Кукловодите

XXIII

На разсъмване Мери започна да се мята в леглото и да стене. Поставих ръка на челото й.

— Спокойно, мила, спокойно. Всичко е наред. Сам е тук.

Тя отвори очи и за момент в тях се четеше същия ужас, като снощи. После ме видя и се успокои.

— Сам! О, скъпи, сънувах един ужасен, ужасен сън!

— Всичко е наред — повторих аз.

— Защо носиш ръкавици? — тя видя собствените си превръзки и каза отчаяно: — Значи не е било сън!

— Да, скъпа моя, не беше сън. Но сега всичко е наред — аз го убих.

— Уби го? Сигурен ли си, че е мъртъв?

— Напълно.

— Ох. Ела, Сам. Прегърни ме.

— Ще те заболят раменете.

— Прегърни ме!

Направих го, като се опитах да внимавам с раните от изгарянията. След малко тя спря да трепери.

— Прости ми, скъпи. Аз съм просто една слаба жена.

— Трябваше да видиш на какво приличах аз, когато ме спасиха от паразита.

— Нали видях. А сега ми разкажи какво се случи снощи. Последното, което помня, е, че се опитваше да ме натикаш в камината.

— Виж, Мери, нямаше какво друго да направя. Трябваше по някакъв начин да сваля това нещо от гърба ти!

— Зная, мили, зная… и ти благодаря за това! С цялото си сърце ти благодаря! Отново ти дължа всичко.

И двамата заплакахме. Издухах носа й и продължих:

— Ти не отговори, когато те повиках, затова се върнах във всекидневната и ти беше там.

— Спомням си. О, скъпи, съпротивлявах се толкова упорито!

— Зная, направи опит да се противопоставиш. Но как би могла? След като те докопа плужекът, няма начин да се бориш с него.

— Да, изгубих борбата… но поне се опитах.

По някакъв начин Мери беше успяла да противопостави волята си на паразита. Това всъщност не може да бъде направено. Зная го. Имам чувството, че ако Мери не беше успяла да устои на плужека за известно време, колкото и малко да е било то, щях да изгубя борбата с нея, защото тогава тя щеше да има предимството да нападне първа.

— Трябваше да взема фенерче, Сам — продължи тя. — Но не ми е идвало на ум, че трябва да се страхувам и тук. — Кимнах; мястото наистина беше безопасно, като под одеялото или в прегръдката на любимия. — Пират дойде веднага. Не видях тварта, докато не я докоснах. А тогава беше твърде късно. — Тя седна. — Къде е Пират, Сам? Добре ли е? Повикай го.

Наложи се да й разкажа за Пират. Тя ме изслуша с каменно лице, накрая кимна и повече не го спомена. Смених темата:

— Сега, след като се събуди, мисля, че е време да ти приготвя закуска — тръгнах към кухнята.

— Не! — спрях. — Тя продължи: — Не се отдалечавай от погледа ми по каквато и да е причина. Аз ще приготвя закуска.

— Хубава работа! Ти ще останеш в леглото, като добро момиче.

— Я ела тук и свали тези ръкавици. Искам да видя ръцете ти. — Не я послушах; не бих искал въобще да мисля за ръцете си, защото действието на обезболяващото средство бе преминало. Тя продължи тъжно: — Точно както си мислех. Ти си изгорен по-зле от мен.

Та закуската приготви тя. Тя си я и изяде — аз не исках нищо друго, освен кафе. Настоях и тя да изпие доста течности — изгарянето на голяма част от кожата не е шега. Когато приключи, тя бутна чинията настрани и каза:

— Скъпи, не съжалявам, че стана така. Сега зная, че и двамата сме минали по този път. — Кимнах. Споделянето на щастието очевидно не е достатъчно. Тя стана и продължи: — А сега да вървим.

— Да — съгласих се аз, — искам да те заведа на лекар, колкото може по-скоро.

— Нямах предвид това.

— Зная.

Нямаше нужда да го обсъждаме; и двамата бяхме наясно, че магията се бе развалила и трябваше да се връщаме на работа. Бракмата, с която бяхме пристигнали, си седеше на поляната до хижата, увеличавайки всеки ден таксата за наема. За около три минути изгорихме чиниите, изключихме всичко и бяхте готови.

Мери караше, защото моите ръце не ги биваше за нищо. Щом излетяхме, тя предложи:

— Хайде направо да се върнем в Отдела. Там ще получим лекарска помощ, а ще научим и последните новини… освен ако ръцете не те болят прекалено силно.

— Става — съгласих се аз. Исках да разбера какво е положението и да се върна на работа. Помолих Мери да включи стереоекрана, за да чуем новините, но комуникационното оборудване на колата беше същия боклук като всичко останало и не успяхме да хванем дори аудиосигнал. Добре поне, че автопилотът беше о’кей, иначе Мери трябваше да кара на ръчно през целия път.

Измъчваше ме една мисъл и я споделих с Мери:

— Един плужек не би се качил върху котка само за собствено удоволствие, нали?

— Предполагам, че не.

— Но защо тогава го е направил? Трябва да има някакъв смисъл; във всички техни действия има смисъл, от тяхна гледна точка.

— Смисълът е, че той улови човек по този начин.

— Да, зная. Но как са го планирали? Едва ли са толкова много, че да се настанят по котките и да чакат удобен случай да се прехвърлят върху хора. Или са? — спомних си положението в Канзас сити и потръпнах.

— Защо питаш мен, скъпи? Аз нямам аналитичен ум.

— Не ми се прави на скромна, а си поблъскай главата върху следното: Откъде е дошъл плужекът? Трябва да се е качил върху Пират от гърба на друг носител? Кой е този носител? Мисля, че трябва да е Стария Джон — Джон Козата. Пират не би допуснал друг човек близо до себе си.

— Стария Джон? — Мери затвори очи и после пак ги отвори. — Не мога да кажа нищо за него. Видях го много отдалеч.

— Това е единствената възможност. Стария Джон носеше куртка на гърба си, а всички други съблюдаваха режим „Гол гръб“. Следователно е бил обладан преди влизането му в сила. Но защо плужекът е избрал един отшелник в планината?

— За да залови теб.

— Мен?

— Да те залови отново.

В това имаше смисъл. Може би всеки носител, който се бе изплъзнал от тях, беше белязан; в такъв случай спасените от нас дузина конгресмени се нуждаеха от специална охрана. Трябваше да отбележа това в доклада си.

От друга страна, може би са искали точно мен. С какво толкова им бях харесал?… Бях таен агент. Нещо повече, плужекът, който ме беше яздил, знаеше, че познавам Стария и имам достъп до него. В моите представи Стария беше техния главен и най-опасен враг; плужекът трябва да е разбрал това — той проникваше навсякъде в мозъка ми.

Той дори се бе срещал със Стария, беше говорил с него. Стига глупости. Този плужек е мъртъв. Теорията ми рухна.

И се изгради отново за миг. Попитах:

— Мери, използвала ли си апартамента си от онази сутрин, когато закусвахме там двамата?

— Не. Защо?

— Не се връщай там за нищо на света. Спомням си, че когато бях с тях, възнамерявах да ти устроя в него капан.

— Но не си го сторил, нали?

— Аз не съм. Но може други да са го направили. Там сега може да седи еквивалентът на Стария Джон като паяк в мрежата си — и да чака някой да се появи — ти, аз… — Обясних й идеята на Макилвейн за „груповата памет“. — Тогава смятах, че просто фантазира, както обичат да правят учените. Но сега това е единствената хипотеза, която обяснява всичко… освен ако приемем, че титанците са толкова глупави, че са способни да ловят риба във вана, вместо в реката. А те не са.

— Чакай малко, скъпи. Според теорията на доктор Макилвейн, кой да е плужек е всъщност всеки друг плужек, нали така? С други думи, тварта, която ме възседна снощи е точно толкова онази, която те е яздила, докато си бил с тях, колкото и самата тя… О, скъпи, обърках се. Исках да кажа…

— Общо взето, това е идеята. Те са отделни индивиди, но след директен разговор двата плужека стават еднакви като две капки вода. Ако това е вярно, снощният плужек е знаел всичко за мен, стига само да е имал директен разговор с онзи, който ме е яздил или с друг, който е бил свързан с него чрез известен брой директни разговори… за което се обзалагам, че е така, познавайки навиците им. Сигурно първият… един момент. Нека вземем три плужека: Джон, Мо и… и Хърбърт. Хърбърт е снощният; Мо е този, който…

— Защо им даваш имена, след като не са хора? — попита Мери.

— Просто за да ги различавам… Всъщност няма смисъл. Нека предположим, че ако Макилвейн е прав, съществуват стотици хиляди, може би милиони плужеци, които знаят всичко за нас с най-големи подробности: имена, външен вид, къде са апартаментите ни, къде е хижата… В техния списък сме.

— Но… — тя се намръщи. — Това е ужасна мисъл, Сам. Как са разбрали, че сме в хижата? Ние не казахме това на никого. Нима просто плужекът е стоял и ни е чакал?

— Сигурно. Не знаем какво представлява чакането за един плужек; времето може да означава нещо съвсем различно за тях.

— Като венерианците — каза тя. Кимнах; един венерианец спокойно можеше да се „ожени“ за собствената си праправнучка… и дори да се окаже по-млад от нея. Всичко зависи от това кой колко време е прекарал в летаргичен сън.

— Във всеки случай — продължих аз, — трябва да доложа за това, включително и за нашите предположения, а момчетата от групата за анализ ще си поблъскат главите върху тях.

Канех се да кажа, че Стария трябва особено да внимава, тъй като те всъщност искаха да хванат него. Но точно тогава телефонът ми иззвъня — за първи път, откакто бе започнала отпуската. Обадих се и чух в слушалката гласа на Стария:

— Яви се лично.

— На път съм — признах. — Не повече от тридесет минути.

— Направи ги по-малко. Ти влез през К-5, а Мери през Л-1 — той прекъсна връзката преди да успея да го попитам откъде знае, че Мери е с мен.

— Чу ли? — попитах я.

— Да, и моят телефон беше включен във веригата.

— Изглежда шоуто започва.

Едва след като се приземихме, започнах да разбирам колко много промени бяха настъпили през изминалите дни. Ние спазвахме режим „Гол гръб“, не бяхме и чували за режим „Загар“. Още щом излязохме от колата, ни спряха две ченгета.

— На място! — заповяда едното. — Не правете резки движения.

Човек не би могъл да познае, че са ченгета, освен по маниерите и по извадените бластери. Облеклото им се състоеше от колани с кобури за оръжието, обувки и тесни ивици плат, увити около слабините. При по-внимателен поглед се забелязваха и полицейските значки върху коланите им.

— А сега, аверче — продължи ченгето — свали тези панталони.

Явно не изпълних достатъчно бързо заповедта, защото той излая:

— Шавай! Вече застрелях двама днес; ти може да си третия.

— Хайде, Сам — каза спокойно Мери. Събух ги. Останах по обувки и ръкавици и се чувствах като пълен глупак — но все пак успях да скрия телефона и бластера в шортите, докато ги свалях. Ченгето ме накара да се обърна и колегата му каза:

— Чист е. Сега дамата.

Започнах да обувам шортите, но първото ченге ме спря:

— Хей! Белята ли си търсиш? Свали ги веднага!

— Не искам да ме приберат за неприличен външен вид — казах разумно аз.

Той явно се изненада, после се изсмя и се обърна към колегата си:

— Чу ли го, Скай?

Вторият търпеливо ми обясни:

— Виж какво, приятел, трябва да спазваш режима. Ако искаш, навлечи и коженото палто, но тогава много бързо ще те приберат; не за неприличен външен вид, а за аутопсия в моргата. Доброволците стрелят далеч по-охотно от нас. — Той се обърна към Мери: — А сега вие, госпожо.

Тя започна да сваля шортите си, без да спори. Ченгето учтиво й каза:

— Май няма да е необходимо да ги сваляте, като гледам от какъв плат са ушити. Само бавно се завъртете.

— Благодаря — каза Мери и го послуша. Полицаят беше прав; шортите и сутиенът на Мери бяха тънки и точно по тялото.

— А превръзките? — усъмни се първият.

— Тя бе лошо обгорена — казах аз. — Не виждате ли?

Той погледна със съмнение дебелия куп превръзки, които непохватно бях поставил и каза:

— Хм… ако наистина е била обгорена.

— Разбира се, че беше обгорена! — усещах, че аргументите ми не са особено убедителни; държах се като класическия съпруг, действащ неразумно, когато е замесена жена му. — По дяволите, погледнете косата й! Мислите ли, че би съсипала такава коса, само за да ви заблуди?

— Те са способни и на това — каза мрачно ченгето.

По-търпеливият рече:

— Карл е прав. Съжалявам, госпожо, но ще трябва да видим какво има под тези бинтове.

— Не можете да постъпвате така! — развълнувах се аз. Точно отиваме на лекар. Вие…

— Помогни ми, Сам — каза просто Мери.

Млъкнах и започнах да развивам бинтовете от единия край; ръцете ми трепереха от гняв. След малко по-възрастният подсвирна и каза:

— Според мен стига. Ти как мислиш, Карл?

— Прав си, Скай. За Бога, момиче, какво е станало с теб?

— Разкажи им, Сам.

Разказах им. Накрая по-възрастното ченге рече:

— Пак добре сте се отървали… Не искам да ви обидя, госпожо. Значи и котки, а? Знаех за кучета и коне. Но човек не би помислил, че обикновена котка може да носи паразит — лицето му се помрачи. — В къщи имаме котка и сега ще трябва да се отървем от нея. Това няма да се хареса на децата.

— Съжалявам — съчувствено каза Мери.

— Настъпиха трудни времена за всички… О’кей, приятели, можете да си вървите.

— Почакайте малко — каза първият. — Скай, ако дамата тръгне по улиците с тези превръзки, почти сигурно ще я застреля някой доброволец.

— Прав си — по-възрастният замислено поглади брадичката си. — Ще трябва да ви повикаме патрулна кола.

Което и направиха. Отбихме се да платя наема за развалината, с която бяхме пътували до хижата и обратно и след това отидохме до входа на Мери. Той беше в един хотел; минаваше се през частен асансьор. Изпратих я до там, за да избегнем излишни обяснения и след като тя слезе едно ниво под най-долното, изписано по копчетата на асансьора, се качих обратно. Изкушавах се да вляза с нея, но Стария беше заповядал да мина през К-5.

Изкушавах се и да си обуя шортите. В патрулната кола и по време на краткия преход до асансьора, заобиколени от полицаи, за да не бъде Мери застреляна, това не ми бе направило голямо впечатление… но не можех спокойно да се изправя пред света сам — без гащи.

Тревогите ми се оказаха напразни. Краткото разстояние, което изминах, се оказа достатъчно, за да разбера, че още един древен обичай на човечеството бе преминал в небитието. Повечето мъже носеха ивици плат като ченгетата, но аз далеч не бях единственият, разхождащ се само по обувки. Запомних много добре един от хората, които видях; той се бе облегнал на един стълб и следеше минувачите с хладен поглед. Носеше само сандали и лента с буквата „Д“ на лявата ръка… а в дясната държеше полицейски бластер „Оуенс“. Видях още трима като него и се зарадвах, че съм чисто гол.

Малко от жените бяха съвсем без дрехи, но останалите не носеха кой — знае какво: тънки сутиени, прозрачни гащи — нищо, което би могло да скрие плужек. Повечето жени щяха да изглеждат по-добре в тоги. Това бе първото ми впечатление, но скоро престанах да им обръщам внимание. Грозните тела не са по-забележими от грозните таксита, например; окото просто свиква с тях. Така беше с всички; никой на улицата не изглеждаше заинтересован от гледката на околните. Кожата си е кожа и какво от това?

Пуснаха ме при Стария, без да ме бавят и секунда. Той ме погледна и изръмжа:

— Много закъсня.

— Къде е Мери? — попитах в отговор.

— В лазарета; лекуват я и диктува доклада си. Дай да ти видя ръцете.

— Благодаря, ще ги покажа на доктора. Какво ново?

— Ако си беше направил труда поне веднъж да гледаш новините, щеше да разбереш „какво ново“ — сопна ми се той.