. Той ще дойде.

Но сестрата вече е уведомила всичко живо, че Чарли е в съзнание. Щом Джил още го няма, значи изобщо няма да дойде.

— Хей — опитва се Чарли да смени темата, — мина ли ти от онова, дето стана там, долу?

— Кое?

— Знаеш. Приказките, дето ти ги надрънка Тафт.

Опитвам да си припомня. Бяхме в Института преди няколко часа. Сигурно това са последните му спомени.

— За татко ти.

Чарли опитва да се намести по-удобно и присвива очи от болка.

Гледам леглото и се чудя какво да кажа. Мисис Фрийман е изтормозила лекаря дотолкова, че накрая той я отвежда да продължат разговора си някъде насаме. Двамата изчезват зад една врата и коридорът опустява.

— Слушай — изрича глухо Чарли, — не позволявай на подобен човек да ти бърка в мозъка.

Типично за Чарли. На прага на смъртта да мисли за моите проблеми.

— Радвам се, че си добре — казвам аз.

Знам, че сега ще изтърси нещо мъдро, но той усеща как здраво съм стиснал ръката му и казва простичко:

— И аз.

Чарли пак се усмихва, после се разсмива.

— Дяволите да ме вземат. — Той поклаща глава. Гледа нещо зад гърба ми. — Дяволите да ме вземат — повтаря той.

Бълнува, мисля си аз. Но когато се обръщам, на прага стои Джил с букет в ръката.

— Откраднах ги от украсата за бала — казва той колебливо, сякаш не знае дали е добре дошъл. — Дано да ти харесат.

— Няма ли вино? — Гласът на Чарли звучи съвсем тихо.

Джил се усмихва смутено.

— Не ти се полага. — Той пристъпва напред и протяга ръка на Чарли. — Сестрата каза, че разполагаме с две минути. Как се чувстваш?

— Бил съм по-добре — казва Чарли. — Бил съм и по-зле.

— Мисля, че майка ти е тук — казва Джил, търсейки начин да завърже разговор.

Чарли вече се унася, но намира сили за още една усмивка.

— Тя е дребничка, та трудно се забелязва.

— Нали няма да се изпишеш тайно тази нощ? — тихо пита Джил.

Чарли вече е толкова замаян, че едва схваща въпроса.

— От болницата ли?

— Аха.

— Може и да го направя — прошепва Чарли. — Храната тук — той въздъхва — е отвратителна.

Главата му се отпуска на възглавницата точно когато сестрата пристига да ни каже, че времето е изтекло и Чарли се нуждае от почивка.

— Спи спокойно, шефе — казва Джил и оставя букета на нощното шкафче.

Чарли не го чува. Вече диша през устата.

Докато излизаме, аз се озъртам към него — проснат в леглото, омотан с бинтове и венозни системи. Напомня ми комиксите за Батман, които четях като хлапе. Рухналият гигант, възстановен от медицината. Оздравяването на тайнствения пациент, което смайва местните лекари. Мрак пада над Готам Сити, но заглавията са все същите. Днес нашият супергерой се пребори с природните стихии и оцеля, за да се оплаче от храната.

— Нали ще оздравее? — пита Джил, когато излизаме на паркинга за посетители. Саабът му е съвсем самотен и снегът се топи по все още топлия капак на двигателя.

— Надявам се.

— Гърдите му изглеждаха много зле.

Не знам какво е лечението за пострадали от изгаряне, но едва ли е много лесно да привикнеш отново със собствената си кожа.

— Не вярвах, че ще дойдеш — казвам аз.

Джил се запъва за момент.

— Съжалявам, че не бях с вас.

— Кога?

— През целия ден.

— Това шега ли е?

Той се обръща към мен.

— Не. Какво искаш да кажеш?

Спираме на две крачки от колата. Осъзнавам, че ме е яд на него — задето се чудеше какво да каже на Чарли, задето цял следобед не събра кураж да дойде в болницата.

— Ти беше там, където искаше — казвам аз.

— Дойдох веднага, щом чух.

— Не беше с нас.

— Кога? — пита той. — Тази сутрин ли?

— През цялото време.

— Господи, Том…

— Знаеш ли защо Чарли е в болницата? — питам аз.

— Защото е взел погрешно решение.

— Защото искаше да помогне. Не искаше да отидем сами в кабинета на Тафт. Не искаше Пол да пострада в тунелите.

— Какво искаш, Том? Извинение? Грешен съм. Не мога да се меря с Чарли. Той просто си е такъв. И винаги е бил.

— Ти винаги си бил такъв. Знаеш ли какво ми каза горе мисис Фрийман? За какво се сети най-напред? За камбаната на Насау Хол.

Джил заравя пръсти в косата си.

— Тя обвинява мен за това. От самото начало. Знаеш ли защо?

— Защото смята, че Чарли е светец.

— Защото не вярва, че човек като теб би сторил подобно нещо.

Той тежко въздъхва.

— И какво?

— Точно такъв като теб би сторил подобно нещо. Ти го направи.

Той се колебае какво да каже.

— А не ти ли хрумва, че онази нощ може да съм пил десетина бири, преди да налетя на вас? Не ти ли хрумва, че не съм разсъждавал трезво?

— Или просто тогава си бил различен.

— Да, Том. Може да съм бил различен.

Тишина. По капака на сааба се образуват първите ледени пъпчици. В този миг всяка дума се равнява на изповед.

— Слушай — казва Джил. — Съжалявам.

— За какво?

— Трябваше да дойда при Чарли още първия път. Когато ме срещнахте двамата с Пол.

— Аз съм голям инат. Винаги съм бил.

Натъртва на думата винаги, сякаш иска да каже: виждаш ли, Том, не всичко се е променило.

Но всичко се е променило. За седмица, за ден, за час. Чарли, после Пол. Сега изведнъж и Джил.

— Не знам — казвам аз.

— Какво не знаеш?

— Къде си бил през цялото това време. Защо всичко е тъй различно. Господи, та аз дори не знам какво ще правиш догодина.

Джил отключва колата.

— Да тръгваме, преди да сме замръзнали — казва той.

Стоим в снега, съвсем сами сред болничния паркинг. Слънцето чезне зад хоризонта, мракът приижда и всичко има цвят на пепел.

— Качвай се — казва Джил. — Да поговорим.