Криптата на флорентинеца

16.

През лятната ваканция след шести клас баща ми ме прати на двуседмичен лагер за неуспели скаути, чиято цел — както разбирам днес — бе да ме върне в редиците на по-достойните ми връстници. Предната година ми бяха отнели връзката, задето взривих шише с фойерверки в палатката на Уили Карлсън и най-вече задето заявих, че все още го смятам за смешно, дори и след като ми обясниха за крехката физика и слабия пикочен мехур на Уили. Мина време и родителите ми се надяваха, че злото е забравено. Сред суматохата около дванайсетгодишния Джейк Фъргюсън, чийто бизнес с порнографски комикси превърна морално запечената атмосфера на скаутския лагер в доходно и поучително начинание, аз бях причислен към по-дребните злини. Очевидно моите родители смятаха, че четиринайсет дни на южния бряг на езерото Ери ще ме върнат в лоното на доброто.

Грешката им излезе наяве за по-малко от деветдесет и шест часа. Още в средата на първата седмица скаутският ръководител ме откара до вкъщи и потегли, без да обели и дума. Бях изгонен позорно — този път задето научих събратята по отряд на неморална песен. В писмото си от три страници, изпълнено с прилагателни, каквито се срещат само в съдебната зала, началникът на лагера ме сравняваше с най-страшните рецидивисти сред скаутите в Охайо. Понеже не бях наясно с думата рецидивист, обясних на родителите си какво съм направил.

Бяхме потеглили на еднодневно пътешествие с канута и към нас се присъедини група момичета скаути. Пееха една песен, която знаех от мрачните скаутски времена на по-големите ми сестри: „Нов приятел е сребро, старият е злато и сърцето ми с тях вечно е богато“. Тъй като бях наследил и алтернативния вариант, аз побързах да го споделя със събратята по неволя:

Сами по себе си тия стихове едва ли даваха основание за изключване, но в гениален изблик на отмъщение Уили Карлсън тегли един ритник на най-стария лагерен наставник, докато онзи се навеждаше да запали огъня, а после се оправда с моето лошо влияние — новата песен била привлякла като по магия крака му към задника на стареца. След броени часове правосъдната система на скаутското движение се задейства с неумолима мощ и двамата почнахме да си събираме багажа.

Освен окончателното ми скъсване със скаутите, от този случай произлязоха само две неща. Първо, сприятелих се с Уили Карлсън, чийто слаб мехур се оказа чиста лъжа, за да ме изгонят първия път. Как да не го харесаш? И второ, майка ми ме подложи на една строга лекция, чийто смисъл проумях едва през последната си година в Принстън. Тя не възразяваше срещу първия ред на алтернативния вариант, макар че, строго погледнато, бях изхвръкнал от лагера тъкмо заради липса на уважение към старите хора. Нахока ме заради странната мания, изразена във втория ред.

— Защо сребро и злато? — попита тя, седнала срещу мен в малката задна стаичка на книжарницата, където държеше излишните запаси от книги и старите документи.

— Не те разбирам — казах аз.

На стената висеше стар календар от музея на изкуствата в Кълъмбъс, отворен на месец май, с картина на Едуард Хопър, която изобразяваше самотна жена, седнала на леглото си. Кой знае защо, не можех да откъсна очи от нея.

— Защо не шише с фойерверки? — попита майка ми. — Или лагерни огньове?

— Защото не вършат работа. — Спомням си, че изпитах досада; отговорът ми се струваше очевиден. — Последната дума трябваше да се римува с когато.

— Чуй ме, Том. — Тя ме хвана за брадичката и завъртя главата ми, за да я погледна. Косата й изглеждаше златна, досущ като косата на жената от картината на Хопър. — Това не е естествено. Момче на твоята възраст не може да се интересува от сребро и злато.

— И аз не се интересувам. Много важно!

— Важно е, защото всяко желание има своя цел.

Звучеше ми като поучение от неделното училище.

— Това пък какво означава?

— Означава, че хората често прахосват живота си в желание за неща, които не са им потребни. Светът ги подлъгва да насочат обичта си натам, където не й е мястото. — Тя оправи яката на лятната си рокля, после седна до мен. — За да бъдеш щастлив, стига само да обичаш каквото трябва и колкото трябва. Не пари. Не книги. Хора. Възрастните, които не разбират това, никога не намират удовлетворение. Не искам и ти да станеш такъв.

Така и не разбрах защо толкова държеше правилно да насочвам страстите си. Само кимнах със сериозна физиономия, обещах никога повече да не пея за скъпоценни метали и усетих, че майка ми се успокои.

Но скъпоценните метали изобщо не бяха проблем. Сега осъзнавам, че майка ми водеше далеч по-голяма война, мъчеше се да ме спаси от нещо много по-лошо — да стана като баща си. За нея увлечението му по „Хипнеротомахия“ бе въплъщение на погрешно насочените страсти и тя се бореше с това увлечение до последния му ден. Според мен вярваше, че неговата обич към книгата не е нищо друго, освен извращение на обичта към съпругата и семейството. Нито сила, нито разум можеше да промени положението и навярно разбирайки, че е загубила битката за живота на баща ми, тя пренасочи сражението към мен.

Не смея да кажа доколко изпълних обещанието си. Упорството на момчетата да продължават с детинските грешки навярно е неразбираемо за жените, които още от малки се научават на примерно поведение. През цялото ми детство у дома имаше монопол на грешките и монополистът бях аз. Не си и представях мащаба на грешката, срещу която ме предупреждаваше майка ми, чак докато не ме сполетя нещастието да я допусна. По това време обаче не семейството ми, а Кати щеше да страда от нея.

Дойде януари и след първата гатанка на Колона се появи втора, после трета. Пол знаеше къде да ги търси, след като бе открил една закономерност в „Хипнеротомахия“: главите циклично нарастваха от пет или десет страници до двайсет, трийсет, дори четирийсет. Късите глави идваха по три-четири една след друга, дългите бяха по-самотни. Когато изобразихме графично данните, пролича, че дългите периоди на ниска интензивност се прекъсват от резки скокове в дължината на главите, създавайки визуален профил, който нарекохме „пулс на Хипнеротомахия“. Тази схема продължаваше до средата на книгата, след което започваше странна, монотонна последователност и нито една глава не надхвърляше единайсет страници.

Използвайки първия ни успех с Моисей и рогата, Пол бързо разбра какво означава това: всяка поява на самотна дълга глава поднасяше гатанка; след това решението на гатанката се използваше като ключ към следващата поредица от кратки глави и разкриваше новата част от посланието на Колона. Пол предположи, че втората половина от книгата вероятно е само пълнеж, както и встъпителните глави на първата — чиста заблуда за поддържане на представата за цялостно повествование в един разпокъсан текст.

Разделихме си работата. Пол търсеше гатанки в дългите глави, сетне ми ги прехвърляше за решаване. Първата, с която се сблъсках, гласеше: Коя е най-дребната хармония в една велика победа?

— Това ми напомня за Питагор — рече Кати, когато й разказах за гатанката. Бяхме седнали на кейк и горещ шоколад в кафе „Малък свят“. — Всичко при Питагор е хармония. Астрономия, добродетели, математика…

— Според мен е свързано с военното дело — възразих аз.

Доста дълго се бях ровил в библиотеката из ренесансовите съчинения по инженерни науки. В писмо до миланския херцог Леонардо твърдеше, че може да построи непробиваеми колесници — нещо като ренесансови танкове с преносими мортири и грамадни катапулти за използване при обсада. През онази епоха се сливаха философия и технология: възникваше математика на победата, система от пропорции за идеалната военна машина. Оставаше само една малка крачка от математиката до музиката.

На другата сутрин Кати ме събуди в седем и половина да потичаме преди лекцията й в девет.

— Военното дело не става — каза тя и се зае с разбор на гатанката както може да го направи само един студент по философия. — Въпросът се състои от две части: най-дребната хармония и великата победа. Великата победа може да означава какво ли не. Би трябвало да се съсредоточиш върху по-ясната половина. Най-дребната хармония има по-малко конкретни значения.

Докато минавахме покрай гарата западно от студентското градче, аз изсумтях, завиждайки на редките пътници, чакащи влака в осем без седемнайсет. Тичането и мисленето бяха неестествени деяния, докато слънцето още изгрява, и Кати знаеше, че мъглата в ума ми ще се разсее чак около пладне. Просто използваше случая да ме накаже, задето не взех Питагор на сериозно.

— И какво предлагаш? — попитах аз.

Тя дори не изглеждаше задъхана.

— На връщане ще спрем във „Файърстоун“. Ще ти покажа къде смятам, че трябва да търсиш.

Това продължи две седмици. Будех се призори за физическо и умствено натоварване, разправях на Кати недомислените си идеи за Колона, та да намали темпото, докато ме слуша, после се заставях да тичам по-бързо, та да няма време да ми обясни къде греша. Толкова често започвахме и завършвахме дните си заедно, че започнах да се питам дали разумно момиче като нея няма най-сетне да се досети колко по-рационално ще е да нощува в моето общежитие, вместо да търчи до нейното и обратно. Всяка сутрин, когато я виждах по анцуг и тениска, се мъчех да измисля нов начин да подхвърля поканата, но Кати винаги се преструваше, че не е разбрала. Джил ми каза, че бившият й приятел — онзи спортист, когото познавах от семинарите — използвал коварна тактика: не проявявал нахалство в редките случаи, когато била пияна, та да се разтопи от благодарност щом изтрезнее. Отнело й толкова много време да схване как я манипулират, че през първия си месец с мен още не можела да се отърси от подозренията.

— Какво да правя? — попитах аз една вечер, след като Кати си беше тръгнала и изгарях от отчаяние.

За всяко сутрешно бягане получавах една бърза целувка по бузата, което в крайна сметка едва ли си струваше усилията — особено пък сега, след като посвещавах все повече и повече време на „Хипнеротомахия“ и трябваше да се задоволявам с по пет-шест часа сън. Мъките на Тантал изобщо не можеха да се мерят с моите — исках Кати, а получавах Колона; опитвах да се съсредоточа върху Колона, а мислех само за сън; когато най-сетне си легнех да спя, на вратата изведнъж се почукваше и откривах, че е станало време отново да тичам с Кати. Може и да звучи смешно, но на мен изобщо не ми беше до смях. Полагаше ми се нещо повече.

Онзи път обаче Джил и Чарли по изключение бяха единодушни.

— Бъди търпелив — заявиха те в един глас. — Тя го заслужава.

И както винаги бяха прави. Една вечер през нашата пета съвместна седмица Кати засенчи всички ни. На връщане от семинар по философия дотича в общежитието с нова идея.

— Чуйте това — възкликна тя, после извади от чантата си „Утопия“ на Томас Мор и зачете.

Хвана ме за ръката и сложи книгата в нея, чакайки да я прочета още веднъж.

Хвърлих поглед на задната корица.

— Написана през 1516 година — казах аз. — Няма и двайсет години след „Хипнеротомахия“.

Времето почти съвпадаше.

— Безмилостна битка между добродетели и пороци — повтори Кати, — която разкрива кое определя победата на едната страна срещу другата.

И започнах да проумявам, че тя може да излезе права.

По времето, когато ходех с Лана Макнайт, тя имаше едно правило. Никога да не смесваме книгите и леглото. Сексът и мисълта стояха на двата противоположни края в спектъра на чувствата; и двете можеха да доставят удоволствие, но никога едновременно. Поразяваше ме как едно толкова умно момиче може изведнъж да стане тъй невъобразимо глупаво сред полумрака и да се мята в бельото си на леопардови шарки като някаква пещерна жена, току-що грабната за косите, крещейки приказки, дето биха подплашили дори глутницата вълци, сред които е израснала. Така и не посмях да кажа на Лана, че ако издава по-малко звуци, може да е по-приятно, но още от първата нощ чувствах колко великолепно би било, ако можех едновременно да се възбуждам физически и духовно. Навярно трябваше да забележа тази възможност у Кати от самото начало, след като толкова утрини бяхме се натоварвали и в двете отношения. Но всичко стана едва през онази нощ — докато работехме над смисъла на нейното откритие, последните остатъци от коварството на спортиста изчезнаха, бяха изтрити от страницата и можехме да започнем на чисто.

Най-ясно си спомням, че през онази нощ Пол бе така любезен да остане да спи в „Бръшляна“, и че лампите светеха през цялото време. Светеха, докато четяхме сър Томас Мор, опитвайки да разберем за каква игра говори, при която да са възможни велики победи, щом между добродетелите има хармония. Светеха, когато разбрахме, че една от игрите, наричана философска игра или ритмомахия, е точно каквото би харесал Колона — най-трудното и най-увлекателното забавление на хората от Средновековието и Ренесанса. Светеха, когато тя ме целуна, задето признах, че навярно е права, тъй като се оказа, че в ритмомахия можеш да спечелиш само чрез създаване на хармония от числа, а в изключителни случаи най-съвършеният резултат води до така наречената велика победа. И светеха, когато тя пак ме целуна, задето признах, че другите ми идеи навярно са погрешни и е трябвало да я послушам от самото начало. Най-сетне осъзнах недоразумението, което висеше между нас още от първото ни утринно тичане — докато аз се борех да я догоня, тя полагаше усилия да запази една крачка преднина. Мъчеше се да докаже, че не се плаши от по-горните курсове, че заслужава да я приемат на сериозно… и до онази вечер дори не се досещаше, че е успяла.

Леглото ми беше отрупано с планини от книги, когато най-сетне легнахме заедно, почти без да се преструваме, че имаме намерение да четем. Вероятно в стаята наистина бе твърде топло за пуловера, който носеше Кати. И вероятно наистина би било твърде топло дори ако прозорецът беше отворен и навяваше сняг като в навечерието на Великден. Под пуловера имаше тениска, отдолу черен сутиен, но именно като гледах как Кати сваля онзи пуловер и видях как косата й образува ореол от статично електричество, аз изпитах чувството, до което не е стигнал Тантал — че най-сетне едно фантастично бъдеще се е докоснало до натежалото от надежди настояще и щраква ключа, затварящ кръга на времето.

Когато дойде мой ред да сваля дрехите и да споделя с Кати гледката на белезите по обезобразения си ляв крак, аз изобщо не се поколебах; нито пък тя, след като ги видя. Ако ония часове бяха минали в тъмнина, щях да го приема за нещо нормално. Но през онази нощ нямаше тъмнина. Търкулнахме се един върху друг, върху свети Томас Мор и страниците на неговата „Утопия“, към новите положения на нашата връзка, а лампите продължаваха да светят.

Първият знак, че не разбирам какви сили са се развихрили в моя живот, дойде през следващата седмица. Почти през целия понеделник и вторник двамата с Пол обсъждахме смисъла на най-новата гатанка: Колко ръце има от нозете ти до хоризонта?

— Мисля, че е свързано с геометрията — каза Пол.

— Евклид?

Той поклати глава.

— Измерването на Земята. Ератостен пресметнал приблизително земната обиколка чрез различните ъгли на сенките, хвърляни в Сиена и Александрия по пладне в деня на лятното слънцестоене. После използвал ъглите…

Едва към средата на обяснението осъзнах, че Пол използва етимологичния смисъл на думата геометрия — в буквален превод „измерване на Земята“, както сам той бе казал.

— … и като знаел разстоянието между двата града, успял да изчисли извивката на Земята.

— Какво общо има това с гатанката? — попитах аз.

— Франческо пита какво е разстоянието между теб и хоризонта. Пресметни какво е разстоянието от дадена точка на света до линията, където земното кълбо се извива, и ще получиш отговора. Или пък просто погледни в някой справочник по физика. Сигурно е константа.

Каза го тъй, сякаш отговорът вече беше намерен, но аз имах друго мнение.

— Защо Колона ще иска това разстояние да се измерва в ръце?

Пол се наведе, задраска думата ръце в моя текст и надраска нещо на италиански.

— Вероятно става дума за braccia — каза той. — Означава същото, но braccia е и флорентинска мярка за дължина. Едно braccio е приблизително колкото дължината на човешка ръка.

За пръв път спях по-малко от него. Внезапният възход в моя живот ме подтикваше да рискувам, да смесвам напитките, защото този безумен коктейл от Кати и Франческо Колона ми се струваше тъкмо онова, от което се нуждаех. Приемах го като сигурен знак, че завръщането ми към „Хипнеротомахия“ е донесло нов ред на света, в който живеех. И бързо попаднах в бащиния си капан — същия, за който се опита да ме предупреди майка ми.

Когато в сряда сутрин споменах на Кати, че съм сънувал баща си, тя изведнъж спря на място — за пръв път, откакто тичахме заедно.

— Том, не искам да разговаряме за това — каза тя.

— За кое?

— За дипломната работа на Пол. Хайде да си говорим за нещо друго.

— Разказвах ти за баща си.

От разговорите с Пол бях свикнал да споменавам баща си за щяло и нещяло, очаквайки неговото име автоматично да заглуши всяка критика.

— Баща ти е работил върху книгата, която проучва Пол — каза тя. — Все същото.

Погрешно сметнах чувството в нейните думи за страх — страх, че няма да разгадае една нова гатанка както предишната, и че интересът ми към нея ще се изпари.

— Добре — отвърнах аз, като си мислех, че й спестявам неудобното положение. — Хайде да поговорим за нещо друго.

И тъй навлязохме в период от няколко приятни седмици, изградени върху също тъй абсолютно недоразумение, както и онова, от което започнахме. През първия месец на нашето познанство, до нощта, когато остана при мен в общежитието, Кати си бе изградила фасада за пред мен, опитвайки да изобрази нещо, което си мислеше, че желая; а през втория месец аз й отвърнах със същото. Избягвах да споменавам пред нея за „Хипнеротомахия“ — не защото бе намалило влиянието на книгата върху живота ми, а защото си мислех, че гатанките на Колона я плашат.

Ако знаеше истината, Кати би се тревожила съвсем основателно. „Хипнеротомахия“ бавно почваше да изблъсква настрани всичките ми останали мисли и интереси. Балансът, който смятах, че съм постигнал между дипломната работа на Пол и моята — валсът на Мери Шели с Франческо Колона, който си представях все по-ярко след всеки ден, прекаран с Кати — прерастваше в борба за надмощие и Колона постепенно печелеше.

И все пак, още преди да го осъзнаем, из всяко кътче на съвместното ни съществуване почнаха да изникват пътечки. Тичахме по един и същ маршрут всяка сутрин; спирахме в едни и същи кафенета преди лекции; и по един и същ начин я вмъквах тайно в моя клуб, когато ми се свършваха определените бройки за посещения. В четвъртък вечер ходехме с Чарли да танцуваме в „Манастира“; в събота вечер играехме билярд с Джил в „Бръшляна“; в петък вечер, когато клубовете на Проспект стрийт замлъкваха, ходехме да гледаме как приятелите ни играят шекспирови комедии или отивахме на концерт, или на църковни хорови изпълнения в другия край на градчето. Приключението от нашите първи дни постепенно разцъфна в нещо ново — чувство, каквото не бях изпитвал нито с Лана, нито с някоя от нейните предшественички. Мога да го сравня само с усещането да се завърнеш у дома, да навлезеш в едно равновесие, което не се нуждае от поддръжка, сякаш везните на моя живот я бяха чакали открай време.

Когато за пръв път забеляза, че не мога да заспя, Кати почна да ми рецитира едно от произведенията на любимия си автор и аз последвах Любопитния Джордж до края на света, където клепачите ми бавно натежаха. След това имаше още много нощи, когато се мятах в леглото, и Кати винаги намираше разрешението. Среднощни повторения на сериала „Полева болница“; дълго четене на Камю; радиопредавания, с които бяхме свикнали у дома, а сега едва успявахме да ги хванем в ефира. Понякога оставяхме прозорците отворени, за да чуваме дъжда в края на февруари или разговорите на пияни първокурсници. Дори си измислихме игра за безсънните нощи. Франческо Колона едва ли би я сметнал за толкова поучителна, колкото ритмомахия, но на нас ни харесваше.

— Камю се казвал онзи тип — подхващах аз.

Когато се усмихваше нощем, Кати приличаше на чеширски котарак в тъмното.

— В Алжир го тръшнал тежък грип — отговаряше тя.

— Писател бил потенциален.

— Но не и екзистенциален.

— И Жан-Пол Сартр бил много жален.

Но въпреки всичките хитроумни начини на Кати да ме приспива „Хипнеротомахия“ все по-често прогонваше съня ми. Вече бях съобразил коя е най-дребната хармония в една велика победа: в ритмомахия, където целта е да създадеш закономерности, съдържащи аритметична, геометрична или музикална хармония, само три последователности съчетават и трите хармонии едновременно — а това е изискването за велика победа. Най-малката от тях, за която питаше Колона, бе поредицата 3-4-6-9.

Пол взе числата и бързо състави шифър от тях. Прочете третата буква, после четвъртата след нея, сетне шестата и деветата от съответните глави; и след един час разполагахме с ново послание от Колона:

— Придворните съчинители са хуманистите — обясни Пол. — Папата смятал, че хуманизмът води до морална поквара. Той дори не искал децата да чуват стиховете на древни поети. Папа Павел използвал случая с Лето за назидание на останалите. По една или друга причина Франческо приема това за обявяване на война.

Душите на Колона не ми даваха мира нито през тази, нито през следващите нощи. За пръв път пропуснах утринното тичане с Кати — бях твърде изтощен, за да се вдигна от леглото. Нещо ми подсказваше, че Пол греши за последната гатанка — Колко ръце има от нозете ти до хоризонта? — и че отговорът не е нито в Ератостен, нито в геометрията. Чарли потвърди, че разстоянието до хоризонта зависи от ръста на наблюдателя; а дори ако откриехме точен отговор и го пресметнехме в braccia, осъзнавах, че този отговор ще е огромен, прекалено голям, за да послужи за шифър.

— Кога е направил изчислението си Ератостен? — попитах аз.

— Около двеста години преди Христа.

Това решаваше въпроса.

— Мисля, че бъркаш — казах аз. — Дотук всички гатанки бяха свързани с ренесансовите познания, ренесансовите открития. Той ни изпитва върху онова, което са знаели хуманистите през петнайсети век.

— Моисей и cornuta бяха свързани с лингвистиката — каза замислено Пол, сякаш опитваше идеята на вкус. — Корекция на погрешни преводи, както е сторил Вала с „Дарът на Константин“6.

— А гатанката с ритмомахия беше от математиката — продължих аз. — Значи Колона няма пак да използва математика. Мисля, че всеки път избира различна дисциплина.

Едва когато Пол се смая от яснотата на моето мислене, аз осъзнах, че ролята ми вече е променена. Сега бяхме равни, съдружници в голямото начинание.

Започнахме да се срещаме всяка вечер в „Бръшляна“. По онова време той поддържаше Председателската стая в приличен вид, защото очакваше Джил да надникне всеки момент. Аз вечерях горе с Джил и Кати, която само след броени седмици щеше да се включи в юруша, после слизах долу при Пол и Франческо Колона. Смятах, че няма нищо лошо в това да я оставям сама — нали си имаше предостатъчно грижи да се подготви за приемане в клуба. Заета с ритуалите, тя сякаш не забелязваше отсъствията ми.

Но вечерта, след като за трети път пропуснах утринното бягане, всичко се промени. Мислех, че съм на косъм от решението на гатанката, когато тя по чиста случайност разбра как прекарвам времето си далече от нея.

— Това е за теб — каза тя, влизайки в нашата стая в общежитието.

Джил пак бе забравил вратата отключена, а Кати вече не чукаше, когато смяташе, че съм сам.

Носеше ми чаша супа от близкия гастроном. Мислеше, че през цялото време работя в уединение над дипломната си работа.

— Какво правиш? — попита тя. — Пак ли се бориш с „Франкенщайн“?

После видя разпръснатите наоколо книги — всяка свързана по един или друг начин с Ренесанса.

Не бях и подозирал, че може да лъжеш, без сам да усетиш. Седмици наред я бях залъгвал с какво ли не — с Мери Шели; с безсъницата; с жестоката натовареност, заради която ставаше все по-трудно да бъдем заедно — и накрая приливът ме понесе, отдалечи ме от истината тъй плавно, че всеки ден разстоянието изглеждаше същото. Мислех си, че тя знае за работата ми с Пол, но просто не желае да слуша. До това споразумение бяхме стигнали, без да разменим нито дума.

Последвалият разговор се състоеше предимно от мълчание. Тя ме гледаше, аз се мъчех да устоя на погледа. Накрая Кати остави супата върху шкафчето и закопча палтото си. Огледа стаята, сякаш искаше да запомни кое къде се намира, после прекрачи към вратата и освободи резето, преди да излезе.

Тази вечер щях да й се обадя — знаех, че го очаква, знаех, че се е прибрала сама и е седяла до телефона, както ми разказаха по-късно нейните съквартирантки — но нещо ми попречи. Фантастична любовница бе тази книга — показваше ивица голо бедро в най-подходящия миг. Точно когато Кати си тръгна, аз изведнъж проумях отговора на гатанката; и също като дъх на парфюм или поглед към дълбоко деколте, това ме накара да забравя всичко останало.

Хоризонтът в картина, това беше отговорът — точката на събиране в изобразителната перспектива. Гатанката не беше от математиката, а от живописта. По стил съвпадаше с другите гатанки, наблягаше върху характерна за Ренесанса дисциплина, развита от същите хуманисти, които явно защитаваше Колона. Търсеното измерение бе разстоянието в braccia от предния план на картината, където стоят основните персонажи, до теоретичната линия на хоризонта, където земята се среща с небето. И като си спомних проявеното от Колона предпочитание към Алберти в архитектурата, когато Пол използва „De re aedificatoria“ за разгадаване на първата гатанка, аз най-напред потърсих отново Алберти. Възнамерявам да рисувам върху пространството, пишеше Алберти в един трактат, който открих сред книгите на Пол.

Както личеше от придружаващите илюстрации, централната черта на Алберти представляваше хоризонта. Според неговата система тя се разполагаше на същата височина, както човешка фигура, стояща на преден план, която от своя страна беше висока три braccia. Отговорът на гатанката — колко braccia има от нозете на човека до хоризонта — бе точно този: три.

На Пол му трябваше само половин час, за да съобрази как да използва ключа. Първите букви от всяка трета дума в следващите глави изписваха новото послание на Колона.

На следващата сутрин Кати не ме повика да тичаме. Всъщност през остатъка от седмицата успях да разговарям само с нейните съквартирантки и с телефонния й секретар. Заслепен от успехите, които отбелязвахме с Пол, аз изобщо не забелязвах как целият ми живот се разпада. Разстоянието помежду ни растеше, кафенетата и пътеките из парка изчезваха. Кати вече не се хранеше с мен в „Манастира“, но аз почти не забелязвах, защото по цели седмици не стъпвах там. Двамата с Пол се движехме като плъхове по тунелите между общежитието и „Бръшляна“, избягвахме дневната светлина, не обръщахме внимание на шумотевицата от юруша над главите ни, купувахме кафе и пакетирани сандвичи от денонощното заведение край студентското градче, та да работим и да се храним както ни е удобно.

През цялото това време Кати бе само на един етаж над мен и навярно трепереше от напрежение, докато обикаляше от групичка на групичка, търсейки най-точния баланс между самоувереност и любезност, тъй че горните курсове да я приемат благосклонно. Почти от самото начало бях стигнал до извода, че тя не иска да се меся в този момент от живота й — още едно оправдание да прекарвам по цели дни и нощи с Пол. А че може да й е нужна компания, приятелско лице, при което да се завръща вечер, спътник за мрачните и студени утрини — че може би се нуждае от моята помощ тъкмо сега, когато излиза на първия си важен кръстопът в Принстън — бях твърде зает, за да си го помисля. Не ми хрумваше, че юрушът може да е за нея мъчително изпитание, натоварващо не само способността й да бъде чаровна, но и физическата й издръжливост. Бяхме се отчуждили; нямах представа какво е преживяла през онези вечери в „Бръшляна“.

Приели са я в клуба, съобщи ми Джил следващата седмица. Той се готвеше за тежкото изпитание през предстоящите вечери да съобщава добри или лоши новини на всички кандидати. При гласуването се опъвал единствено Паркър Хасет, проявявайки необяснима враждебност към Кати, вероятно защото Джил я подкрепяше; но накрая и Паркър склонил. Церемонията за посвещаване на новите членове бе насрочена за идната седмица, а годишният бал на „Бръшляна“ — за Великден.

Джил изброи събитията тъй старателно, че явно се опитваше да ми каже нещо. Те бяха моят шанс да се помиря с Кати. Календарът на моето изкупление.

Като любовник се бях оказал също толкова калпав, колкото и като скаут. Отклонена от истинската си цел, обичта намираше нова. През следващите седмици все по-рядко се срещах с Джил, а с Кати изобщо не се видяхме. Чух, че в „Бръшляна“ проявила интерес към някакъв абсолвент — нов вариант на предишния й спортист. Но точно тогава Пол откри нова гатанка и двамата почнахме да се чудим каква ли тайна крие криптата на Колона. Едно старо, отдавна задрямало заклинание се събуди от сън и нахълта в новия ми живот.