Кукловодите

XXX

Двамата с Мери бяхме настанени в малка кутийка, предназначена по принцип за един човек; вътре бяхме натъпкани като сардели, но не ни пукаше. На следващата сутрин се събудих първи и направих обичайната бърза проверка дали на гърба й няма плужек. Докато я правех, Мери отвори очи и уморено ми се усмихна.

— Заспивай — казах й.

— Не, вече се събудих.

— Мери, знаеш ли колко е инкубационният период на бубонната чума?

— От къде на къде — отвърна тя. — Я, едното ти око станало малко по-тъмно от другото.

Разтърсих я.

— Внимавай, момиче. Снощи бях в библиотеката на лабораторията и направих някои сметки. Излиза, че плужеците са нападнали Русия поне три месеца, преди да нападнат нас.

— Да, разбира се.

— Ти знаеш? И защо не ми каза по-рано?

— Не си ме питал.

— О, небеса! Хайде да ставаме; гладен съм.

Преди да излезем попитах:

— Днес пак ли ще играете на въпроси и отговори?

— Да.

— Мери, ти никога не си ми казвала какво те питат.

— Но аз не зная — удивено каза тя.

— Така си и мислех. Дълбока хипноза със заповед за забравяне в края на сеанса, а?

— Сигурно.

— Хм-м-м… е, ще направим някои промени. Днес идвам с теб.

— Да, скъпи — не възрази тя.

Както обикновено, всички бяха събрани в кабинета на Стийлтън — Стария, самият Стийлтън, началник-щабът на базата полковник Гибзи, някакъв подполковник и цяла орда сержанти — техници, свръзки и всякаква прислуга. В армията е необходима работна група от най-малко осем души, за да се помогне на един шапкар да си издуха носа.

Стария повдигна вежди, като ме видя, но премълча. Един от сержантите се опита да ме спре на входа.

— Добро утро, мисис Нивънс — каза той на Мери и се обърна към мен: — Вас ви няма в списъка.

— Ами тогава ме впиши — предложих му аз, избутах го и влязох.

Полковник Гибзи ме изгледа осъдително и промърмори нещо на Стария. Останалите сякаш се бяха вкаменили — освен една девойка — сержант, която не можа да се сдържи да не се засмее. — Минутка, полковник — каза Стария на Гибзи, наведе се над мен и прошепна в ухото ми: — Синко, ти ми обеща.

— Оттеглям обещанието си. Не е редно да караш човек да обещава такива неща за жена си.

— Нямаш никаква работа тук, синко. Не си специалист в тази област. Излез; поне заради Мери.

До този момент и през ум не ми беше минавало да оспорвам правото на Стария да присъства на сеансите, но неочаквано за себе си заявих:

— Ти нямаш работа тук. Нали не си психоаналитик? Така че, излез.

Стария погледна Мери, не прочете нищо по безизразното й лице и рече:

— Да не си ял сурово месо, а, синко?

— Тъй като правите експерименти върху моята жена — отвърнах, — смятам поне да установя лично правилата.

Намеси се и полковник Гибзи:

— Вие, младежо, да не сте си изгубили ума?

— А вие какъв сте? — попитах го аз. — Знакът на ръката ви показва, че не сте лекар, камо ли психолог. Или може да имате втора специалност?

— Изглежда забравяте, че се намирате във военна база — изпъчи се той.

— А вие забравяте, че нито аз, нито жена ми сме военни! — срязах го аз и задърпах Мери. — Хайде, мила. Заминаваме.

— Да, Сам.

Обърнах се към Стария:

— Ще се обадя в Отдела къде да ни препращате пощата.

— Почакай минутка, моля те. Поне заради мен — рече Стария. Спрях и той продължи към Гибзи: — Полковник, бихте ли излезли за малко с мен? Трябва да поговорим насаме.

Полковник Гибзи ме погледна с изпепеляващия взор на председател на военнополеви съд, но излезе. Всички останали чакахме вътре. Ниските чинове запазиха покерджийските си физиономии, подполковникът изглеждаше смутен, а усмихнатата сержантка едва се сдържаше да не прихне. Единственият, но когото явно му бе все едно, беше Стийлтън. Той извади някакви бумаги от „входящия“ си кош и започна спокойно да ги преглежда.

След около петнадесетина минути в стаята влезе един сержант и каза:

— Доктор Стийлтън, командирът каза да започвате.

— Много добре, сержант — отвърна докторът, след което ме погледна и каза: — Хайде да отидем в операционната.

— Не така бързо — спрях го аз. — Какви са всички тези хора тук? Например този — посочих подполковника.

— Ъ? Той е доктор Хейзълхърст — две години на Венера.

— О’кей, той остава. — Улових погледа на сержантката с усмивката и я попитах: — А каква е твоята работа, сестричке?

— Моята ли? О, аз съм нещо като придружителка.

— Аз ще съм придружителката. А сега, докторе, ако обичате подберете наистина само необходимите от всички хора тук.

— Разбира се, сър.

Единственият необходим се оказа подполковник Хейзълхърст. Влязохме в операционната — Мери, аз и двамата специалисти.

Там имаше само една кушетка и няколко стола. От тавана стърчеше двойната муцуна на камера за тримерно изображение. Мери легна на кушетката, а доктор Стийлтън взе една спринцовка:

— Сега ще продължим от там, където завършихме вчера, мисис Нивънс.

— Един момент — казах аз. — Имате ли записи от предишните сеанси?

— Разбира се.

— Нека първо ги прегледаме. Искам да навляза в обстановката.

Той се поколеба, но се съгласи:

— Както желаете, мистър Нивънс. Нека мисис Нивънс изчака в кабинета ми. По-късно ще я повикаме.

Вероятно в мен още витаеше духът на противоречие; след победата над Стария бях доста самоуверен.

— А защо първо да не я попитаме дали иска да напусне?

— Не знаете какво говорите — удиви се Стийлтън. — Тези записи могат да разстроят емоционално жена ви… и дори да й навредят.

— Много съмнителна терапия, млади човече — намеси се и Хейзълхърст.

— Не става дума за терапия, както много добре знаете — казах аз.

— Ако целта ви бе терапия, щяхте да използвате метода на ейдетическите спомени, а не наркотици.

— Не разполагаме с много време — разтревожено отвърна Стийлтън — и затова се налага да използваме по-груби методи. Не мисля, че мога да позволя на обекта да види записите.

— Съгласен съм с вас, докторе — отново се обади Хейзълхърст.

— Вървете по дяволите и двамата! — избухнах аз. — Никой не ви е искал компетентните мнения. Тези записи са изтръгнати от паметта на жена ми и следователно принадлежат на нея. Писна ми от отворковци! Да не си мислите, че сте хванали господа за шлифера! Това не ми харесва у плужеците, а още по-малко у хората. Тя ще реши сама. Попитайте я!

— Мисис Нивънс, желаете ли да видите тези записи? — попита Стийлтън.

— Да, докторе — отвърна Мери, — много бих искала.

Това явно го учуди.

— Ъ-ъ-ъ, нека попитам отново, да не би да сте ме разбрали погрешно. Вие лично ли искате да ги видите?

— Да, заедно с мъжа ми. Не възразявам да останете и вие с доктор Хейзълхърст.

Те останаха. В стаята бяха донесени купчина ленти, всяка прилежно номерирана и с отбелязани дати и възраст. Преглеждането на всичките би отнело часове, затова веднага се отказах от тези, описващи живота на Мери след 1991 година, тъй като едва ли в тях трябваше да се търси решението на проблема.

Започнахме с ранното й детство. Всяка лента започваше с изображение на обекта — Мери — задъхващ се, стенещ и съпротивляващ се, както правят хората, когато биват насила заставени да се върнат по следа в своята памет, която биха желали да не си припомнят; следваше реконструкция на събитията — нейния глас и тези на другите. Най-много ме учуди лицето на Мери… имам предвид в резервоара. Бяхме увеличили изображението до такава степен, че то сякаш седеше в скутовете ни и можехме да следим всяка нейна гримаса.

Лицето й първо стана като на малко момиче. Е, чертите й се запазиха почти същите, но изглеждаше така, както трябва да е била в първите години след раждането си. Това ме накара да се размечтая, че и ние може да имаме малка дъщеричка.

След това изражението на лицето й се променяше, за да изобрази останалите действащи лица от нейните спомени. Сякаш гледахме невероятно способен актьор, който играе едновременно много роли.

Мери прие спокойно всичко това, но ръката й здраво стискаше моята. Когато стигнахме до ужасния момент, в който родителите й престанаха да са самите те, а се превърнаха в роби на плужеците, тя едва не смаза пръстите на ръката ми. Но успяваше да се владее.

Прескочих лентите с надпис: „Период на анабиоза“ и преминахме към следващата група — от събуждането й до спасяването сред блатата.

Едно бе сигурно: тя е била яхната от плужек веднага след съживяването си. Мъртвешкото изражение на лицето й беше същото като на носител на плужек, изоставил маскарада — такава получавахме всеки ден от червената зона. Оскъдността на спомените й от този период бе допълнително потвърждение за това.

След това, доста внезапно, тя вече не беше обладана от паразит, а отново бе малко момиче, болно и силно уплашено. Тези спомени бяха като в делириум, но след малко се разнесе нов глас, висок и ясен: „Да пукна дано! Виж, Пийт… малко момиченце!“ Друг глас му отговори: „Живо ли?“ и първият продължи: „Не зная.“

Лентата продължаваше в Кайзервил, включваше възстановяването на Мери от болестта, много нови гласове и спомени и скоро след това свършваше. Доктор Стийлтън извади лентата от проектора и предложи:

— Нека пуснем още един запис от този период. Всичките леко се различават един от друг, а периодът е ключов.

— Защо, докторе? — поиска да узнае Мери.

— Ъ? Разбира се, ако не искате — няма, но нали разследваме точно този период? Трябва да изградим картина за случилото се с паразитите и да разберем защо са измрели. Ако можем да разберем какво е убило титанеца, който ви е, ъ-ъ-ъ, управлявал, а вас е оставил жива… ще разполагаме с оръжие срещу тях.

— Нима не знаете? — попита учудено Мери.

— Ъ? Все още не, но смятаме да разберем. Човешката памет съхранява удивително много подробности.

— Но аз мислех, че знаете. Става дума за „деветдневната треска“.

— Какво? — Хейзълхърст скочи от стола си.

— Не можахте ли да познаете по лицето ми? То беше съвсем характерно за болестта. По-късно, в Кайзервил ми се е случвало да бъда медицинска сестра за „такива болни“, тъй като вече имах имунитет срещу „треската“.

— Какво ще кажете, докторе? — попита Стийлтън. — Виждали ли сте случай на тази болест?

— Случай? Не, след втората експедиция всички вече бяха ваксинирани. Разбира се, познати са ми клиничните й характеристики.

— А какво ще кажете за този запис?

— Е — предпазливо започна Хейзълхърст, — би могло да е, но не съм убеден.

— Какво не ви е ясно? — остро каза Мери. — Нали ви казах, че е „деветдневната треска“.

— Трябва да бъдем абсолютно сигурни — извини се Стийлтън.

— Какво повече ви е необходимо? Погледнете само — няма никакво съмнение. Пийт и Фриско, които ме намериха, ми казаха по-късно от какво съм била болна. А и самата аз съм се грижила за болни от „треската“, без да се заразя. Спомням си лицата им, малко преди да умрат — точно като моето на записа. Никой, който поне веднъж е виждал случай на болестта, не би могъл да го сбърка с нищо друго. Какво повече искате? Да го видите изписано с огнени букви на небето ли?

Само веднъж бях виждал Мери толкова близо до излизане от себе си. Казах си: „Внимавайте, господа, че иначе я камилата, я камиларя“.

— Мисля, че бяхте убедителна, госпожо — рече Стийлтън. — Само едно не ми е ясно: отначало казахте, че нямате съзнателни спомени от този период. Моите изследвания показаха същото. А сега говорите, сякаш не е така.

— Сега си го спомних — Мери беше объркана. — Спомних си го много добре. Бях го забравила от много години.

— Мисля, че разбирам — каза той и се обърна към Хейзълхърст: — Е, докторе, имаме ли култура от тази болест? Вашите момчета работили ли са с нея?

— Да са работили? — Хейзълхърст не можеше да повярва на ушите си. — Не, разбира се! И дума да не става — кой би работил с деветдневната треска! Със същия успех можем да използваме детски паралич или тиф. Все едно да лекуваш брадавици с трион.

Докоснах Мери по рамото.

— Хайде да си вървим, скъпа. Мисля, че вече нямаме работа тук.

Тя трепереше и в очите й имаше сълзи. Отведох я в офицерската столова, където приложих моята систематична терапия — неразредена.

По-късно сложих Мери в леглото за следобедна дрямка и поседях малко до нея, докато заспи. След което отидох при баща ми в кабинета, който му бяха предоставили и му казах: „Здрасти“.

Той ме погледна замислено:

— Елихю, дочух, че си уцелил джакпота.

— Предпочитам да ме наричат „Сам“ — отвърнах аз.

— Добре, Сам. Победителите не ги съдят, макар победата ти да не донесе почти нищо. Нищо чудно, че и колонистите, и плужеците са измрели от деветдневната треска. Не виждам как бихме могли да я използваме. Не можем да очакваме у всеки неукротимата воля за живот на Мери.

Разбирах го много добре; смъртният процент сред заболелите от треската земляни беше над деветдесет и осем. Сред ваксинираните беше нула, но това не ни вършеше работа. Необходим ни бе микроб, който да убие плужека и само леко да разболее човека.

— И какво от това? — казах. — И без това много скоро из долината на Мисисипи ще плъзнат я чума, я тиф… нищо чудно и двете.

— Плужеците може да са взели поука от Азия и да въведат драстични санитарни мерки — отвърна той. Тези думи до такава степен ме учудиха, че едва не изпуснах следващите: — Не, Сам, ще трябва да измислиш по-добър план.

— Аз ли? Че кой съм аз?

— Сега ти отговаряш за операцията.

— Ъ? Какви, по дяволите, ги плещиш? Не отговарям за нищо и не възнамерявам да отговарям. Ти си шефът.

Той поклати глава.

— Шефът е този, който ръководи де факто. Титлите и отличията идват после. Кажи ми, смяташ ли, че Олдфийлд би могъл да ме замести?

Абсурд; заместникът на стария беше от типа „изпълнител“, много добър като такъв, но пълна нула, когато трябваше сам да вземе решение. Стария продължи:

— Не съм те издигал в йерархията, защото знаех, че когато му дойде времето, ти сам ще се издигнеш. И ти го направи — като отхвърли моята преценка, насила ме накара да приема твоето решение и се оказа прав.

— О, глупости! Просто проявих инат по този въпрос: Вие, големите мозъци, така и не се сетихте да повикате на помощ единствения истински експерт по Венера, с когото разполагате — самата Мери. Но това не значи, че аз съм знаел какво правя; просто имах късмет.

Той отново поклати глава.

— Не вярвам в късмета, Сам. Той е измислица на посредствеността, която се опитва да омаловажи по този начин постиженията на гения.

Опрях се с ръце на бюрото и се наведох към него.

— О’кей, нека бъда гений… но това не значи, че можеш да ми прехвърлиш топката. Когато всички свърши, двамата с Мери ще се оттеглим в планината и ще гледаме деца и котенца. Не възнамерявам да ставам шеф на откачени агенти.

Той се усмихна спокойно, а аз продължих:

— Не искам твоята длъжност… разбра ли?

— Същото е казал на Бога дяволът, когато е заел мястото му. Не го вземай навътре, Сам. Засега ще запазя званието за себе си… Междувременно, какви са плановете ви, сър?