Криптата на флорентинеца

18.

Любовта побеждава всичко.

В седми клас купих от павилионче за сувенири в Ню Йорк сребърна гривна с този надпис за едно момиче на име Джени Харлоу. Мислех си, че подаръкът въплъщава основните черти на младежа, с когото би искала да се среща: космополит, защото е свързан с Манхатън; романтик заради поетичното мото; и изискан заради дискретния блясък. На празника на свети Валентин тайно оставих гривната в гардеробчето й, а после цял ден чаках отговор, като си мислех, че тя непременно ще разбере от кого е подаръкът.

За беда тия три качества — космополит, романтик и изискан — не водеха единствено към мен. Изглежда, един осмокласник на име Джулиъс Мърфи ги притежаваше в далеч по-голяма степен, защото именно той получи целувка от Джени Харлоу в края на деня, а аз си останах само с мрачното подозрение, че семейната екскурзия до Ню Йорк е била напразно.

Както често става в детството, цялото произшествие се градеше върху недоразумение. Едва много по-късно ми хрумна, че гривната нито е била сребърна, нито пък произведена в Ню Йорк. Но вечерта на същия свети Валентин моят баща ми обясни едно погрешно тълкуване, което смяташе за особено показателно — че поетичното мото далеч не е толкова романтично, колкото си въобразявахме аз, Джени и Джулиъс.

— Може би погрешното ти впечатление идва от Чосър — започна той с мъдра бащина усмивка. — Но „любовта побеждава всичко“ далеч не се изчерпва само с накита на игуменката.

Усетих, че разговорът ще е като онзи за птичките и пчеличките преди няколко години — добронамерен, но основан на сериозно недоразумение относно учебната ми програма.

Последва дълго обяснение за десетата еклога на Вергилий и omnia vincit amor с отклонения към сидонийските снегове и етиопските стада — все неща, които ме вълнуваха далеч по-малко от въпроса защо Джени Харлоу не ме смята за романтичен и как можах тъй некадърно да прахосам цели дванайсет долара. Ако любовта побеждава всичко, реших аз, значи просто не се е сблъсквала с Джулиъс Мърфи.

Но баща ми беше посвоему мъдър мъж и когато видя, че нищо не проумявам, разгърна една книга и ми показа картинка, която да обясни вместо него.

— Това е гравюрата „Любовта побеждава всичко“ на Агостино Карачи — каза той. — Какво виждаш?

От дясната страна на картината имаше две голи жени. От лявата страна малко момченце пердашеше далеч по-едър и мускулест сатир.

— Не знам — казах аз, защото не бях наясно от коя половина на картината следва да се поуча.

— Това — баща ми посочи момченцето — е Любовта.

Той изчака да проумея казаното.

— Този малчуган изобщо не е на твоя страна. Ти се сражаваш с него; мъчиш се да измениш онова, което причинява на другите. Но той е прекалено могъщ. Колкото и да страдаме, казва Вергилий, мъките ни не го затрогват.

Едва ли съм разбрал напълно онова поучение на баща ми. Мисля, че схванах само най-простото: опитвайки да накарам Джени Харлоу да хлътне по мен, влизах в ръкопашна схватка с хлапака на име Любов, а собствената ми евтина гривна подсказваше колко е безнадеждна тази борба. Но дори тогава усещах, че баща ми използва Джени и Джулиъс само като нагледен пример. Всъщност искаше да ми подари частица мъдрост, която бе опознал на собствен гръб, и се надяваше да я разбера, докато моите грешки са все още малки. Майка ми ме бе предупредила за погрешно насочената любов, мислейки си за увлечението на моя баща по „Хипнеротомахия“; ето че сега пък баща ми излагаше своите възгледи по въпроса, закодирани в цитати от Вергилий и Чосър. Сякаш казваше, че знае много добре какво чувства тя; може би дори е съгласен с нея. Но как да спре, каква власт има срещу силата, с която се бие, щом Любовта побеждава всичко?

Така и не разбрах кой от двамата беше прав. Мисля си, че светът е една Джени Харлоу, а ние всички сме просто рибари, разказващи кой каква риба е изтървал. Но и до ден-днешен не знам как игуменката на Чосър е тълкувала Вергилий или как Вергилий е тълкувал любовта. Остава ми само картината от бащината книга и по-специално онази част, за която той не спомена нито дума — двете голи жени, гледащи как Любовта пердаши сатира. Винаги съм се питал защо Карачи е изобразил две жени на гравюрата, когато би била достатъчна и една. Нейде там се крие поуката, която извлякох: в геометрията на любовта всичко е триъгълно. За всеки Том и всяка Джени има по един Джулиъс; за всяка Кати и всеки Том има по един Франческо Колона; и езикът на желанието е раздвоен, целува двама, ала обича само единия. Любовта чертае линии между нас като астроном, който чертае небесни съзвездия, свързвайки отделните точки във фигури, каквито не съществуват в природата. Основата на всеки триъгълник дава начало на нов, докато накрая небосводът на реалността се превърне в плетеница от любовни връзки. Взети заедно, те наподобяват мрежа, а зад тях, мисля си, се спотайва Любовта. Хлапакът на име Любов е единственият съвършен рибар — онзи, който хвърля най-широката мрежа и никоя риба не може да му избяга. А за награда седи сам в кръчмата на живота, вечен малчуган сред мъжете, и се надява някой ден да разкаже каква риба е изтървал.

Плъзна мълва, че Кати си е намерила някого. Бях заменен с третокурсник на име Доналд Морган — жилест дангалак, който вечно ходеше официално изтупан и още отсега се гласеше за наследник на Джил в „Бръшляна“. Една вечер в края на февруари случайно се натъкнах на новата двойка в кафене „Малък свят“ — същото, където преди три години се запознах с Пол — и последва хладен разговор. Доналд успя да подхвърли две-три дружелюбни и безвредни реплики, сетне осъзна, че не съм потенциален гласоподавател в клубните избори, след което набързо изведе Кати към лъскавата си кола, паркирана отпред.

Беше си жива мъка да го гледам как завъртя ключа на три пъти, преди двигателят най-сетне да изреве. Не знам дали специално заради мен, или просто от суетност остави машината да работи на празен ход почти цяла минута, докато улицата опустя напълно, и чак тогава потегли. Забелязах само, че Кати не ме погледна нито веднъж, дори докато се отдалечаваха; и още по-лошо — правеше се на сляпа не от притеснение, а от гняв, сякаш аз бях виновен, че сме стигнали дотук. Обидата и възмущението продължиха да ме тормозят, докато стигнах до извода, че не ми остава нищо друго, освен да вдигна ръце. Нека да си се радва на Доналд Морган, реших аз. Нека си има легло в „Бръшляна“.

Естествено, Кати имаше право. Вината бе моя. От седмици се борех с четвъртата гатанка — Какво общо има между сляп бръмбар, нощна сова и орел с крива човка? — и чувствах, че късметът ми е пресъхнал. В интелектуалния свят на Ренесанса животните бяха много хлъзгава тема. През същата година, когато Карачи нарисувал гравюрата си Omnia Vincit Amor, един италиански професор на име Улисе Алдровани публикувал първия от своите четиринайсет тома, посветени на естествената история. В един от най-знаменитите примери за своя подход към класификацията Алдровани отделил само две страници на различните породи пилета, после добавил още триста страници за ролята на пилето в митологията, готварски рецепти с пилешко и дори козметични процедури, свързани с яйца и пилета.

От своя страна върховният авторитет на древния свят по животинските въпроси Плиний Стари поставял еднорозите, василиските и мантикорите точно между носорозите и вълците, добавяйки описания как кокошите яйца могат да определят пола на нероденото още дете. След десет дни взиране в гатанката почвах да се чувствам като един от делфините, които описва Плиний — очарован от човешката музика, но неспособен да сътвори своя. Несъмнено с тази гатанка Колона бе имал предвид нещо много умно; просто аз бях твърде тъп за неговата магия.

Първият пропуснат срок за дипломната ми работа дойде три дни по-късно, когато, затънал до уши във фотокопия от трудовете на Алдровани, аз изведнъж осъзнах, че черновата на последната глава за „Франкенщайн“ лежи недовършена на бюрото. Моят научен ръководител доктор Монтроуз, лукав стар преподавател по английска литература, видя кървясалите ми очи и реши, че работя по нещо голямо. Без изобщо да подозира, че безсънните нощи нямат нищо общо с Мери Шели, той ми даде отсрочка. Тя също изтече и тъй тихомълком започна най-мрачният период от абсолвентската ми година — върволица от седмици, през които сякаш никой не забелязваше как бавно се отдръпвам от собствения си живот.

Проспивах сутрешните лекции, а на следобедните обмислях отговори за гатанката. Неведнъж ми се случваше вечер да видя как Пол прекъсва работа по-рано и отива заедно с Чарли да хапнат по сандвич в „Свинското кътче“. Винаги ме канеха, после питаха дали да ми донесат нещо, но аз вечно отказвах — отначало защото се гордеех с аскетизма на новия си живот, а по-късно, защото виждах нещо недостойно в начина, по който изоставяха работата си. Една вечер, когато Пол тръгна за сладолед заедно с Джил, вместо да превива гръб над „Хипнеротомахия“, аз за пръв път реших, че той не влага достатъчно труд в съдружеското ни начинание.

— Изпускаш целта от поглед — казах му аз. Очите ме боляха, защото се налагаше да чета на тъмно, а точно сега отчаяно се нуждаех от тях.

— Какво? — трепна Пол, който тъкмо се канеше да се изкатери на горното легло. Сигурно си помисли, че не е чул добре.

— Колко часа дневно посвещаваш на работата?

— Не знам. Може би осем.

— Тази седмица аз работех по десет. Всеки ден. А ти ще ми ходиш на сладолед!

— Нямаше ме само за десет минути, Том. И освен това тази вечер имам голям напредък. Какво ти става?

— Наближава март. Крайният ни срок е след месец.

Той не обърна внимание на местоимението.

— Ще си издействам отсрочка.

— Може би просто трябва да работиш по-усърдно.

Вероятно за пръв път Пол чуваше да изричат подобни думи пред него. Рядко съм го виждал ядосан, но тогава направо побесня.

— Аз работя усърдно. С кого си мислиш, че разговаряш?

— Вече наближавам отговора на гатанката. А ти докъде си?

— Наближаваш? — Пол поклати глава. — Ако наближаваше, нямаше да говориш така. Яд те е, защото си закъсал. Тая гатанка отдавна трябваше да си я решил. Не може да е чак толкова трудна. Просто губиш търпение.

Изгледах го яростно.

— Точно така — заяви той, сякаш от дни бе чакал възможност да го каже. — Аз почти съм готов със следващата гатанка, а ти още се туткаш с предишната. Но не исках да те закачам. Всеки си има свой ритъм на работа, а ти дори не търсиш помощ от мен. Чудесно, оправяй се както знаеш. Само недей да ми прехвърляш вината.

Тази нощ не си проговорихме повече.

Ако го бях послушал, сигурно щях да науча урока по-рано. Но вместо това сторих какво ли не, за да докажа, че Пол не е прав. Почнах да работя до късни нощи и да ставам в ранни зори. Всеки ден връщах стрелката на будилника петнайсет минути назад, като се надявах той да забележи това налагане на най-строга дисциплина в неподредените дотогава кътчета от живота ми. Всеки ден намирах нов начин да отделя още повече време за Колона и всяка нощ пресмятах отработените часове както комарджия брои монети. Осем в понеделник; девет във вторник; по десет в сряда и четвъртък; почти дванайсет в петък.

Какво общо има между сляп бръмбар, нощна сова и орел с крива човка? Изсушени бръмбари носорози се закачат на шията на пеленачетата като лекарство против болести, пишеше Плиний; майските бръмбари правят отровен мед и умират, ако попаднат в местността Кантаролета близо до Тракия; черните бръмбари се събират в тъмни кътчета и могат да бъдат намерени предимно в баните. Но слепи бръмбари?

Спестих още време, като престанах да се храня в „Манастира“ — всяко ходене до Проспект авеню ми отнемаше половин час, а навярно губех и още толкова с празни разговори на масата. Отказах се да работя в Председателската стая в „Бръшляна“, както за да не се виждам с Пол, така и за да пестя минути от ходенето дотам. Сведох телефонните разговори до минимум, бръснех се и се къпех само при крайна необходимост, оставях Чарли и Джил да посрещат посетителите и превърнах в същинско изкуство умението да икономисвам от скромните житейски потребности.

Какво общо има между сляп бръмбар, нощна сова и орел с крива човка? От съществата, които умеят да летят и нямат кръв, пише Аристотел, някои са твърдокрили като бръмбарите; от птиците, които летят нощем, някои имат закривени нокти като нощния гарван и совата; а на стари години горната половина от човката на орела постепенно става все по-дълга и крива, тъй че накрая птицата бавно умира от глад. Но какво общо имаше между тези три същества?

Кати е загубена кауза, реших аз. Каквото и да бе означавала за мен, вече означаваше нещо друго за Доналд Морган. Нямах представа как тъй ги виждам толкова често, след като напускам тъй рядко стаята. Отговорът навярно се криеше в сънищата и мислите ми, където те непрекъснато присъстваха. По улички и тъмни алеи, из сенки и облаци все виждах тях — държаха се за ръце, целуваха се, шепнеха си нежни думи и вършеха всичко това само заради мен, изтъквайки старата поговорка, че плитко сърце бързо кърви, но и бързо зараства. Преди време Кати бе забравила в стаята ми един черен сутиен, който така и не се наканих да й върна. Сега той се превърна за мен в нещо като трофей, в символ на онази част от нея, която Доналд никога нямаше да притежава. Виждах я гола в банята, спомнях си за деня, когато ни бе тъй приятно заедно, че тя се самозабрави, прие ме за част от себе си и отхвърли всички задръжки. Помнех всяка подробност от нейната фигура, всяка луничка по гърба й, всеки оттенък на сянката под гърдите. Помнех как танцуваше с музиката от моя радиобудилник, как рошеше с едната ръка косата си, а с другата стискаше невидим микрофон и аз бях единственият й зрител.

Какво общо има между сляп бръмбар, нощна сова и орел с крива човка? Всички летят… но Плиний казва, че понякога бръмбарите се заравят в земята. Всички дишат… но Аристотел твърди, че насекомите не вдишвали. Никога не се учат от грешките си, защото Аристотел казва, че много животни имат памет… ала нито едно друго създание освен човека не може да си припомня миналото, когато поиска. Но дори и хората не си взимат поука от миналото. Според този аршин всички сме слепи бръмбари и нощни сови.

На четвърти март, четвъртък, достигнах водораздела в борбата си с „Хипнеротомахия“. През този ден четиринайсет часа препрочитах откъси от шестима ренесансови природоизпитатели и нахвърлях двайсет и една страници записки. Зарязах всички лекции, храних се на бюрото и спах точно три часа и половина. Не бях виждал „Франкенщайн“ от седмици. Единствените други мисли, които се мяркаха из ума ми, бяха за Кати, но те само ме тласкаха да съсипвам живота си още по-безнадеждно. Властта над самия мен бе като наркотик. Но навярно и тя не помагаше, защото почти не напредвах с гатанката.

— Затваряй книгите — не се удържа Чарли в петък вечер. Грабна ме за яката и ме отмъкна пред огледалото. — Я се виж!

— Много съм си до… — започнах аз, без да обръщам внимание на странната твар отсреща с вълча муцуна, зачервени очи, лъскав розов нос и чорлава коса.

Но Джил застана на страната на Чарли.

— Том, изглеждаш ужасно. — Той прекрачи в спалнята, което не бе правил от седмици. — Слушай, тя иска да разговаря с теб. Защо се инатиш?

— Не се инатя. Просто си имам по-важна работа.

Чарли направи гримаса.

— Каква по-точно? Дипломната работа на Пол ли?

Озъбих се, очаквайки Пол да ме подкрепи. Но той мълчаливо стоеше зад тях. Вече цяла седмица се надяваше, че отговорът е само на крачка, че напредвам в борбата с гатанката, макар и мъчително.

— Отиваме в колонадата „Блеър“ — заяви Джил. Имаше предвид редовния петъчен хоров концерт на открито.

— И четиримата — добави Чарли.

Джил внимателно се пресегна и затвори книгата пред мен.

— Кати ще бъде там. Казах й, че идваш.

Но когато отново разгърнах книгата и заявих, че няма да ида, по лицето на Джил се изписа изражение, каквото никога не бе отправял към мен — изражението, което пазеше специално за Паркър Хасет или за някой палячо от курса, дето не си мери приказките.

— Ще дойдеш — изръмжа Чарли и прекрачи към мен.

Но Джил махна с ръка.

— Зарежи го. Да вървим.

И после останах сам.

Отказах се от концерта не заради уязвена гордост, дори не и заради сляпата страст по книгата на Колона. Мисля, че причината бе в сърдечната болка и чувството за провал. Истината е, че обичах Кати, а по някакъв странен начин обичах и „Хипнеротомахия“, ала не успях да покоря нито едната, нито другата. А погледът, който ми хвърли Пол на излизане, говореше красноречиво: той знаеше, че съм загубил борбата срещу гатанката, макар и сам да не го разбирам все още; колкото до последния поглед на Джил — той казваше същото, само че за Кати. Свел очи над три гравюри от „Хипнеротомахия“ — същите, които Тафт щеше да използва след месец за своята лекция, изобразяващи как Купидон се носи през гората в огнена колесница, теглена от жени — аз си мислех за гравюрата на Карачи. Ето че днес малкото момче ме пердашеше, а двете страсти на моя живот гледаха отстрани. Това бе имал предвид баща ми, този урок искаше да науча. Мъките ни не го затрогват. Любовта побеждава всичко.

Две неща най-трудно се приемат в живота, бе казал веднъж Ричард Къри на Пол, провалът и старостта; а те са едно и също. Съвършенството е естествено последствие от вечността — изчакаш ли достатъчно дълго, всичко осъществява своя потенциал. Въгленът се превръща в диамант, песъчинката в перла, маймуната в човек. Просто на нас не ни е дадено през краткия си живот да видим тия преображения и затова всеки провал се превръща в напомняне за смъртта.

Но любовта, струва ми се, е по-особен провал. Тя напомня, че някои преображения, колкото и страстно да ги желаеш, не идват никога; че някои маймуни никога не ще станат хора, та макар и да отлети цяла вечност. Що за маймуна е тая, която дори да разполага с пишеща машина и безконечно време, пак не успява да напечата Шекспир? Да чуя как Кати казва, че иска да сложи точка и че всичко е свършено, би унищожило усещането ми за възможности. Да я гледам под колонадата „Блеър“ как се топли в прегръдките на Доналд Морган би лишило бъдещето ми от перли и диаманти.

И тогава се случи: точно когато потъвах в най-дълбоката бездна на самосъжалението, на вратата се почука. Сетне дръжката се завъртя и Кати влезе както стотици пъти преди. Видях, че под палтото си носи любимия ми пуловер — изумрудения, който отиваше на очите й.

— Трябваше да си на концерта — бе първото, което успях да изрека. И навярно най-лошата от всички възможни маймунски комбинации.

— Ти също — отвърна тя, като ме изгледа от глава до пети.

Знаех как изглеждам в очите й. Сега Кати виждаше онзи проскубан вълк, който Чарли ми показа в огледалото.

— Защо си тук? — попитах аз и се озърнах към вратата.

— Те няма да дойдат. — Тя отново застана пред погледа ми. — Дойдох, за да можеш да се извиниш.

За секунда си помислих, че Джил е нагласил всичко. Че е измислил някаква история колко зле се чувствам и просто не знам какво да й кажа. Но следващият поглед ме убеди в противното. Тя знаеше, че нямам намерение да се извинявам.

— Е?

— Мислиш ли, че вината е моя? — попитах аз.

— Всички го мислят.

— Кои всички?

— Хайде, Том. Извини се.

От спора с нея още повече се ядосвах.

— Много добре. Обичам те. Иска ми се да ни беше потръгнало. Съжалявам, че не стана.

— Ако ти се иска да беше потръгнало, защо не направи нищо?

— Погледни ме — казах аз. Чорлав, небръснат от четири дни. — Ето, това направих.

— Направи го заради книгата.

— То е все същото.

— Аз съм същото като книгата?

— Да.

Тя ме изгледа яростно, сякаш току-що си бях изкопал гроба. Но знаеше какво ще кажа; просто не искаше да го приеме.

— Баща ми посвети целия си живот на „Хипнеротомахия“ — казах аз. — Никога не съм се чувствал по-развълнуван, отколкото когато работя над нея. Сън не ме хваща заради тази книга, не мога да ям, сънувам я. — Открих, че не ми достигат думи. — Не знам как другояче да го кажа. То е като да отидеш на бойното поле при дървото. Тая близост ме кара да чувствам, че всичко е наред, че вече не съм изгубен. — Мъчех се да не я гледам. — Е, нима не си за мен същото като книгата? Да. Същото си, разбира се. Ти единствена си същото като нея.

Допуснах грешка. Мислех си, че мога да имам и двете. Не бях прав.

— Защо съм тук, Том?

— За да ми натриеш носа.

— Защо?

— Да ме накараш да се изви…

— Том. — С един поглед тя ме накара да млъкна. — Защо съм тук?

Защото изпитваш същото като мен.

Да.

Защото е твърде важно, за да оставиш решението на мен.

Да.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Искам да престанеш да работиш по книгата.

— Само толкова?

— Само толкова ли? Само толкова?

Най-сетне изблик на чувства.

— Аз ли да те съжалявам, задето обърна гръб на нас двамата, за да живееш като прасе с тази книга? Гледай си работата! Аз се заключих и лежах четири дни със спуснати щори. Карен позвъни на нашите. Майка ми долетя от Ню Хампшър.

— Извиня…

— Млък. Сега аз говоря. Отидох на бойното поле да видя моето дърво и не можах. Не можах, защото сега то е нашето дърво. Не мога да слушам музика, защото все чувам нещо, което сме пели в колата, или в моята стая, или тук. Трябва ми цял час да се подготвя за лекции, защото през цялото време съм като замаяна. Не мога да си намеря чорапите, не мога да си намеря любимия черен сутиен. Доналд непрестанно ме пита: „Скъпа, какво ти е, скъпа, какво ти е“. Нищо ми няма, Доналд.

Тя придърпа маншетите на ръкавите си и избърса очи.

— Не е там ра… — започнах отново аз.

Но още не ми беше дошъл редът.

— С Питър поне можех да разбера. Не бяхме идеалната двойка. Той обичаше повече спорта, отколкото мен. Искаше да ме вкара в леглото и после загуби интерес. — Кати плъзна ръка през косата си, опитвайки да отметне назад кичурите, намокрени от сълзи. — Но ти… Аз се борих за теб. Изчаках цял месец, преди да ти позволя да ме целунеш за пръв път. След като спахме заедно, цяла нощ плаках, защото се боях, че ще те изгубя. — Тя млъкна, сякаш мисълта бе прекалено мъчителна. — А сега те губя заради една книга. Книга. Поне ми кажи, че не е каквото си мисля, Том. Кажи ми, че тайничко си се срещал с някоя своя колежка. Кажи ми, че е защото тя не върши глупости като мен, не танцува гола пред теб като някаква идиотка, понеже си мисли, че харесваш пеенето й, и не те събужда да тичаш в шест сутринта, понеже иска всяка сутрин да се увери, че още те има. Кажи ми нещо.

Тя ме гледаше от долу на горе, сломена и засрамена от това, а аз си мислех само за едно. Скоро след катастрофата една вечер обвиних майка си, че не е държала на баща ми. Ако го беше обичала, казах й аз, щеше да го подкрепяш в работата. Не мога да опиша изражението й в онзи момент, но то ме убеди, че на света няма по-долни думи от ония, които току-що бях изрекъл.

— Обичам те — казах аз и пристъпих към Кати, за да може да притисне лице към ризата ми и да стане невидима за момент. — Съжалявам от все сърце.

И мисля, че точно в този момент течението се преобърна. Гибелното ми състояние, онази любовна история, която смятах за запечатана в гените си, бавно взе да разхлабва хватката си върху ми. Триъгълникът се сгромолясваше. На негово място оставаха само две точки — две звезди, разделени от най-малкото възможно разстояние.

Около нас се струпаха безброй мълчания, изпълнени с всичко, което тя искаше да ми каже, но то бе излишно; с всичко, което аз исках да й кажа, но не знаех как.

— Ще кажа на Пол — изрекох с най-искрена вяра, — че повече няма да работя по книгата.

Изкупление. Разбирането, че не оказвам съпротива, че най-сетне съм проумял кое е най-добро за нашето щастие, накара Кати да стори нещо, което очаквах да пази за много по-късно, когато ще е уверена, че наистина съм скочил във влака. Тя ме целуна. И това кратко докосване сътвори като удар на мълния ново начало за нас.

Тази нощ не видях Пол; бях при Кати и му съобщих решението си едва на другата сутрин. Той също не изглеждаше изненадан. Толкова бях изстрадал с Колона, че Пол очакваше да вдигна ръце при пръв удобен случай. Джил и Чарли го бяха убедили, че при всяко положение така ще е най-добре. Странно, но не ми се сърдеше. Може би предчувстваше, че пак ще се върна. Или пък бе стигнал тъй далече напред, че вярваше в способността си да се справи с гатанките и сам. Както и да е, когато накрая споделих с него разсъжденията си — за урока с Джени Харлоу и гравюрата на Карачи — той сякаш се съгласи. По лицето му виждах, че знае за Карачи много повече от мен, но нито веднъж не ме поправи. Пол, който имаше повече основания от всеки на този свят да вярва, че някои тълкувания са по-добри от другите, и че най-точните променят всичко, бе както винаги великодушен към моята гледна точка. Мисля, че това бе нещо повече от мълчаливо изказване на уважение; беше знак за другарство.

— По-добре да обичаш нещо, което може да отвърне на обичта — каза ми той.

Нямаше смисъл да казва друго.

И тъй, онова, което започна като дипломна работа на Пол, отново се превърна в дипломна работа на Пол. Отначало наистина изглеждаше, че ще се справи сам. Четвъртата гатанка, която ме бе надвила, отстъпи пред него още на третия ден. Подозирам, че през цялото време се бе досещал, но си мълчеше, защото знаеше, че няма да приема съвет от него. Отговорът беше в книгата на някой си Ораполо „Йероглифика“, която се появила в ренесансова Италия през двайсетте години на петнайсети век с претенциите, че е решила вековния проблем с превода на египетските йероглифи. Ораполо, смятан от хуманистите за някакъв древен египетски мъдрец, всъщност бил учен от пети век, който пишел на гръцки и навярно разбирал от йероглифи точно толкова, колкото ескимос от слънчеви бани. Някои символи от неговата „Йероглифика“ съдържат животни, които дори не се срещат в Египет. И все пак сред трескавия стремеж на хуманистите към нови знания текстът придобил безумна популярност, поне в тесните кръгове, където мъртви езици и безумна популярност не се изключват взаимно.

Според Ораполо нощната сова е символ на смъртта, защото нощната сова безшумно се спуска в нощта над малките гарванчета също както смъртта ненадейно връхлита човека. Орел с крива човка, пише Ораполо, означава старец, умиращ от глад, защото когато орелът остарее, човката му се изкривява и той гладува до смърт. И накрая слепият бръмбар е знак за човек, умрял от слънчев удар, защото бръмбарът умира, когато го заслепи слънцето. Колкото и загадъчно да звучаха разсъжденията на Ораполо, Пол веднага разбра, че е открил верния източник. И много скоро откри кое е общото между трите животни — смъртта. Прилагайки като ключ за шифъра латинската дума mors, той разгада четвъртото послание на Колона.

Пол дори не се порадва на успеха; нахвърли се върху петата и последна гатанка, която бе открил, докато аз се борех с четвъртата: Къде се срещат кръв и дух?

— Това е най-старият философски въпрос в книгата — каза ми той, докато аз щъках насам-натам из стаята и се подготвях за нощта с Кати.

— Кое?

— Пресичането на ум и тяло, двойствеността на дух и плът. Виждаме го при свети Августин в неговото съчинение „Срещу манихейците“. Виждаме го и в съвременната философия. Декарт смятал, че може да посочи мястото на душата — някъде в мозъка, близо до пинеалната жлеза.

Той продължи в същия дух. Бълваше философски приказки и прелистваше някаква книга от библиотеката, а аз си събирах багажа.

— Какво четеш? — попитах аз, сваляйки от лавицата „Изгубеният рай“.

— Гален — каза Пол.

— Моля?

— Вторият баща на западната медицина след Хипократ.

Спомних си. Чарли бе изучавал Гален в курса по история на науките. За епохата на Ренесанса обаче Гален не ми изглеждаше актуален — беше умрял хиляда и триста години преди публикуването на „Хипнеротомахия“.

— Защо? — попитах аз.

— Мисля, че гатанката е свързана с анатомията. Франческо изглежда е вярвал, че в тялото наистина има орган, където се срещат кръвта и духът.

Чарли изникна на прага с нахапана ябълка в ръката.

— За какво разговаряте, аматьори нещастни? — попита той, чувайки, че става дума за медицина.

— Орган, подобен на този — продължи Пол, без да му обръща внимание. — Така наречената rete mirabilis. — Той посочи един чертеж в книгата. — Мрежа от нерви и кръвоносни съдове в основата на мозъка. Гален смятал, че там жизненият дух се превръща в животински.

— И какво не й е наред? — попитах аз, поглеждайки часовника.

— Не знам. Не върши работа като шифър.

— Защото не съществува у хората — каза Чарли.

— Как така?

Чарли ни погледна и отхапа от ябълката.

— Гален е правил дисекция само на животни. Открил е rete mirabilis в някоя крава или овца.

Лицето на Пол помръкна.

— И съвсем е объркал сърдечната анатомия — продължи Чарли.

— Няма септум, нали? — попита Пол, сякаш знаеше точно какво има предвид Чарли.

— Има. Само че в него няма пори.

— Какво е септум? — попитах аз.

— Преградата между двете сърдечни половини. — Чарли пристъпи към книгата на Пол и прелисти, за да открие схема на кръвоносната система. — Гален си я представя съвсем погрешно. Казва, че в септума имало малки дупчици, през които кръвта преминава от едната камера в другата.

— А няма ли?

— Не — сопна се Пол. Май работеше над въпроса по-отдавна, отколкото си мислех. — Но Мондино е допуснал същата грешка относно септума. Везалий и Сервет са я поправили едва към средата на шестнайсети век. Леонардо е следвал учението на Гален. Харви описва кръвообращението чак през седемнайсети век. А гатанката е от края на петнайсети, Чарли. Трябва да е rete mirabilis или септумът. Никой не е знаел, че въздухът се смесва с кръвта в дробовете.

Чарли се изкиска.

— Никой на запад. Но арабите са го съобразили двеста години преди твоят човек да си напише книгата.

Пол започна да рови из записките си. Смятайки въпроса за решен, аз се обърнах.

— Трябва да бягам. Ще се видим по-късно, момчета.

Но точно когато прекрачвах в коридора, Пол откри каквото търсеше — третото послание на Колона, което бе превел от латински преди няколко седмици.

— Арабският лекар — каза той. — Ибн ал Нафис ли му беше името?

Чарли кимна.

— Същият.

Пол трепереше от вълнение.

— Франческо трябва да е получил текста от Андреа Алпаго.

— От кого?

— От човека, когото споменава в посланието. Ученик на достопочтения Ибн ал Нафис. — Преди някой от нас да реагира, Пол заговори сам на себе си. — Как беше бял дроб на латински? Pulmo?

Тръгнах навън.

— Няма ли да изчакаш да разбереш какво пише? — озърна се той.

— След десет минути трябва да съм при Кати.

— Ще отнеме само петнайсет минути. Най-много половин час.

Мисля, че едва в онзи момент той осъзна доколко са се променили нещата.

— До утре, момчета — казах аз.

Чарли, който разбираше всичко, се усмихна и ми пожела късмет.

Тази нощ, струва ми се, бе преломна за Пол. Той разбра, че ме губи завинаги. Освен това усети, че каквото и да е последното послание на Колона, няма начин то да съдържа цялата тайна, след като предишните четири разкриваха толкова малко. Втората половина на „Хипнеротомахия“, която дотогава смятахме за обикновен пълнеж, трябваше всъщност да крие още шифрована информация. Дори да бе намерил някаква утеха в медицинските познания на Чарли и разгадаването на петата гатанка, тя бързо се изпари, когато видя посланието на Колона и разбра, че с право се е опасявал.

Мисля, че единствено придобитата дотогава самоувереност попречи на Пол да осъзнае отчаяното си положение още в първите дни. Аз го бях изоставил; Колона го изостави; сега плаваше сам из непознати води. Отначало той се опита отново да ме привлече към работата. Толкова много бяхме постигнали заедно, че според него щеше да бъде егоистично да продължи сам, когато до успеха има само една крачка. Толкова сме близо, мислеше си той; толкова малко ни остава да свършим.

Мина седмица, после втора. Аз започвах с Кати от нулата, наново я опознавах, обичах единствено нея. През седмиците на раздяла бяха станали толкова много неща, че не ми оставаше време за друго, освен да наваксвам изпуснатото. Вечеряхме ту в „Манастира“, ту в „Бръшляна“. Тя имаше нови приятели; създавахме си нови навици. Започвах да проявявам интерес и към нейните близки. Усещах, че има да ми каже много неща, щом успея да си възвърна доверието й.

А междувременно всичко, което бе узнал Пол за гатанките на Колона, водеше към провал. Също като старческо тяло с бавно затихващи функции „Хипнеротомахия“ вече не се поддаваше и на най-сигурните лекарства. Четворното правило тънеше в тайна; Колона дори не намекваше откъде е дошло. Чарли, героят на петата гатанка, остана няколко нощи с Пол — тревожеше се как ще му повлияе моето оттегляне. Не ме помоли за помощ, защото знаеше какво ми бе причинила книгата, но го виждах как бди над Пол като лекар над пациент, за когото изпитва страх. Падаше мрак и Пол бе безсилен срещу него. Лишен от моята помощ, щеше да страда до Великден.