Кукловодите

XXVI

След дълги размишления решихме да опитаме да проникнем в червената зона. Групата за анализ прецени, че няма никакъв смисъл агентът да се превъплъщава в предател. Логиката на разсъжденията им беше: „Какви хора стават предатели?“ и „Защо титанците им се доверяват?“. Отговорът на последния въпрос беше ясен — плужекът знаеше всичко за своя носител. Ако титанецът, овладявайки мозъка на един човек, разбере, че той е „искрен“ предател, този човек може да се окаже по-полезен за паразитите като такъв, отколкото като носител. Но плужекът трябваше първо да провери доколко подъл е този човек и да бъде сигурен в неговите „качества“.

Наистина, това бе човешка логика, но вероятно и плужеците разсъждаваха по същия начин. Що се отнася до мен, и под заповед в дълбока хипноза не бих дори помислил, че мога да се престоря на предател. Същото прецениха и момчетата от „Психо“, за което казах едно „Амин!“.

Може да изглежда нелогично, че титанците биха „освободили“ един носител, дори да са сигурни, че той по природа си е готов слуга. Но предателите можеха успешно да бъдат използвани като надеждна „пета колона“. „Надеждна“ не е точната дума, но езикът е безсилен да опише подобна мерзост. Сигурно беше, че предателите са проникнали в зелената зона, но как бихме могли да ги разпознаем от нормалните хора?

Бях готов за заданието. Под хипноза освежих знанията си по езиците, които щяха да са ми необходими, като наблегнах на специфичните термини. Бях снабден с легенда и достатъчно пари. Свързочната апаратура беше нов модел; истинско щастие бе да работиш с нея. Ултрамикровълнова и с размерите на самун хляб, тя бе така екранирана, че енергийният й източник не би накарал стрелката на гайгеров брояч дори да стане нервна.

Трябваше да бъда пуснат с „антирадарен щит“, като същевременно бъдат излъчени и силни смущения, които да обяснят липсата на нормална картина на техните екрани. Веднъж проникнал, трябваше да разбера дали руската ос е завладяна от плужеците или не е и да предам доклада си на космическата станция, която се окаже в полезрението ми — по-скоро в това на предавателя; аз не успявам да видя космическите станции с невъоръжено око, а не вярвам и на тези, които твърдят, че могат. След като докладът бъде приет, съм свободен да си проправя път назад пеш, с превозно средство, над, върху, под земята, с увещания или подкупи — както счета за уместно и… ако успея.

Но се случи така, че не ми се наложи да използвам тези приготовления — кацна чинията край Пас Крисчън.

Тя бе едва третата забелязана по време на приземяване. Плужеците успяха да скрият Гнилеската, а от тази край Бърлингам остана само радиоактивен спомен. Но чинията до Пас Крисчън беше проследена и видяна на земята.

Траекторията й бе проследена от космическа станция „Алфа“ и тя бе категоризирана като „извънредно голям метеорит“. Грешката бе породена от прекалено високата й скорост. Примитивните радари от преди шестдесет и повече години са засичали чиниите неведнъж, особено когато те са преминавали през горните слоеве на атмосферата, разузнавайки Земята. Но съвременните радари са до такава степен „подобрени“, че не могат да виждат летящите чинии. Проблемът е в прекалената специализация. Апаратурата на „Управление на движението“ вижда само трафика в атмосферата; военните отбранителни и противоракетни радари също виждат само това, за което са предназначени. По-чувствителните уреди засичат скорости от атмосферните до тези на орбиталните ракети — пет мили в секунда; по-грубите имат по-широк обхват на скоростите и достигат до десет мили в секунда.

Има и системи с друг вид селективност, но никоя от тях не вижда обекти със скорост над десет мили в секунда, с едно-единствено изключение — метеоритните радари на космическите станции, които, естествено, не са военни. Затова „гигантският метеорит“ не бил свързан с летящите чинии; едва по-късно успели да съобразят истинския му произход.

Но чинията край Пас Крисчън била видяна да каца. Подводният крайцер „Робърт Фултън“ патрулирал по границата на червената зона в района на Мобайл, на десет мили от Гълфиорт с извадени над повърхността на водата рецептори. Космическият кораб блеснал на екраните на корабния радар, докато преминавал от космическа скорост (около петдесет и три мили в секунда според космическата станция) към по-ниска, която радарът успял да възприеме.

Появил се от нищото, намалил скоростта си до нула и изчезнал — но операторът забелязал последното мигване, на няколко мили от брега на Мисисипи. Капитанът на крайцера се объркал; следата на екрана очевидно не можела да бъде от кораб — обектът развил отрицателно ускорение около 50g! Не му дошло на ума, че ускоренията може да не са проблем за плужеците. Все пак той решил да провери и насочил кораба към мястото на кацането.

Първият му рапорт гласял: „Космически кораб кацна на брега източно от Пас Крисчън, Мисисипи.“ А вторият: „Изпращам десантна група за залавянето му.“

Ако не бях по това време в Отдела, зает с подготовката за заданието си, можеше и да изпусна шоуто. Всичко стана така: телефонът ми звънна пронизително; ударих главата си в проектора и изпсувах; гласът на Стария в ушите ми: „Ела веднага. Бегом.“

Бяхме същата компания, както когато започна всичко преди седмици — или години? — Стария, Мери и аз. Вече летяхме на юг с максималната разрешена скорост за спешни случаи, когато Стария благоволи да ни осведоми накъде сме се запътили.

— А защо отиваме пак семейно? — попитах аз. — Там е необходимо цяло десантно подразделение.

— Вече е на път — сериозно каза той. След това се ухили така, както само той можеше. — Всъщност, какво ти пука? „Кавано“ отново са в атака. А, Мери?

Изсумтях.

— Ако ти трябват брат и сестра, аз вече не съм за тази работа.

— Достатъчно е само да я пазиш от кучета и непознати — отвърна той. — Запомни, от кучета и непознати. Бъди внимателен, синко, защото днес може би е решителният рунд.

Той влезе в отделението за свръзка, наведе се над пулта и започна да приказва нещо в комуникатора. Обърнах се към Мери. Тя се притисна в мен и каза:

— Как си, братко?

Стиснах я по-силно.

— Ако не престанеш с тези братско-сестрински глупости, някой от нас ще отнесе пердаха и това няма да съм аз.