Криптата на флорентинеца

4.

С Пол се запознахме заради една книга. Навярно така или иначе щяхме да се срещнем нейде в библиотеката, на семинар или на лекциите по литература в първи курс, тъй че книгата едва ли е чак толкова важна. Но като се вземе предвид, че тя беше на възраст над петстотин години, и то точно същата, която баща ми проучваше преди смъртта си, поводът изглежда някак по-знаменателен.

„Хипнеротомахия Полифили“, което на латински означава „Борбата на Полифил за обич в съня“, е публикувана около 1499 година от венецианец на име Алдус Мануций. Представлява енциклопедия, маскирана като роман и обсъждаща всякакви теми — от архитектура до зоология. Написана е в стил, който би се видял муден дори на костенурка. Това е най-дългата книга в света за съня на един човек и пред нея Марсел Пруст с неговия най-дълъг роман за ядене на парче кейк изглежда като Ърнест Хемингуей. Бих се осмелил да предположа, че и ренесансовите читатели са смятали същото. Макар че Алдус бил най-печатаният автор по онова време, „Хипнеротомахия“ представлява плетеница от действия и образи без друга връзка помежду им, освен главния герой — универсална алегорична фигура с името Полифил. Фабулата е проста: Полифил сънува сън, в който търси любимата си жена. Но е разказано по тъй сложен начин, че дори повечето изследователи на Ренесанса — същите хора, които четат Плотин, докато чакат автобуса — смятат „Хипнеротомахия“ за мъчително, досадно трудна за четене.

Естествено, баща ми не спадаше към тях. Той крачеше през историческите изследвания на Ренесанса със собствена маршова стъпка и докато повечето му колеги обръщаха гръб на „Хипнеротомахия“, той бе насочил мерника си изцяло към нея. Към каузата го привлякъл един професор на име д-р Макбий, преподавател по европейска история в Принстън. Макбий, който починал една година преди моето раждане, бил дребен, невзрачен човечец със слонски уши и ситни зъби, дължал целия си успех в този свят на своя неукротим характер и на поразителния си нюх към онова, което превръща историята в ценна наука. Макар и невзрачен, както вече казах, той заемал видно място в академичните кръгове. Всяка година неговата заключителна лекция за смъртта на Микеланджело препълвала най-голямата аудитория и карала преподавателското тяло да бърше очи. Но преди всичко Макбий бил страстен поклонник на една книга, която всички останали пренебрегвали. Той вярвал, че в „Хипнеротомахия“ има нещо особено, може би дори велико, и убеждавал студентите си да се ровят из старата книга в търсене на истинския й смисъл.

Един от тях надхвърлил дори и най-смелите мечти на Макбий. Баща ми бил син на книжар от Охайо и пристигнал в колежа един ден след като навършил осемнайсет — почти половин век след като Франсис Скот Фицджералд описал колко е шик да си момче от Средния Запад в Принстън. Много неща се били променили през тия петдесет години. Принстън се отърсвал от ролята на недостъпно елитно училище и изцяло в духа на онази епоха се насочил към традициите. Колегите първокурсници на баща ми били последните, които трябвало задължително да посещават църковната служба в неделя. Една година след неговото завършване в студентското градче за пръв път се появили жени. Радиостанцията на колежа ги посрещнала с „Алилуя“ на Хендел. Баща ми често казваше, че духът на неговата младост е отразен най-ясно в есето на Имануел Кант „Що е Просвещение?“. За него Кант беше нещо като Боб Дилън от края на осемнайсети век.

Такъв бе моят баща — винаги готов да изтрие онази черта от историята, отвъд която всичко изглежда плесенясало и неразбираемо. Търсеше в нея не дати и велики личности, а идеи и книги. Като студент той следвал в Принстън заветите на Макбий още две години, а след като завършил, продължил по същия път в Чикагския университет, където защитил докторат по история на Ренесансова Италия. За отличната защита получил едногодишна академична стипендия в Ню Йорк, а после от Щатския университет на Охайо му предложили мястото на преподавател по история на петнайсети век и той използвал възможността да се завърне в родния край. Майка ми — счетоводителка с интереси към Шели и Блейк — поела книжарския бизнес в Кълъмбъс след оттеглянето на дядо ми. С общите им усилия аз бях отгледан в лоното на библиофили, също както някои деца биват възпитани в религиозен дух.

На четири години вече пътувах по издателски конференции заедно с майка си. На шест познавах различните видове пергамент. Преди рождения си ден вече бях виждал поне шест екземпляра от шедьовъра на световното книгопечатане — Гутенберговата Библия. И изобщо не помня период от живота си, в който да не съм познавал своеобразната Библия на нашата семейна вяра — „Хипнеротомахия“.

— Това е последната велика загадка на Ренесанса — поучаваше ме баща ми също както някога Макбий бе поучавал него. — Но още никой не е успял да разгадае дори частица от нея.

Прав беше — никой. Естествено, бяха минали десетилетия от публикуването на книгата, преди някой изобщо да се досети, че има нещо за разгадаване. Чак тогава един изследовател направил странно откритие. Когато първите букви от всяка глава на „Хипнеротомахия“ се подредят заедно, те оформят акростих на латински: Poliam Frater Franciscus Columna Peramavit, което означава „Брат Франческо Колона обича безумно Полия“. Тъй като Полия е името на жената, която търси Полифил, другите изследователи най-сетне почнали да се питат кой всъщност е авторът на „Хипнеротомахия“. Самата книга не казвала това и дори първият й издател Алдус не знаел. Но от този момент нататък станало общоприето предположението, че авторът е италиански монах на име Франческо Колона. Сред една малка група професионални историци, най-вече сред почитателите на Макбий, се разпространило още едно предположение — че акростихът е само намек за многото тайни, скрити в книгата. Тази група си поставила за цел да ги разкрие.

Най-славното постижение на баща ми във всичко това е един документ, който той откри през лятото, когато навърших петнайсет години. Тази година — годината преди катастрофата — той ме взе със себе си на изследователско пътешествие до един манастир в Южна Германия, а после до библиотеките на Ватикана. В Италия живеехме заедно в тавански апартамент с две сгъваеми легла и праисторическа стереоуредба, и цели пет седмици наред с точността на средновековен инквизитор той избираше всяка сутрин нов шедьовър на Корели от колекцията, която си носеше, после ме събуждаше с цигулки и клавесини точно в седем и половина, като ми напомняше, че науката не чака никого.

Ставах и го заварвах да се бръсне над мивката, да си глади ризите или да брои банкнотите в портфейла си, тананикайки заедно със записа. Макар и дребен, той държеше на безупречната външност и изскубваше всеки бял косъм от гъстата си кестенява коса както цветарите откъсват омекналите листенца на розите. Преди всичко се стремеше да съхрани вътрешната си жизненост, но може би му се струваше, че ситните бръчици край очите и замислените бразди по челото я изцеждат малко по малко и затова неизменно проявяваше съчувствие, когато въображението ми почваше да се изчерпва сред безконечните лавици с книги, където прекарвахме дните си. На обяд ме извеждаше да поскитаме по улиците в търсене на най-вкусните пасти и сладолед; всяка вечер ме водеше да опознаваме града. Една нощ направихме обиколка на римските фонтани и баща ми ме посъветва да хвърля по една монетка за късмет във всеки от тях.

— А сега по една за Сара и Кристън — каза ми той пред фонтана Баркача. — Да заздравеят разбитите им сърца.

И двете ми сестри бяха скъсали с приятелите си, преди да потеглим. Баща ми прие това с облекчение, тъй като от самото начало не харесваше момчетата.

— Една за майка ти — каза той пред Фонтана дел Тритоне. — Задето ме търпи.

Когато молбата на баща ми за университетско финансиране бе отхвърлена, майка ми започна да работи в книжарницата без почивен ден, за да покрие разноските по пътуването ни.

— И една за нас — каза той пред Куатро Фиуми. — Дано да открием каквото търсим.

Откровено казано, аз не знаех какво търсим — поне докато не се натъкнахме случайно на него. Знаех само, че според баща ми проучванията на „Хипнеротомахия“ са стигнали до задънена улица, най-вече защото изследователите са в плен на предубеждения и закостенели идеи. Удряйки с юмрук по кухненската маса, той настояваше, че научните му противници си крият главите в пясъка. Сама по себе си книгата е твърде трудна, за да я разбереш отвътре, твърдеше той, по-добрият подход е да търсиш документи, които намекват кой е нейният истински автор и защо я е написал.

Всъщност баща ми отблъскваше мнозина със своето ограничено виждане на истината. Ако не беше откритието, което направи през онова лято, семейството ни скоро щеше да остане без друга издръжка, освен приходите от книжарницата.

Но Фортуна изведнъж се усмихна на баща ми… само година преди да му отнеме живота.

На третия етаж на една от ватиканските библиотеки, в ниша, изпълнена с прашни рафтове, до които не се бяха докосвали дори монасите чистачи, докато стояхме с гръб един към друг и търсехме ключа на загадката, баща ми откри едно писмо, вмъкнато между страниците на дебел том с нечия родословна история. Написано две години преди публикуването на „Хипнеротомахия“, то бе адресирано до изповедника на някаква местна църква и разказваше за един потомък на прославен римски род. Името му бе Франческо Колона.

Не съм в състояние да опиша вълнението на баща ми, когато видя това име. Очилата с телени рамки, които при четене постепенно се плъзгаха надолу по носа, увеличаваха очите му дотолкова, че в тях ясно се различаваше пламъкът на любопитството — първото и последното, което си спомняха хората за него. В онзи момент, когато осъзна какво е намерил, сякаш всичката светлина от стаята се събра в тези очи. Писмото беше написано с несигурен почерк на тромав тоскански диалект, сякаш авторът не познаваше много добре този език или нямаше навика да държи перо. Думите се нижеха една подир друга, объркани и заплетени, понякога без конкретен адресат, друг път насочени пряко към Бога. Авторът се извиняваше, че не пише на латински или на гръцки, защото не ги владеел. А накрая се каеше за стореното от него:

Писмото твърдеше, че убийствата били част от сложен план, какъвто не би могъл да измисли простодушният му автор. Двете жертви били мъже, които Колона подозирал в предателство, и по негово нареждане те били изпратени с необичайна мисия. Трябвало да доставят писмо до една църква извън стените на Рим, където щял да ги чака получателят. Под страх от смъртно наказание им било забранено да разглеждат писмото, да го отварят и дори да го докосват с незащитена ръка. Тъй започва историята на простичкия римски зидар, който убил вестоносците в „Сан Лоренцо“.

Откритието, което направихме през онова лято, стана известно в академичните кръгове с името „Документът Беладона“. Баща ми вярваше, че находката ще възстанови репутацията му в изследователската общност и след шест месеца публикува малка книжка със същото заглавие, в която намекваше за връзката между писмото и „Хипнеротомахия“. Книгата бе посветена на мен. В нея той твърдеше, че авторът на „Хипнеротомахия“ Франческо Колона не е венециански монах, както смятат повечето изследователи, а римски аристократ със същото име, за когото се споменава в писмото. В подкрепа на тази идея прилагаше всички известни сведения за живота на венецианския монах, когото наричаше Претендента, и на римлянина Колона, тъй че читателят сам да направи сравнение. Тъкмо това приложение бе успяло да убеди както мен, така и Пол.

Подробностите са прости и ясни. Венецианският манастир, където живял фалшивият Франческо, е бил крайно неподходящо място за един писател и философ; ако се вярва на баща ми, тамошният живот представлявал безбожна смес от шумна музика, неудържимо пиянство и скандални сексуални забежки. Когато папа Климент VII се опитал да наложи на братята монаси някакви ограничения, те отговорили, че по-скоро биха предпочели да станат лутерани, отколкото да приемат църковната дисциплина. А дори и в тази среда биографията на Претендента изпъква като позорно петно. През 1477 година той бил прогонен от манастира заради неназовани провинения. Четири години по-късно се завърнал само за да извърши ново престъпление, заради което едва не го лишили от сан. През 1516 година се признал за виновен в изнасилване и бил прокуден завинаги. Въпреки това пак се завърнал и пак го прогонили — този път заради скандал с някакъв златар. Накрая смъртта се смилила и го отнесла през 1527 година. Венецианецът Франческо Колона — крадец, изнасилвач и доминикански монах — издъхнал на деветдесет и три годишна възраст.

Римлянинът Франческо обаче изглежда истински образец на всички академични добродетели. Според баща ми той бил потомък на обедняло благородно семейство, което го отгледало в най-добрите европейски традиции и му осигурило за възпитатели най-изтъкнати ренесансови интелектуалци. Чичото на Франческо, Просперо Колона, бил не само католически кардинал и уважаван покровител на изкуствата, но и тъй прославен хуманист, че може би тъкмо от него е черпил вдъхновение Шекспир за образа на Просперо в „Бурята“. Именно благодарение на подобни връзки, твърдеше баща ми, един-единствен човек би могъл да напише толкова сложна книга — и пак тези връзки биха осигурили нейното публикуване в най-реномираното издателство.

Най-решителното доказателство, поне според мен, бе фактът, че онзи благороден Франческо членувал в Римската академия — братство на хора, вярващи в езическите идеали на Римската република, изразени с такава възхита в „Хипнеротомахия“. Това би обяснило и защо в тайния акростих Колона се представя с титлата „Фра“, тоест „брат“, която повечето изследователи приемат за доказателство, че Колона е бил монах — всъщност тази титла е била и често използвано обръщение между членовете на Академията.

И все пак аргументите на баща ми, които изглеждаха очевидни за мен и Пол, се оказаха камък в академичното блато. Баща ми доживя само до началото на онази буря в чаша вода, която бе предизвикал в тесния свят на изследователите на „Хипнеротомахия“, но дори и това едва не го съсипа. Почти всички негови колеги отхвърлиха съчинението; Винсънт Тафт хвърли огромни усилия, за да го опорочи. По онова време аргументите в полза на венецианския Колона бяха се утвърдили до такава степен, че когато баща ми пропусна да спомене някои от тях в приложението, целият труд бе дискредитиран. Както написа Тафт, идеята да се свържат две съмнителни убийства с една от най-ценните книги на света „не е нищо друго, освен печален стремеж за самоизтъкване чрез евтини сензации“.

Разбира се, баща ми бе съкрушен. За него те отхвърляха самата същност на кариерата му, плода на кръстоносния поход, в който се бе впуснал още като студент. Така и не проумя откъде идва яростната реакция срещу неговото откритие. Доколкото знам, единственият безрезервен почитател на „Документът Беладона“ бе Пол. Той беше изчел брошурата толкова пъти, че помнеше наизуст дори посвещението. Когато пристигнал в Принстън и забелязал в списъка на първокурсниците някой си Том Корели Съливан, веднага обърнал внимание на средното ми име и решил да ме открие.

Ако е очаквал да срещне подмладено копие на баща ми, навярно съм го разочаровал. Първокурсникът, когото видя, леко накуцваше, притесняваше се от средното си име и бе извършил немислимото — да се отрече от „Хипнеротомахия“ и да стане черната овца на едно семейство, превърнало четенето в своя религия. Трусовете от катастрофата все още разтърсваха живота ми, но истината е, че още преди смъртта на баща ми вече губех вяра в книгите. Бях започнал да осъзнавам, че сред начетените хора има един неизказан предразсъдък, едно тайно убеждение, споделяно сякаш от всички тях — че животът, какъвто го знаем, представлява несъвършено виждане на реалността и само изкуството може да го поправи като чифт очила. Учените и интелектуалците, които срещах на масата за вечеря, сякаш винаги имаха зъб на целия свят. Не можеха да се примирят докрай с представата, че нашият живот не следва драматичната траектория, по която един добър автор развива съдбата на своя герой. Светът се превръща в сцена само по волята на случая или при идеално стечение на обстоятелствата. И много жалко, сякаш си мислеха те.

Никога не го казваха точно по този начин, но когато приятелите и колегите на баща ми — всички, освен Винсънт Тафт — дойдоха да ме посетят в болницата, сконфузени заради рецензиите за книгата му, и мънкаха съчинени в чакалнята съболезнования, аз започнах да осъзнавам печалната истина. Нямаше как да не забележа, че всеки от тях застава до болничното ми легло с книга под мишница.

— Това ми помогна, когато почина моят баща — каза деканът на историческия факултет и сложи на подноса с храна до мен „Седеметажната планина“ от Мъртън.

— Аз намирам голяма утеха в Оудън — заяви младата студентка, чийто научен ръководител беше баща ми. И остави книгата с изрязано ъгълче на корицата, за да не се вижда цената.

— Трябва ти нещо по-ободряващо — прошепна друг посетител, когато останалите напуснаха стаята. — Не тия блудкави четива.

Дори не го разпознах. Той ми остави „Граф Монте Кристо“, която вече бях чел, и можех само да се чудя дали наистина смята, че точно в този момент се нуждая някой да насърчава идеите ми за мъст.

Нито един от тия хора, осъзнах аз, не е в състояние да се справи с реалността по-добре от мен. Смъртта на баща ми бе жестока и невъзвратима загуба, истинска подигравка със законите, по които живееха те — че всеки факт може да бъде изтълкуван поновому, всеки край може да се промени. Дикенс е пренаписал „Големите надежди“, за да може Пип да бъде щастлив. Но никой не можеше да пренапише този край.

И тъй, когато се срещнах с Пол, аз бях нащрек. През последните две години от гимназията си налагах да възприема определени промени: всеки път, когато усещах болка в крака, продължавах да крача; когато инстинктът ми подсказваше да мина покрай някоя врата, без да спирам — вратата на гимнастическия салон, на новата кола на някой приятел или на дома на момиче, което започвах да харесвам — се заставях да спра. Да почукам и понякога да вляза. Но в лицето на Пол виждах какъв бих могъл да бъда.

Дребен и блед, с буйна чорлава коса, той приличаше по-скоро на хлапак, отколкото на мъж. Едната му обувка беше развързана, а в ръката си носеше книга като магически талисман против беди. Първия път, когато ми се представи, побърза да цитира „Хипнеротомахия“. Имах чувството, че вече го познавам по-добре, отколкото ми се иска. Беше ме проследил в ранната септемврийска привечер до едно кафене близо до студентското градче. Първият ми импулс беше да не му обръщам внимание и за в бъдеще да го избягвам.

Но всичко се промени заради онова, което каза, преди да му пожелая лека нощ.

— Може би звучи странно, но имам чувството, че той е и мой баща.

Още не му бях споменал за катастрофата, но точно това не биваше да казва.

— Ти не знаеш нищо за него — възразих аз.

— Знам. Имам екземпляри от всичките му трудове.

— Чуй ме…

— Имам дори дисертацията му…

— Той не е книга. Не можеш просто да го прочетеш.

Но Пол сякаш не ме чуваше.

— „Рим на Рафаел“, 1974 година. „Фичино и възраждането на Платон“, 1979 година. „Мъжете от Санта Кроче“, 1985 година. — Той продължи да изброява на пръсти. — „Хипнеротомахия Полифили“ и „Йероглификата на Ораполо“, в алманаха „Ренесансов тримесечник“, юни 1987 година. „Лекарят на Леонардо“ в „Журнал за медицинска история“, 1989 година.

Караше по хронологичен ред, без да се запъне.

— „Шивачът на панталони“ в „Журнал за интердисциплинарна история“, 1991 година.

— Забрави статията в „Бюлетин на Американското ренесансово дружество“ — казах аз.

— Тя е през деветдесет и втора година.

— През деветдесет и първа беше.

Той се навъси.

— През деветдесет и първа година за пръв път приемаха статии от външни лица. По онова време и двамата сме били в началния клас на гимназията. Помниш ли? През есента.

Настана мълчание. За момент Пол сякаш се разтревожи. Не че греши, а че аз бъркам.

— Може да я е написал през деветдесет и първа — каза накрая той. — А са я публикували едва през деветдесет и втора. Това ли имаш предвид?

Кимнах.

— Значи се води деветдесет и първа. Прав си. — Той извади книгата, която носеше. — И после ето това.

Първото издание на „Документът Беладона“.

Той почтително я погали с длан.

— Най-добрият му труд досега. Ти си бил там, нали? Когато е открил писмото за Колона.

— Да.

— Как ми се иска да го бях видял и аз. Сигурно е било потресаващо.

Хвърлих над рамото му поглед към прозореца в дъното. Листата на дърветата бяха червени. Ръмеше дъжд.

— Така си беше — казах аз.

Пол поклати глава.

— Ти си щастливец.

Пръстите му лекичко прелистваха страниците на бащината ми книга.

— Той умря преди две години — казах аз. — Катастрофирахме с колата.

— Какво?

— Умря скоро след като написа това.

Стъклата на прозореца зад него започваха да се замъгляват по краищата. Отвън притича някакъв мъж, вдигнал вестник над главата си.

— Блъснаха ли ви?

— Не. Баща ми загуби контрол над колата.

Пол разтърка с пръст рисунката върху суперобложката на книгата. Делфин и котва — емблемата на венецианското издателство „Алдине Прес“.

— Не знаех… — каза той.

— Няма нищо.

Между двама ни никога не е имало по-дълго мълчание, отколкото в онзи момент.

— Моят баща умря, когато бях на четири години — каза Пол. — От сърдечен удар.

— Съжалявам.

— Благодаря.

— Какво работи майка ти? — попитах аз.

Той откри гънка върху суперобложката и започна да я разглажда с пръсти.

— Тя умря една година по-късно.

Опитах се да кажа нещо, но всички познати думи изглеждаха неуместни.

Пол се усмихна с усилие.

— Аз съм същински Оливър Туист — добави той и събра шепи като паничка. — Моля ви, сър, искам още.

Засмях се насила, макар че не бях сигурен дали е искал да ме разсмее.

— Просто исках да разбереш какво имах предвид — каза той. — Относно баща ти…

— Разбирам.

— Казах го само защото…

Навън покрай прозореца с полюшване отминаваха чадъри като крабове на плитчина. Тихите гласове на клиентите в кафенето сякаш се засилваха. Пол заговори, мъчеше се да заглади нещата. Разказа ми как след смъртта на родителите си бил отгледан в енорийското училище, където се грижели за сираци и бегълци от домовете си. Как, след като през всичките гимназиални години почти нямал друга компания, освен книгите, дошъл в колежа с твърдото намерение да постигне нещо в своя живот. Как търсел приятели, които да го разбират. Накрая млъкна смутено, усещайки, че е съсипал и последната надежда за нормален разговор.

— В кое общежитие си настанен? — попитах го аз, защото знаех как се чувства.

— „Холдър“. Където си и ти.

Той извади брошурата със снимките и имената на първокурсниците и ми показа смачканата страница.

— От колко време ме търсиш? — попитах аз.

— Току-що узнах името ти.

Пак погледнах през прозореца. Край стъклото мина самотен червен чадър. За момент спря и сякаш увисна в безтегловност, преди да продължи по-нататък.

Обърнах се към Пол.

— Искаш ли още чаша кафе?

— Да, благодаря.

И така се започна.

Колко е странно да строиш въздушни кули. Сътворихме приятелството си от нищо, защото именно нищото бе сърцевина на онова, по което си приличахме. След онази вечер разговорите с Пол постепенно взеха да стават все по-естествени за мен. Не след дълго дори започнах да си мисля, че е имал право за баща ми — че може би донякъде наистина е и негов баща.

— Знаеш ли какво казваше той? — попитах го една вечер в стаята му, докато разговаряхме за катастрофата.

— Какво?

— Силните взимат от слабите, но умните взимат от силните.

Пол се усмихна.

— Някога в Принстън имало един баскетболен треньор, който редовно повтарял това — продължих аз. — Когато постъпих в гимназията, опитах да играя баскетбол. Всеки ден баща ми идваше да ме взима от тренировки и когато му се оплаквах колко по-нисък съм от останалите, отговаряше: „Няма значение колко са високи, Том. Запомни: Силните взимат от слабите, но умните взимат от силните“. Все това повтаряше. — Аз поклатих глава. — Господи, беше ми втръснало.

— Вярваш ли, че е истина?

— Че умните взимат от силните?

— Да.

Разсмях се.

— Не си ме виждал да играя баскетбол.

— Е, аз вярвам — каза Пол. — Определено вярвам.

— Шегуваш се…

Едва ли някой беше отнесъл повече бой и подигравки в гимназията от него.

— Не. Ни най-малко. — Той вдигна ръце. — Ето ни в колежа, нали?

В настаналото мълчание аз погледнах трите книги на бюрото му. Стрънк и Уайт, Библията, „Документът Беладона“. За него Принстън бе дар на съдбата. Можеше да забрави всичко останало.