Криптата на флорентинеца

23.

— През месеците преди да потегли за Флоренция — продължава Пол, — Франческо Колона взима още една предпазна мярка, която смята за абсолютно сигурна. Решава да напише книга. Книга, която ще разкрие мястото на криптата, но само на учен като него — не на човек от простолюдието и преди всичко не на някого от фанатиците. Убеден е, че тайната може да бъде разгадана само от истински любител на знанието — такъв, който ще се бои от Савонарола също като Франческо и никога не ще позволи съкровищата да изчезнат в пламъци. И мечтае за времето, когато хуманизмът отново ще се възцари и колекцията ще бъде в безопасност.

След като приключва книгата, той моли Терани да я достави анонимно по куриер на Алдус. Казва, че ще се представи за неин покровител и така ще насърчи Алдус да я издаде. Няма да разкрива авторството си, та никой да не заподозре какво има в нея.

С наближаването на Заговезни Франческо потегля към Флоренция заедно с последните си трима приятели от римската академия — архитектът и двамата братя. Те са мъже с железни принципи, но Франческо разбира колко тежка задача ги чака, затова настоява всеки да се закълне, че при необходимост е готов да умре на Пиаца дела Синьория.

В навечерието на съдбоносния вторник той кани тримата си приятели на вечеря и молитва. Четиримата споделят спомени за съвместните си пътешествия и приключения, разказват кой какво е сторил през своя живот. Франческо обаче пише, че през цялата вечер виждал как над главите им се сгъстява черна сянка. Тази нощ той не заспива. На другата сутрин отива да се срещне със Савонарола.

От този момент нататък тестът е написан изцяло от архитекта. Франческо казва, че Терани е единственият човек, комуто може да повери подобна задача. Знаейки, че ако нещо се случи във Флоренция, някой ще трябва да се погрижи за интересите му, той гласува на Терани огромно доверие. Дава на архитекта окончателния си шифър и го моли да опише кодирано в последните глави какво е станало с приятелите от Римската академия. Натоварва Терани с отговорността да се погрижи за издаването на „Хипнеротомахия“ при Алдус. Франческо разказва, че е имал видение на собствената си смърт, и знае, че не ще може сам да извърши всичко, което желае. Той взима Терани със себе си, за да опише срещата със Савонарола.

Савонарола вече ги чака в своята манастирска килия. Срещата е уговорена предварително, тъй че и двете страни са готови. Опитвайки да бъде дипломатичен, Франческо казва, че се възхищава на Савонарола и споделя същите цели, същата омраза към греха. Цитира мнението на Аристотел за добродетелите.

В отговор Савонарола цитира почти идентичен текст от Тома Аквински и пита Франческо защо предпочита езически източник пред християнския. Франческо възхвалява Тома Аквински, но казва, че той е заимствал от Аристотел. Савонарола губи търпение. Той цитира Апостол Павел: „Ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните. Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят?“.8

Франческо слуша с ужас. Той пита Савонарола защо не иска да приеме изкуството и науката, защо тъй упорства да ги унищожи. Казва му, че би трябвало да се обединят срещу греха, че вярата е извор на истина и красота, че не могат да бъдат врагове. Но Савонарола поклаща глава. Той заявява, че истината и красотата са само слугини на вярата. Когато са нещо друго, гордостта и изгодата тласкат хората към грях.

„И тъй — казва той на Франческо, — няма да отстъпя. В тези книги и картини има повече зло, отколкото във всичко останало, което ще бъде изгорено. Защото играта на карти и зарове може да заблуди глупците, но твоята «мъдрост» е изкушение за могъщите и властните. Най-влиятелните родове в града жадуват да бъдат твои покровители. Твоите философи проповядват на поетите, чиито творби се четат навсякъде. Ти заразяваш художниците със своите идеи и техните картини висят в дворците на владетелите, а фреските им покриват стените и сводовете на всяка църква. Ти стигаш до херцозите и кралете, защото те се обкръжават с твои последователи, търсят наставления от астролозите и инженерите, които са задължени на теб, понеже наемат твои учени да им превеждат книгите. Не, не ще позволя гордостта и изгодата да властват над Флоренция и занапред. Истината и красотата, които обичаш, са фалшиви, суетни идоли и водят хората към порока.“

Франческо понечва да си тръгне, защото разбира, че каузата му никога не ще намери общ език с тази на Савонарола, но в един последен изблик на гняв се обръща и казва на Савонарола какво възнамерява да стори. „Ако не отстъпиш пред моите искания — заявява Франческо, — тогава ще покажа на целия свят, че си безумец, а не пророк. Ще изнасям всяка книга и всяка картина от твоята пирамида, докато огънят ме унищожи, та кръвта ми да опетни ръцете ти. И светът ще се обърне срещу теб.“

Отново понечва да си тръгне, когато Савонарола казва нещо, което Франческо не е очаквал: „Решението ми е непоклатимо, но ако си готов да умреш за тези убеждения, то аз ти поднасям своето уважение и те приемам като мой син. Всяка кауза, която е праведна в очите на Бога, ще се възроди, а всеки мъченик, който е верен на свята кауза, ще възкръсне от пепелта и ще бъде отнесен в рая. Не желая да видя гибелта на човек с твоите убеждения, но хората, които представляваш, притежателите на тия предмети, които държиш да спасиш, са водени само от алчност и суета. Те не ще приемат волята Божия другояче, освен насила. Понякога Божият промисъл е да се пожертват невинните, за да бъдат изпитани праведните, и може би тъй ще е най-добре и сега.“

Франческо се кани да възрази, да спори, че знанието и красотата не могат да бъдат жертвани за спасение на душите на покварените, но внезапно си спомня за Донато и Родриго и разбира истината в думите на Савонарола. Осъзнава, че суетата и алчността са проникнали дори в редовете на хуманистите и че примирие не може да има. Савонарола го моли да напусне манастира, защото монасите трябва да се приготвят за церемонията. Франческо се подчинява.

Когато се връща при своите хора с новината, почват да се подготвят за последното действие. Четиримата — Франческо, Терани, Матео и Чезаре — отиват на Пиаца дела Синьория. Докато помощниците на Савонарола трупат кладата, Франческо, Матео и Чезаре започват да свалят книги и картини от пирамидата както е обещал Франческо. Терани стои наблизо, гледа и пише. Монасите питат Савонарола дали да не спрат подготовката, но той им нарежда да продължат. Докато Франческо и братята сноват напред-назад с купища книги и ги оставят на безопасно разстояние, Савонарола ги предупреждава, че кладата ще бъде запалена и ако продължат така, ще загинат. Тримата не му обръщат внимание.

Вече целият град се е струпал на площада да гледа огъня. Тълпата пее църковни химни. Пламъците обгръщат основата на пирамидата и почват да растат. Франческо и двамата братя не спират. Огънят става все по-буен и те обвиват лицата си с парчета платно, за да не вдишват пушека. На ръцете си носят ръкавици, но скоро огънят ги прегаря. На третия или четвъртия курс лицата им са почернели от дим. Ръцете и краката им са опърлени от ровенето из огъня. Мъжете усещат, че смъртта наближава, и в този момент, пише архитектът, те осъзнават величието на мъченичеството.

Докато тяхната купчина расте, Савонарола заповядва на един монах с ръчна количка да връща предметите в пламъците. Щом тримата оставят книгите и картините, монахът веднага ги грабва и ги откарва обратно. След шест или седем обиколки всичко измъкнато от огъня вече е изгоряло. Матео и Чезаре са се отказали от картините, защото платната са унищожени. Тримата гасят с ръце кориците на книгите, за да не пламнат страниците. В неописуеми мъки един от тях почва да призовава Бога.

Вече няма надежда да спасят каквото и да било. Всички произведения на изкуството в пирамидата са съсипани, повечето книги са обгорели. Монахът с количката продължава да връща в огъня всичко от тяхната купчина. С всяко отиване до кладата той обезсмисля усилията на тримата. Постепенно тълпата стихва. Дюдюкането и подигравките замлъкват. Хората, които са крещели на Франческо, че е глупак, задето се мъчи да спаси книгите, вече мълчат. Неколцина им викат да спрат. Но тримата продължават да сноват напред-назад, заравят ръце в пламъците, катерят се по пепелта, изчезват за секунди, сетне отново се появяват. Над площада вече не се чува нищо друго, освен рева на огъня. Тримата се задъхват. Нагълтали са твърде много дим, за да крещят. Всеки път, когато се връщат до своята купчина, разказва архитектът, хората виждат червената плът на ръцете и краката им, където огънят е смъкнал кожата.

Първият от тях рухва по очи в пепелта. Това е най-младият, Матео. Чезаре спира да му помогне, но Франческо го дръпва назад. Матео не помръдва. Огънят плъзва над него и тялото му потъва в пирамидата. Чезаре се мъчи да го повика, да му каже да стане, но Матео не отговаря. Накрая Чезаре тръгва, залитайки, към мястото, където е паднал брат му. Когато стига дотам, той също рухва. Франческо гледа всичко това от края на огненото море. Когато чува как Чезаре вика Матео, а сетне гласът му заглъхва, той осъзнава, че е останал сам и пада на колене. За секунда остава така.

Точно когато тълпата решава, че е мъртъв, той с огромно усилие се изправя. Посяга за последен път в огъня, вади две шепи пепел и тръгва към Савонарола. Един от помощниците на проповедника му прегражда пътя, но Франческо спира. Разперва пръсти и оставя пепелта да се изсипе между тях като пясък. После изрича: „Inde ferunt, totidem qui vivere debeat annos, corpore de patrio parvum phoenica renasci“. Цитатът е от Овидий и означава „Малък феникс се роди от тялото на баща си, обречен да живее същия брой години“. После рухва в нозете на Савонарола и умира.

Разказът на Терани завършва с погребението на Колона. Франческо и двамата братя биват погребани едва ли не с императорски почести от своите роднини и приятели хуманисти. И знаем, че мъченическата им смърт не е била напразна. След броени седмици общественото мнение се обръща срещу Савонарола. Флоренция е уморена от неговия екстремизъм, от непрестанните му апокалиптични заплахи. Врагове разпространяват слухове за него, опитвайки да предизвикат падението му. Папа Александър го отлъчва от църквата. Когато Савонарола оказва съпротива, Александър го обявява за еретик и разпространител на зловредни учения. Осъждат го на смърт. На двайсет и трети май, само три месеца след гибелта на Франческо, Флоренция издига нова клада на Пиаца дела Синьория. Там, на мястото на предишните две пирамиди, обесват Савонарола и после изгарят трупа му.

— Какво е станало с Терани? — питам аз.

— Знаем само, че е изпълнил обещанието си пред Франческо. През следващата 1499 година „Хипнеротомахия“ е публикувана от Алдус.

Ставам от стола, защото не ме свърта на място.

— От тогава до днес — добавя Пол — всички, които се опитват да я тълкуват, използват инструменти от деветнайсети или двайсети век, за да отворят ключалка от петнайсети век. — Той се обляга назад и тихо въздъхва. — До днес.

Настава тишина. От коридора долитат бавни, приглушени стъпки. Стоя потресен и гледам Пол. Реалностите на настоящето постепенно се завръщат, отпращайки Савонарола и Франческо Колона обратно на прашната книжна лавица в ума ми. Но странното, тревожно взаимодействие между двата свята не изчезва докрай. Осъзнавам, че по някакъв начин Пол се е превърнал в кръстопът между тях, във връзка, закрепваща парадокса на времето.

— Не мога да повярвам — казвам аз.

Баща ми трябваше да е тук. Баща ми, Ричард Къри и Макбий. Всички, които са се докосвали до тази книга и са жертвали по нещо, за да бъде разгадана. Това е дар за всички тях.

— Франческо посочва разположението на криптата спрямо три характерни точки от местността — казва Пол. — Мястото няма да е трудно за откриване. Дава дори размерите и пълно описание на съдържанието. Липсва само чертежът на ключалката. Терани проектирал специална цилиндрична ключалка за входа. Толкова е херметична, казва Франческо, че ще пази криптата от крадците и влагата, докато някой разгадае книгата. Непрекъснато обещава да включи в книгата чертеж на ключалката и инструкции за отварянето й, но всеки път се отплесва в приказки за Савонарола. Може би е заръчал на Терани да добави чертежа в последните глави, но Терани си имал толкова много тревоги, че пропуснал да го стори.

— Това ли търсеше при Тафт?

Пол кимва.

— Ричард казва, че в дневника на Генуезеца имало чертеж, когато го намерил преди трийсет години. Мисля, че Винсънт е задържал чертежа, преди да подхвърли останалото на Бил.

— Успя ли да го вземеш?

Той поклаща глава.

— Докопах само купчина стари записки на Винсънт.

— И какво ще правиш?

Пол започва да опипва за нещо под бюрото.

— Завися изцяло от Винсънт.

— Какво му разкри досега?

Когато отново се появяват изпод бюрото, ръцете му са празни. Пол губи търпение, бута стола назад и коленичи на пода.

— Той не знае за криптата нищо друго, освен че съществува.

Забелязвам по пода неясни извити драскотини, водещи към металните крака на бюрото.

— Снощи започнах да съставям карта на всичко, което казва Франческо за криптата във втората част на „Хипнеротомахия“. Мястото, размерите, ориентирите. Знаех, че Винсънт може да дойде да търси какво съм открил, затова прибрах картата там, където държа най-важните резултати от работата си тук.

Чува се метален звън и Пол смъква от най-вътрешния ъгъл на бюрото голяма отвертка. Лепенката, с която е била закрепена под плота, провисва в ръката му като увехнал плевел. Той махва лепенката, после завърта бюрото към нас. Предните крака плъзват по браздите на пода и изведнъж виждам вентилационната шахта. Четири винта прикрепват решетката за стената. Боята по тях е олющена.

Пол започва да развинтва решетката. Винтовете падат един по един. Той бръква в тръбата и изважда плик, натъпкан с книжа. Първият ми инстинкт е да се озърна дали някой не ни наблюдава през прозорчето на вратата. Сега разбирам защо стъклото е закрито с черен картон.

Пол отваря плика. Най-напред вади две стари, протрити снимки. На едната са той и Ричард Къри в Италия. Стоят насред Пиаца дела Синьория във Флоренция, точно пред Нептуновия фонтан. Зад тях малко неясно се вижда копие на Давид от Микеланджело. Пол е с къси панталони и раница. Ричард Къри носи костюм, но вратовръзката му е разхлабена и яката на ризата разкопчана. Двамата се усмихват.

На втората снимка сме ние четиримата — второкурсници. Пол е коленичил в средата на снимката. Носи взета назаем вратовръзка и размахва медал. Ние, останалите, стоим около него заедно с двама преподаватели и изглеждаме развеселени. Пол току-що е спечелил ежегодния конкурс за съчинение на Принстънското франкофонско дружество. Бяхме отишли да го подкрепяме, облечени като фигури от френската история. Аз съм Робеспиер, Джил е Наполеон, а Чарли с грамаден кринолин, който открихме в един магазин за карнавални костюми, изобразява Мария Антоанета.

Без да обръща внимание на снимките, Пол ги оставя на бюрото, сякаш е свикнал да ги вижда. После изважда останалото. Онова, което преди малко помислих за купчина книжа, се оказва само един голям лист, многократно нагънат, за да може да влезе в плика.

— Това е — казва Пол и го разгъва върху бюрото.

На листа е изрисувана топографска карта с най-дребни подробности. Линиите за надморска височина описват неправилни концентрични кръгове на фона на бледа координатна мрежа. В средата е начертан с червено ъгловат обект с формата на кръст. По размери не отстъпва на нашето общежитие, както подсказва мащабът в ъгъла.

— Това ли е? — питам аз.

Той кимва.

Криптата е огромна. За секунда и двамата млъкваме, мъчим се да възприемем невероятната истина.

— Какво ще правиш с картата? — питам аз, оглеждайки голата стаичка.

Пол разтваря ръка. Четирите винтчета от решетката се търкалят като семена по дланта му.

— Ще я прибера на сигурно място.

— Пак във вентилацията?

— Не.

Той се навежда да завинти решетката. Отново изглежда спокоен. Когато се изправя и започва да смъква листчетата от стената, посланията изчезват едно по едно. Царе и чудовища, древни имена, записки, които не са били предназначени за чужди очи.

— Какво ще правиш с нея? — питам аз, продължавайки да гледам картата.

Той смачква листчетата в шепа. Стените отново са бели. Пол сяда, сгъва внимателно картата и изрича съвсем спокойно:

— Давам ти я.

— Какво?

Пол прибира картата в плика и ми го подава. Снимките запазва у себе си.

— Обещах ти, че ще узнаеш пръв. Заслужаваш го.

Говори тъй, сякаш става дума за някакво дребно обещание.

— А какво да правя аз с нея?

Той се усмихва.

— Гледай да не я изгубиш.

— Ами ако Тафт дойде да я търси?

— Точно това е идеята. Ако дойде, ще я търси у мен. — Пол млъква за малко, сетне продължава: — И освен това искам да свикнеш с картата.

— Защо?

Той се обляга назад.

— Защото искам да работим заедно. Искам заедно да открием криптата на Франческо.

Най-сетне разбирам.

— Догодина.

Той кимва.

— В Чикаго. И в Рим.

Вентилацията тихичко шушне през решетката. Не намирам думи, затова казвам простичко:

— Това е твое. Твоята дипломна работа. Ти я завърши.

— За дипломна работа е твърде голямо, Том.

— И за докторска дисертация е голямо.

— Именно.

И сега чувам какво звучи в гласа му. Това е само началото.

— Не искам да го направя сам — казва той.

— С какво мога да ти помогна аз?

Пол се усмихва.

— Засега задръж картата. Нека да поизмъчи и теб.

Дълбоко ме смущава усещането колко лек е пликът, колко нетрайно нещо държа. То сякаш опровергава реалността на ставащото. Нима цялата мъдрост на „Хипнеротомахия“ може да се побере върху дланта ми?

Пол поглежда часовника си.

— Ела. Да се прибираме. Трябва да вземем нещо за Чарли.

С един последен замах той смъква от стената последните остатъци от работата си. В килийката вече няма и следа от Пол, от Колона и дългата поредица от идеи, които ги свързаха през петвековната пропаст. Изчезнало е дори и парчето черен картон.