Криптата на флорентинеца

20.

Няколко часа след произшествието се свестявам на легло в Принстънския медицински център. До мен седи Пол, радостен да ме види най-сетне в съзнание. Пред вратата стои полицай. Някой ме е преоблякъл в хартиена престилка, която шумоли като памперс, когато се надигам да седна. Под ноктите ми има черна засъхнала кръв, а из въздуха се носи мирис, който помня от предишния си престой в болница. Мирис на болест, дезинфекция и лекарства.

— Том — казва Пол.

Подпирам се на лакът, за да го погледна, но из ръката ми пробягва остра болка.

— Внимавай! — възкликва той и се навежда над мен. — Лекарят казва, че рамото ти е контузено.

Съзнанието ми постепенно се прояснява и започвам да усещам болка под превръзката.

— Какво стана с теб долу?

— Глупава история. Реагирах, без да мисля. След като тръбата избухна, не можех да се върна при Чарли. Всичката пара идваше право към мен. Излязох през най-близката шахта и полицаите ме докараха тук.

— Къде е Чарли?

— В спешното отделение. Не пускат при него никого.

Гласът му е станал безизразен. Той разтрива очи и се озърта към вратата. Дребна старица преминава пъргаво по коридора с инвалиден стол, досущ като хлапе на скейтборд. Полицаят я гледа, но не се усмихва. Наблизо върху плочките е изправена жълта табела: „Внимание, влажен под“.

— Добре ли е? — питам аз.

Пол не откъсва очи от вратата.

— Не знам. Уил казва, че когато го намерили, бил точно до спуканата тръба.

— Уил ли?

— Уил Клей, приятелят на Чарли. — Пол опира ръка на ръба на леглото. — Той те измъкна.

Опитвам да си припомня, но виждам само тъмни силуети, обгърнати в мътния ореол на фенерите.

— Двамата с Чарли си сменили дежурствата, когато тръгнахте да ме търсите — добавя Пол.

В гласа му звучи дълбока печал. Мисли, че е виновен за всичко.

— Да се обадя ли на Кати, че си тук? — пита той.

Поклащам глава. Искам първо да си възвърна самообладанието.

— Ще й позвъня по-късно.

Старицата минава за втори път и сега забелязвам, че левият й крак е гипсиран от коляното надолу. Косата й е чорлава, панталоните — навити над коленете, но в очите й трептят весели искрици. Мимоходом хвърля на полицая предизвикателна усмивка, сякаш не е счупила крак, а току-що се е чупила от затвора. Веднъж Чарли ми каза, че понякога престарелите пациенти се радват на някое падане или дребно заболяване. Загубената битка им напомня, че все пак печелят войната. Изведнъж усещам с болезнена сила липсата на Чарли, глухата тишина на мястото на гласа му.

— Сигурно е загубил много кръв — казвам аз.

Пол се вглежда в ръцете си. В тишината чувам хъхрене през преградата между моето легло и съседното. В този момент влиза лекарка. Полицаят на входа докосва лакътя на бялата й престилка и когато тя спира, двамата тихо си разменят няколко думи.

— Томас? — казва тя и застава до леглото ми леко навъсена, с бележник в ръка.

— Да.

— Аз съм доктор Дженсън. — Тя минава от другата страна на леглото, за да огледа ръката ми. — Как се чувстваш?

— Добре. Как е Чарли?

Тя опипва рамото ми не много силно — само колкото да ме накара да трепна.

— Не знам. Откакто го докараха, лежи в реанимацията.

Главата ми е замътена и не осъзнавам какво означава, че тя познава Чарли по име.

— Ще оздравее ли?

— Рано е да се каже — отвръща тя, без да ме поглежда.

— Кога ще можем да го видим? — пита Пол.

— Всичко по реда си. — Лекарката пъхва ръка под гърба ми и ме повдига. — А сега как се чувстваш?

— Добре.

Тя притиска ключицата ми с два пръста.

— Ами сега?

— Добре.

Опипването продължава по гърба, лакътя, китката и главата. За всеки случай тя използва и стетоскопа, после сяда. Лекарите са като комарджии, вечно търсят печелившата комбинация. За тях пациентите са като игрални автомати — дърпай, мушкай, опипвай и рано или късно ще удариш джакпота.

— Имаш късмет, че не е по-зле — казва тя. — Няма счупване, но меките тъкани са натъртени. Ще го усетиш, когато мине ефектът от болкоуспокояващите. Слагай компрес с лед по два пъти на ден и след седмица ела да те видим.

От нея лъха земен мирис на пот и сапун. Очаквам всеки момент да извади кочан рецепти и си спомням каква камара лекарства бях натрупал навремето. Но вместо това тя казва:

— Имаш посетител.

Казва го тъй любезно, че за момент си представям как отвън чака някой приятел — може би Джил или дори майка ми, пристигнала със самолет от Охайо. Изведнъж почвам да се чудя колко време е минало, откакто ме измъкнаха от подземията.

На вратата обаче се появява напълно непознато лице. Пак жена, но не е лекарка. И определено не е майка ми. Ниска, трътлеста, с черна пола до средата на прасеца и плътни черни чорапи. Бялата блуза и червеното сако й придават кротък, почти майчински вид, но най-напред ми хрумва, че е от университетската администрация.

Лекарката и посетителката се споглеждат, после сменят местата си — едната идва, другата си отива. Жената с черни чорапи спира на две крачки от леглото и прави знак на Пол да се приближи. Тихо си казват нещо, после Пол ненадейно ме пита дали съм добре, изчаква да кимна и излиза навън, където го чака непознат мъж.

— Полицай — казва жената, — бихте ли затворили?

За моя изненада той кимва и ни оставя насаме. Жената тромаво пристъпва до мен, като попътно надниква към леглото зад преградата.

— Как се чувстваш, Том?

Тя сяда на стола, където седеше Пол, и седалката напълно изчезва от поглед. Има бузи като на хамстер. Говори тъй, сякаш са натъпкани с ядки.

— Не много добре — отговарям аз предпазливо. Извъртам към нея дясната си страна, за да види превръзката.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не, благодаря.

— Миналия месец синът ми беше тук — казва разсеяно тя, търсейки нещо в джоба на сакото си. — Операция на апендикса.

Тъкмо се каня да питам за името му, когато тя изважда от нагръдния джоб на сакото малък черен калъф.

— Том, аз съм детектив Гуин. Бих искала да си поговорим за вчерашните събития.

Жената разтваря калъфа, за да видя значката, после пак го прибира в джоба си.

— Къде е Пол?

— Разговаря с детектив Мартин. Искам да ти задам няколко въпроса за Уилям Стийн. Знаеш ли кой е той?

— Той умря снощи.

— Беше убит. — Тя подчертава последната дума с кратко мълчание. — Познаваше ли го някой от твоите съквартиранти?

— Да, Пол. Работеха заедно в Института за авангардни науки.

Тя изважда стенографски бележник.

— Познаваш ли Винсънт Тафт?

Нещо невидимо притиска слепоочията ми.

— Защо?

— Нанасял ли си му побой?

— Не бих го нарекъл побой.

Тя си записва нещо.

— Беше ли снощи в музея заедно със съквартиранта си? — пита тя, прелиствайки папката, която е донесла.

Въпросът може да има хиляди последствия. Напрягам памет. Пол закри пръсти с ръкавите на ризата си, когато пипаше писмата на Стийн. Никой не би могъл да види лицата ни в тъмното.

— Не.

Тя подвива устни както правят някои жени, след като си сложат червило. Физиономията й си остава загадъчна. Най-сетне вади един лист от папката и ми го подава. Оказва се фотокопие от списъка за посещения, който подписахме двамата с Пол. Датата и часът са отбелязани отстрани.

— Как влязохте в библиотеката на музея?

— Пол знаеше кода за достъп — предавам се аз. — Беше го научил от Бил Стийн.

— Бюрото на Стийн беше част от местопрестъплението. Какво търсехте?

— Не знам.

Жената ми хвърля съчувствен поглед.

— Мисля, че нямаш представа в какви неприятности се е забъркал твоят приятел Пол.

Чакам я да уточни, да подхвърли някой юридически термин, но вместо това тя казва:

— В списъка е записано твоето име, нали? — Вдига листа и го връща в папката. — И ти си нападнал доктор Тафт.

— Не съм…

— Странно, че точно твоят приятел Чарли се е опитал да спаси Уилям Стийн след падането.

— Чарли работи като санитар…

— А къде беше Пол Харис?

За момент благодушната фасада изчезва. От очите й сякаш се вдига завеса, зад която няма и помен от добрата, възпълна женица.

— Трябва да почнеш да мислиш за себе си, Том.

Не знам дали това е заплаха или предупреждение.

— Твоят приятел Чарли е в същия кюп — казва тя. — Ако оцелее. — Изчаква да осъзная думите й. — Кажи ми истината.

— Казах я.

— Пол Харис напусна аудиторията, преди да свърши лекцията на доктор Тафт.

— Да.

— Знаеше къде е кабинетът на Стийн.

— Нали работеха заедно. Да.

— Негова ли беше идеята да влезете с взлом в музея на изкуствата?

— Той имаше ключове. Не сме влизали с взлом.

— И да претърсите бюрото на Стийн пак беше негова идея.

Излишно е да отговарям. В момента няма правилни отговори.

— Пред кабинета на доктор Тафт той избяга от университетската полиция, Том. Защо?

Не би ме разбрала, а и не иска да разбере. Знам накъде ме води, но не мога да мисля за друго, освен за Чарли.

Ако оцелее.

— Той е отличен студент, Том. Само шестици. Ето академичната му справка. После доктор Тафт узна за плагиатството. Според теб кой е казал на Тафт?

Дума по дума, тухла по тухла — сякаш важното е да се изгради стена между двама приятели.

— Уилям Стийн — отговаря си тя, защото знае, че повече няма да й съдействам. — Представи си как се е почувствал Пол. Колко ли се е ядосал?

Внезапно на вратата се почуква. Преди да кажем и дума, тя се отваря.

— Детектив — казва някакъв друг полицай.

— Какво има.

— Искат да разговарят с вас.

— Кой?

Полицаят поглежда визитната картичка в ръката си.

— Декан от колежа.

Детектив Гуин остава да седи още една-две секунди, после става и тръгва към вратата.

След нейното излизане настава напрегната тишина. Чакам дълго, но тя не се връща. Накрая сядам в леглото и започвам да търся ризата си. До гуша ми е дошло от болници, а с контузената ръка и сам ще се справя. Искам да видя Чарли, искам да знам какво са казали на Пол. Якето ми виси на закачалката и аз предпазливо измествам тежестта си, за да стана от леглото.

Точно тогава дръжката на вратата се завърта и детектив Гуин отново пристига.

— Можеш да си вървиш — рязко казва тя. — От деканата ще те потърсят.

Чудя се какво ли е станало навън. Тя ми подава визитна картичка и ме поглежда втренчено.

— Но искам да си помислиш за онова, което казах, Том.

Кимвам.

Тя сякаш иска да добави още нещо, но прехапва език. Обръща се мълчаливо и излиза.

Преди вратата да се затвори докрай, нечия ръка я задържа. Настръхвам, очаквайки декана. Но този път виждам приятелско лице. Джил е пристигнал с дарове. В лявата си ръка носи точно каквото ми трябва — чисти дрехи.

— Добре ли си? — пита той.

— Да. Какво става?

— Обади ми се Уил Клей. От него разбрах всичко. Как ти е рамото?

— Добре е. Той каза ли нещо за Чарли?

— Малко.

— Добре ли е?

— По-добре, отколкото при постъпването. Има нещо странно в начина, по който го казва.

— Какво става? — питам аз.

— Нищо — казва Джил след дълго мълчание. — Ченгетата разпитаха ли те?

— Да. И Пол също. Видя ли го отвън?

— Да, в чакалнята. Ричард Къри е с него.

Надигам се от леглото.

— Тъй ли? Защо?

Джил свива рамене и оглежда болничната престилка.

— Да ти помогна ли?

— За какво?

— Да се облечеш.

Не знам дали се шегува.

— Мисля, че и сам ще се справя.

Той се усмихва, докато с усилие смъквам престилката.

— Хайде да видим как е Чарли — казвам аз. Вече се чувствам малко по-стабилен.

Но Джил почва да се колебае.

— Какво има?

По лицето му се изписва странно изражение — на притеснение и гняв едновременно.

— Снощи с него се сдърпахме здравата, Том.

— Знам.

— Не, след като вие с Пол излязохте. Наговорих му неща, които не биваше да казвам.

Спомням си колко чиста бе стаята тази сутрин. Ето защо не е спал Чарли.

— Няма значение — казвам аз. — Да вървим при него.

— В момента той няма да иска да ме види.

— Разбира се, че ще иска.

Джил плъзва пръст по горната си устна, после казва:

— Така или иначе, лекарите не дават да го безпокоим. Ще дойда по-късно.

Той вади ключовете от джоба си и очите му стават печални. Най-сетне слага ръка върху дръжката на вратата.

— Обади ми се в „Бръшляна“, ако ти трябва нещо.

Вратата безшумно се завърта на пантите и Джил прекрачва в коридора.

Полицаят е изчезнал, дори и старицата с инвалидния стол не се вижда никаква. Някой е отнесъл жълтата табела. Чакам Джил да се озърне, но той продължава напред. Преди да кажа нещо, той завива зад ъгъла и изчезва.

Веднъж Чарли ми описа какво са причинили на човешките отношения епидемиите от миналите векове, как болестите са карали хората да бягат от заразените и да се страхуват от здравите, додето се стигнало дотам, че родители и деца не сядали на една маса, а семействата взели да се разпадат. Ако си сам, няма начин да се заразиш, казах тогава аз, съчувствайки на онези, които търсели спасение далече в провинцията. Чарли ме погледна и с десетина думи изложи най-добрия аргумент в полза на лекарите, който съм чувал някога, а според мен аргументът се отнася със същата сила и до приятелството. Може би, каза той. Но няма начин и да оздравееш.

Чувството, което изпитах, докато гледах как Джил си отива — и което ми напомни за думите на Чарли — ме спохожда отново само след броени минути, когато влизам в чакалнята и заварвам Пол да седи сам — сега и двамата сме самотници, всеки ще се оправя както може. Пол изглежда някак не на място: седи сам-самичък сред дългата редица бели пластмасови столове, подпира главата си с две ръце и гледа пода. Винаги заема тази поза, когато е дълбоко замислен — двата лакътя върху коленете, пръстите сплетени зад тила. Вече не помня колко нощи съм се будил, за да го видя седнал точно така зад бюрото с молив между пръстите и разгърнат бележник под лъча на вехтата лампа.

При този спомен първият ми импулс е да го попитам какво е открил в дневника. Дори и след всичко станало искам да знам; искам да помогна; искам да му напомня за старото съдружие, та да не се чувства самотен. Но като го виждам как седи и се бори с някаква мисъл, устоявам на изкушението. Трябва да си припомня колко каторжен труд хвърли, след като аз напуснах, колко пъти сядаше на закуска със зачервени очи и колко нощи сме му носили черно кафе от денонощния магазин. Ако някой може да пресметне саможертвите му за книгата на Колона, да ги изброи както затворниците драскат чертички по стената за всеки изминал ден, то пред тях моят скромен принос направо бледнее. Той търсеше съдружие преди месеци, когато му го отказах. Сега не мога да предложа нищо друго, освен компания.

— Хей — тихо казвам аз и пристъпвам до него.

Той се изправя.

— Том…

Очите му са кървясали.

— Добре ли си? — питам аз.

Той разтрива с ръкав лицето си.

— Да. Ами ти?

— Нищо ми няма.

Пол поглежда ръката ми.

— Ще мине — казвам аз.

Преди да му разкажа за Джил, в чакалнята влиза млад лекар с рядка брадичка.

— Добре ли е Чарли? — пита Пол.

Гледайки лекаря, аз усещам някакъв призрачен сблъсък, също както когато стоиш на перона и покрай теб профучава влак. Облечен е с бледозелена престилка — същият цвят като стените на болницата, където се възстановявах след катастрофата. Кисело-горчив цвят, напомнящ за смес от смачкани маслини и диви лимони. Терапевтката ми казваше да не гледам надолу, никога нямало да се науча да ходя, ако все зяпам пироните в крака си. Гледай напред, казваше тя. Винаги напред. И аз гледах зелените стени.

— Състоянието му е стабилно — казва човекът с престилката.

Стабилно, мисля си аз. Лекарска приказка. След като спряха кръвотечението от крака ми, два дни бях стабилен. С други думи, умирах по-бавно, отколкото дотогава.

— Може ли да го видим? — пита Пол.

— Не — казва лекарят. — Чарли все още е в безсъзнание.

Пол се колебае, сякаш „стабилен“ и „в безсъзнание“ взаимно се изключват.

— Ще оздравее ли?

Лекарят ни поглежда със съчувствие, но уверено казва:

— Мисля, че най-лошото мина.

Пол се усмихва измъчено и му благодари. Не казвам на Пол какво означава този отговор. В спешното отделение си мият ръцете, бършат пода и чакат следващата носилка. Най-лошото е минало за лекарите. За Чарли тепърва започва.

— Слава богу — тихо прошепва Пол.

И като го гледам, като виждам как по лицето му се разлива облекчение, аз осъзнавам нещо. Изобщо не съм вярвал, че Чарли ще умре от онова, което се случи долу. Нито за миг.

Докато се изписвам, Пол почти не говори. Само по някое време промърморва колко жесток бил Тафт към мен в кабинета си. Няма много формалности — само да подпиша един-два формуляра и да си покажа студентската книжка. Докато се мъча да изпиша името си с пострадалата ръка, усещам, че деканът вече е била тук да замаже положението. Отново се питам какво ли е казала на детективите, та да ни пуснат.

После си спомням какво ми каза Джил.

— Къри е бил тук?

— Тръгна си малко преди да излезеш. Не изглеждаше добре.

— Защо?

— Беше със снощния костюм.

— Знаеше ли за Бил?

— Да. И сякаш си мислеше… — Пол не довършва. — Каза ми: „Ние с теб се разбираме, синко“.

— Какво означава това?

— Не знам. Мисля, че ми прощаваше.

— Прощаваше ти?

— Каза ми да не се тревожа. Всичко щяло да бъде наред.

Замръзвам на място.

— Как може да си помисли, че ти си го сторил? Ти какво му каза?

— Казах му, че не съм аз. — Пол се колебае. — Не знаех какво друго да кажа, затова му разправих какво съм открил.

— В дневника?

— Не ми хрумваше друго. Той изглеждаше съсипан. Каза, че не можел да спи, толкова се тревожел.

— За какво?

— За мен.

— Виж — казвам аз, защото вече долавям в гласа му колко го е потресъл разговорът с Къри. — Той не знае какво говори.

— „Ако знаех какво ще направиш, щях да постъпя другояче.“ Това е последното, което ми каза.

Сърбят ме ръцете да спипам Къри за гушата, но с усилие си напомням, че за Пол той е почти като баща.

— Какво ти каза онази от полицията? — пита Пол, за да смени темата.

— Опита се да ме сплаши.

— И тя ли мислеше като Ричард?

— Да. Опитаха ли се да изкопчат от теб самопризнание?

— Преди това дойде деканът и ми каза да не отговарям на никакви въпроси.

— Какво ще правиш сега?

— Тя ме посъветва да си намеря адвокат.

Казва го тъй, сякаш ще му е по-лесно да намери василиск или еднорог.

— Ще измислим нещо — уверявам го аз.

След като приключвам с формалностите по изписването, двамата излизаме навън. Близо до входа стои полицай, който ни оглежда внимателно, докато вървим към него. Насреща ни лъхва студен вятър.

Тръгваме пеш към студентското градче. Улиците са пусти, небето притъмнява. По тротоара край нас минава доставчик на пица с велосипед. Зад него остава диря от ароматна пара и докато засилващият се вятър подмята из въздуха снежен прах, стомахът ми се обажда да напомни, че отново сме между живите.

— Ела с мен в библиотеката — казва Пол, когато наближаваме Насау стрийт. — Искам да ти покажа нещо.

Той спира на пешеходната пътека. Отвъд белия двор е Насау Хол. Спомням си за крачолите, развени над купола, и за липсващия език на камбаната.

— Какво ще ми покажеш?

Пол е пъхнал ръце в джобовете и крачи с наведена глава срещу вятъра. Минаваме през портата Фицрандолф, без да поглеждаме назад. Според легендата оттук можеш да влизаш колкото си искаш, но излезеш ли само веднъж, никога няма да се дипломираш.

— Винсънт ми рече да не вярвам на приятели — казва Пол. — Приятелите били вятърничава работа.

Пред нас минава група туристи с екскурзовод. Приличат на коледари. Натаниъл Фицрандолф подарил терена за изграждането на Насау Хол, обяснява екскурзоводът. Погребан е на мястото на днешното гробище „Холдър“.

— Когато тръбата избухна, не знаех какво да правя. Не бях осъзнал, че Чарли влезе в тунела само заради мен.

Продължаваме към библиотеката. В далечината се виждат мраморните сгради на някогашните дружества за диспути — „Перуката“, клубът на Джеймс Медисън, и Клиософското дружество на Аарон Бър. Зад нас продължава да долита гласът на екскурзовода и ме обзема все по-силното чувство, че тук съм само посетител, турист, че още от първия си ден в Принстън вървя по тунел през мрака, също както се промъквахме през земните недра към двора на общежитието „Холдър“.

— После те чух как изтича към него. Ти не даваше пет пари какво става долу. Интересуваше те само, че Чарли е ранен. — Пол ме поглежда за пръв път. — Чух те да викаш за помощ, но не виждах нищо. Бях твърде изплашен, за да помръдна. Само едно си мислех: що за приятел съм аз? Аз съм вятърничавият приятел.

Рязко спирам.

— Пол, не говори така.

Стигнали сме в заснежения централен двор на „Ийст Пайн“ — правоъгълна сграда с колонади, напомняща манастир. Изведнъж баща ми се завръща като сянка по стените, защото осъзнавам, че още преди да се родя, той е крачил по тия пътеки и е виждал същите стени. Сега вървя по неговите стъпки, без дори да го знам, защото и двамата не сме оставили ни най-малка следа на това място.

Пол се обръща, вижда ме спрял на място и за момент ние сме единствените живи същества между каменните стени.

— Трябва — казва той. — Защото, когато ти кажа какво открих в дневника, всичко друго ще ти се стори дреболия. А то не е дреболия.

— Само ми кажи, че е толкова голямо, колкото се надявахме.

Защото ако наистина е така, поне сянката на баща ми ще остане завинаги.

Гледай напред, изрича в главата ми терапевтката. Винаги напред. Но и днес, както тогава, ме обкръжават стени.

— Да — отговаря Пол, който отлично разбира какво имам предвид. — Голямо е.

Лицето му грейва за миг, подчертавайки тия три думи, и аз отново потъвам в миналото, обхванат от чувство, на което само съм се надявал. Сякаш баща ми е постигнал невъобразимото — възкръснал е, за да си възвърне изгубената чест.

Не знам какво ще ми каже Пол, но мисълта, че може да надхвърли най-смелите ми мечти, ме връща към едно усещане, загубено безкрайно отдавна. Кара ме отново да погледна напред и да видя нещо пред себе си. Нещо друго, освен стена. Дава ми надежда.