Кукловодите

IX

Събудих се с гаден вкус в устата, силни болки в главата и чувство за надвиснала опасност. Тоест, в прекрасна форма в сравнение с преди. Приветлив глас ме попита:

— По-добре ли се чувстваш?

Над леглото ми бе надвесена ниска симпатична брюнетка. Готино маце, но в моето състояние този факт не ме трогна особено. Беше облечена доста необичайно: бели шорти, тънка лента плат, която подпираше гърдите й и някаква метална черупка, покриваща врата, раменете и голяма част от гърба.

— По-добре — признах.

— Неприятен вкус в устата?

— Като заседание на балкански кабинет.

— Ето — тя ми даде една чаша с нещо в нея; течността сякаш обгори гърлото ми и отми неприятния вкус. Момичето каза: — Не, не го гълтай. Изплюй го. После ще ти дам вода.

Подчиних се.

— Аз съм Дорис Марсдън — продължи тя. — Дневната медицинска сестра.

— Много ми е приятно, Дорис — отговорих аз и я загледах. — А би ли ми казала каква е тази странна униформа, която носиш? Не че не ми харесва, но изглеждаш, сякаш си избягала от някой комикс.

Тя се изкиска.

— Аз самата се чувствам като балерина. Но човек свиква с това — поне аз свикнах.

— Харесва ми. Но защо е?

— Заповед на Стария.

Тогава се сетих защо и отново ми стана по-зле. Дорис продължи:

— Какво ще кажеш да похапнеш — тя носеше един поднос.

— Не ми се яде нищо.

— Отваряй си устата — каза строго тя, — или ще ти го изсипя във врата.

Успях да проговоря между две от хапките, взети в самоотбрана:

— Чувствам се доста добре. Една доза „Джиро“ и отново ще съм на крака.

— Никакви стимулатори — каза спокойно тя, без да прекъсва хранопотока. — Специална диета и много почивка, а вечерта — приспивателно. Така казва чичо доктор.

— А от какво съм болен?

— Изтощение, недохранване и начална фаза на скорбут. Освен това краста и въшки — но с тях вече се справихме. Сега знаеш… но ако кажеш това на доктора, ще те обявя за лъжец. А сега се обърни.

Обърнах се по корем и тя започна да сменя превръзките. Оказа се, че целият ми гръб е покрит със силно болящи ранички. Замислих се над това, което тя ми каза и се опитах да си спомня колко време съм живял с господаря на гърба.

— Спри да трепериш — каза Дорис. — Зле ли ти е?

— Не, добре съм — успокоих я. Доколкото си спомнях, бях ял не по-често от веднъж на два или три дни. Къпане? Момент, да помисля. Ха, не се бях къпал въобще! Всеки ден се бръснех и слагах чиста риза, защото господарят разбираше, че това бе необходимо за маскарада. Но не бях свалял обувките си откакто ги откраднах — а те още тогава ми стискаха. Попитах:

— На какво приличат краката ми?

— Не бъди любопитен — посъветва ме Дорис.

По принцип харесвам медицинските сестри — те са спокойни, търпеливи и общителни. Мис Бригс, нощната сестра, обаче, не беше готина като Дорис. Имаше конска муцуна и въпреки, че беше облечена в същия оперетен костюм, си даваше вид, сякаш е с бялата престилка. Освен това имаше походка на гренадир. Дорис, бог да я поживи, се поклащаше по приятен за окото начин, докато ходеше.

Мис Бригс отказа да ми даде второ приспивателно, когато се събудих посред нощ, преследван от кошмари и не успях повече да заспя. За сметка на това се съгласи да играе с мен покер и ми обра половината месечна заплата. Опитах се да разбера от нея какво е станало с президента, но тя мълчеше като пън по тези въпроси. Въобще не призна, че е чувала за паразитите, летящите чинии и прочие — сякаш носеше това облекло за собствено удоволствие!

Тогава я попитах, какви са новините по стереовизията. Оказа се, че напоследък е твърде заета и не ги е гледала. Помолих я да донесе стереовизор в стаята ми, но тя каза да се обърна към доктора, защото бил предписан пълен покой. Попитах кога ще дойде този доктор, но точно тогава прозвуча звънецът за повикване и тя излезе.

Тутакси й погодих номер. Подредих колодата така, че да й се падне каре, а за себе си подготвих кент флош роял. Ха сега да я видя!

После съм заспал. Събуди ме хавлията, с която мис Бригс попиваше потта от лицето ми. Тя ме приготви за закуска, но самата закуска я донесе Дорис. Докато хапвах, опитах да я подкача на тема новини, но не постигнах повече успех, отколкото с мис Бригс. Тези сестри явно смятаха болницата за приют за бавноразвиващи се.

След закуска дойде да ме посети Дейвидсън.

— Чух, че си бил тук — каза той. Носеше шорти и нищо друго, ако не броим превръзката на лявата му ръка.

— Аз и толкова не съм чул — оплаках му се. — Какво ти има на ръката?

— Пчела ме ужили.

Щом не искаше да ми каже колко зле е обгорен, негова работа. Продължих:

— Стария беше вчера тук и замина по спешност. Да си го виждал оттогава?

— Да.

— Е? — попитах.

— Е, а ти как си? Ония от психото оправиха ли те вече, за да имаш достъп до секретна информация?

— Нима имаш някакви съмнения в това?

— Дяволски прав си, че имам. Горкият Джарвис въобще не можа да се оправи след това?

— Ъ? — бях забравил за Джарвис. — Къде е той сега?

— Беше. Изпадна в кома и умря — един ден след като ти замина. Искам да кажа, след като те заловиха — Дейвидсън ме изгледа. — А ти изглеждаш добре.

Изобщо не се чувствах добре. Обхвана ме слабост и с труд сдържах сълзите си. Дейвидсън се престори, че нищо не е видял и продължи:

— Трябваше да видиш хаоса, който настана, когато ти изчезна. Стария хукна да те гони без никакви дрехи по себе си, само с бластер. Изглеждаше готов на всичко. Можеше и да те хване, но го прибра полицията и се наложи после да го вадим от ареста. — Дейвидсън невесело се усмихна.

И аз изобразих някаква усмивка. Имаше нещо едновременно героично и смешно в тази гледка: Стария, втурнал се да спасява света гол, както майка го е родила.

— Съжалявам, че съм пропуснал тази сцена. А после какво стана?

Дейвидсън отново ме изгледа, каза: „Почакай малко“ и излезе.

Скоро се върна и продължи:

— Стария каза „о’кей“. Какво искаш да узнаеш?

— Всичко! Какво се е случило вчера?

— Тогава получих това — той размаха раненото си крило под носа ми. — Хем имах късмет. Трима други агенти бяха убити.

— А президентът? Той…

В стаята се втурна Дорис и се развика на Дейвидсън:

— Нали ти казах да чакаш в своята стая. Вече трябваше да си пристигнал в „Мърси хоспитал“. Линейката те чака пред входа от десет минути.

Той стана, усмихна се и я ощипа по бузата със здравата си ръка:

— Все едно, не могат да започнат шоуто без мен.

— Добре, но побързай.

— Идвам.

— Хей — извиках аз, — а президентът?

Дейвидсън ме погледна през рамо.

— Той ли? Добре си е; ни драскотина — и излезе.

Дорис се върна след няколко минути; бълваше огън и жупел.

— Пациенти! — каза го като обидна дума. — Трябваше да му бия инжекцията двадесет минути преди да тръгне, за да успее да подейства; а се наложи да го направя чак в линейката.

— Каква инжекция?

— Той не ти ли каза?

— Не.

— Е… няма причина да го крия от теб. Ампутация на лявата ръка от лакътя надолу след това присаждане на нова.

В такъв случай нямаше да чуя остатъка от историята от Дейвидсън. Присаждането на нов крайник не е лесна работа; пациентът трябва да стои под наркоза поне десет дена. Отново подкачих Дорис:

— Ами Стария? Ранен ли е? Или свещените ти правила забраняват да ми кажеш?

— Много плямпаш — отвърна тя и измъкна отнякъде чаша с млечнобяла помия. — Време е за утринно подхранване и дрямка.

— Изплюй камъчето или ще изплюя тази гадост в лицето ти.

— Стария? Имаш пред вид шефа на Отдела ли?

— Че кой друг?

— Той не е сред болните — тя направи физиономия. — Не бих искала него за пациент.