Криптата на флорентинеца

7.

— Накъде? — питам аз, когато библиотеката изчезва в мрака зад нас.

— Към Музея на изкуствата — отговаря Пол и се прегърбва, за да не намокри вързопа.

Пътят натам минава покрай „Мъри-Додж“ — неугледна каменна сграда в северната част на студентското градче. Вътре любителската театрална група играе „Аркадия“ на Том Стопард — последната пиеса, която Чарли бе принуден да учи по английска литература, и първата, която ще гледаме заедно. Имаме билети за неделното вечерно представление. Откъм сцената кънти като в котел гласът на Томасина, тринайсетгодишната героиня на пиесата, която с нещо ми напомни за Пол, когато я четох за пръв път.

— Ако можеш да спреш всеки атом в неговата позиция и посока — казва тя — и ако умът ти може да осъзнае всички застинали действия в този момент, тогава, ако те бива, ама адски те бива по алгебра, можеш да напишеш формулата на бъдещето.

— Да — запъва се наставникът, изтощен от нейния неуморим ум. — Да, доколкото знам, ти първа се сещаш за това.

Отдалече входът на Музея на изкуствата изглежда отворен — истинско малко чудо в празнична вечер. Музейните попечители са странен народ, половината невзрачни като библиотекари, другата половина буйни като артисти или художници. Имам чувството, че повечето от тях биха предпочели по-скоро да оставят хлапета от детската градина да драскат с боички по платната на Моне, отколкото да допуснат в музея някой студент без крайна необходимост.

Сградата „Маккормик“, където се помещава факултетът по история на изкуствата, стои малко пред самия музей и стените на фоайето са стъклени. Когато наближаваме, охраната ни гледа като от аквариум. Също като на една от авангардните изложби, на която бях ходил с Кати, но така и не успях да я разбера, пазачите изглеждат реални, но са напълно застинали и безмълвни. На вратата виси обява: „Среща на принстънските музейни попечители“. С по-дребни букви е добавено: „Музеят е затворен за посетители“. Колебая се, но Пол нахълтва безцеремонно.

— Ричард — провиква се той към главната зала.

Неколцина присъстващи се обръщат да го погледнат, но не забелязвам познати лица. По стените висят картини — прозорци към света на багрите сред унило бялата сграда. Върху невисоки колони в съседната зала са изложени реставрирани гръцки вази.

— Ричард — повтаря Пол по-високо.

Голата глава на Къри се извърта върху дългия му, дебел врат. Той е висок и жилест, облечен с моден раиран костюм и червена вратовръзка. Когато вижда Пол да върви към него, в тъмните му очи пламва топлина. Съпругата на Къри е починала преди повече от десет години, деца няма и сега приема Пол като свой единствен син.

— Момчета — казва сърдечно той и разперва ръце, сякаш сме още деца. Обръща се към Пол. — Не очаквах да те видя толкова скоро. Мислех си, че ще свършиш по-късно. Колко приятна изненада.

Той опипва копчетата на маншетите си, в погледа му искри удоволствие. После се пресяга да стисне ръката на Пол.

— Как я карате?

Ние се усмихваме. В гласа на Къри звучи младежка енергия, но иначе времето не му прощава. Откакто го видях — само преди шест месеца — в движенията му се е прокраднала вдървеност, а зад плътта на лицето сякаш започва да се оформя пустота. Сега Ричард Къри е собственик на голяма търговска къща за произведения на изкуството в Ню Йорк и попечител на далеч по-известни музеи от тукашния. Но според Пол след изчезването на „Хипнеротомахия“ от живота му, блестящата кариера се оказала обикновен заместител, борба да забрави някогашното увлечение. Всъщност никой не бил по-изненадан и по-малко впечатлен от неговия успех, отколкото самият Къри.

— А — казва той и се обръща, сякаш иска да ни представи на някого. — Видяхте ли картините?

Зад него виси платно, което виждам за пръв път. Озъртам се и разбирам, че останалите картини също не са ми познати.

— Не са от университетската колекция — казва Пол.

Къри се усмихва.

— Съвършено вярно. Тази вечер всеки попечител е донесъл по нещо. Обзаложихме се кой ще успее да даде най-много картини на музея за временно ползване.

Старият футболен капитан все още е съхранил следи от някогашните облози и предизвикателства.

— Кой спечели? — питам аз.

— Музеят — отвръща уклончиво той. — Ние се караме, Принстън печели.

В настаналото мълчание Къри оглежда лицата на онези, които още не са избягали от залата след нашето нахълтване.

— Канех се да ви покажа всичко това след срещата — казва той на Пол, — но не виждам защо да не го сторя сега.

Прави ни знак да го последваме и тръгва към една зала вляво. Озъртам се въпросително към Пол, но явно и той не разбира.

— Джордж Картър старши донесе тези две — казва Къри, показвайки мимоходом две малки гравюри на Дюрер в толкова стари рамки, че дървото изглежда почти овъглено. — А на „Уолгемът“ са отсреща. — Той посочва към другия край на залата. — От „Филип Мъри“ донесоха тези двама чудесни маниеристи.

Къри ни въвежда в нова зала, където изкуството на двайсети век е заменено от картини на импресионисти.

— Кланът Уилсън донесе четири: Бона, един малък Мане и две на Тулуз-Лотрек. — Оставя ни време да ги разгледаме. — Семейство Маркан добави този Гоген.

Пак прекосяваме главната зала и в залата за антиките Къри казва:

— Мери Найт донесе само един, но много голям римски бюст и казва, че може да го подари на музея. Извънредно щедро.

— Ами ти? — пита Пол.

Заедно с Къри сме направили пълна обиколка на партера и отново достигаме началната точка. Той размахва ръка.

— Това е мое.

— Коя по-точно? — пита Пол.

— Всичките.

Двамата се споглеждат. В главната зала има над дузина картини.

— Елате насам — казва Къри и се обръща към стената близо до мястото, където го заварихме. — Искам да ви покажа тези.

Повежда ни покрай платната, без да обяснява.

— Какво общо имат? — пита накрая.

Аз поклащам глава, но Пол се досеща веднага.

— Темата. Всички са свързани с библейската история за Йосиф.

Къри кимва.

— „Йосиф продава жито на народа“ — започва той, сочейки първата картина. — Нарисувана от Бартоломеус Бреенберг около 1655 година. Убедих института „Барбър“ да ни услужи с нея.

Изчаква малко, после пристъпва пред втората картина.

— „Йосиф и братята му“ от Франц Маулберч, 1750 година. Погледнете обелиска на втори план.

— Напомня ми гравюра от „Хипнеротомахия“ — казвам аз.

Къри се усмихва.

— Отначало и аз си помислих същото. За жалост по всичко личи, че няма никаква връзка.

Продължава към третото платно.

— Художникът е Понтормо — казва Пол, още преди Къри да си отвори устата.

— Да. „Йосиф в Египет“.

— Как успя?

— Лондончани не искаха да я дадат директно на Принстън. Наложи се да го уреждам чрез „Метрополитън“.

Къри се кани да добави още нещо, когато Пол забелязва последните две картини от поредицата — две големи дървени плоскости, изрисувани в ярки тонове.

— Андреа дел Сарто — казва моят приятел със задавен от вълнение глас. — Истории за Йосиф. Виждал съм ги във Флоренция.

Ричард Къри мълчи. През първата ни лятна ваканция Пол замина на негови разноски за Италия да изучава историята на „Хипнеротомахия“. Това му беше единственото пътуване в чужбина.

— Имам приятел в двореца „Пити“ — казва Къри и скръства ръце. — Той бе много добър към мен. Даде ми ги за месец.

Пол стои цяла минута вцепенен и безмълвен. Влажната му коса е полепнала по главата, но докато гледа картините, устните му бавно се разтягат в усмивка. Виждайки неговата реакция, най-сетне проумявам, че картините неслучайно са подредени по този начин. Те оформят послание с нарастваща сила, което само Пол може да разбере. Къри навярно е настоял за подреждането, а попечителите са се съгласили от любезност към госта, донесъл повече творби от всички останали заедно. Стената пред нас е подарък от Къри за Пол, мълчалив поздрав по случай завършването на дипломната работа.

— Чел ли си поемата на Браунинг за Андреа дел Сарто? — пита Къри, опитвайки да изрази идеята в думи.

Аз съм я чел за един литературен семинар, но Пол поклаща глава.

— „Ти вършиш туй, що другите бленуват цял живот“ — рецитира Къри. — „Мечта? Бори се да я сътвориш, и страдай, и умирай.“

Пол най-сетне се обръща и слага ръка върху рамото на Къри. После отстъпва назад и изважда вързопчето изпод ризата си.

— Какво е това? — пита Къри.

— Нещо, което Бил ми донесе току-що. — Пол се запъва и аз усещам, че не е сигурен как ще реагира Къри. Той внимателно разопакова книгата. — Мисля, че трябва да го видиш.

— Моят дневник — изрича смаяно Къри. Прехвърля малката книга от ръка в ръка. — Не мога да повярвам…

— Ще го използвам — казва Пол. — За финала.

Но Къри не го чува. Гледа книгата и усмивката му изчезва.

— Откъде се появи?

— От Бил.

— Чух това. Къде го е намерил?

Пол се колебае. Гласът на Къри е изтънял.

— В една нюйоркска книжарница — намесвам се аз. — Антикварна.

— Невъзможно — прошепва Къри. — Търсих тази книга навсякъде. Обиколих всяка книжарница, всеки антикварен магазин, всяка заложна къща в Ню Йорк. Беше изчезнала. За трийсет години, Пол. Беше изчезнала.

Той прелиства страниците, следейки грижливо текста едновременно с поглед и пръсти.

— Да, гледай. Ето мястото, за което ти разказвах. Тук се споменава Колона. — Прескача на нов абзац, после на още един. — И тук също. — Той рязко вдига глава. — Бил не се е натъкнал случайно на дневника тази вечер. Не и точно преди крайния срок за дипломната ти работа.

— Какво намекваш?

— Ами чертежът? — пита Къри. — Бил даде ли ти и него?

— Какъв чертеж?

— Парчето кожа. — С палци и показалци Къри оформя квадрат, приблизително трийсет на трийсет сантиметра. — Сгънато и пъхнато по средата на дневника. На него имаше чертеж.

— Не беше в книгата — казва Пол.

Къри отново я прехвърля от ръка в ръка. Погледът му е станал студен и унесен.

— Ричард, трябва да върна дневника на Бил утре — казва Пол. — Тази нощ ще го чета. Може би ще ми помогне да се справя с последната част.

Къри се опомня.

— Не си ли довършил дипломната работа?

В гласа на Пол се прокрадва тревога.

— Последната част не е като другите.

— Но нали утре е крайният срок?

Пол мълчи. Къри плъзва ръка по кожената подвързия, после му подава дневника.

— Довършвай. И не подлагай на риск каквото си заслужил дотук. Залогът е твърде голям.

— Няма. Мисля, че почти открих каквото ми трябва. Съвсем близо съм.

— Трябва ли ти нещо, само кажи. Разрешително за разкопки. Земемери. Ако изобщо съществува, ще го намерим.

Гледам Пол и се питам за какво говори Къри.

Пол се усмихва нервно.

— Нищо повече няма да ми трябва. След като вече имам дневника, ще го открия сам.

— Само не забравяй целта. Никой не е вършил подобно нещо преди. Спомни си Браунинг. Туй, що другите бленуват цял живот.

— Сър — долита глас изотзад.

Обръщаме се и виждаме, че към нас се задава един от ръководителите на музея.

— Мистър Къри, заседанието на попечителите започва след малко. Ако обичате, елате на горния етаж.

— Ще разговаряме за това по-късно — казва Къри и постепенно се завръща в реалността. — Не знам докога ще се проточи заседанието.

Той потупва Пол по рамото, ръкува се с мен и тръгва към стълбището. Когато изчезва от поглед, ние оставаме насаме с охраната.

— Не биваше да му го показвам — промърморва Пол сякаш на себе си, докато вървим към изхода.

За момент спира да огледа поредицата картини още веднъж, да си запази спомен, към който да се завръща, когато музеят бъде затворен. Сетне се озоваваме вън, под падащия сняг.

— Защо би излъгал Бил как е намерил дневника? — питам аз.

— Не вярвам да е излъгал — казва Пол.

— Тогава какво намекваше Къри?

— Ако знаеше повече, щеше да ни каже.

— Може би не е искал да сподели в мое присъствие?

Пол не обръща внимание на думите ми. Винаги се стреми да поддържа илюзията, че в очите на Къри сме равни.

— Какво имаше предвид, когато каза, че ще ти помогне с разрешителни за разкопки? — настоявам аз.

Пол нервно се озърта през рамо към някакъв студент, който върви подир нас.

— Не тук, Том.

Знам, че е излишно да настоявам. След дълго мълчание питам:

— А можеш ли да ми кажеш защо всички картини бяха свързани с Йосиф?

Лицето на Пол просветлява.

— Битие трийсет и седем. — Той млъква за миг, за да си припомни. — А Яков обичаше Йосифа повече от всичките си синове, защото му се беше родил на старини; и му направи шарена дреха.2

Трябват ми две-три секунди, за да разбера. Подарък от цветове. Обичта на застаряващия баща към неговия любим син.

— Той се гордее с теб — казвам аз.

Пол кимва.

— Но не съм свършил. Работата не е приключила.

— Въпросът не е там — казвам аз.

Пол се усмихва уморено.

— Естествено, че е там.

Вървим обратно към общежитието и аз забелязвам нещо неприятно в небето — мрачно е, но не съвсем черно. Целият небосвод е покрит с тежки, слабо фосфоресциращи сиви облаци от хоризонт до хоризонт. Не се вижда нито една звезда.

Когато стигаме до задния вход, осъзнавам, че няма как да влезем. Пол енергично размахва ръце към един третокурсник на горния етаж, който ни поглежда странно, преди да ни услужи с електронния си пропуск. Картата плъзва с писукане през процепа на ключалката, после вратата изщраква като заредена пушка и се отваря. Вратата към пералнята в мазето е отворена. Две момичета само по шорти и тениски сгъват изсъхнали дрехи на масата. Да минеш през това помещение посред зима е като да попаднеш в пустинен мираж — въздухът трепти, телата изглеждат фантастични. Когато навън вали сняг, гледката на голи рамене и бедра стопля кръвта по-хубаво от глътка уиски. Общежитието на първокурсниците е далече, но имам чувството, че без да искаме сме попаднали в чакалнята за Голата олимпиада.

Изкачвам се на първия етаж и тръгвам към северното крило, където в края на коридора е нашата стая. Пол мълчаливо се тътри след мен. Колкото повече наближаваме, толкова по-сериозно се замислям за двете писма върху масичката. Дори и откритието на Бил не може да ме разсее. От седмици насам заспивам с мисълта какво може да направи човек с четирийсет и три хиляди долара годишно. Фицджералд има един разказ за диамант колкото хотел „Риц“ и точно преди да заспя, когато пропорциите губят реалност, аз си представям как купувам пръстен с този диамант за жената отвъд съня. Друг път си представям, че купувам вълшебни предмети, каквито децата понякога измислят в игрите: кола, която никога не катастрофира, или крак, който винаги оздравява. Ако почна много да се увличам, Чарли ме връща от облаците. Съветва ме да си купя или обувки с много дебели подметки, или къща с нисък таван.

— Какво правят? — пита Пол и сочи напред.

Чарли и Джил стоят един до друг в края на коридора. Надничат през отворената врата на нашата стая, където някой крачи насам-натам. Вглеждам се по-внимателно и разбирам — дошла е полиция. Някой сигурно ни е видял да се измъкваме от тунела.

— Какво става? — пита Пол, ускорявайки крачка.

Изтичвам да го догоня.

Полицаят оглежда нещо на пода. Чувам как Чарли и Джил спорят, но не различавам думите. Тъкмо подготвям оправдания за провинението ни, когато Джил се озърта към нас и казва високо:

— Спокойно. Нищо не е откраднато.

— Какво?

Той посочва навътре. Сега виждам, че в стаята цари хаос. Възглавниците от дивана се валят на пода, книгите са изхвърлени от лавиците. В стаята, където спим двамата с Пол, чекмеджетата на шкафовете стърчат навън.

— О, боже… — прошепва Пол, като се промъква между Чарли и мен.

— Някой е влязъл с взлом — обяснява Джил.

— Някой просто е влязъл — поправя го Чарли. — Не беше заключено.

Обръщам се към Джил, който излезе последен. От месец насам Пол ни моли да заключваме, докато си свърши дипломната работа. Само Джил вечно забравя.

— Вижте — защитава се той и сочи прозореца в другия край на стаята. — Оттам са влезли. Не през вратата.

Под северния прозорец на общата стая се е стекла локва вода. Самият прозорец зее широко и по перваза се трупа сняг, навян от вятъра. Мрежата против комари е срязана с три мощни удара.

Двамата с Пол влизаме в спалнята си. Погледът му пробягва по чекмеджетата, вдига се към лавицата, изработена от Чарли, където държи библиотечните книги. Книгите са изчезнали. Той продължава да върти глава насам-натам. Задъхва се. За миг сякаш пак сме в тунелите. Нищо не е познато, освен гласовете.

— Няма значение, Чарли. Не са влезли оттук.

— За теб няма значение, защото не са ти взели нищо.

Полицаят продължава да крачи из общата стая.

— Някой трябва да е знаел… — мърмори тихичко Пол.

— Виж там — казвам аз и посочвам смъкнатия дюшек на едното легло.

Пол се обръща. Книгите му са налице. Грабва ги с треперещи ръце и почва да проверява заглавията.

Аз преглеждам собствените си вещи и откривам почти всичко на място. Дори прахта си стои. Някой е ровил из документите ми, но само една снимка на титулната страница на „Хипнеротомахия“ — подарък от баща ми — е смъкната от стената и извадена от рамката. Едното ъгълче е подгънато, но иначе няма вреди. Взимам я. Като се оглеждам, забелязвам, че е разместена и една от книгите ми — коректурен екземпляр от „Писмото Беладона“, отпечатан преди баща ми да реши, че „Документът Беладона“ звучи по-добре.

Джил излиза в хола и подвиква към нас:

— Не са взели нищо мое, нито пък на Чарли. При вас как е, момчета?

В гласа му звучи нотка на вина и надежда, че въпреки ужасяващото безредие нищо не е откраднато.

— Моите вещи са си на място — съобщавам му аз.

— Нищо не са открили — казва ми Пол.

Преди да го попитам какво има предвид, откъм коридора ни прекъсва женски глас:

— Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Полицайката с мургава кожа и къдрава коса бавно ни оглежда от глава до пети, докато се измъкваме от ъглите на спалнята. Облеклото ни привлича вниманието й — Пол е с долнището от анцуга на Кати, а аз с нейната блузка от екипа за синхронно плуване. Отгоре на всичко сме мокри от снега.

Според табелката върху джобчето на униформата, жената се казва лейтенант Уилямс. Тя изважда бележник.

— Вие сте…

— Том Съливан — представям се аз. — Той е Пол Харис.

— Откраднато ли е нещо?

Пол продължава да шари с очи из стаята, без да обръща внимание на посетителката.

— Не знаем — казвам аз.

Тя вдига очи.

— Проверихте ли?

— Засега не сме забелязали нещо да липсва.

— Кой напусна последен стаята тази вечер?

— Защо?

Уилямс тихичко кашля.

— Защото знаем кой не е заключил вратата, но не и кой е оставил прозореца отворен.

Тя леко натъртва на думите вратата и прозореца, за да ни напомни, че сами сме си докарали тая беля.

Едва сега Пол забелязва прозореца. Лицето му пребледнява.

— Сигурно съм аз. В спалнята беше страшно горещо, а Том не искаше да отваряме прозореца. Дойдох тук да поработя и сигурно съм забравил да го затворя.

— Слушайте — казва Джил на полицайката, като вижда, че тя няма намерение да ни остави на мира, — не може ли да приключваме? Мисля, че вече няма нищо за гледане.

Без да чака отговор, той затръшва прозореца, отвежда Пол на дивана и сяда до него.

Жената драсва няколко последни думи в бележника си.

— Прозорецът отворен, вратата отключена. Нищо не е изчезнало. Нещо друго?

Всички мълчим.

Уилямс поклаща глава.

— Обирите се разкриват трудно — казва тя, сякаш сме я натоварили с огромни надежди. — Ще докладваме в градската полиция. Друг път заключвайте, преди да излезете. Ще си спестите неприятностите. Ако научим нещо, ще ви уведомим.

Тя тръгва към изхода, скърцайки с подметки на всяка крачка. Зад нея вратата се затваря сама.

Отивам да огледам прозореца. Водата от разтопения сняг на пода е съвсем бистра.

— Няма да си помръднат пръста — казва Чарли и поклаща глава.

— Все едно — отвръща Джил. — Нали нищо не е откраднато.

Пол мълчи, но очите му все тъй шарят из стаята.

Отварям прозореца и вятърът отново нахлува в стаята. Джил раздразнено извръща глава към мен, но аз се взирам в мрежата против комари. Срязана е от три страни покрай рамката и се вее по вятъра. Отново поглеждам пода. Калта е само от моите стъпки.

— Том — подвиква Джил, — затвори тоя проклет прозорец.

Сега и Пол се обръща да ме погледне.

Мрежата виси навън, сякаш някой е избягал през прозореца. Но има нещо нередно. Полицайката просто не му е обърнала внимание.

— Елате да видите — казвам аз и плъзвам пръсти по стърчащите от рамката синтетични влакна. Също като срязаната мрежа, те сочат навън. Ако някой бе удрял с ножа от външната страна, щяха да са обърнати към нас.

Чарли вече оглежда цялата стая.

— Няма и кал — посочва той локвата на пода.

Двамата с Джил се споглеждат и Джил приема това като обвинение. Щом мрежата е срязана отвътре, значи пак опираме до отключената врата.

— Няма никаква логика — казва Джил. — Ако бяха влезли през вратата, нямаше да излязат през прозореца.

— При всяко положение няма логика — отвръщам аз. — Както и да са влезли, нормалното е да си тръгнат през вратата.

— Трябва да кажем на охраната — разгорещява се Чарли. — Не мога да повярвам, че онази полицайка дори не огледа рамката.

Пол мълчи и нервно опива дневника.

Обръщам се към него.

— Все още ли смяташ да ходиш на лекцията на Тафт?

— Да, мисля. До началото остава почти час.

Чарли реди книги по най-горните лавици, до които може да стигне само той.

— Попътно ще отскоча да съобщя на полицаите какво са пропуснали — казва той.

— Сигурно е било глупава лудория — промърморва неуверено Джил. — Голите олимпийци са решили да се позабавляват.

След още няколко минути подреждане решаваме едновременно, че не бива да прекаляваме. Джил обува вълнени панталони и пъхва взетата назаем риза в найлонов плик от ателието за химическо чистене.

— Можем и да хапнем набързо по нещо в „Бръшляна“.

Пол кимва, прелиствайки съчинението на Бродел „Средиземноморският свят през епохата на Филип II“, сякаш очаква някой да е откраднал страници.

— Трябва да си проверя нещата в клуба.

Джил ни оглежда.

— Май е по-добре да се преоблечете, момчета.

Пол е твърде угрижен, за да го чуе, но аз схващам намека, тъй че се връщам в спалнята. „Бръшляна“ не е място, където бих искал да ме зърнат в подобен вид. Само Пол, невидима сянка дори и за членовете на своя клуб, живее по други правила.

Докато проверявам чекмеджетата, изведнъж осъзнавам, че почти всичките ми дрехи са мръсни. В дъното на шкафа откривам смачкан на топка бежов панталон и една сгъната риза, недокосвана тъй отдавна, че гънките са като направени с ютия. Търся зимното си яке, после се сещам, че то още виси върху раницата на Чарли долу в тунелите. Примирявам се с палтото, което получих от майка си за Коледа, и минавам в общата стая, където Пол седи до прозореца, зяпа книжните лавици и усилено разсъждава над нещо.

— Ще вземеш ли дневника със себе си? — питам аз.

Той потупва парцаленото вързопче в скута си и кимва.

Оглеждам наоколо.

— Къде е Чарли?

— Вече тръгна — отговаря Джил, докато ни извежда в коридора. — Да поговори с полицията.

Той взима ключовете на сааба си и ги прибира във вътрешния джоб. Преди да затвори вратата зад нас, проверява джобовете си.

— Ключове за стаята… ключове за колата… лична карта…

Толкова се старае, че чак ме хваща страх. Не е в негов стил да се грижи за дреболии. Хвърлям поглед към общата стая и пак виждам двете писма върху масата. После Джил затваря вратата все тъй старателно и натиска бравата да види дали няма да поддаде. Тръгваме към колата му и мълчанието натежава. Докато той включва двигателя, в далечината минават полицаи — сенки сред сенките. Гледаме ги една-две секунди, после Джил рязко натиска скоростния лост и колата плъзва напред из мрака.