Криптата на флорентинеца

25.

Тази вечер опознах Джил за пръв път, навярно и за последен. Беше почти тъй чаровен, както го помнех — весел, изпълнен с интерес, умен, когато трябва, и лекомислен през другото време. Прибрахме се в общежитието, по радиото пееше Синатра, разговорът не секваше нито за миг и още преди да попитам какво ще нося на бала, отворих вратата на спалнята и открих на закачалката безупречно изгладен смокинг с бележка: „Том, ако не ти стане, значи си се смалил. Дж.“. Сред цялата суматоха бе намерил време да отнесе мой костюм до магазина за дрехи под наем и да избере смокинг по мярка.

— Баща ми смята, че трябва да си взема малко почивка — казва той в отговор на предишния ми въпрос. — Да попътувам. Европа, Южна Америка…

Странно е да си спомняш за човек, когото познаваш открай време. Не е като да се завърнеш в родния дом и да откриеш, че той е оставил отпечатъка си върху теб, че стените, които си издигал, и вратите, които си отварял по-късно, следват все същия образец, видян за пръв път в този дом. По-скоро е като да се завърнеш у дома и да видиш майка си или сестра си — нито толкова млади, нито толкова стари, че да са се променили за изтеклото време — и да осъзнаеш за пръв път как ги виждат всички останали, колко красиви биха ти се сторили, ако не ги познаваше, какво са видели баща ти и зет ти, когато са ги преценявали най-строго и са ги познавали най-малко.

— Честно ли? — пита Джил. — Още не съм решил. Не смятам, че точно баща ми е най-добрият съветник. Саабът беше негова идея и се оказа грешка. Той си мислеше какво би искал на нашата възраст. Разговаря с мен тъй, сякаш изобщо не ме познава.

Джил има право. Вече не е онзи новак, който развя панталоните си над Насау Хол. Днес е по-предпазлив, по-благоразумен. Под влияние на „Бръшляна“ вродената властност в говора и поведението му личи още по-ярко. Носи облекло в умерени тонове, а косата му — винаги с една идейка по-дълга от общоприетото — непременно е гладко сресана. Леко е напълнял, което го прави красив по нов начин, мъничко по-солиден, а дреболиите от някогашната му елитна гимназия — пръстенът на малкия пръст, обицата на ухото — са изчезнали тихомълком.

— Май ще изчакам до последно. Може да реша по време на дипломирането — нещо спонтанно, неочаквано. Например да стана архитект. Или да се върна към ветроходството.

Ето го, преоблича се, сваля вълнените панталони пред мен, без да осъзнава, че съм напълно непознат за него — човек, когото не е срещал в този си облик. Сетне разбирам, че навярно съм непознат и за самия себе си, че никога не съм виждал човека, когото Кати снощи е чакала цяла нощ, най-новото ми актуализирано „аз“. Нейде тук се крие гатанка, парадокс. Жаби, кладенци и странният случай с Том Съливан, който надникна в огледалото и видя миналото.

Джил подхваща изтъркан виц.

— Един човек влиза в бара. Съвсем гол. А на главата му седи паток. Барманът казва: „Карл, днес ми се виждаш различен“. Патокът поклаща глава и отговаря: „Хари, ако ти кажа, няма да повярваш“.

Чудя се защо избра точно този виц. Може би открай време се мъчи да ни каже едно и също. Ние всички разговаряхме с него тъй, сякаш изобщо не го познавахме. Саабът бе нашата представа за него — и то напълно погрешна. Истинският Джил е нещо неочаквано, нещо спонтанно. Архитект, ветроходец, паток.

— Знаеш ли какво слушах по радиото онзи ден? — пита той. — След като скъсахме с Ана.

— Синатра — казвам аз, но знам, че греша.

— Самба. Въртях копчето и по студентското радио свиреха латино. Нещо инструментално, без вокал. Страхотен ритъм. Поразителен ритъм.

Студентското радио. Същото, което пуснало „Месия“ на Хендел, когато в Принстън за пръв път приели жени. Спомням си онази нощ, когато за пръв път видях Пол край камбанарията на Насау Хол. Той излезе от мрака с танцова стъпка и рече: „А сега се размърдай, драги. Танцувай“. Около него винаги имаше музика — джазът, който се мъчи да свири на пианото откакто го познавам. Може би в крайна сметка новото наистина е добре забравено старо.

— Не ми е мъчно за нея — продължава Джил. За пръв път разтваря сърцето си пред мен. — Тя слагаше на косата си някаква помада. От фризьорката. Нали знаеш как мирише в стаята след усърдно чистене с прахосмукачка? На горещо и чисто.

— Сещам се.

— Е, и с нея беше така. Сигурно си сушеше косата до прегаряне. Всеки път, когато се навеждаше над мен, аз си мислех: миришеш като моя килим.

Вече съвсем е затънал в дебрите на свободните асоциации.

— Знаеш ли още кой миришеше така? — пита Джил.

— Кой?

— Хайде, спомни си. В подготвителния курс. Горещо и чисто. Веднага си спомням огъня в камината.

— Лана Макнайт — казвам.

Джил кимва.

— Така и не разбрах как останахте заедно толкова дълго. С Чарли се обзалагахме кога ще скъсате.

— Той ми казваше, че харесва Лана.

— Помниш ли онова момиче, с което ходеше във втори курс? — пита Джил, вече забързан към нова тема.

— Кой, Чарли ли?

— Казваше се Шарън, ако не греша.

— Онази с различните очи?

— Е, нейната коса миришеше вълшебно. Помня как седеше в нашата стая и чакаше Чарли да се върне. Цялата стая замирисваше на онзи лосион, който използваше мама. Нямам представа какъв е, но винаги съм го обичал.

Внезапно разбирам, че досега Джил никога не е споменавал пред мен за истинската си майка. Обичта го изкарва от равновесие.

— Знаеш ли защо скъсаха? — пита той.

— Защото тя го заряза.

Джил поклаща глава.

— Защото му омръзна да събира подир нея. Тя все оставяше в нашата стая разни неща — пуловери, чанти, какво ли не — и Чарли трябваше да й ги носи. Не разбираше, че това е само женска хитрина. Тя му даваше поводи да я посещава вечер. А Чарли реши, че е мърла.

Боря се с папийонката, опитвайки да я наместя под яката. Добрият стар Чарли. Богоподобен и неописуемо спретнат.

— Не е скъсала с него — продължава Джил. — Момичетата, които си падат по Чарли, никога не късат. Той ги зарязва.

В гласа му звучи лек намек, че винаги трябва да имам едно наум за Чарли, че тази придирчивост е важна черта от характера. Сякаш това може да обясни проблемите между него и Джил.

— Той е добро момче — бърза да се поправи Джил.

Изглежда, че повече не му се говори на тази тема. За момент в стаята настава тишина, нарушавана само от тихото шумолене на плат, докато смъквам папийонката и започвам борбата с възела отначало. Джил седи на леглото и разсеяно прокарва пръсти през косата си. Този навик му е от времето, когато носеше много по-дълга коса. Ръцете му още не са свикнали с промяната.

Накрая успявам да оформя нещо като лешник с крилца. Хвърлям едно око в огледалото и решавам, че не е чак толкова зле. Обличам смокинга. Стои ми идеално, по-добре дори от собствения ми костюм.

Джил все още мълчи и зяпа отражението си в огледалото, сякаш гледа картина. Ето че дойде и краят на неговото председателство. Сбогом на „Бръшляна“. Утре клубът ще е в ръцете на миналогодишното ръководство, а Джил ще стане призрак в собствения си дом. Отиват си най-хубавите му години в Принстън.

— Хей — казвам аз и пресичам хола, за да вляза в неговата спалня. — Гледай да се позабавляваш тази вечер.

Джил като че не ме чува. Слага клетъчния си телефон на зарядното устройство и гледа мигащата светлинка.

— Ще ми се да не бе станало така — заявява той.

— Чарли ще се оправи — успокоявам го аз.

Но той само свежда очи към дървената кутия, в която държи по-ценните си неща, и избърсва с длан прахта от капака. Стаята изглежда странно. Половината на Чарли е стара, но безупречно чиста. До гардероба са сложени маратонките му от първи курс с грижливо подпъхнати вътре връзки; Чарли носи миналогодишните само в почивните дни. Половината на Джил обаче изглежда безжизнена — нова и същевременно прашна. Той вади от кутията сребърния часовник, който носи само по специални поводи. Стрелките са спрели и той леко го разтръсква, за да навие пружината.

— Колко ти е часът? — пита Джил.

Показвам му часовника си и той сверява своя.

Навън е паднала нощ. Джил взима ключовете си, после вдига телефона от зарядното.

— Любимият ден на баща ми в колежа е балът в „Бръшляна“ през последната му година — казва. — Все за него разправяше.

Спомням си Ричард Къри и историите за „Бръшляна“, които разказвал на Пол.

Той казваше, че било като да живееш в сън, прекрасен сън.

Джил вдига часовника до ухото си. Слуша го, сякаш в звука има нещо вълшебно като шума на океански прибой в раковина.

— Готов ли си? — пита той, докато пристяга часовника на китката си.

Вглежда се в мен, проверява кройката на смокинга.

— Не е зле — казва той. — Мисля, че ще й хареса.

— Ти добре ли си? — питам аз.

Джил облича своя смокинг и кимва.

— Едва ли ще разказвам на децата си за тази вечер. Но иначе съм добре.

На вратата и двамата се обръщаме да хвърлим последен поглед към стаята, преди да заключим. Лампите са изключени и холът тъне в полумрак. Когато поглеждам луната през прозореца, мислено виждам как Пол гази с вехтото си зимно палто през заснеженото студентско градче. Съвсем сам.

Джил поглежда часовника си и казва:

— Ще стигнем тъкмо навреме.

После двамата, с черни смокинги и черни обувки, тръгваме към сааба, обкръжен от сенчести преспи.

Бал с маски, бе казал Джил. И наистина е бал с маски. Заварваме клуба просто великолепен, превърнат в център на цялото Проспект авеню. Високи камари сняг се издигат като укрепления около тухлените стени на двора, но пътеката към главния вход е разчистена и посипана със ситно натрошени черни камъчета. Също като каменна сол те разтопяват леда. Пред фасадата на клуба са изпънати четири ивици бяло платно и на всяка е изрисувано вертикално стъбло зелен бръшлян между две златни колони.

Докато Джил паркира сааба си на определеното място, членовете на клуба и малцината поканени се задават по двойки. Всяко пристигане е грижливо отмерено, за да не се засичат на входа. Абсолвентите идват последни, защото им се полага най-сърдечно посрещане, обяснява Джил и изключва фаровете.

Прекрачваме прага и заварваме клуба препълнен с народ. Въздухът е натежал от топлината на десетки тела, сладникавия мирис на алкохол и храна, гълчавата на непрестанните разговори. Появата на Джил бива посрещната с ръкопляскания и приветствени възгласи. Първокурсниците и второкурсниците, събрани на първия етаж, се обръщат към вратата да го поздравят, някои викат високо името му и за секунда изглежда, че това все пак ще бъде нощта, на която се е надявал — нощ като тази на неговия баща.

— Е, това е — казва ми той, без да обръща внимание на нескончаемите аплодисменти.

Оглеждам преобразения клуб. Непрестанната работа на Джил, поръчките и плановете, срещите с цветари и доставчици — всичко това изведнъж се превръща в нещо повече от обикновен претекст да бяга от нашата компания, когато работите не вървят. Всичко е различно. Предишните маси и кресла са изчезнали. На тяхно място от четирите страни са поставени ъглови маси с пищно зелени покривки, отрупани с порцеланови подноси. Зад всяка от тях, както и зад мокрия бюфет от дясната ни страна, стои келнер с бели ръкавици. Навсякъде има букети без нито едно пъстро петно — само бели лилии, черни орхидеи и някакви други цветя, които виждам за пръв път. Сред гъмжилото от смокинги и тъмни вечерни рокли почти не се забелязва кафявата дъбова ламперия по стените.

— Сър. — До нас изневиделица се появява сервитьор с два подноса. — Агнешко — посочва той сандвичите върху единия — и бял шоколад — това са сладките върху втория.

— Вземи си — казва Джил.

Взимам си и мигновено ме обзема целият глад, натрупан през този безкраен ден на изтървани трапези и тягостни мисли за болнична храна. Когато наблизо минава друг келнер с чаши шампанско, аз грабвам една. Мехурчетата ме удрят в главата и това ми помага да не мисля за Пол.

В този момент от преддверието на столовата, където някога държаха старите столове, долитат звуците на музикален квартет. Пианото и барабаните са наместени в ъгъла, оставяйки място за бас и електрическа китара. Засега свирят ритъм енд блус. Ако зависи от Джил, по-късно ще преминат на джаз.

— След малко се връщам — казва изведнъж той и се отправя към стълбището.

На всяка крачка някой го спира да каже нещо любезно, да се усмихне, да му стисне ръката, понякога дори го прегръщат. Виждам как Доналд Морган сдържано потупва Джил по гърба — спокойно и искрено поздравление от човека, който ще стане крал. Подпийнали първокурснички гледат Джил със замъглени очи, натъжени от загубата за клуба, загубата за тях. Осъзнавам, че днес той е героят на вечерта, едновременно домакин и почетен гост. И все пак без придружител — Брукс, Ана или някой от нас — той вече изглежда самотен.

— Том! — долита глас иззад мен.

Обръщам се и из въздуха лъхва вълшебен аромат, навярно същият като на майката на Джил и приятелката на Чарли, защото ми оказва подобно въздействие. Голям глупак съм бил да си мисля, че най-много харесвам Кати, когато я виждам несъвършена, с чорлава коса и само по тениска. Защото сега тя застава пред мен с вечерна рокля, идеална прическа и фантастични ключици и гърди… и аз едва намирам сили да ахна, улучен право в сърцето.

Кати протяга ръка и изтърсва от ревера ми прашинка, която всъщност се оказва снежинка, оцеляла въпреки топлината.

— И ти не си за изхвърляне — казва тя.

Гласът й звучи вълшебно, изпълнен със спокойна сърдечност.

— Къде е Джил? — пита тя.

— Горе.

Кати грабва от подноса на поредния сервитьор две чаши шампанско и ми подава едната.

— Наздраве. Е, за кого се представяш?

Колебая се. Не съм сигурен точно какво има предвид.

— Костюмът ти. Като кого си се облякъл?

Джил се задава към нас.

— Хей — казва Кати. — Отдавна не сме се виждали.

Джил ни хвърля оценяващ поглед, после се усмихва като горд баща.

— Много сте красиви и двамата.

Кати се разсмива.

— Ами ти за кого се представяш?

Джил разтваря смокинга с елегантен жест. Едва сега разбирам защо се е качвал горе. На кръста му провисва черен кожен колан с кобур, от който стърчи дръжка на револвер с инкрустации от слонова кост.

— Аарон Бър — казва той. — Випуск 1772.

— Блестящо — оценява Кати, гледайки дръжката на револвера.

— Кое е блестящо? — изтърсвам аз.

Джил ме поглежда с изненада.

— Костюмът ми. Бър е застрелял Хамилтън на дуел9.

Той слага ръка на гърба ми и ме повежда към площадката между първия и втория етаж.

— Виждаш ли какво си е сложил Джейми Нес на реверите?

Джил посочва някакъв рус абсолвент, чиято папийонка е бродирана с нотни знаци. На левия му ревер различавам кафяв овал, а на десния черно кръгче.

— Футболна топка и хокейна шайба — обяснява Джил. — Представя се за Хоби Бейкър, членувал в „Бръшляна“ през 1914 година. Единственият спортист, успял едновременно да влезе в почетните списъци на футболната и хокейната асоциация. Хоби участвал в певческата група на клуба — затова са нотните знаци.

След миг Джил посочва висок абсолвент с яркочервена коса.

— Крис Бентъм, точно до Дъг. Той е Джеймс Медисън10, випуск 1771. Личи си по копчетата на ризата му. Най-горното е с печата на Принстън — Медисън бил първият председател на дружеството на випускниците. А четвъртото е американското знаме…

Гласът му звучи механично като на екскурзовод, сякаш мислено чете предварително написан текст.

— Всичко е въпрос на фантазия — подхвърля Кати откъм подножието на стълбището.

Поглеждам я отвисоко и новият ъгъл ми дава възможност да оценя още по-добре колко великолепно й стои роклята.

Джил отправя поглед някъде настрани.

— Слушайте, имам да свърша нещо. Ще се справите ли сами за малко?

Край мокрия бюфет Брукс сочи един от сервитьорите с бели ръкавици, който се е подпрял на стената.

— Един от сервитьорите е пиян — казва Джил.

— Недей да се тревожиш за нас — успокоявам го аз и забелязвам колко невероятно тънка изглежда отвисоко шията на Кати. Почти като стъбло на слънчоглед.

— Ако ви трябва нещо, обадете се.

Тръгваме надолу по стъпалата. Оркестърът свири мелодия на Дюк Елингтън, чашите с шампанско звънят, а устните на Кати блестят в яркочервено — цветът на целувката.

— Искаш ли да танцуваме? — питам я аз.

Кати се усмихва и ме хваща за ръката.

Слушай… релсите пеят… идва първият влак.

В подножието на стълбището двамата с Джил тръгваме в различни посоки.