Криптата на флорентинеца

19.

На връщане към общежитието преглеждам снимките на Кати от старото бойно поле. На много от тях съм я уловил в движение — как тича към мен с развяна коса и леко разтворени устни, изричащи думи, които остават запечатани нейде в неизвестното, отвъд обсега на фотоапарата. Най-голямата радост в тези снимки е именно възможността да си представя нейния глас. Само след дванайсет часа ще се срещнем в „Бръшляна“, за да я придружа на бала, който тя чака с нетърпение едва ли не от първата ни среща. Знам какво очаква да чуе от мен. Че съм направил избор веднъж завинаги, че съм си взел поука. Че няма да се върна към „Хипнеротомахия“.

Когато се връщам в стаята, очаквам да заваря Пол на бюрото, но леглото му още е празно, а сега са изчезнали и книгите от нощното шкафче. На рамката на вратата е закачена бележка, изписана с едри червени букви.

Препрочитам отново бележката и постепенно сглобявам смисъла. Кабинетът на Тафт в студентското градче е в сутерена на сградата „Маккош“. Но последният ред ме кара да изтръпна. Винсънт казва, че чертежът е у него. Вдигам телефона и се обаждам на бърза помощ. След броени секунди Чарли се обажда отсреща.

— Какво става, Том?

— Пол е отишъл при Тафт.

— Какво? Мислех, че ще говори с декана за Стийн.

— Трябва да го намерим. Можеш ли някак да се измък…

Преди да довърша, в слушалката се раздава приглушен звук и чувам как Чарли разговаря с някого.

— Кога тръгна Пол? — пита след малко той.

— Преди десет минути.

— Идвам. Ще го догоним.

След повече от петнайсет минути допотопният фолксваген на Чарли спира зад общежитието. Прилича на ламаринена жаба, вкаменена от ръждата насред скок. Още преди да съм се наместил на седалката, Чарли дава заден ход.

— Защо се забави толкова? — питам аз.

— Точно когато тръгвах, се появи някаква журналистка. Искаше да поговорим за снощи.

— И какво?

— Някой от полицията й казал какво е твърдял Тафт на разпита. — Завиваме по Елм Драйв, където малки купчинки кишав сняг се белеят в нощта като развълнувано море. — Нали ти ми каза, че Тафт и Ричард Къри се познават отдавна?

— Да. Защо?

Точно когато навлизаме в северната част на градчето, зървам Пол на двора между библиотеката и историческия факултет. Отива към „Маккош“.

— Пол! — крещя аз през прозореца.

— Какво правиш? — пита строго Чарли, спирайки до тротоара.

— Разгадах го! — казва Пол, изненадан от нашата поява. — Всичко. Сега ми трябва само чертежът. Том, няма да повярваш. Невероятно е, поразител…

— Какво е? Кажи ми.

Но Чарли изобщо не чува за какво говорим.

— Няма да ходиш при Тафт — отсича той.

— Ти не разбираш. Свършено е…

— Чуйте ме — прекъсва го Чарли. — Пол, качвай се в колата. Отиваме си у дома.

— Прав е — подкрепям го аз. — Не биваше да идваш тук сам.

— Отивам при Винсънт — тихо казва Пол и тръгва към кабинета на Тафт. — Знам какво правя.

Чарли превключва на заден ход и подкарва успоредно на Пол.

— Мислиш, че просто ще ти даде каквото искаш?

— Той ми се обади, Чарли. Точно това обеща.

— Значи призна, че го е откраднал от Къри? — питам аз. — Защо ще ти дава чертежа точно сега?

Чарли спира колата.

— Пол! Нищо няма да ти даде.

Тонът му кара Пол да замръзне на място.

С по-тих глас Чарли обяснява какво е узнал от журналистката.

— Когато полицаите снощи попитали Тафт дали има представа кой би могъл да стори подобно нещо на Стийн, той отговорил, че се сеща за двама души.

Лицето на Пол почва да помръква, радостта от откритието се стопява.

— Според него първият е Къри — продължава Чарли. — Вторият си ти. — Той млъква за миг, докато Пол осъзнае думите му. — Тъй че пет пари не давам какво ти е надрънкал по телефона. Трябва да стоиш надалече от него.

Стар бял пикап минава с бучене край нас и снегът хрущи под гумите му.

— Тогава помогнете ми — казва Пол.

— Ще ти помогнем. — Чарли отваря вратата. — Ще те откараме у дома.

Пол придърпва по-плътно палтото около себе си.

— Не така. Помогнете ми, като дойдете с мен. Взема ли чертежа от Винсънт, той вече не ми е нужен.

Чарли го гледа втрещено.

— Чуваш ли изобщо какво ти говорим?

Но има неща, които Чарли не проумява. Той не знае какво означава фактът, че Тафт е крил чертежа през цялото време.

— Остава ми само ей толкова и ще го имам в ръцете си, Чарли — казва Пол. — Трябва само да се преборя за откритието си. А ти ми казваш да се прибирам?

— Виж — започва Чарли. — Казвам само, че трябва…

Но аз го прекъсвам.

— Пол, ще дойдем с теб.

— Какво? — възкликва Чарли.

Аз отварям вратата.

— Хайде, да вървим.

Пол се обръща с изненада. Не е очаквал това.

Привеждам се към Чарли и тихо прошепвам:

— Щом отива с нас или без нас, тогава ще го придружа.

Докато Чарли размишлява, Пол отново тръгва към „Маккош“.

— Ако сме тримата заедно, Тафт нищо не може да стори — казвам аз. — Знаеш го.

Бавната въздишка на Чарли вдига облаче пара в мразовития въздух. Накрая той паркира колата сред снега и вади ключовете от таблото.

Пътят през снега към сивата сграда, където е кабинетът на Тафт, сякаш трае цяла вечност. Помещението се намира дълбоко в недрата на „Маккош“, където коридорите са тъй тесни, а стълбищата тъй стръмни, че трябва да слизаме в индийска нишка. Трудно ми е да повярвам, че Винсънт Тафт може да диша тук, камо ли да се движи. Дори и аз имам усещането, че съм твърде едър за това място. Чарли навярно се чувства като в капан.

Хвърлям поглед назад просто за да се уверя, че Чарли още е с нас. Като го виждам как плътно ни прикрива в тил, усещам лек прилив на увереност — поне колкото да продължа напред. Сега осъзнавам нещо, което преди малко не исках да си призная: ако Чарли не беше дошъл, нямаше да издържа докрай.

Пол ни повежда по последния коридор към самотна стая в дъното. Заради празника всички други кабинети са заключени и тъмни. Само под бялата врата с името на Тафт прозира ярка светлина. Бялата боя е олющена по ръба. Най-отдолу има потъмняла ивица — спомен за някогашно наводнение откъм тунелите на парното, които лъкатушат само на педя под сутерена. Никой не си е направил труда да боядиса вратата след идването на Тафт в прастари времена.

Пол вдига ръка, но преди да почука, отвътре долита глас.

— Закъсняваш — ръмжи Тафт.

Дръжката на вратата скръцва, когато Пол я завърта. Усещам как Чарли се блъсва в гърба ми.

— Продължавай — прошепва той и ме бута напред.

Тафт седи сам в кожено кресло зад грамадно старинно бюро. Метнал е вълненото си сако върху облегалката и с навити ръкави поправя някакви ръкописи. Червената химикалка изглежда съвсем дребна в ръката му.

— Те защо са тук? — властно пита той.

— Дай ми чертежа — казва Пол без предисловия.

Тафт оглежда Чарли, после мен и посочва с дебелите си пръсти два стола.

— Сядайте.

Хвърлям поглед наоколо, опитвайки да не му обръщам внимание. От всички страни дървени лавици с книги закриват белите стени. Из дебелия слой прах по тях забелязвам по-чисти бразди там, където някой том е ваден за четене. Върху килима се вижда протрита пътека от вратата до бюрото.

— Сядайте — повтаря Тафт.

Пол е готов да откаже, но Чарли го побутва към стола. Иска да свършваме час по-скоро.

Тафт смачква на топка зацапана кърпа и избърсва устата си с нея.

— Том Съливан — казва той. Най-сетне е забелязал приликата.

Кимвам мълчаливо. На стената над главата му е закрепена старинна дъска от позорен стълб с отворени дупки за шията и ръцете. Единственият намек за светлина или цвят в тази стая са подвързиите на книгите от червен марокен и златистите срезове на страниците.

Пол се привежда напред върху стола.

— Не го закачай. Къде е чертежът?

Изненадан съм от силата в гласа му.

Тафт изпръхтява презрително и вдига чаша чай към устните си. В очите му се спотайва злоба, сякаш чака някой от нас да налети на бой. Най-сетне той става от коженото кресло, навива ръкавите си още по-високо и тежко пристъпва към касата, вградена в стената между рафтовете. Набира комбинацията с космата ръка, после дръпва ръчката и вратата се завърта на пантите. Тафт посяга навътре и вади кожен бележник.

— Това ли е? — глухо прошепва Пол.

Но когато Тафт отваря бележника и подава нещо на Пол, то се оказва официална бланка на Института; датата е отпреди две седмици.

— Искам да знаеш как стоят нещата — казва Тафт. — Чети.

Виждам как Пол пребледнява. Привеждам се и чета през рамото му.

Онемяваме.

Злият великан се обръща към мен и Чарли.

— Работих над това цели трийсет години — казва той със странно безизразен глас. — А сега в крайните резултати дори не се споменава моето име. Никога не си бил благодарен към мен, Пол. Нито когато те запознах със Стивън Гелбман. Нито когато получи специален достъп до хранилището за редки книги. Нито дори когато одобрих многобройните молби за отсрочка на некадърното ти произведение.

Зашеметеният Пол е загубил дар слово.

— Няма да позволя да ми го отнемеш — добавя Тафт. — Твърде дълго съм чакал.

— В деканата имат другите ми отчети — заеква Пол. — Там са и записките на Бил.

— Никога не са получавали твой отчет. — Тафт отваря едно чекмедже и измъква отвътре куп изписани листове. — И определено не са виждали записките на Бил.

— Ще разберат, че изследването не е твое. Ти не си публикувал нищо за Франческо от двайсет и пет години насам. Дори не работиш по „Хипнеротомахия“.

Тафт подръпва брадата си.

— В „Ренесанс Куотърли“ вече видяха три предварителни варианта на моята статия. И вече получих по телефона няколко поздравления за снощната лекция.

Спомням си датите върху писмата на Стийн и разбирам колко отдавна е възникнала тази идея, колко месеци са се дебнали Стийн и Тафт кой пръв да открадне труда на Пол.

— Но той има и изводи — казвам аз, тъй като Пол не се сеща. — Не ги е споделил с никого.

Очаквам Тафт да реагира зле, но това по-скоро го развеселява.

— Изводи толкова скоро, Пол? — казва той. — И на какво дължим този неочакван успех?

Той знае за дневника.

— Ти си оставил Бил да го намери — казва Пол.

— Но все пак не знаеш какво откри той — настоявам аз.

— А ти — Тафт се обръща към мен — си заблуден нещастник като баща си. Щом един хлапак може да разгадае смисъла на този дневник, мислиш ли, че аз няма да мога?

Пол е потресен. Очите му шарят безцелно из кабинета.

— Баща ми те смяташе за глупак — казвам аз.

— Баща ти умря, очаквайки музата да го посети. — Тафт се разсмива. — Работата на учения е строгост и труд, а не вдъхновение. Той не ме послуша и си понесе последствията.

— Той беше прав за книгата. Ти сбърка.

В очите на Тафт припламва омраза.

— Знам какво стори той, момче. Нямаш с какво да се гордееш.

Озъртам се с недоумение към Пол, но той е направил няколко крачки встрани от бюрото, към лавицата с книги.

Тафт се привежда напред.

— Можеш ли да го упрекнеш? След подобен провал и позор. Отхвърлянето на книгата му беше последният удар.

Извръщам глава като ударен от ток.

— И го стори със собствения си син в колата — продължава Тафт. — Колко показателно.

— Беше злополука… — казвам аз.

В усмивката на Тафт грейват хиляди зъби.

Пристъпвам към него. Чарли вдига ръка пред гърдите ми, но аз я отблъсквам. Тафт бавно се надига от креслото.

— Ти му го причини — казвам аз и смътно усещам, че крещя.

Чарли отново посяга да ме хване, но аз се изтръгвам и прекрачвам напред. Ръбът на бюрото се впива в белега върху бедрото ми.

Тафт заобикаля и спира на една ръка от мен.

— Подлъгва те, Том — тихо казва Пол от другия край на стаята.

— Той сам си го причини — казва Тафт.

И последното, което запомням, преди да го блъсна с всичка сила, е усмивката на лицето му. Той рухва с цялата си огромна тежест и усещам как тътенът пробягва по дъските на пода. Светът наоколо сякаш се разпада на неразбираеми крясъци и смътни картини. Ръцете на Чарли ме дърпат назад.

— Да се махаме — казва той.

Опитвам да се изтръгна пак, но Чарли е по-силен.

— Да се махаме — повтаря той към Пол, който все още зяпа проснатия Тафт.

Но вече е твърде късно. Залитайки, Тафт се изправя на крака, сетне с усилие пристъпва към мен.

— Не се приближавай до него — казва Чарли и протяга ръка срещу Тафт.

Между разперените му пръсти виждам свирепия поглед на Тафт. Без да ни обръща внимание, Пол се оглежда из кабинета. Търси нещо. Най-сетне Тафт се окопитва и посяга към телефона.

По лицето на Чарли трепва страх.

— Да си вървим — казва той и отстъпва назад. — Веднага.

Тафт набира три цифри, които Чарли познава твърде добре.

— Полиция — казва той, като ме гледа право в очите. — Моля, елате веднага. Нападнат съм в кабинета си.

Чарли ме изблъсква през вратата.

— Бягай!

Точно в този момент Пол се хвърля към отворената каса и измъква всичко отвътре. После започва да дърпа книги и документи от рафтовете, преобръщайки всичко по пътя си. Когато награбва огромен наръч хартия, той отстъпва назад и изскача навън, без да погледне мен или Чарли.

Хукваме подир него. Последното, което чувам, е как Тафт диктува по телефона имената ни на полицията. Гласът му излита през отворената врата и кънти из коридора.

Тичаме по коридора към мрачното стълбище на мазето, когато отгоре долита студен полъх. Двама полицаи са пристигнали горе на партера.

— Стой на място! — провиква се единият.

Спираме.

— Университетска полиция! Не мърдайте!

Стискайки книжата под мишница, Пол гледа през рамото ми към другия край на коридора.

— Подчинявай се — казва му Чарли.

Но аз знам какво е привлякло погледа на Пол. В онзи край има килер за чистачите. А в килера — вход към тунелите.

— Долу не е безопасно — шепне Чарли и измества рамо към Пол, за да го спре, ако се наложи. — Водят се строителни рабо…

Полицаите погрешно приемат движението му като опит за бягство и единият хуква надолу по тясното стълбище. В същия миг Пол се втурва към вратата.

— Стой! — крещи полицаят. — Не влизай там!

Но Пол вече е стигнал до входа. Дръпва дървената врата и изчезва вътре.

Чарли не се колебае. Преди някой от полицаите да разбере, той ги изпреварва с две крачки и се хвърля към вратата. Чувам глухия удар, с който скача долу в тунела, за да спре Пол. После гласът му прокънтява из подземието. Вика Пол по име.

— Излизай! — изревава гръмовно полицаят и ме побутва напред.

Навежда се към отвора и извиква отново, но в отговор чуваме само тишина.

— Повикай подкреп… — започва първият.

Внезапно из тунелите избухва гръмотевичен рев и котелното до нас започва да съска. Мигновено разбирам какво става — пукнала се е тръба под налягане. А после чувам крясъците на Чарли.

След миг съм на прага на килера. Отворът в пода е съвсем тъмен и аз скачам напосоки. Когато се блъскам в пода, адреналинът пламва като мълния из цялото ми тяло и болката от падането отшумява още преди да съм я усетил. Заставям се да продължа напред. Чарли стене в далечината и гласът му ме води през мрака. Полицаите горе крещят. По-умният от двамата е съобразил какво става.

— Ще се обадим на бърза помощ — извиква той към тунела. — Чуваш ли ме?

Крача напред през лепкава, гъста мъгла. Горещината се засилва, но мисля само за Чарли. С всяка секунда съскането на тръбата става все по силно и поглъща всички останали звуци.

Стоновете на Чарли вече се чуват по-ясно. Продължавам напред, мъча се да го открия. И най-сетне на един завой го намирам. Лежи свит на топка и неподвижен. Дрехите му висят на парцали, косата му е залепнала по главата. Когато очите ми привикват с полумрака, виждам в далечината грамадна тръба със зейнала дупка близо до пода.

— Хом — стене Чарли.

Не го разбирам.

— Хом…

Този път осъзнавам, че се мъчи да изрече името ми.

Гърдите му са мокри. Парата го е улучила право в корема.

— Можеш ли да се изправиш? — питам аз и премятам ръката му през рамото си.

— Хом… — мънка той, губейки съзнание.

Стискам зъби и се опитвам да го повдигна, но той тежи като планина.

— Хайде, Чарли — умолявам го аз и дърпам нагоре. — Недей да ми припадаш точно сега.

Но усещам, че той почти не ме чува. Тялото в ръцете ми става все по-тежко.

— Помощ! — крещя аз към далечния край на тунела. — Помогнете, моля ви!

Парата под налягане е разкъсала подгизналата риза на гърдите му. Едва го усещам да диша.

— Ммм… — хърка той и се мъчи да обвие пръст около китката ми.

Сграбчвам раменете му и пак го разтърсвам. Най-после чувам стъпки. Светъл лъч прорязва мъглата и виждам санитар — двама санитари — да тичат към мен.

След секунда вече са толкова близо, че различавам лицата им. Но когато лъчите от фенерите им се кръстосват върху тялото на Чарли, чувам как единият ахва:

— О, господи!

— Ранен ли си? — пита другият и опипва гърдите ми.

Гледам го с недоумение. После свеждам очи към тъмното петно върху корема си и разбирам. Мокрото по гърдите на Чарли не е от вода. Целият съм омазан с неговата кръв.

Двамата санитари застават до него и се мъчат да го повдигнат. Пристига трети и се опитва да ме отведе, но аз го отблъсквам. Искам да остана до Чарли. Усещам как постепенно започвам да се унасям. Сред сумрака и жегата губя връзка с реалността. Нечии ръце ме извеждат от тунелите и аз виждам двамата полицаи с още двама техни колеги зад тях. Всички гледат как санитарите ме измъкват над земята.

Последното, което си спомням, е изражението на единия полицай. Той стои и ме гледа как изплувам от мрака, окървавен от глава до пети. Отначало изглежда облекчен, като ме вижда да се отдалечавам, накуцвайки, от шахтата. После лицето му се променя и облекчението изчезва от очите му, защото осъзнава, че кръвта не е моя.