Кукловодите

XIX

Операция „Ответен удар“ се оказа най-големия кьорфишек във военната история на Съединените Американски Щати. Десантите били проведени точно в полунощ източно време едновременно в над девет хиляди и шестстотин ключови места — редакции на вестници, стереовизионни и релейни станции, кули за управление на движението и т.н. Групите се състояли от цвета на въздушнодесантните ни сили плюс техници, които да пуснат отново в действие завладените обекти.

След това трябвало речта на президента да прозвучи по всяка местна станция, режим „Гол гръб“ да влезе в сила в заразената територия и войната на практика да свърши, освен прочистването на малцината оцелели паразити.

Двадесет и пет минути след полунощ започнали да пристигат доклади: завладян е еди-кой си обект. Малко по-късно — молби за подкрепления от други обекти. Към два часа били изпратени и последните резерви, но изглеждало, че операцията се развива успешно — дотолкова успешно, че командирите на съединения отлитали лично до обектите и докладвали от място.

И повече никой нищо не чул за тях.

Червената зона погълнала целия личен състав на десанта, сякаш тези хора никога не били съществували. Над единадесет хиляди машини и в тях над сто и шестдесетте хиляди бойци и техници, седемдесет и един командири на полкове… има ли смисъл да продължавам? Съединените щати претърпяха най-страшното си военно поражение от времето на Пърл Харбър. Не обвинявам Мартинес, Рекстън и Генералния щаб, нито горките нещастници, които осъществиха десанта. Операцията бе основана на данни, за които се смяташе, че са верни и според тях положението изискваше бързи действия с всички налични сили.

Доколкото разбрах, едва на зазоряване Мартинес и Рекстън проумели, че докладите, които получават са фалшиви, че са били излъгани от собствените си хора — от нашите хора — но възседнати от паразитите и въведени в маскарада. След моя доклад, закъснял с повече от час, за да се спре операцията, Стария се опитал да ги убеди да не изпращат повече хора, но те били заслепени от успеха и нетърпеливи да довършат врага.

Стария помолил президента да настоява за визуална връзка, но съобщенията били предавани през космическа станция „Алфа“, а космическите станции просто не разполагат с достатъчно канали за толкова видеосигнали. Рекстън му заявил:

— Стига си се тревожил. Веднага щом си възвърнем местните релейни станции, момчетата ще се включат в земната ретранслационна мрежа и ще си получиш визуалните потвърждения, на които толкова държиш.

Стария изтъкнал, че тогава щяло да бъде твърде късно. Тогава Рекстън избухнал:

— По дяволите, човече! Да не искаш да оставя хиляди хора да бъдат избити, за да те успокоя от страховете ти?

И президентът го подкрепил.

Сутринта получили визуалните си „потвърждения“. Станциите в централната част на страната продължавали да бълват глупости постарому: „Станете и блъснете със «Слънчевата Мери»“, „закуска със семейство Браун“ и подобни боклуци. Никоя станция не излъчила обръщението на президента, никоя не признала, че нещо се било случило. Докладите от десанта спрели да пристигат още към четири часа, въпреки френетичните призиви на Рекстън. Личният състав на операция „Обратен удар“ престанал да съществува — изчезнал безследно.

Успях да видя Стария едва към единадесет сутринта на следващия ден. Той изслуша доклада ми без коментар и без да ме наругае, което беше още по-неприятно. Готвеше се вече да ме освободи, когато попитах:

— А какво стана с моя пленник? Потвърди ли изводите ми?

— О, той ли? Още е в безсъзнание. Не очакват да оживее.

— Бих искал да го видя.

— Занимавай се с неща, които разбираш.

— Добре… имаш ли нещо за мен?

— По-добре… не, направи следното: разходи се в зоопарка. Ще видиш неща, които хвърлят нова светлина върху откритото от теб в Канзас сити.

— Какво?

— Намери доктор Хоръс, заместник-директора. Кажи му, че аз те изпращам.

Хоръс се оказа симпатичен дребосък, когото човек можеше да обърка с един от неговите бабуини. Той ме прехвърли на специалиста по екзобиология доктор Варгас — същия Варгас, който беше участвал във Втората експедиция до Венера. Той ми показа какво се бе случило. Ако вчера двамата със Стария бяхме отишли на разходка в Националната зоологическа градина, а не в парка, нямаше да е необходимо да ходя чак до Канзас сити. Десетте титанци, които бяхме пленили в Конгреса, плюс другите два на следващия ден били изпратени в зоологическата градина и поставени на човекоподобни маймуни — предимно шимпанзета и орангутани. Без горили.

Директорът разпоредил да ги заключат в болницата за животни на зоопарка. Две от шимпанзетата, Абелард и Елоиз, били поставени в обща клетка, те и преди живеели заедно и пазачите не видели смисъл да ги разделят. Това е поредният пример за психологическата невъзможност да променим мисленето си, когато имаме работа с титанците, пазачите въпреки че знаели какво представляват плужеците, третирали резултата по-скоро като маймуни, отколкото като титанци.

Съседната клетка била заета от семейство болни от туберкулоза гибони, които не били използвани като носители. Между двете клетки нямало връзка; те били разделени една от друга с плъзгаща се преграда с ключалка и всяка клетка била с отделна климатична инсталация. На следващата сутрин преградата била махната и шимпанзетата и гибоните били заедно. Абелард и Елоиз успели по някакъв начин да се справят с ключалката. Смятало се, че тя не може да бъде отключена от маймуна, но никой не помислил, че комбинацията „маймуна плюс титанец“ е способна на много повече.

Пет гибона плюс две шимпанзета плюс два титанеца — резултатът на следващата сутрин бил седем маймуни, възседнати от седем титанеца.

Това било забелязано два часа преди да потегля за Канзас сити, но Стария не е бил уведомен. Ако е знаел това, той е щял да разбере, че Канзас сити е наситен с паразити. Самият аз бих могъл да се досетя. И тогава операция „Ответен удар“ нямаше да се състои.

— Гледах обръщението на президента — каза ми Варгас. — Не бяхте ли вие човекът, който… искам да кажа, който…

— Да, аз бях „човекът, който“.

— Тогава можете да ни разкажете много неща за този феномен.

— Вероятно би трябвало да мога, но всъщност не мога — признах бавно аз.

— Искате да кажете, че докато сте били техен… ъ-ъ-ъ пленник, не сте наблюдавали случаи на размножаване чрез делене?

— Точно така — помислих малко по въпроса. — Поне не помня да съм наблюдавал.

— Доколкото разбрах… ъ-ъ-ъ… жертвите помнят всичко, преживяно от тях?

— Как да ви кажа, и да, и не — опитах се да му обясня странното състояние на ума на един слуга на господарите.

— Може би се е случвало, докато сте спали?

— Не е изключено. Освен съня, има още един промеждутък от време — по-скоро много такива — които ми е трудно да си спомня. Техните директни разговори.

— Директни разговори?

Обясних му и той целият грейна.

— О, имате предвид сливания.

— Не, разговори.

— Говорим за едно и също. Не разбирате ли? Сливане и делене — те се размножават по собствена воля, когато го позволява наличието на носители. Вероятно е необходим един контакт за едно делене; след това, ако съществува възможност за това, паразитът се дели и стават два възрастни паразита. Работа за няколко часа… а може би по-малко.

Ако това беше вярно — а само един поглед върху гибоните можеше да разсее всякакво съмнение — защо тогава разчитахме на доставките в Конституционния клуб? А така ли беше? Не знаех, бях изпълнявал заповедите на господаря и бях виждал само попадналото пред очите ми. Но беше ясно как е бил наситен Канзас сити. С голямо стадо носители под ръка и космически кораб с кутии с паразити наблизо, титанците се бяха размножили до броя на хората.

Нека предположим, че в кораба, приземил се до Канзас сити, е имало хиляди плужека и че те могат да се размножават на всеки двадесет и четири часа.

Първи ден — хиляда плужека.

Втори ден — две хиляди.

Трети ден — четири хиляди.

В края на първата седмица, на осмия ден, ще станат сто двадесет и осем хиляди плужека.

След две седмици — повече от шестнадесет милиона плужека.

Но това бяха само предположения. А ако можеха да се делят по-често? А ако една летяща чиния носеше повече от хиляда плужека? Нека приемем, че е носила десет хиляди, и че се делят на всеки двадесет часа. След две седмици ще станат…

НАД ДВА И ПОЛОВИНА ТРИЛИОНА!!!

Това число просто не ми се побираше в главата; то беше космическо. По цялото земно кълбо нямаше толкова много хора, дори да брояхме и маймуните.

Щеше да се наложи да газим до колене в плужеци и то скоро. Почувствах се още по-отчаян, отколкото в Канзас сити.

Доктор Варгас ме запозна с някой си доктор Макилвейн от Смитсъновия институт. Макилвейн се занимаваше със сравнителна психология и беше автор, както ми каза Варгас, на „Марс, Венера и Земята: Изследване на мотивационните подбуди“. Варгасявно очакваше от мен да се впечатля, но аз не я бях чел. Как можеше човек да изследва мотивацията на марсианците, когато всички те са били измрели много преди ние да слезем от дърветата?

Двамата започнаха да говорят на своя жаргон, а аз продължих да наблюдавам гибоните. След малко Макилвейн ме попита:

— Мистър Нивънс, колко време трае един директен разговор?

— Сливане — поправи го Варгас.

— Разговор — повтори Макилвейн. — Това е по-важният аспект.

— Но, докторе — настоя Варгас, — сливането е способ за обмен на гени, чрез който мутациите се разпространяват сред…

— Антропоцентризъм, докторе! Откъде знаете, че тази форма на живот има гени?

Варгас почервеня и попита нервно:

— Бихте ли предложили еквивалент на гените?

— А за какво ви е? Повтарям ви, докторе, че използвате недоказани аналогии. Единствената обща черта на всички форми на живот е стремежът за оцеляване.

— И за размножаване — не отстъпваше Варгас.

— А ако организмът е безсмъртен и не се нуждае от размножаване?

— Не… Варгас сви рамене и посочи маймуните — Нали знаем, че те се размножават?

— Аз предполагам — отвърна Макилвейн, — че това не е размножаване. Това е един-единствен организъм, който се стреми да заеме повече място в пространството. Но, докторе, глупаво е да допуснете до такава степен да ви погълне идеята за зиготно-гаметния цикъл, че да не мажете да си представите съществуването и на други модели.

— Но в цялата система… започна Варгас.

— Антропоцентризъм, тероцентризъм, солоценризъм — прекъсна го Макилвейн, — всичко това са провинциални подходи. Тези същества може да не са от Слънчевата система.

— Напротив! — намесих се аз. В главата ми присветна образът на спътника Титан и едновременно с това гърлото ми се сви. Но никой не обърна внимание на думите ми.

— Вземете, например, амебата — продължаваше Макилвейн, — една по-опростена и много по-сполучлива форма на живот от човека.

Мотивационната психология на амебата…

Изключих слуха си; свободата на словото може да дава на човек правото да говори за „психологията“ на амебата, но не задължава никого да го слуша.

Те направиха и няколко експеримента, което малко подобри мнението ми за тях. Варгас нареди да вкарат един бабуин с плужек на гърба в клетката с гибоните и шимпанзетата. Веднага щом се появи новодошлият, всички те се събраха в кръг с лица навън и започнаха директни разговори, плужек с плужека.

— Ето, виждате ли? — посочи с пръст Макилвейн. Този контакт им е необходим не за размножаване, а за обмен на информация. Временно разединеният организъм отново се съединява.

Аз бих казал същото, но с по-прости думи: господар, който е бил известно време без контакт с другите, започва директен разговор веднага, щом това е възможно.

— Хипотеза! — изсумтя Варгас. — В момента те нямат възможност да се размножат. Джордж! — той повика шефа на персонала и му заповяда да доведе още една маймуна.

— Малкия Ейб? — попита шефът на персонала.

— Не, нужен ми е някой без паразит. Чакай да видя… доведи Червенокожия.

— За бога, Док, хайде, да не е точно той.

— Нищо няма да му се случи.

— А защо не Сатана? Той и без това си е гадно копеле.

— Добре, побързай.

Доведоха Сатана — едно черно като въглища шимпанзе. На друго място може и да е бил агресивен, но тук не се показа такъв. Щом го вкараха в клетката с другите маймуни, той притисна гръб до вратата и започна да скимти. Сякаш наблюдавахме екзекуция. Стараех се да сдържам нервите си — човек може да свикне с всичко — но историята на маймуната се оказа заразителна, прииска ми се да избягам от тук.

Отначало яздените маймуни само гледаха Сатана, сякаш бяха съдебни заседатели. Това продължи доста дълго. Неговото скимтене премина в тихо стенание и той покри лицето си с лапи. След малко Варгас възкликна:

— Вижте, докторе!

— Какво? Къде?

— Погледнете Луси. Ето там — той посочи с пръст. Луси беше матриарх на семейството гибони. Тя стоеше с гръб към нас, а плужекът върху нея също се бе изгърбил. На горната му част се появи линия с цветовете на дъгата, минаваща през него. Той започна да се дели като яйцеклетка. Процесът завърши след няколко минути. Единият от плужеците се настани на гърба на Луси, а другият тръгна надолу. Тя почти клекна и той се пусна на бетонния под. После бавно запълзя към Сатана. Шимпанзето изхриптя… и се качи нагоре по мрежата чак до тавана на клетката.

Тогава, ако щете вярвайте, те изпратиха отряд да го арестува — два гибона, едно шимпанзе и бабуинът. Свалиха го долу и го положиха по очи на пода.

А плужекът приближаваше.

Когато стигна на два фута от Сатана, той пусна от себе си псевдопод, който започна бавно да се извива напред като кобра. След това рязко се стрелна и се залепи за крака на шимпанзето. Останалите го пуснаха, но Сатана не помръдна.

Титанецът сякаш се придърпа по псевдопода и се вкопчи в крака на маймуната. Оттам запълзя нагоре и щом стигна основата на врата, Сатана седна. Отърси се и се присъедини към останалите!

Варгас и Макилвейн започнаха оживено да спорят; очевидно случилото се не ги трогна. На мен ми идваше да чупя и троша — заради себе си, заради Сатана, заради всички жители на Земята.

Макилвейн твърдеше, че сме станали свидетели на нещо принципно ново за нашите разбирания: разумно същество, което е безсмъртно поради продължаването на неговата персонална идентичност — или може би групова идентичност. Тук самият той не бил сигурен. Предположи, че организмът пазел спомени още от зараждането си като вид. Описа плужеците като четириизмерен червей във време-пространството, отделните части на който са преплетени в един организъм и разговорът стана толкова извънземен, че изгуби смисъла си за мен.

Не че много ме интересуваше; единственият интерес, който проявявах към плужеците, беше да ги убивам.