Криптата на флорентинеца

9.

Мисля, че го чух от майка си: добрият приятел ще те закрие с гърди веднага, щом го помолиш… но истинският приятел не чака покана. В човешкия живот са толкова редки миговете, когато намираш истински приятел, че да срещнеш трима наведнъж изглежда почти неестествено.

Четиримата се срещнахме в една хладна есенна вечер на първата година. Ние с Пол вече почти навсякъде ходехме заедно, а Чарли — който се представи през първия учебен ден, като нахълта при Пол и му предложи помощ за разопаковане на багажа — живееше в единична стая в края на коридора. Смятайки, че няма по-страшно нещо от самотата, Чарли вечно търсеше нови приятели.

Пол от самото начало прие с предубеждение този див, внушителен образ, който час по час хлопаше на вратата му с нови идеи за приключения. Атлетичното телосложение на Чарли определено му вдъхваше страх, сякаш като малък е бил тормозен от побойник с подобна фигура. Лично аз се изненадвах, че на Чарли не му е писнало от послушковци като нас. През по-голямата част от онзи първи семестър очаквах да ни зареже и да си намери по-подходяща компания. Лепнах му етикета на хлапак от богатото малцинство — от онези с майка неврохирург и баща изпълнителен директор, дето изкарват частна гимназия под любящия взор на цялото учителско тяло и идват в Принстън без други планове, освен да се повеселят и да завършат със среден успех.

Сега ми звучи смешно. Оказа се, че Чарли е израснал във Филаделфия и в свободното си време като санитар доброволец фучал с линейката из най-престъпните квартали на града. Учил в обществена гимназия, баща му бил търговски представител на химически завод, а майка му учителка по физика. Когато подал документи за колеж, родителите му дали да се разбере, че реши ли да учи извън щата, ще трябва сам да си поеме разноските. И Чарли пристигнал в Принстън, натоварен с повече банкови заеми и частни дългове, отколкото ние щяхме да натрупаме чак до дипломирането си. Вярно, Пол идваше от по-ниско, но пък получи стипендия, защото веднага се виждаше колко е изпаднал.

Може би точно затова, ако не броим безсънния месец на Пол преди предаването на дипломните работи, Чарли спеше най-малко от всички ни. Той очакваше велика отплата и за да оправдае саможертвата си, правеше нови и нови жертви. Не е лесно да се утвърдиш като личност в колеж, където едва всеки петнайсети студент е черен и само половината са мъже. Но в това отношение Чарли не признаваше шаблони. Той си беше личност от световен мащаб и притежаваше неудържима целенасоченост, затова от самото начало чувствах, че не той живее в нашия свят, а ние в неговия.

Разбира се, не знаехме нито едно от тия неща през онази късна октомврийска вечер, само шест седмици след като го срещнахме за пръв път, когато той цъфна на прага на Пол с най-безумния си план до момента. Още от времето на Гражданската война принстънските студенти имат обичая да крадат езика на камбаната от Насау Хол — най-високата сграда в студентското градче. Първоначално идеята била, че ако камбаната не удари началото на академичната година, то и самата академична година няма как да започне. Не знам дали някой наистина е вярвал в това; знам обаче, че кражбата на езика се превърнала в традиция и студентите опитвали за тази цел какво ли не — от разбиване на ключалки до катерене по отвесни стени. След повече от сто години ръководството вече било толкова отегчено от лудорията и толкова се тревожело от заплахата за сблъсъци със закона, че накрая обявило: езикът е свален веднъж завинаги. Само че Чарли разполагаше с други сведения. Мамят ни, заяви той; езикът си е на място. И през онази вечер възнамеряваше с наша помощ да го открадне.

Едва ли има смисъл да обяснявам, че да се вмъкна в историческа сграда с подправени ключове и после да бягам от охраната с болния си крак — само заради някакво си безполезно парче желязо и петнайсет минути слава в колежа — не ми се видя твърде умна идея. Но колкото по-дълго ни агитираше Чарли, толкова по-ясно схващах неговата гледна точка: ако старите кучета си имат курсови и дипломни работи, а второкурсниците си избират отговорници и клубове, то за нас, новаците, не остава нищо друго, освен да проявяваме дързост с риска да си понесем последствията. Деканите никога няма да са по-снизходителни от сега, твърдеше той. А когато Чарли настоя, че за задачата са необходими поне трима души, решихме, че единственият достоен начин да разрешим дилемата е чрез гласуване. По типично демократичен начин надделяхме с един глас над Пол и тъй като не обичаше да е в опозиция, той отстъпи. Приехме да бъдем охрана на Чарли и след като обсъдихме плана на кампанията, събрахме кой каквито черни дрехи имаше и в полунощ поехме към Насау Хол.

Вече споменах, че новият Том — онзи, който оцеля след ужасната катастрофа и се пребори да доживее нов ден — беше по-храбър и по-склонен да рискува от предишния. Но нека бъдем наясно. Стар или нов, никога не съм бил Батман или поне Джеймс Бонд. Цял час след като стигнахме до Насау Хол, аз стоях на пост, обливах се в пот, трепвах от всяка сянка и подскачах от всеки звук. Наближаваше един след полунощ. Клубовете вече спускаха кепенците и започваше поредното велико преселение на студенти и полицаи обратно към градчето. Чарли бе обещал да напусне Насау Хол много по-рано, но още нямаше и помен от него.

Обърнах се и прошепнах към Пол:

— Защо се бави толкова?

Никакъв отговор.

Пристъпих към мрака и повторих въпроса, като се взирах в сенките с присвити очи.

— Какви ги върши там горе?

Но когато надникнах зад ъгъла, Пол бе изчезнал. Вратата на сградата зееше широко разтворена.

Изтичах натам. Надникнах и смътно различих Пол и Чарли, увлечени в спор.

— Не е горе — казваше Чарли.

— По-бързо! — изсъсках аз. — Идват.

Изведнъж от мрака зад мен долетя глас:

— Университетска полиция! Не мърдай!

Обърнах се с ужас. Гласът на Чарли секна. Не знам дали чух правилно, но ми се стори, че Пол изпсува.

— Ръцете на кръста — отекна отново гласът.

Умът ми се замъгли. Представих си разследване; академично предупреждение; изключване.

— Ръцете на кръста — повтори гласът по-високо.

Подчиних се.

За момент настана тишина. Напрягах се да различа полицая в мрака, но не виждах нищо. Сетне чух смях.

— А сега се размърдай, драги. Танцувай.

От мрака изникна студент. Той пак се разсмя и тръгна към мен с пиянска танцова стъпка. На ръст беше малко по-нисък от Чарли и малко по-висок от мен, с дълга черна коса, която провисваше пред лицето му. Под елегантното черно сако носеше колосана бяла риза, разкопчана почти до кръста.

Тръгнах навън, Чарли и Пол уморено се затътриха подир мен с празни ръце.

Младежът с усмивка се приближи към тях.

— Значи е вярно? — попита той.

— Кое? — изръмжа Чарли и му хвърли кръвнишки поглед.

Младежът посочи нагоре към камбанарията.

— Езикът. Наистина ли са го махнали?

Чарли мълчеше, но Пол, все още обзет от духа на авантюрист, кимна.

Новият ни приятел се позамисли.

— Но се качихте горе, нали?

Започнах да усещам накъде бие.

— Е, не може да си тръгнете просто така — заяви той.

В очите му играеха дяволити искрици. Личеше, че Чарли го харесва все повече с всяка секунда. Не след дълго аз отново се озовах на стария пост да охранявам източната врата, а тримата изчезнаха в сградата.

Когато се върнаха след петнайсет минути, бяха без панталони.

— Какво правите? — възкликнах аз.

Хванати за ръце, те се приближиха към мен и изпълниха малък танц по долни гащи. Вдигнах очи към купола. Шест крачола се развяваха на ветропоказателя.

Взех да мънкам, че трябва да се прибираме, но те се спогледаха и отвърнаха на предложението с неприлични звуци. Непознатият настоя да отпразнуваме събитието в някой клуб. Време е за два-три тоста в „Бръшляна“, заяви той, тъй като знаеше, че по това време на денонощието панталоните не са задължителни на Проспект авеню. Чарли го подкрепи с радост.

Докато вървяхме на изток към „Бръшляна“, нашият нов познат ни разправяше за собствените си лудории в гимназията: как за празника на свети Валентин сипал червена боя в басейна; как пуснал хлебарки в класната стая, когато имали урок за Кафка; как скандализирал целокупния театрален кръжок, като надул над покрива на театъра гигантски пенис точно преди премиерата на „Тит Андроник“. Впечатляващо, не ще и дума. Той също се оказа новак като нас. Випускник на елитната гимназия „Екзитър“ с гръмкото име Престън Гилмор Ранкин.

— Но можете — добави той, помня го и до ден-днешен — да ми викате Джил.

Естествено, Джил бе напълно различен от нас тримата. Като си спомням сега, мисля, че когато дойде в Принстън, онази престижна гимназия напълно го беше лишила от представа за ролята на богатството и границите, които то издига между хората. Държеше единствено на характера и може би затова още през първия семестър изпита неудържимо влечение към Чарли, а чрез него и към нас с Пол. Чарът му винаги заглаждаше разногласията, а аз неволно изпитвах чувството, че да бъдеш с Джил означава да си в центъра на събитията.

На трапезата и на купони той винаги ни запазваше места и макар Пол и Чарли да решиха почти веднага, че представата им за светски живот не съвпада напълно с неговата, аз открих, че компанията на Джил ми е най-приятна, когато седим около пълна маса или край бара в „Бръшляна“, било то с приятели или сами. Ако Пол се чувстваше най-добре в аудиторията или нейде насаме с книга, а Чарли приемаше линейката като роден дом, то Джил плуваше в свои води когато можеше да подхване хубав разговор, забравяйки всичко друго. Най-хубавите ми спомени от вечерите в Принстън са свързани с него.

През късната пролет на втори курс дойде време да си избираме клубове… и клубовете да избират нас. По това време повечето клубове използваха при подбора нещо като лотария — кандидатите вписваха имената си в открит списък и случайността определяше новите членове. Но на няколко места се запазваше старата система, наричана „юруш“. При нея тълпи от кандидати се втурват към най-престижните клубове, които избират новите си членове не напосоки, а според достойнствата им. А определенията за „достойнства“ далеч не са същите, които можеш да откриеш например в тълковния речник. Аз и Чарли участвахме в лотарията на клуб „Манастира“, където се събираха повечето ни общи приятели. Джил, разбира се, предпочете юруша. А Пол, под влиянието на Ричард Къри — самият той бивш член на „Бръшляна“ — прати цялата си предпазливост по дяволите и последва примера на Джил.

Джил по рождение си беше създаден за „Бръшляна“. Отговаряше на всички възможни критерии за приемане — от това да е син на бивш клубен член до присъствие в подходящите студентски среди. Беше хубав и симпатичен, без да си дава труд — облечен винаги модно, никога крещящо; дързък, но джентълмен до мозъка на костите; начетен, без да е книжен плъх. А не вредеше и фактът, че баща му беше богат брокер, който отпускаше на сина си издръжка в скандални размери. Никой не се изненада нито когато го приеха в „Бръшляна“, нито когато следващата година бе избран за председател на клуба.

Струва ми се, че приемането на Пол в „Бръшляна“ стана по съвсем друга логика. Силно допринесе това, че Джил, а в по-малка степен и Ричард Къри, стояха зад гърба му и агитираха за него в среди, където Пол никога не би припарил. Но не дължеше успеха си само на тези връзки. По онова време Пол вече беше признат за едно от академичните светила на нашия курс. За разлика от книжните плъхове, които не подаваха нос извън „Файърстоун“, в него пламтеше неугасимо любопитство, което го правеше извънредно приятен познат и събеседник. Студентите от горните курсове в „Бръшляна“ сякаш намираха нещо чаровно в един второкурсник, който нямаше и грам опит в сложната система на подбор, но беше на „ти“ с древните автори, като че са му първи приятели. Пол дори не се изненада, когато го приеха. Когато през онази пролетна нощ се върна облян в ритуално шампанско, имах чувството, че си е намерил нов дом.

Откровено казано, за известно време двамата с Чарли се бояхме да не би магнетизмът на клуба да ни отнеме приятелите. Отгоре на всичко точно тогава Ричард Къри стана мощна движеща сила в живота на Пол. Двамата се бяха запознали в началото на първата ни година, когато склоних да вечерям с Къри при едно от редките си пътувания до Ню Йорк. Интересът, който Къри проявяваше към мен след смъртта на баща ми, винаги ми се е струвал странен, егоистичен — така и не можех да реша кой от двама ни е заместител, дали бащата без син или синът без баща — затова помолих и Пол да дойде на вечерята, като се надявах да го използвам за буфер. Успехът надхвърли очакванията ми. Връзката възникна светкавично. Къри отдавна хранеше огромни надежди за моя личен потенциал и твърдеше, че баща ми изпитвал същите чувства, но сега откри идеална мишена за тези надежди в лицето на Пол. Интересът на моя приятел към „Хипнеротомахия“ възкреси у Къри спомени за славните дни на работа по книгата заедно с баща ми и Винсънт Тафт; само един семестър по-късно той предложи на Пол да го изпрати на лятно изследователско пътуване до Италия. По това време прекомерното му увлечение да подкрепя Пол вече почваше да ме тревожи.

Но ако ние с Чарли се бояхме да не загубим приятелите си, скоро всички поводи за тревога изчезнаха. В края на първата година Джил предложи четиримата да се заселим заедно — решение, което означаваше, че се отказва от Председателската стая в „Бръшляна“, за да стане наш съквартирант в общежитието. Пол незабавно прие. И тъй, след мизерен късмет в жребия при разпределянето на стаите, ние попаднахме в северното крило на сградата. Чарли твърдеше, че една квартира на четвърти етаж ще ни поддържа в по-добра физическа форма, но здравият смисъл и удобствата надделяха, и апартаментът на партера, обзаведен добре благодарение на Джил, стана наш дом за заключителната година в Принстън.

Сега, докато навлизаме в двора между университетската катедрала и залата за лекции, виждаме странна гледка. Над дузина леки, открити шатри са разпънати сред снега и под всяка от тях има дълга маса, отрупана с храна. Мигновено осъзнавам какво означава това, но все още не мога да повярвам на очите си. Организаторите на лекцията са решили да изнесат коктейла навън.

Също като селски празник в мига преди ураган, масите са напълно пусти. От калната земя под шатрите стърчат туфи трева. Снегът навява отстрани, а белите покривки трептят тревожно под напора на бурния вятър, удържани на място от големи термокани с горещ шоколад и кафе, и подноси със сладки и петифури, обвити в найлонови пашкули. Всичко това предлага една твърде необичайна гледка сред безмълвния двор — сякаш природно бедствие е замразило навеки живота в този нов Помпей.

— Сигурно се шегуват — казва Джил, докато паркираме. Слизаме от колата и той тръгва към залата, спирайки за момент да разтръска коловете на една от шатрите. Цялата структура се разклаща. — Чакайте само Чарли да види това.

Като по команда Чарли изниква на прага на залата. Странно, но явно има намерение да си тръгва.

— Хей, Чък — подвиквам аз, докато се приближаваме, и размахвам ръка към двора. — Как ти се струва това?

Но Чарли си има съвсем други грижи.

— Как очакваш да вляза в аудиторията? — сопва се той на Джил. — Твоите идиоти са сложили на входа някаква мацка, дето не ме пуска.

Джил задържа вратата, за да влезем всички. По думата „идиоти“ разбира, че Чарли има предвид „Бръшляна“. Като представителки на най-голямата християнска група в градчето, три момичета от клуба координират великденските церемонии.

— Не се впрягай — казва Джил. — Просто си мислят, че тия от „Къщурката“ може да сторят някоя пакост. Искат да спипат в зародиш всеки опит за провокация.

Чарли многозначително се хваща за чатала.

— Аз пък едва не им рекох да спипат това в зародиш.

— Прекрасно — казвам аз и се отправям към топлината на залата. Обувките ми вече са подгизнали. — Можем ли да влезем?

На стълбищната площадка една второкурсничка с платиненоруса коса и скиорски тен седи зад дълга маса и още отдалече почва да клати глава. Когато Джил идва откъм стълбището обаче, всичко се променя.

Второкурсничката поглежда сконфузено Чарли.

— Не знаех, че сте с Джил… — започва тя.

Отвътре долита гласът на професор Хендерсън от катедрата по сравнителна литература, която представя Тафт на публиката.

— Забрави — казва Чарли, продължавайки покрай масата към входа на залата. Ние го следваме.

Аудиторията е препълнена. Покрай стените и зад последните редове са се струпали правостоящи. Виждам на последния ред Кати заедно с още две второкурснички от „Бръшляна“, но преди да привлека вниманието й, Джил ме побутва напред, търсейки място, където да застанем. Слага пръст на устните си и посочва сцената. Тафт върви към катедрата.

Лекцията на Разпети петък в Принстън е традиция с много дълбоки корени — първата от трите великденски церемонии, придобили основно значение в живота на мнозина студенти, били те християни или не. Според легендата церемониите били въведени през пролетта на 1758 година от Джонатан Едуардс, пламенен свещеник от Нова Англия, който заемал синекурната длъжност на втори заместник-ректор. Вечерта на Разпети петък Едуардс отвел студентите на среднощна проповед, последвана от религиозна вечеря в събота и празнична литургия в полунощ срещу Великден. По незнаен начин тези ритуали са се съхранили до ден-днешен, закриляни от онзи имунитет спрямо времето и капризите на съдбата, който университетът като древен катранен кладенец придава на всяко нещо, имало неблагоразумието да навлезе и да издъхне в него.

Сред тия неща се оказал и самият Джонатан Едуардс. Скоро след идването си в Принстън той бил ваксиниран срещу едра шарка и тъй като ваксината се оказала твърде мощна, издъхнал след три месеца. Независимо от факта, че болният старец едва ли е имал сили да измисли церемониите, които му приписват, университетските власти ги преповтарят година подир година в така наречения — меко казано — съвременен контекст.

Подозирам, че Джонатан Едуардс не си е падал нито по меките приказки, нито по съвременния контекст. Като се има предвид най-знаменитата му метафора за човешкия живот като паяче, увиснало над адската бездна и удържано само от гневната Божия десница, старецът сигурно се обръща в гроба си всяка пролет. Проповедта за Разпети петък вече е най-обикновена лекция на преподавател от хуманитарния факултет; в нея рядко се споменава за Бога и още по-рядко за ада. Някогашната религиозна вечеря, която трябва да е била оскъдна и протестантска по дух, днес се заменя с банкет в най-хубавата студентска столова. А среднощната литургия, която някога без съмнение е разтърсвала стените, днес представлява някаква анонимна прослава на вярата, където дори и атеистите се чувстват на място. Може би по тази причина на великденските церемонии се стичат по свои съображения студенти от най-различен произход и всички си тръгват доволни — получили са очакваното и убежденията им са били уважени.

Тафт застава на катедрата, дебел и чорлав както винаги. Като го гледам, неволно се сещам за Прокруст — митологичния разбойник, който разтягал жертвите си до размера на леглото, ако били твърде ниски, или ги режел до нужния размер, ако се окажели твърде високи. Всеки път щом го видя, мисля си колко е уродлив, с прекалено голяма глава и прекалено заоблен търбух, как затлъстялата плът по ръцете му провисва, сякаш готова да се отлепи от костите. И все пак той успява да се наложи на сцената почти като оперен тенор. Със смачканата си бяла риза и сакото от туид изглежда още по-едър, създавайки впечатление, че умът напира да пръсне по шевовете дори това грамадно тяло. Професор Хендерсън пристъпва напред да оправи микрофона на ревера му и Тафт застива неподвижно като крокодил, изчакващ малка птичка да почисти зъбите му. Той е великанът от облаците над бобеното стъбло на Пол. Припомням си историята за Еп Ланг и кучето, и усещам как ми призлява отново.

Докато намерим педя свободно място в дъното на аудиторията, Тафт е започнал и още от самото начало речта му няма нищо общо с обичайните лигави приказки за Разпети петък. Подготвил е диапозитиви и върху големия бял екран се сменят изображения, всяко едно по-страшно от предишното. Измъчване на светци. Избиване на светци. Тафт казва, че вярата се дава по-лесно от живота, но по-трудно се отнема. Донесъл е примери в полза на тезата си.

— Свети Денис — казва той и гласът му пулсира във високоговорителите над нас — бил обезглавен. Според легендата тялото му станало и отнесло отсечената глава.

Над катедрата изниква изображение на мъж с превързани очи, отпуснал глава върху дръвника. Палачът размахва огромен топор.

— Свети Куентин — продължава Тафт, сменяйки диапозитива. — Картината е нарисувана от Якоб Йорденс през 1650 година. Свети Куентин бил разпънат на колело, после бичуван. Помолил се на Господ за сила и оцелял, но по-късно го съдили за магьосничество. Подложили го на изтезания и побоища, пронизали плътта му с железни шишове от раменете до бедрата. Забивали гвоздеи в пръстите, черепа и тялото му. Накрая го обезглавили.

Чарли, който не вижда смисъл в тия приказки или просто не е впечатлен след всичките ужаси на работата си като санитар, обръща глава към мен.

— Какво искаше Стийн? — прошепва той.

Върху екрана се появява мрачното изображение на мъж само по набедрена превръзка, принуден да легне на метална плоскост. Под него разпалват огън.

— Свети Лаврентий — продължава Тафт. Явно знае подробностите наизуст. — Загинал мъченически през 258 година, изпечен жив на скара.

— Намерил е книга, необходима на Пол, за да приключи дипломната си работа — казвам аз.

Чарли посочва вързопа в ръцете на Пол.

— Сигурно е нещо важно.

Очаквам някаква по-остра забележка, напомняща как Стийн ни провали играта, но Чарли говори с уважение. Двамата с Джил редовно бъркат заглавието на „Хипнеротомахия“, но Чарли поне разбира колко непосилен труд е положил Пол и какво означава за него тази дипломна работа.

Тафт отново натиска бутона под катедрата и на екрана изниква още по-странно изображение. На дървена маса лежи гол мъж с дупка отстрани на корема. От дупката излиза нишка, която двама палачи навиват на чекрък.

— Свети Еразъм — казва Тафт, — наричан още свети Елм. Бил измъчван от император Диоклециан. Оцелял след жесток побой с камшици и тояги. Оваляли го в катран и го запалили, но останал жив. Хвърлили го в тъмница, но избягал. Заловен, той бил заставен да седне на нажежен железен стол. Накрая го убили, като разпорили корема му и навили вътрешностите на чекрък.

Джил се обръща към мен.

— Определено е по-различно от друг път.

Някой се обръща да му изшътка, но като вижда Чарли, решава да се въздържи.

— Казах на полицаите за мрежата, ама не поискаха и да чуят — прошепва Чарли на Джил, все още търсейки да си побъбри.

Джил отново обръща очи към сцената. Не му се говори на тая тема.

— Свети Петър — продължава Тафт, — нарисуван от Микеланджело около 1550 година. Загинал мъченически по времето на Нерон, разпънат на кръст с главата надолу по негова собствена молба. Смятал, че не е достоен да бъде разпънат по същия начин като Христос.

На сцената професор Хендерсън изглежда смутена и нервно опипва ръкава си. Лишена от свързваща нишка между диапозитивите, лекцията на Тафт започва да напомня самоцелно садистично представление. Обичайната гълчава на гласове е стихнала и в залата цари плахо мълчание.

Джил подръпва ръкава на Пол.

— Хей, Тафт винаги ли ги говори такива?

Пол кимва.

— Малко му хлопа дъската, нали? — прошепва Чарли.

Двамата твърде дълго са били настрани от академичния живот на Пол и едва сега установяват това.

Пол кимва отново, но не казва нищо.

— И тъй — продължава Тафт, — стигаме до Ренесанса. Епохата на човек, приел езика на насилието, с който се опитах да ви запозная. Тази вечер искам да споделя с вас не историята, която е сътворил чрез смъртта си, а тайнствената история, създадена от него приживе. Имам предвид аристократа от Рим на име Франческо Колона. Той е написал една от най-редките книги, печатани някога — „Хипнеротомахия Полифили“.

Пол е приковал поглед в Тафт, зениците му са разширени.

— От Рим? — прошепвам аз.

Пол ме поглежда, също тъй поразен. Преди да отговори обаче, на входа зад нас настава суматоха. Избухва остър, нетърпелив спор между момичето на вратата и някакъв едър мъж, когото не виждам ясно. Гласовете им политат към залата.

За своя голяма изненада веднага разпознавам мъжа, когато излиза на светло.