Кукловодите

XIV

„ЗАКЛЮЧЕТЕ ВРАТИТЕ!“

„ЗАПУШЕТЕ ОТДУШНИЦИТЕ!“

„ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ТЪЛПИ“

„ЧОВЕК С РИЗА ИЛИ САКО Е ВРАГ — СТРЕЛЯЙТЕ!“

Едновременно с пропагандната лавина, страната беше разделена на участъци и проверена от въздуха за летящи чинии на земята. Всички радарни служби за следене на околоземното пространство носеха постоянно бойно дежурство, а въздушните десантчици и ракетните установки бяха готови да унищожат всичко, дошло от космоса на Земята.

В незаразените райони хората свалиха ризите си — доброволно или не — огледаха се наоколо и не откриха никакви паразити. Следяха новините и чакаха правителството да им съобщи, че опасността е отминала. Но нищо особено не се случваше и обикновените хора. (а и местните власти) започнаха да се съмняват в необходимостта да се разхождат по улиците в плажни костюми.

А заразените райони? Съобщенията от заразените райони не се отличаваха съществено от тези от незаразените.

Това не би могло да се случи преди години, по времето на радиото. Тогава вашингтонската станция предаваща извънредното обръщение на президента, би покрила цялата страна. Но стереовизията използва свръхвисоки честоти, за които е необходима пряка видимост между приемник и предавател; затова цялата страна бе покрита с мрежа от ретранслатори, към които бяха свързани местните станции — това беше цената, която трябваше да платим, за да гледаме картина с висока разрешаваща способност.

В заразените райони плужеците контролираха местните станции и ретранслатори и хората там, естествено, не чуха предупреждението.

Но тук, във Вашингтон, имахме всички основания да мислим, че са го чули. Съобщенията от Айова, например, бяха същите, както от… Калифорния. Губернаторът на Айова беше един от първите, които обещаха на президента пълна подкрепа. Беше ни ретранслирана дори картина, показваща как губернаторът, гол до кръста, се обръща към населението на щата. Той бе с лице към камерата и ми се прииска да му кажа да се обърне. После превключиха на друга камера и показаха гол гръб в едър план, докато губернаторът продължаваше да говори. Гледахме предаването в залата за съвещания до кабинета на президента. Той беше задържал Стария при себе си, аз се навъртах около него, а Мери бе на своя пост. Присъстваха и министърът на отбраната Мартинес и върховният главнокомандващ на армията, маршал Рекстън.

След края на предаването президентът се обърна към Стария:

— Е, Андрю? Нали точно Айова трябваше да поставим под карантина?

Стария изсумтя.

— Според мен — обади се маршал Рекстън, — макар да нямах достатъчно време да си изясня ситуацията, те са се скрили под земята. Може да се наложи да прекопаем всеки квадратен инч от териториите, за които подозираме, че са заразени.

Стария отново изсумтя и каза:

— Идеята да прекопаем Айова, сякаш ще я сеем цялата с царевица, не ми допада особено.

— А какво предлагате, господине?

— Вие не познавате врага! Те не могат да се скрият под земята. Не могат да живеят без носители.

— Много добре… ако приемем, че това е така, колко паразита според вас има в Айова?

— Откъде, по дяволите, бих могъл да зная? Не съм техен изповедник.

— Предположете някакъв максимум. Ако…

— Нямате основа за каквито и да е предположения — прекъсна го Стария. — А бе, хора, не разбирате ли, че титанците спечелиха още един рунд?

— Ъ?

— Току-що чухте губернатора; видяхте гърба му всъщност, нечий гръб. Забелязахте ли, че той не се обърна пред камерата?

— Обърна се — каза някой. — Видях го.

— Аз определено останах с впечатлението, че го видях да се обръща — каза бавно президентът. — Нима намекваш, че самият губернатор Пакър е обладан?

— Точно така. Вие сте видели това, което е трябвало да видите. Точно преди той да се обърне, превключиха на друга камера; несвикнало око трудно забелязва това. Повярвайте, господин президент, всяко съобщение от Айова е фалшиво.

Президентът изглеждаше замислен.

— Невъзможно! — каза Мартинес. — Обръщението на губернатора би могло да бъде фалшиво, но нали видяхме и други предавания от Айова? Какво ще кажете за картината от улиците на Де Мойн? Не ми казвайте, че може да се фалшифицира сцена, в която стотици хора се движат из града голи до кръста! Тези ваши паразити да не владеят масова хипноза?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Стария. — В противен случай по-добре да си прережем гърлата. Но какво ви дава основание да мислите, че тази картина е от Айова?

— Ъ? По дяволите, господине, тя дойде по канала на Айова.

— И какво доказва това? Да сте видели имената на някои улици? Видяхте типична търговска улица в центъра на някой град. Ако пренебрегнем думите на коментатора, кой беше този град?

Министърът остана с отворена уста. Аз имам много добра зрителна памет — почти като камера — това е нужно за работата на един агент. Припомних си всеки епизод от картината и не можах да позная от кой град или дори от коя част на страната е тя. Можеше да бъде Мемфис, Сиатъл, Бостън… или кой да е град. Центровете на повечето големи градове в Щатите са стандартни като бръснарници.

— Не се мъчете — продължи Стария, — аз се оглеждах за нещо, което да ми подскаже и не открих нищо такова. Обяснението е много просто — демойнската станция е взела сцена от град от незаразена област, където се прилага режим „Гол гръб“ и я е ретранслирала със свой коментар. Изрязали са всичко, което показва кой е градът и номерът им за малко да мине. Господа, врагът ни познава много добре. Компанията му е планирана прецизно и той е готов да ни надхитри при почти всяко наше начинание.

— Не преувеличаваш ли, Андрю? — обади се президентът. — Има и друга възможност: титанците да са се преместили на друго място.

— Не, те са в Айова — с равен глас каза Стария, — но с това нещо не можем да го докажем — той посочи към стереоекрана.

— Това е абсурдно! — наежи се Мартинес. — Казвате, че не можем да получим правдива информация от Айова, сякаш тя е окупирана територия.

— Де факто е.

— Но аз минах през Де Мойн преди два дни и всичко там беше нормално. Обърнете внимание, че приех съществуването на вашите паразити на доверие, без да съм видял някой от тях. Но нека ги открием и ги унищожим, вместо да фантазираме невъзможни неща.

Стария изглеждаше уморен. Въздъхна и каза:

— Който владее комуникациите на една страна, владее цялата страна. Ако не побързаме, уважаеми господине, ще останем съвсем без комуникации.

— Но аз само…

— Вие ги откривайте! — грубо го прекъсна Стария. — Казах ви, че са в Айова… и в Ню Орлийнз, и на още дузина места. С това задълженията ми приключват. — Той се изправи и продължи: — Господин президент, вече остарявам. Когато не съм спал, ставам нервен. Мога ли да се оттегля?

— Разбира се, Андрю.

На Стария нищо му нямаше и мисля, че президентът знаеше това. Той никога не беше нервен; другите край него се изнервяха.

— Почакайте малко! — намеси се Мартинес. — Вие направихте някои необосновани изявления. Нека ги проверим. — Той се обърна към главнокомандващия: — Рекстън!

— Да, сър!

— Там, около Де Мойн, скоро построиха нова база, Форт не знам кой си, на името на някакъв…

— Форт Патън, сър.

— Точно така, точно така. Е, да не губим време. Свържи се с тях…

— С образ — вметна Стария.

— С образ, разбира се и ще покажем на този… искам да кажа, ще видим какво е истинското положение в Айова.

Маршалът поиска разрешение от президента, отиде до стереоекрана и се свърза с главния щаб, откъдето поиска връзка с Форт Патън, Айова.

Не след дълго на екрана се появи зала на комуникационен център. На преден план стоеше млад офицер, чийто ранг и войска се виждаха само по кепето, защото беше гол до кръста. Мартинес се обърна към Стария триумфиращо:

— Виждате ли?

— Виждам.

— А сега съвсем ще се убедите… Лейтенант!

— Да, сър! — младежът с благоговение местеше поглед от една известна физиономия на друга. Картината беше много добре синхронизирана; очите на изображението му гледаха точно в посоката, в която трябваше.

— Станете и се обърнете — нареди Мартинес.

— Ъ? Да, сър, разбира се — той изглеждаше объркан, но изпълни заповедта, при което излезе почти целият извън обхвата на камерата. Виждахме голия му гръб, но само малко над кръста.

— Проклятие! — викна Мартинес. — Седнете и ни покажете гърба си!

— Да, сър! — младежът изглежда окончателно се шашна. — Момент, сър, ще разширя ъгъла на зрение… — Картината се развали и по екрана пробягаха цветни ивици. Гласът на офицера все още се чуваше по аудиоканала: — Ето така… сега по-добре ли е, сър?

— По дяволите, не виждаме нищо!

— Така ли? Момент, сър.

Екранът внезапно оживя и за момент помислих, че отново показва Форт Патън. Но сега залата изглеждаше по-голяма и на екрана се виждаше един майор, който обяви:

— Главният щаб. Дежурен офицер по комуникациите, майор Доновън.

— Майоре — Мартинес успяваше да контролира гласа си, — имах връзка с Форт Патън. Какво стана?

— Да, сър; следях картината. Имаме малък проблем с техниката. Всеки момент ще ви свържем отново.

— Добре, побързайте!

— Да, сър — екранът примигна и угасна.

Стария се изправи.

— Повикайте ме, щом отстранят този „малък проблем с техниката“. Отивам да спя.