Криптата на флорентинеца

28.

Когато пристигаме, клубът е пуст и безмълвен. Някой е нахвърлял на пода в главната зала куп парцали, за да попият разсипания алкохол, но тук-там още блестят мътни езерца. Завесите и покривките са на петна. Не се вижда никой от персонала. Изглежда, Кели Данър е пропъдила всичко живо.

Килимът по стълбището към втория етаж е подгизнал — подметките на гостите са пренесли алкохола. След като влизаме в Служебната стая, Джил затваря вратата и щраква лампата. Останките от строшения мокър бюфет са струпани в ъгъла. Огънят в камината догаря, но над жаравата все още играят пламъчета.

Виждайки телефона на масата, аз се сещам за номера, който не успях да си спомня, когато клетъчният телефон на Джил спря да работи, и изведнъж проумявам какво е всичко това. Провал в паметта; погрешна връзка. Линията между Ричард Къри и Пол е претоварена със смущения и сред тях посланието на Къри се губи. И все пак той бе изложил исканията си съвсем недвусмислено.

Кажи ми къде е чертежът, Винсънт, каза той на лекцията за Разпети петък, и повече няма да ме видиш. Това е единственото, което още ни свързва. Но Тафт отказа.

Джил вади ключ и отваря махагоновия шкаф.

— Ето я — казва той, изваждайки картата.

Мислено виждам отново как Къри пристъпва на двора към Пол, после се отдалечава към катедралата, към сградата „Дикинсън“ и кабинета на Бил Стийн.

— Божичко — промърморва Джил. — Как ще оправим тая каша?

— Обади се в полицията — казвам аз. — Къри може да дойде за Пол.

— Не — възразява Пол. — Той няма да вдигне ръка срещу мен.

Но Джил е имал предвид съвсем друго — как ще се оправдаем, че избягахме от дома на Тафт.

— Къри е убил Тафт? — изумява се той.

Аз заключвам вратата.

— Убил е и Стийн.

Чувствам се като в херметична камера. Останките от мокрия бюфет, пренесени тук от долния етаж, излъчват сладникав мирис на гнило.

Джил стои до масата и мълчи.

— Той няма да вдигне ръка срещу мен — повтаря Пол.

Но аз си спомням писмото, което открихме в бюрото на Стийн. Искам да ти направя едно предложение. Ще има предостатъчно и за двама ни. И сетне отговорът на Къри, който едва сега разбирам в истинския му смисъл: Ами Пол?

— Ще го стори — казвам аз.

— Грешиш, Том — повишава глас Пол.

Но аз все по-ясно виждам накъде води всичко.

— Когато отидохме на изложбата, ти показа дневника на Къри — казвам аз. — Той знаеше, че Тафт го е откраднал.

— Да, но…

— Стийн дори му е казал, че ще откраднат дипломната ти работа. Къри искаше да се докопа до нея преди тях.

— Том…

— После, в болницата, ти му разказа за всичко, което откри. Дори му каза, че търсиш чертежа.

Посягам към телефонната слушалка, но Пол слага ръка върху моята.

— Спри, Том — казва той. — Изслушай ме.

— Той ги е убил.

Сега Пол на свой ред се привежда напред. Изглежда сломен, но изрича нещо, което и двамата с Джил не сме очаквали.

— Да. Точно това ти казвам. Ще ме изслушаш ли най-сетне? Точно това имаше предвид Ричард в болницата. Помниш ли? Малко преди да дойдеш в чакалнята. Ние с теб се разбираме, синко. Каза ми, че не можел да спи, защото се тревожел за мен.

— И какво?

Гласът на Пол трепери.

— После каза: Ако знаех какво ще направиш, щях да постъпя другояче. Ричард си мислеше, че знам, че е убил Бил. Искаше да каже, че би го сторил по друг начин, ако знаеше, че ще напусна по-рано лекцията на Винсънт. Така че полицията да не ме заподозре.

Джил започва да крачи напред-назад. В камината една цепеница се разпада на въглени.

— Помниш ли поемата, която цитира той на изложбата?

— Браунинг. Андреа дел Сарто.

— Как бяха думите?

— Ти вършиш туй, що другите бленуват цял живот — цитирам аз. — Мечта? Бори се да я сътвориш, и страдай, и умирай.

— Защо избра точно тази поема?

— Защото гледахме картините на Дел Сарто.

Пол удря с длан по масата.

— Не. Защото ние разгадахме онова, което не успяха да разгадаят той, баща ти и Винсънт. Онова, за което е мечтал Ричард през целия си живот. За което се е борил, и страдал, и умирал.

Обзело го е мъчително раздразнение, каквото не съм виждал у него от времето на съвместната ни работа, когато той сякаш очакваше да действаме като един организъм, да мислим по един и същ начин. Отдавна трябваше да си я решил. Не може да е чак толкова трудна. Ето че пак си играем на гатанки, разгадаваме мислите на човек, когото според Пол би трябвало да познаваме еднакво добре. Но всъщност никога не съм разбирал Колона или Къри тъй добре, че да задоволя неговите изисквания.

— Не разбирам — казва Джил, виждайки, че между нас става нещо, недостъпно за него.

— Картините — обяснява Пол, без да го поглежда. Все още се мъчи да ми отвори очите. — Историите за Йосиф. Аз дори ти казах какво означават. А Яков обичаше Йосифа повече от всичките си синове, защото му се беше родил на старини, и му направи шарена дреха.

Пол чака да дам сигнал, да му кажа, че разбирам, но аз мълча.

— Това е дар — казва накрая той. — Ричард смята, че ми прави подарък.

— Подарък? — повтаря Джил. — Да не си се побъркал? Какъв подарък?

— Това. — Пол разперва ръце, сякаш иска да обгърне всичко. — Каквото стори с Бил. Каквото стори с Винсънт. Той им попречи да ми го отнемат. Дава ми всичко, което открих в „Хипнеротомахия“.

В гласа му звучи ужасяващо хладнокръвие. Страх, гордост и печал кръжат в орбита около спокойната увереност.

— Винсънт го ограбил преди трийсет години — продължава Пол. — Ричард не искаше същото да се случи и с мен.

— Къри излъга Стийн — възразявам аз, защото не искам да бъде измамен от човек, злоупотребяващ със слабостта на един сирак. — Излъга и Тафт. Сега върши същото с теб.

Но Пол е отвъд съмненията. Под ужаса и смайването в гласа му звучи чувство, напомнящо благодарност. Попаднали сме в друга зала с взети назаем картини, пред друг експонат от музея на бащинството, изграден от Къри за сина, който никога не е имал, и жестовете стават тъй грандиозни, че мотивите нямат значение. Това е последният клин между нас двамата. То ми напомня, че с Пол не сме братя. Че вярваме в различни неща.

Пол застава между нас, за да ни върне обратно на земята, но внезапно отвън долита шумолене. Обръщаме се едновременно.

— Какво беше това, по дяволите? — пита Джил.

Сетне се раздава гласът на Къри.

— Пол — шепне той иззад вратата.

И тримата застиваме.

Пръв се опомня Пол.

— Ричард — казва той.

И преди ние с Джил да го спрем, посяга към ключалката.

— Махай се оттам! — виква Джил.

Но Пол вече е отключил и човекът от другата страна натиска дръжката.

На прага стои Ричард Къри, облечен със снощния черен костюм. Очите му са разширени от изненада. Държи нещо в ръката си.

— Трябва да поговоря с Пол насаме — казва дрезгаво той.

Пол вижда онова, което бие на очи — ситните кървави пръски по яката на бялата му риза.

— Махай се! — крясва Джил.

— Какво си направил? — пита Пол.

Къри го гледа втренчено, после протяга срещу него ръката, в която държи нещо.

Джил пристъпва напред.

— Махай се — повтаря той.

Къри не му обръща внимание.

— Намерих го. Пол. Чертежът. Вземи го.

— Няма да се приближаваш до него — заявява Джил с треперещ глас. — Ще повикаме полиция.

Очите ми са приковани към тъмния свитък в ръката на Къри. Излизам в коридора до Джил, тъй че и двамата да преградим пътя към Пол. Но точно когато Джил посяга към клетъчния си телефон, Къри ни изненадва. С едно внезапно движение той се хвърля между нас, отблъсва Пол в Служебната стая и затръшва вратата. Преди да реагираме, ключалката щраква.

Джил блъска с юмрук по вратата.

— Отвори! — крещи той, после ме бутва настрани и удря вратата с рамо.

Дебелото дърво не поддава. Отстъпваме и се хвърляме върху вратата едновременно. На втория път ключалката трепва. При всеки удар чувам звуци от другата страна.

— Още веднъж — пъхти Джил.

След третия удар ключалката се изкъртва и вратата с трясък отхвръква навътре.

Нахълтваме като изстреляни от оръдие и виждаме Къри и Пол от двете страни на камината. Къри все още протяга ръка. Джил се хвърля към тях, връхлита с пълна скорост върху Къри и го поваля на пода до камината. Главата на Къри удря металната решетка, изпод чиито крачета излитат искри и жаравата изведнъж припламва.

— Ричард! — възкликва Пол и изтичва към него.

Пол дръпва Къри настрани и го подпира върху останките от мокрия бюфет. Докато онзи прави усилие да се опомни, в очите му тече кръв от разцепената глава. Едва сега забелязвам чертежа в ръката на Пол.

— Добре ли си? — пита Пол, разтърсвайки Къри за раменете. — Трябва му линейка!

Но Джил мисли само за едно.

— Полицията ще се погрижи за него.

В този миг насреща ми лъхва гореща вълна. Сакото на Къри се е запалило отзад. Сега пламват и парчетата от бюфета.

— Назад! — крещи Джил.

Но аз съм застинал на място. Пламъците лумват към тавана, пробягват по събраните завеси. Подхранван от алкохола, пожарът се разпространява светкавично, поглъщайки всичко наоколо.

— Том! — виква Джил. — Махай се оттам! Отивам за пожарогасител!

С помощта на Пол Къри се изправя на крака. Изведнъж блъсва Пол настрани и с несигурни крачки излиза в коридора, сваляйки сакото в движение.

— Ричард! — изрича умолително Пол, вървейки след него.

Джил дотичва и почва да пръска завесите с пожарогасителя. Но огънят се разраства прекалено бързо. Под тавана танцуват облаци дим.

Най-сетне горещината и пушекът ни заставят да отстъпим назад през вратата. Усещам как дробовете ми се свиват и закривам устата си с длан. Когато се обръщам към стълбището, виждам през гъстите облаци дим как Пол и Къри се борят, крещейки нещо неясно.

Викам Пол, но бутилките в бюфета почват да експлодират и заглушават гласа ми. Първата вълна от стъклени шрапнели улучва Джил. Дръпвам го настрани и се ослушвам за отговора на Пол.

Сетне го чувам през пушека.

— Бягай, Том! Излизай!

Стените са оплискани с дребни огнени езичета. Във въздуха над стълбището изхвръква строшена бутилка; за миг увисва над нас, бълвайки пламъчета, после пада на първия етаж.

За секунда не става нищо. Сетне стъклото улучва купчината парцали, напоени с уиски, бренди и джин. Целият под лумва. Отдолу долита пукот на горящо дърво, огънят се разстила. Пътят към изхода вече е преграден. Джил крещи за помощ по телефона. Огънят се издига към втория етаж. В главата ми сякаш прехвърчат искри, дори и когато затварям очи, пак виждам бяла светлина. Рея се в облак от жега. Всичко изглежда безкрайно бавно и тежко. От тавана с трясък се сипе мазилка. Дансингът трепти като мираж.

— Как ще се измъкнем? — крещя аз.

— Служебното стълбище — казва Джил. — Нагоре.

— Пол! — викам аз.

Но няма отговор. Бавно пристъпвам към стълбището, ала не чувам гласове. Пол и Къри са изчезнали.

— Пол! — изревавам аз.

Пожарът е погълнал Служебната стая и идва към нас. Усещам в бедрото си странно вцепенение. Джил се обръща към мен и сочи с пръст. Крачолът на панталона ми е разцепен. По плата се стича кръв — черно върху черно. Джил смъква сакото си и го омотава около раната. Огненият тунел около нас се стеснява, изтласква ни към стълбището. Въздухът е черен от сажди.

Джил ме изтласква към третия етаж. Горе не се вижда нищо, освен сиви сенки. Под вратата в дъното на коридора прозира светлина. Вървим натам. Огънят е стигнал до стълбищната площадка, но засега не напредва.

Сетне го чувам. Висок, задавен стон, идващ от стаята.

За миг звукът ме вкаменява. После Джил се хвърля напред и отваря вратата. В същия миг пак ме обзема чувството на опиянение от бала. Телесна топлина, допирът на Кати, дъхът на Кати, устните на Кати върху моите.

Ричард Къри спори с Пол зад дълга маса в дъното на стаята. Стиска празна бутилка. Окървавената му глава се люшка насам-натам. Насреща ни лъхва мирис на алкохол. Съдържанието на бутилката е разсипано върху масата, един вграден шкаф е отворен, разкривайки още шишета — тайните председателски запаси. Стаята заема цялата дължина на сградата. През прозореца нахлува сребристо лунно сияние. В плътните сенки зад главата на Къри се виждат лавици с книги в кожена подвързия. На северната стена има два прозореца. Навсякъде лъщят локвички алкохол.

— Пол! — крещи Джил. — Той прегражда пътя към служебното стълбище зад теб.

Пол се обръща да погледне, но очите на Къри са вторачени в мен и Джил. Бръчките по лицето му са тъй обтегнати, сякаш цялата земна гравитация ги дърпа надолу.

— Ричард — казва Пол твърдо, сякаш разговаря с дете, — всички трябва да излезем.

— Махни се — крещи Джил и прекрачва напред.

Но в този момент Къри строшава шишето върху масата, хвърля се срещу него и забива назъбеното стъкло в дланта му. Кръвта бликва на тъмни панделки между пръстите на Джил. Той залита назад, гледайки раната. Пол вижда това и безсилно се обляга на стената.

— Дръж — подвиквам аз и вадя от джоба си кърпичка.

Джил бавно пристъпва към мен. Когато протяга ръка за кърпата, виждам колко зле е порязан. Щом натискът отслабва, от дълбоката бразда шурва кръв.

— Бягай! — казвам аз и го избутвам към прозорците. — Скачай! Храстите ще смекчат падането.

Но той стои като вкаменен и гледа стъклото в ръката на Къри. Вратата на библиотеката трепери под напора на горещия въздух. Отдолу плъзват струйки дим и аз усещам как очите ми сълзят, дробовете ми се свиват.

— Пол — викам аз през пушека. — Трябва да се измъкнеш.

— Ричард — крещи Пол. — Идвай!

— Пусни го! — рева аз към Къри… но пожарът вече настоява със свиреп грохот да влезе.

Иззад нас долита страховитият трясък на дърво, рухващо под собствената си тежест.

Изведнъж Джил залита назад и се блъсва в стената до мен. Изтичвам да отворя прозореца, подпирам го на рамката и се мъча да го държа изправен.

— Помогни на Пол… — мънка Джил. Това е последното, което изрича, преди очите му да помръкнат.

Мощен порив на вятъра вдига облаци сняг от храстите под нас и нахлува в стаята. Колкото се може по-внимателно вдигам Джил върху перваза. Под лунната светлина ангелското му лице дори и сега изглежда безгрижно. Поглеждам окървавената кърпа около китката му и имам чувството, че всичко около мен се разпада. Пускам го. Джил мигновено изчезва.

— Том — долита глухо гласът на Пол откъм облака дим. — Бягай.

Обръщам се и виждам, че Пол се бори с Къри, мъчи се да го издърпа към прозореца, но старецът е много по-силен. Не помръдва. Напряга се и изблъсква Пол към служебното стълбище.

— Скачай! — долитат отдолу гласове през отворения прозорец. — Скачай!

Пожарникари. Видели са ме.

Но аз се обръщам.

— Пол! Идвай!

— Бягай, Том — чувам го за последно. — Моля те.

Думите бързо заглъхват, сякаш Къри го носи надолу, към пожарището. Двамата отстъпват надолу, към древните клади, продължавайки да се борят като ангели във вечността.

— Надолу! — Това е последната дума, която чувам, изречена от Къри. — Надолу!

И пак отвън:

— По-бързо! Скачай!

— Пол! — крещя аз, докато пламъците ме отблъскват към перваза.

Нажеженият дим стяга гърдите ми като железен обръч. В другия край на стаята вратата към служебното стълбище се затваря. Няма кого да видя. Скачам.

Това е последното, което си спомням, преди мокрият сняг да ме обгърне. После има само експлозия като внезапен изгрев посред нощ. Взрив на газова тръба срутва сградата до основи. И започват да валят сажди.

Сред глухата тишина аз крещя. На пожарникарите. На Джил. На всеки, който ме чува. Аз крещя: „Ричард Къри отвори вратата на служебното стълбище и помъкна Пол надолу“.

— Изслушайте ме.

И отначало ме слушат. Двама пожарникари ме чуват и отиват по-близо до сградата. Един санитар се мъчи да разбере.

— Какво стълбище! — пита той. — Накъде води?

— Тунелите — казвам аз. — Стълбището свършва близо до входа към тунелите.

После димът се разсейва, маркучите обливат с вода останките от клуба и всичко почва да се променя. Вече не търсят, не слушат. Нищо не е останало, казват те и бавно крачат насам-натам. Вътре няма жива душа.

— Пол е жив — крещя аз. — Видях го.

Но всяка секунда е нов удар срещу него. Всяка минута е шепа пясък. По погледа на Джил осъзнавам колко много неща са се променили.

— Добре съм — казва той на санитаря, който превързва ръката му. Избърсва влажната си буза, после сочи към мен. — Помогнете на приятеля ми.

Луната виси над нас като бдящо око и докато седя и гледам мълчаливите мъже, които поливат с вода разрушената сграда, аз чувам с душата си гласа на Пол.

— Може би звучи странно — изрича той, като ме гледа над чашата кафе, — но имам чувството, че той е и мой баща.

През черната завеса на небето виждам лицето му, изпълнено с такава увереност, че му вярвам дори и сега.

— Е, как ти се струва? — пита ме той.

— Кое, да отидеш в Чикаго?

— Заедно да отидем в Чикаго.

Не помня нито къде ни водиха през онази нощ, нито за какво ни разпитваха. Огънят продължаваше да гори пред мен и гласът на Пол кънтеше в ушите ми, сякаш той още можеше да възкръсне от пламъците. До изгрев-слънце видях хиляди лица, носещи послания на надеждата — приятели, събудени от пожара; преподаватели, събудени от сирените; дори църковната служба бе прекъснала заради нас. И всички се струпаха наоколо като подвижна съкровищница, всяко лице беше златна монета, сякаш в онази нощ бе издаден върховен закон, че трябва да превъзмогнем загубата, като броим какво ни остава. Може би още тогава разбрах, че навлизаме в богата, страшно богата бедност. Каква мрачна комедия, сътворена от боговете! Моят брат Пол, принесен в жертва навръх Великден. Костенурката на иронията се стовари върху главите ни.

Тази нощ и тримата оцеляхме заедно. Нямаше друг начин. Отново бяхме съквартиранти, само че в болницата — Джил, Чарли и аз. Не си казахме нито дума. Чарли опипваше малкото разпятие на шията си, Джил спеше, а аз гледах стените. Без вести за Пол вложихме душите си в мита за неговото оцеляване, в мита за възкресението му. Би трябвало да съм по-разумен и да не вярвам наивно, че приятелството устоява на всичко, че е по-трайно от семейството. И все пак онзи мит ме крепеше тогава. Тогава и занапред.

Мит, казвам аз. Но не и надежда.

Защото кутията на надеждата лежеше празна.