Криптата на флорентинеца

14.

— Тръгвай! — беззвучно прошепвам аз и побутвам Пол към вратата на библиотеката. На вратата има малко прозорче и ние надникваме през него в сумрачната зала.

Над едно от бюрата се раздвижва сянка. Лъч от фенерче шари по плота. Виждам как нечия ръка бърка в едно от чекмеджетата.

— Това е бюрото на Бил — шепне Пол.

Макар и тих, гласът му се разнася из стълбищната шахта. Лъчът от фенерче застива на място, после се отправя към нас.

Натискам Пол да се приведе.

— Кой беше? — питам аз.

— Не видях.

Чакаме и се ослушваме за стъпки. Когато ги чуваме да се отдалечават, пак надниквам в залата. Вътре няма жива душа.

Пол побутва вратата. Цялата зала тъне в дългите сенки на библиотечните рафтове. През стъклената стена от север нахлуват лунни лъчи. Чекмеджетата на Стийн все още са отворени.

— Има ли друг изход? — прошепвам аз, докато вървим към бюрото.

Пол кимва и сочи нейде отвъд високите рафтове. Изведнъж пак чуваме нечии стъпки да се влачат към изхода. После вратата щраква и тихичко се връща на място.

Отправям се към звука.

— Какво правиш? — шепне Пол и ми прави знак да се върна при него, до бюрото.

Надничам през стъклото към стълбището, но не виждам нищо.

Пол вече тършува из книжата на Стийн, шарейки с лъча на миниатюрното си фенерче по хаоса от бележки и листчета. Посочва едно чекмедже с изкъртена ключалка. Папките са извадени отвътре и разхвърляни по бюрото. Подвити хартиени ръбове стърчат на всички страни като буренясала градина. Изглежда, че има папка за всеки преподавател от историческия факултет.

На мен това не ми говори нищо, но Пол се вторачва в папките като омагьосан.

— Какво има? — питам аз.

Пол плъзва лъча по бюрото.

— Защо са му трябвали всички тия препоръки?

Две други папки лежат разтворени. На едната пише „ПРЕП/КОРЕСПОНДЕНЦИЯ: ТАФТ“. На другата — „ПРЕГОВОРИ/СЛАМКИ“.

Писмото на Тафт е избутано в единия ъгъл на бюрото. Пол изтегля ръкава на ризата върху пръстите си и дръпва листа по-близо.

— Господи! — прошепва Пол. — Винсънт го е прецакал. — Той отново свежда очи над текста. — Описал го е като калпава секретарка.

Когато Пол разгъва подвития ъгъл на листа, датата се оказва от миналия месец. Той вдига писмото и виждаме най-отдолу ръкописна добавка:

— Копеле… — прошепва Пол. — Бил се е опитал да избяга от теб.

Той насочва лъча към папката „ПРЕГОВОРИ/СЛАМКИ“. Най-отгоре има купчина чернови за писма, изписани от Стийн с различни химикалки. Тук-там са вмъкнати или зачеркнати редове, тъй че текстът се следи трудно. Докато Пол чете, виждам как фенерчето трепери в ръката му.

Пол прелиства на следващата страница. Чувам го как диша тежко.

Пол чете писмото за втори път, после за трети.

— Канел се е да ми го открадне — глухо шепне той и отстъпва от бюрото, за да се подпре на стената.

— Как е възможно?

— Може би се е надявал никой да не повярва, че е студентска дипломна работа.

Отново насочвам поглед към писмото.

— Кога предложи да ти помогне с отпечатването на работата?

— Миналия месец.

— Още оттогава е смятал да я открадне?

Пол ме поглежда свирепо и размахва ръка над бюрото.

— Очевидно. Пише на всички тия хора още от януари.

Когато листовете се успокояват след рязкото движение, изпод кореспонденцията с Оксфорд и Харвард изниква едно последно писмо. Щом забелязва на каква бланка е написано, Пол веднага го дръпва.

Отговорът е изписан с различен почерк в долния край на писмото и върнат обратно. Има два телефонни номера, единият с буквата Р, другият с Ф. Краткият текст гласи:

Пол онемява. Отново претърсва книжата, но няма друго. Когато се опитвам да го утеша, той ми прави знак да млъкна.

— Трябва да кажем на декана — предлагам накрая аз.

— Какво да му кажем? Че сме ровили из нещата на Бил?

Изведнъж ярък блясък описва дъга по отсрещната стена, сетне зад стъклото се мярват мигащи червени и сини светлини. В предния двор на музея е влязла полицейска кола с изключена сирена. Отвътре излизат двама полицаи. Цветните светлини изгасват точно когато пристига нова кола с още две ченгета.

— Някой им е съобщил, че сме тук — казвам аз.

Писмото на Къри трепери в ръката на Пол. Той стои неподвижно и гледа как тъмните униформи тичат към главния вход.

Аз го дръпвам към рафтовете до задния изход.

— Идвай!

В този момент вратата на библиотеката се отваря и лъч на фенер прорязва мрака. Отскачаме в ъгъла. Двамата полицаи влизат.

— Натам — казва първият и размахва ръка към нас.

Сграбчвам дръжката и отварям задната врата. Докато първият полицай се приближава, Пол изскача в коридора. Излизам след него на четири крака и се изправям. Прилепваме гърбове до стената и Пол ме повежда към стълбището, откъдето слизаме тичешком до партера. Когато излизаме в широкото фоайе, виждам по близката стена да се движи лъч от фенер.

— Надолу — казва Пол. — Там има сервизен асансьор.

Влизаме в азиатското крило на музея. Зад стъклените витрини призрачно се мяркат скулптури и вази. Разгънати китайски свитъци висят до надгробни изображения. Сенките из залата имат мътнозелен цвят.

— Насам — подканва ме Пол. Стъпките приближават.

Повежда ме към коридор без друг изход, освен двойната метална врата на сервизния асансьор.

Гласовете се засилват. Забелязвам как в подножието на стълбището двама полицаи опитват да се ориентират в тъмното. Изведнъж из целия етаж лумва светлина.

— Имаме осветление — чувам гласа на трети полицай.

Пол пъхва ключа си в ключалката на стената. Вратите се разтварят и той ме дръпва в асансьора. Тежки стъпки се задават в наша посока.

— Хайде, хайде…

Вратите стоят отворени. За секунда си мисля, че полицаите са изключили захранването. После, точно когато първият изниква иззад ъгъла, металните стени плъзват и се затварят. Някой блъска с юмрук отвън, но кабината тръгва надолу и звукът заглъхва.

— Къде отиваме? — питам аз.

— Към товарната рампа — отговаря задъхано Пол.

Излизаме в някакво складче и Пол отваря вратата към грамадна, студена зала. Изчаквам очите ми да привикнат с тъмнината. Гаражната врата на товарната рампа се извисява пред нас. Навън вятърът е толкова силен, че металната преграда трепери. Представям си как горе трополят стъпки, устремени към нас, но през дебелата врата не се чува нищо.

Пол изтичва към таблото на стената. Когато дръпва шалтера, някъде избучава двигател и голямата врата започва да се издига.

— Стига толкова — казвам аз, когато виждам, че процепът е достатъчен, за да се проврем.

Но Пол поклаща глава и вратата продължава да се вдига.

— Какво правиш?

Процепът се разширява дотолкова, че разкрива пред нас изглед към цялата южна част на студентското градче. За секунда съм поразен от красотата и пълната безжизненост на тази гледка.

Изведнъж Пол тласва обратно ръчката и вратата започва да се затваря.

— Давай! — крещи той.

Втурва се от стената към отвора и аз тромаво побягвам след него, опитвайки да легна по гръб. Пол ме изпреварва. Търкулва се под вратата и ме издърпва точно преди металът тежко да се блъсне в бетонния под.

Изправям се задъхан. Когато тръгвам по посока на нашето общежитие, Пол ме дръпва назад.

— Ще ни видят отгоре. — Той посочва прозорците от западната страна на сградата. Оглежда пътя на изток и добавя: — Натам.

— Добре ли си? — питам аз, крачейки подир него.

Той тръсва глава и ние продължаваме да се тътрим през снежната нощ, все по-далеч от общежитието и полицията. Вятърът се вмъква под яката ми и вледенява струйките пот. Когато поглеждам назад, всички общежития в далечината са почти съвсем тъмни. Нощта е обгърнала цялото студентско градче. Греят само прозорците в музея на изкуствата.

Продължаваме на изток към Проспект Гардънс — вълшебна ботаническа страна в центъра на градчето. Ниските пролетни насаждения са обсипани с бяло и почти не се виждат, но американските букове и ливанските кедри стоят над тях като ангели пазители, разперили клони, за да поемат товара на снега. По една от страничните улици минава полицейска кола и ние ускоряваме крачка.

Мислите ми са несвързани, умът ми се бори да осъзнае видяното преди малко. Може би Тафт е ровил из документите в бюрото на Стийн, за да изтрие всяка следа от връзките между двамата. Може би той е повикал полицията. Поглеждам Пол и се питам дали не си задава същите въпроси, но лицето му е непроницаемо.

В далечината новият музикален факултет подава признаци на живот.

— Можем да влезем за малко там — предлагам аз.

— Къде?

— Залата за репетиции в сутерена. Докато суматохата стихне.

Докато наближаваме, из въздуха се носят откъслечни ноти. Нощните птици са дошли в сградата „Улуърт“ да репетират на спокойствие. Покрай парка минава нова полицейска кола, разпръсквайки по тротоара смес от киша и каменна сол. Заставям се да крача още по-бързо.

Строежът на „Улуърт“ приключи съвсем наскоро и сградата, която излезе от строителните скели е твърде любопитна — същинска крепост отвън, но стъклена и крехка отвътре. Преддверието лъкатуши като река през музикалната библиотека и аудиториите на първия етаж, като се извисява цели три етажа чак до остъкления покрив. Вятърът завистливо вие наоколо. Пол отключва входа на сградата със студентската си карта и задържа вратата, докато вляза.

— Накъде? — пита той.

Водя го към най-близкото стълбище. Откакто откриха сградата, с Джил сме идвали тук на два пъти — все в събота вечер след сериозно пиене. Втората жена на баща му настоявала Джил да се научи да свири нещо от Дюк Елингтън, също както баща ми държеше да науча нещо от Арканджело Корели, тъй че общо ни се събират осем години уроци по пиано без почти никакъв резултат. Идвахме, слагахме бутилките върху вехтия роял и Джил дрънкаше немилосърдно „Първият влак“, после аз изсвирвах някакво смътно подобие на „Ла Фолиа“ и се преструвахме, че следваме ритъм, който и двамата изобщо не бяхме научили.

Двамата с Пол се тътрим по коридора в сутерена и откриваме, че само едно пиано още е в действие. Нейде в дъното някой свири „Рапсодия в синьо“. Вмъкваме се в малко звукоизолирано студио и Пол се настанява на табуретката пред пианото. Гледа клавишите — за него също тъй тайнствени както компютърната клавиатура — без да ги докосва. Луминесцентната лампа на тавана почва да пращи, после изгасва. Все едно.

— Не мога да повярвам — казва най-сетне той с дълбока въздишка.

— Защо са го направили? — питам аз.

Пол плъзва нокът по един от клавишите. Имам чувството, че не е чул въпроса, затова го повтарям.

— Какво очакваш да ти кажа, Том?

— Може би това е причината Стийн да ти предложи помощ.

— Кога? Тази вечер с дневника ли?

— Още преди месеци.

— Имаш предвид, когато ти се отказа от работата с „Хипнеротомахия“?

Това е открит удар. Напомняне, че намесата на Стийн в крайна сметка опира до мен.

— Смяташ ли, че вината е моя?

— Не — тихо казва Пол. — Разбира се, че не.

Но обвинението виси във въздуха. Картата на Рим, също като дневника, ми напомни какво съм загърбил, колко много успехи постигнахме, преди да напусна, колко ми харесваше. Поглеждам ръцете си в скута. Баща ми казваше, че имам лениви ръце. Пет години уроци не доведоха поне до една що-годе прилична соната на Корели; оттогава той ме насочи към баскетбола.

Силните взимат от слабите, Томас, но умните взимат от силните.

— Ами писмото до Къри? — питам аз, гледайки гърба на пианото. Дървото е голо и грубо, нали тази страна трябва да бъде обърната към стената. Странна ми се вижда тази икономия, като да не си сресваш тила, защото не го виждаш в огледалото. Така правеше баща ми. Винаги съм смятал това за дефект в перспективата — грешка на човек, който вижда света само по един начин. Студентите му навярно го забелязваха също тъй често. Всеки път, когато им обръщаше гръб.

— Ричард никога не би ме ограбил — казва Пол, хапейки ноктите си. — Трябва да сме пропуснали нещо.

Настава тишина. В репетиционната е топло и когато мълчим, не се чува никакъв звук, освен тихите ноти откъм коридора. Вместо Гершуин сега в далечината глухо тътне соната от Бетовен. Спомням си как като дете изчаквах да отминат летните бури. Няма ток, в къщата е тихо и не се чува нищо, освен далечни гръмотевици. Под светлината на свещ майка ми чете на глас — илюстрирана книжка за Шерлок Холмс или нещо подобно — и аз се чудя защо най-хубавите истории сякаш винаги са за хора със странни шапки.

— Мисля, че Винсънт беше в библиотеката — казва Пол. — В полицията той излъга за отношенията си с Бил. Каза, че от години не е имал по-добър сътрудник.

„И двамата познаваме Винсънт, казваше писмото. Смятам за несъмнено, че той крои свои собствени планове за всичко, което излезе от начинанието.“

— Мислиш ли, че Тафт иска да си присвои изследването? — питам аз. — От години не се е опитвал да публикува нещо за „Хипнеротомахия“.

— Не става дума за публикуване, Том.

— А за какво?

Пол мълчи няколко секунди, после казва:

— Нали чу Винсънт тази вечер. Досега не беше признавал, че Франческо е от Рим. — Той поглежда педалите на пианото, щръкнали от дървената рамка като мънички златни обувки. — Опитва се да ми го отнеме.

— Кое?

Но Пол отново се колебае.

— Няма значение. Забрави.

— Ами ако в музея е бил Къри? — подхвърлям аз, когато той извръща глава.

Писмото на Стийн усложни представата ми за Къри. То ми напомни, че от тримата той е попаднал най-безнадеждно под властта на „Хипнеротомахия“.

— Той не е замесен, Том.

— Сам видя как се държа, когато му показа дневника. Къри все още вярва, че е негов.

— Не. Аз го познавам, Том. Разбра ли? А ти не.

— Това пък какво означава?

— Ти никога не си вярвал на Ричард. Дори когато се опитваше да ти помогне.

— Не ми трябва неговата помощ.

— И мразиш Винсънт само заради баща си.

Обръщам се изненадан към него.

— Той докара баща ми до…

— До какво? До катастрофата ли?

— Докара го до безумие. Какво ти става, по дяволите?

— Той просто написа една рецензия, Том.

— Съсипа живота му.

— Не живота, а кариерата. Има разлика.

— Защо го защитаваш?

— Не го защитавам. Защитавам Ричард. Но Винсънт не ти е сторил каквото и да било.

Тъкмо се каня да отвърна нещо хапливо, когато виждам какво му причинява този разговор. Пол притиска скулите си с длани и бузите му се издуват. За секунда виждам само фаровете отвън по пътя. В далечината отеква клаксон.

— Ричард винаги е бил добър към мен — казва Пол.

Спомням си, че баща ми не издаде нито звук по време на онова пътуване. Дори когато колата изхвръкна от пътя.

— Ти не ги познаваш — настоява Пол. — И двамата.

Не съм сигурен кога точно започна дъждът — дали когато пътувахме към панаира на книгата, за да видим майка ми, или по-късно, докато ме караха с линейка към болницата.

— Веднъж намерих рецензия за първия сериозен труд на Винсънт — продължава Пол. — В дома му. Изрезка от началото на седемдесетте, когато бил златното момче на Колумбийския университет — преди да дойде в Института и кариерата му да отиде по дяволите. Беше безумно хвалебствена, за такава можеш само да си мечтаеш. Накрая се казваше: „Винсънт Тафт вече пристъпи към следващия си проект: цялостна история на италианския Ренесанс. Ако се съди по досегашното му творчество, това наистина ще е грандиозен труд; един от редките случаи, когато писането на история се превръща в създаване на история“. Помня го дума по дума. Открих рецензията през пролетта на подготвителния курс, още преди да се опознаем. Тогава за пръв път почнах да разбирам що за човек е.

Рецензия. Като онази, която изпрати на баща ми, за да е сигурен, че ще я прочете. „Измамата Беладона“ от Винсънт Тафт.

— Той беше светило, Том. Знаеш го. Имаше повече ум от целия тукашен факултет. Но потъна. Не изгоря. Просто потъна.

Думите набират инерция, струпват се във въздуха, сякаш искат да постигнат баланс между тишината извън Пол и напрежението в гърдите му. Имам чувството, че плувам безсилно, докато отливът ме отнася навътре в морето. Пол отново почва да говори за Тафт и Къри, а аз си казвам, че те са просто образи от поредната книга, мъже със странни шапки, плод на налудничаво въображение. Но постепенно започвам да ги виждам през неговите очи.

След скандала с дневника на Генуезеца Тафт напуснал Манхатън и се заселил в бяла дървена къща край Института, на километър и половина от студентското градче в Принстън. Може би го е съсипала самотата, липсата на колеги, с които да си съперничи. Така или иначе, само след няколко месеца из академичната общност плъзнали слухове за неговото пиянство. Планираният труд за италианския Ренесанс тихо издъхнал. Талантът и пламенните му страсти сякаш се сгромолясали.

Три години по-късно покрай публикацията на следващия му труд — тънко томче за ролята на йероглифите в ренесансовата живопис — станало ясно, че кариерата на Тафт буксува. След още седем години, когато следващата му статия била публикувана в невзрачно научно списание, редакторът нарекъл неговия упадък истинска трагедия. Според Пол той продължавал да страда от загубата на онова, което някога имал заедно с баща ми и Къри. За всичките двайсет и пет години от пристигането си в Института до срещата с Пол Винсънт Тафт направил само четири публикации. Предпочитал да си запълва времето с критики на чуждия труд — и най-вече на баща ми. Пламенният гений на младостта му не се завърнал нито веднъж.

Навярно „Хипнеротомахия“ се е завърнала в неговия живот, когато Пол изникнал на прага му през пролетта на подготвителния курс. След като Тафт и Стийн се заеха да помагат на Пол за дипломната работа, той неведнъж ми е разказвал за поразителни проблясъци на гениалност у неговия наставник. Често се случвало нощем старият мечок да работи самоотвержено заедно с него, цитирайки наизуст дълги откъси от слабо известни текстове, когато Пол не успявал да ги намери в библиотеката.

— През онова лято Ричард ми осигури пътуване до Италия — казва Пол, търкайки с длан ръба на табуретката. — Толкова се вълнувахме. Дори Винсънт. С Ричард още не си говореха, но знаеха, че съм по следите на нещо голямо. Започвах да разбирам кое как е. Отседнах в един апартамент на Ричард — целият горен етаж на стар ренесансов дворец. Беше потресаващо, просто разкошно. Имаше картини по стените, по таваните, навсякъде. В ниши над стълбищата. Тинторето, Карачи, Перуджино. Истински рай, Том. Беше тъй хубаво, че дъхът ти спира. А той се събуждаше сутрин и заявяваше деловито: „Пол, днес имам да отметна доста работа“. После почвахме да разговаряме, а след половин час той смъкваше вратовръзката и казваше: „По дяволите всичко. Дай да си вземем почивен ден“. И ето — обикаляме площадите и разговаряме. Само двамата. Вървяхме и разговаряхме часове наред. Точно тогава той почна да ми разказва за годините си в Принстън. За „Бръшляна“ и всичките си приключения, какви щуротии е вършил, какви хора познава. И най-вече говореше за баща ти. Тъй ярко, тъй живо. Нали разбираш, сякаш нямаше нищо общо с онзи Принстън, който познавах. Като че живеех в сън, прекрасен сън. Ричард го наричаше точно така. През целия ни престой в Италия той крачеше из облаците. Започна да се среща с една скулпторка от Венеция и се канеше някой ден да й направи предложение. Дори си мислех, че след онова лято ще опита да се помири с Винсънт.

— Но не се помириха.

— Не. Когато се върнахме в Щатите, всичко си дойде по местата. С Винсънт не си продумаха. Жената от Венеция скъса с него. Ричард почна да идва в студентското градче, търсеше спомен за пламъка, който го е обгръщал, докато двамата с баща ти учели при Макбий. От онова време нататък той живее все повече и повече с миналото. Винсънт се мъчеше да ме убеди да стоя настрани от него, но през онази година аз стоях настрани от Винсънт, отбягвах Института, при всяка възможност се стараех да работя в „Бръшляна“. Не исках да му казвам какво сме открили, докато не се наложи. Точно тогава Винсънт взе да ме притиска да му покажа изводите си, да подавам всяка седмица отчет за напредъка. Може би си е мислил, че това е единственият му шанс да си отмъсти на „Хипнеротомахия“. — Пол плъзва ръка през косата си. — Колко съм бил глупав. Трябваше да напиша дипломна работа за четворка, после да си плюя на петите. Боговете повалят с гръм и мълния най-могъщите сгради и най-високите дървета. Защото боговете обичат да принизяват онуй, що е по-величаво от околното. Те не търпят гордостта у никого, освен у себе си. Херодот го е писал. Сигурно съм чел тия редове поне петдесет пъти, но така и не се замислих над тях. Винсънт ми ги посочи. Той знаеше какво означават.

— Не вярваш в това.

— Вече не знам в какво да вярвам. Трябваше да се пазя повече от Винсънт и Бил. Ако не мислех толкова за себе си, щях да усетя какво се задава.

Гледам светлия процеп под вратата. Пианото в края на коридора е замлъкнало.

Пол става и тръгва към изхода.

— Да се махаме.