Кукловодите

XI

Трябваше да се оплача на някого и Дорис се оказа на топа на устата. Тя остана възмутена; слабо казано, беше бясна като тигрица, настъпена по опашката. Тя бе превързала раните, причинени от тях. Като медицинска сестра сигурно беше виждала и много по-тежки рани, но тези бяха направени от нашите хора. Казах й какво мисля за ролята на Мери в цялата работа.

— Правилно ли разбрах, че си искал да се ожениш за това момиче?

— Точно така. Голям глупак съм, нали?

— Тогава тя е знаела как ще постъпиш. Не е било честно от нейна страна — тя спря да ме масажира за момент; очите й хвърляха светкавици. — Не съм виждала твоята рижа хубостница, но ако я видя, ще й издера физиономията!

— Ти си добро момиче, Дорис — усмихнах й се аз. — Вярвам, че си честна с мъжете.

— Е, не съм света вода ненапита. Но ако бях извършила нещо наполовина толкава долно, щеше да ме е срам да се погледна в огледалото. Обърни се сега за другия крак.

Скоро се появи и Мери. Отначало чух само гневния глас на Дорис:

— Не можете да влезете.

— Ще вляза — отговори гласът на Мери.

— Разкарай се — не се сдържа вече Дорис — или ще ти оскубя рижавата коса от корените!

Чу се шум от боричкане и след това изплющя силна плесница.

— Хей! Какво става там? — викнах аз.

И двете се показаха на вратата. Дорис дишаше тежко и косата й беше разбъркана; Мери успяваше да запази достойнство, но на лявата й буза имаше яркочервена следа с големината на дланта на Дорис.

— Излизай — каза Дорис, щом успя да си поеме дъх. — Той не желае да те вижда.

— Нека го чуя от него — отвърна Мери.

Погледнах ги и казах:

— О, по дяволите. След като вече е тук, имам някои неща да й кажа. Благодаря, Дорис.

— Ама че си глупак! — изфуча Дорис и излезе.

Мери приближи до леглото.

— Сам! — каза тя. — Сам!

— Не се казвам Сам.

— Не зная истинското ти име.

Не беше сега моментът да й обяснявам, че родителите ми от всички имена на света за сина си бяха избрали Елихю.

— Добре, де. Нека бъда Сам.

— О, Сам, скъпи — повтори тя.

— Не съм ти „скъп“.

Тя поклати глава.

— Да, зная. Не зная защо ме мразиш, Сам, и дойдох да разбера. Може би с нищо не мога да го променя, но поне ще зная.

Това вече беше прекалено.

— След всичко това, което направи, ти не знаеш защо! Мери, може да си студенокръвна като риба, но не е възможно да си толкова глупава.

— Точно обратното, Сам. Не съм студена, но често съм глупава. Погледни ме, моля те. Зная какво са ти сторили. Зная, че се съгласи доброволно на това, за да ме спасиш. Зная и съм ти дълбоко благодарна. Но не зная защо ме мразиш. Не съм те молила да ме заместваш и не съм го желала.

Не отговорих. След малко тя попита:

— Не ми ли вярваш?

Подпрях се на лакът.

— Може и да си вярваш, че е било така. А сега аз ще ти кажа, как беше.

— Да, ако обичаш.

— Ти седна на оня проклет стол с ясното съзнание, че аз няма да те оставя да преминеш през всичко това. Ти знаеше това, все едно дали двуличният ти женски ум ти позволява да си го признаеш или не. Стария не би могъл да ме насили — нито с оръжие, нито с наркотици. Ти би могла, и го направи. Накара ме да извърша нещо, пред което по-скоро бих умрял; което ме остави омърсен и развален. Направи го.

Тя пребледняваше все повече и повече, докато накрая лицето й изглеждаше почти зелено на фона на косата. Успя да задържи дъха си и каза:

— И ти вярваш в това, Сам?

— А в какво друго?

— Сам, въобще не беше така. Не знаех, че ще бъдеш там. Бях ужасно изненадана. Но трябваше да седна на стола — бях обещала.

— „Обещала“ — повторих аз. — Като ученичка.

— Сам знаеш, че не е така.

— Няма значение. Нито пък дали си знаела, че ще бъда там. Работата е в следното: ти беше там и аз бях там — и не ми разправяй, че не си могла да прецениш какво ще стане, като седнеш на проклетия стол.

— О — поклати тя глава и продължи, — значи, ти така виждаш нещата и не бих могла да те убедя в обратното.

— Едва ли.

Тя остана съвършено неподвижна доста дълго. Аз чаках. Накрая тя каза:

— Сам… едно време ти спомена, че искаш да се ожениш за мен.

— Тогава времената бяха други.

— Не очаквам да подновиш предложението. Но искам да ти кажа нещо във връзка с това. Без значение какво мислиш за мен, аз съм ти дълбоко благодарна за това, което направи. И, Сам… вече можеш да ми се натрапиш. Разбра ли ме?

Усмихнах и се невесело.

— Честно казано, винаги съм се удивлявал на женските разсъждения. Понякога дори ме забавляват, ей Богу! Значи, мислиш, че можеш да изравниш резултата с помощта на този вечен женски коз? — продължавах да се хиля, а тя почервеня. — Няма го майстора. Не бих искал да ти създавам неудобства, като приема щедрото ти предложение.

— Сама си го изпросих — каза тя с равен глас. — Както и да е, предложението ми остава в сила. Това… или каквото и да е, което мога да направя за теб.

Легнах и се отпуснах.

— Да, би могла да ми направиш една услуга.

— Каква, Сам? — грейна тя.

— Да ме оставиш на мира. Уморен съм.

Обърнах се към стената.

Стария се отби следобед. Непосредствената ми реакция бе удоволствие; трудно беше да не го обичаш. После си припомних всичко и охладнях.

— Искам да поприказваме — започна той.

— Аз пък не искам. Махни се.

Сякаш не ме чу. Дойде до леглото.

— Имаш ли нещо против да седна?

— Че ти вече седна.

И това мина покрай ушите му.

— Знаеш ли, синко, ти си един от най-добрите ми агенти, но понякога избързваш със заключенията.

— Нека това не те тревожи — отвърнах аз. — Смятам да подам оставка веднага, щом докторът ме изпише.

Той просто не чуваше това, което не искаше да чуе.

— Да, избързваш. Вземи например това момиче, Мери…

— Коя Мери?

— Знаеш за кого говоря; известна ти е под името Мери Кавано.

— Ти я вземи.

— Нахвърли се върху нея без нищо да знаеш. Сега тя е ужасно разстроена. Може дори да я изгубя като агент.

— Ох, ще се разплача.

— Слушай какво, малък мерзавецо, нямаш никакво основание да се държиш грубо с нея. Не са ти известни фактите.

Не отговорих; да започнеш да обясняваш е лоша защита.

— Зная какво си мислиш — продължи той. — Мислиш, че тя съзнателно е изиграла ролята на примамка. Но грешиш. Аз използвах и нея. Целият план беше мой.

— Не съм се и съмнявал.

— Тогава в какво я обвиняваш?

— Не би могъл да минеш без нейно участие. Опитваш се да поемеш вината — ти, злият, безсърдечният изверг — но няма да успееш.

И обидите не му направиха впечатление. Той продължи:

— Разбрал си всичко, но си пропуснал ключовия момент. А той е: момичето не знаеше нищо.

— Дрън-дрън, нали беше там.

— Да, беше. Синко, някога да съм те лъгал?

— Не — признах аз. — Но не мисля, че би се поколебал.

— Може би заслужавам това — отговори той. — Бих излъгал някой от хората си само ако е необходимо за сигурността на страната. Досега не ми се е налагало, защото подбирам агентите доста внимателно. Но сега случаят не е такъв и можеш сам да прецениш лъжа ли те или не. Момичето не знаеше нищо. Не знаеше, че ще бъдеш в помещението. Не знаеше защо си там. Не знаеше, че въобще не съм имал намерение да проведа експеримента с нея. Дори и не подозираше, че предварително бях решил, че ще използвам точно теб — дори, ако се наложи, завързан насила. И до там щеше да се стигне, ако нямах в ръкава си скрит този коз, който те принуди да седнеш доброволно на стола. Мери дори не знаеше, че си изписан от лазарета, синко.

Искаше ми се да му повярвам, затова положих дяволски усилия да не го направя. А що се отнася до това, дали би се решил да ме излъже — е, да върне в строя двама първокласни агенти може спокойно да попадне в графата „свързано с националната сигурност“. Стария има широки разбирания.

— Погледни ме в очите! — продължи той. — Искам да ти кажа нещо, което ще ти смачка фасона. Всички — включително и аз — се възхищаваме от това, което ти направи, независимо от подбудите. Написал съм доклад и няма съмнение, че ще получиш медал. Без значение, дали ще останеш в Отдела или не. Но не си въобразявай, че си голям герой…

— Не съм и помислял!

— … защото не си. Медала трябваше да получи Мери. Млъкни сега, не съм свършил. Теб трябваше да те изнудя, за да седнеш на оня стол. Не те обвинявам; зная, че много ти се събра. Но Мери беше истински, искрен доброволец. Тя не очакваше да бъде сменена в последната минута, когато седна на стола. Напротив, имаше всички основания да вярва, че ще умре или в най-добрия случай ще изгуби разсъдъка си — макар да не се знае кое е по-добре. Но тя се съгласи — защото е герой, а ти има още хляб да ядеш, докато я достигнеш.

Без да ме изчака да отвърна, той продължи:

— Слушай, синко, повечето жени са дяволски глупави и наивни като деца. Но останалите превъзхождат нас, мъжете. Храбрите са по-храбри, способните са по-способни… и порочните са по-порочни. Това, което се опитвам да ти кажа, е: Мери показа повече мъжество от теб, а ти сериозно я обиди.

Всичко в главата ми така се обърка, че вече не можех да преценя дали ми казва истината или отново ме манипулира. Но все пак взех думата:

— Може би съм се нахвърлил не върху когото е трябвало. Но ако думите ти са верни…

— А те са.

— … тогава твоята постъпка е още по-долна.

Той пое удара без да трепне.

— Синко, съжалявам, ако съм изгубил уважението ти. Но аз съм в положението на пълководец по време на битка — не мога да подбирам средствата си. Винаги съм бил способен да застрелям собственото си куче. Това може да е лошо… но работата ми го изисква. Ако искаш някога да заемеш моето място, трябва да разсъждаваш по този начин.

— Не искам.

— Защо не помислиш за това, след като си починеш?

— Добре, ще взема отпуск. Годишният отпуск.

— Отлично.

Той стана и се приготви да излиза. Спрях го:

— Почакай…

— Да?

— Беше ми обещал нещо. За паразита… каза, че мога да го убия — аз, лично. Свърши ли си работата с него?

— Да, но…

— Никакво „но“ — приготвих се да стана. — Дай ми бластера си. Ще убия тази гад още сега.

— Не можеш. Той вече е мъртъв.

— Какво? Ти ми обеща!

— Зная. Но той умря, докато се опитвахме да те принудим — да принудим него да говори.

Целият се тресях от смях. Започнах да се смея и не можех да спра. Стария ме бутна:

— Я стига! Ще се задавиш. Съжалявам за случилото се, но не виждам нищо смешно в него.

— Как да не виждаш — казах аз след хихиканията си. — Това е най-смешното нещо, което съм чувал. Всичко това за нищо. Сложи грях на душата си, развали ми работата с Мери; и всичко това без никаква полза.

— Хм. И какво те накара да мислиш така?

— Ъ? Нали зная. Нищо не можа да изтръгнеш от него… от нас. Нищо, което да не знаеше и преди.

— Така ли?

— Така ами.

— Много си ми хитър. Постигнахме по-голям успех, отколкото предполагаш, синко. Вярно, не можахме да изстискаме нищо от него, преди да умре, но от теб…

— От мен?

— Да, снощи. Снощи ти беше упоен, хипнотизиран, записани бяха сигнали от мозъка ти — с две думи, беше изцеден и прострян да съхнеш. Паразитът беше оставил доста свои знания в теб и психоаналитиците успяха да ги докопат.

— Какво, например?

— Например, откъде са дошли тези твари. Сега знаем, къде да ги търсим — Титан, шестият спътник на Сатурн.

При тези думи гърлото ми се сви по познат начин — знаех, че е прав.

— Ти доста се съпротивлява, докато изплюеш камъчето — продължи замислено той. — Наложи се да те завържем за леглото, за да не се нараниш… още повече.

Той вдигна куцащия си крак на ръба на леглото и сложи в уста цигара. Явно искаше отново да бъдем приятели. Що се отнася до мен, нямах намерение да се карам с него; в главата ми цареше хаос, който трябваше да оправя. Титан — това беше доста далеч. До сега експедицията на Сийгрейвз, която така и не се върна, не бе успяла да кацне дори на някоя от луните на Юпитер. Но, щом е необходимо, можехме да стигнем и до там. За да изгорим гнездото им!

Стария отново стана да си ходи. Беше докуцал до вратата, когато го спрях:

— Татко…

Не го бях наричал така от години. Той се обърна, с изненадан и беззащитен израз на лицето:

— Да, сине?

— Защо сте ми избрали с мама името Елихю?

— Ъ? Нали това е името на дядо ти по майчина линия.

— Не бих казал, че е достатъчно основание.

— Може би не — той се обърна, но аз отново го спрях.

— Татко… а какъв човек е била мама?

— Майка ти ли? Не зная как да я опиша… Много приличаше на Мери. Да, наистина много. — Той се измъкна от стаята, без да ми даде възможност да попитам нещо друго.

Обърнах се към стената. Вече бях по-спокоен и скоро заспах.