Кукловодите

VI

Повдигна ми се. Мисълта, че тази твар бе седяла точно зад гърба ми през целия път от Айова до тук, беше повече, отколкото стомахът ми можеше да издържи. Не съм особено гнуслив, но не можете да си представите каква реакция възбужда гледката на това нещо, след като човек вече знае какво представлява то. Преглътнах и казах:

— Хайде да го махнем. Може би ще успеем да спасим Джарвис. — Всъщност не мислех така; имах неприятното предчувствие, че човек, веднъж възседнат от някоя от тези твари, е загубен завинаги.

— Забрави за Джарвис — махна с ръка Стария.

— Но…

— Млък! Ако може да бъде спасен сега, ще може и след време. Във всеки случай… — той не довърши, но аз знаех какво имаше пред вид: ние можехме да бъдем пожертвани; народът на Съединените щати — не.

Стария продължаваше да наблюдава нещото на гърба на Джарвис, целият нащрек и с изваден бластер. Сега се обърна към Мери:

— Свържи се с президента. Специален код нула, нула, нула, четири.

Мери отиде до неговото бюро. Чух, че каза нещо в микрофона, но вниманието ми беше в паразита. Той не направи никакъв опит да се отдели от своя носител. След малко Мери докладва:

— Не мога да се свържа с него. Един от помощниците му е на екрана. Мистър Макдъно.

Стария се намръщи. Макдъно беше умен и приятен човек, който обаче откакто бе постъпил на работа в Белия дом, не беше променил мнението си по нито един въпрос. Президентът го използваше за буфер.

Стария забуча, без да си прави труда да отиде до микрофона.

Не, не можело да го свърже с президента. Не, дори и съобщение. Не, мистър Макдъно не превишавал правата си; Стария го нямало в списъка на изключенията — впрочем, такъв списък въобще не съществувал. Да, мистър Макдъно с удоволствие щял да уреди на Стария среща с президента; обещавал. Примерно другия петък? Днес ли? Абсурд. Утре? Невъзможно.

Старият изключи. Имаше вид, сякаш всеки момент ще получи удар. Пое два пъти дълбоко въздух, поуспокои се и каза:

— Дейв, помоли доктор Грейвз да се отбие за малко. Останалите, стойте по-далеч.

Шефът на биолабораторията пристигна бързо.

— Док — обърна се към него Стария, — ето ти едно живо.

Грейвз приближи лицето си до гърба на Джарвис, промърмори „Интересно“ и дори се отпусна на едно коляно.

— Назад!

— Но аз трябва да… — запротестира Грейвз.

— Бабината ти трънкина! Да, трябва да го изследваш, но преди всичко трябва да внимаваш да не умре. След това, да не избяга. И трето, трябва да пазиш самия себе си от него.

— Но аз не се страхувам от това нещо — усмихна се Грейвз. — Аз…

— Страхувай се! Това е заповед.

— Исках да кажа, че трябва да подготвя инкубатор, в който да го настаним, след като го свалим от носителя. Очевидно това нещо се нуждае от кислород — не свободен, а от своя носител. Може би голямо куче ще свърши работа.

— Не — тросна се Стария. — Ще стои там, където си е.

— Този човек доброволец ли е?

Старият каза спокойно:

— Доктор Грейвз, всеки агент в Отдела е доброволец за всичко, за което преценя, че е необходимо. Моля, изпълнете заповедите ми. Донесете носилка. И работете внимателно.

След като отнесоха Джарвис, Дейвидсън, Мери и аз слязохме в бара за по едно — четири питиета. Имахме нужда от това. Дейвидсън целият трепереше. След като не се оправи от първата чаша, му казах:

— Виж, Дейв, съжалявам за онези момичета не по-малко от теб — но нямахме друг избор. Набий си го в главата.

— Много зле ли беше? — попита Мери.

— Ужасно. Не знам даже колко убихме. Нямаше време за любезности; не стреляхме по хората, а по паразитите. — Обърнах се към Дейвидсън. — Не разбираш ли?

— Точно това е. Те не бяха хора… Мисля, че бих могъл да застрелям и собствения си брат, ако службата го изисква. Но те не бяха хора. Държаха се нечовешки. Аз стрелям, а те продължават да пълзят към мен. Те… — той млъкна.

Съжалих го. След малко той излезе и двамата с Мери поговорихме за известно време; напразни опити да измислим какво трябва да направим по-нататък.

После тя обяви, че й се спи и се насочи към женското спално помещение. Тъй като Стария бе заповядал всички агенти да спят тази нощ в Отдела, аз отидох в мъжкото крило и се напъхах в един спален чувал.

Събуди ме сигналът за тревога. Облякох се още преди да е замлъкнала сирената и след това гласът на Стария забоботи по интеркома:

— Газова и радиационна тревога! Запечатайте всичко! Всички да се съберат в залата за съвещания! Бегом!

Като оперативен работник, аз нямах задължения, свързани с тревогата и затова директно се отправих към залата. Стария беше там и изглеждаше угрижен. Исках да го попитам какво става, но поне дузина служители, агенти, секретарки и какви ли не бяха пристигнали преди мен. След малко Стария ме изпрати до дежурния на входа за списъка на присъстващите. Направихме проверката и стана ясно, че всички в списъка бяхме тук, в залата — от възрастната мис Хейнз, секретарката на Стария, до сервитьора в бара. Изключение правеха само дежурният на входа и Джарвис. Списъкът не можеше да греши; при нас за това кой влиза и излиза се следи по-внимателно, отколкото в банката за парите.

Отново отидох до дежурния; този път за да го повикам. Преди да тръгне, той провери по телефона дали не го баламосвам. Естествено, не забрави да натисне бутона за залостване на вратата. Когато се върнахме, Джарвис също беше там, подкрепян от Грейвз и един негов асистент. Беше облечен в болничен халат и в съзнание, но явно упоен.

Започнах да проумявам за какво беше цялата дандания. Стария се отдалечи на разстояние от всички други и извади бластера си.

— Един от паразитите се е измъкнал и е сред нас — заяви той. — За някои от вас това означава твърде много. Ще обясня за другите, защото оцеляването на всички нас — а и на цялото човечество — зависи от вашето пълно сътрудничество и безпрекословно подчинение.

Той обясни накратко, с брутална точност, какво представляваха паразитите и какво бе положението в момента. Накрая заключи:

— С две думи, паразитът почти сигурно се намира в тази стая. Един от нас прилича на човек, но всъщност е автомат, който изпълнява волята на смъртния ни враг.

Последва тихо мърморене. Хората крадешком се оглеждаха един друг. Някои се опитваха да се усамотят. Преди минута бяхме колектив, а сега — тълпа; всеки подозираше съседа си. Усетих, че неволно се отдръпвам от Роналд — сервитьора на бара, който стоеше най-близо до мен и когото познавах от десет години.

Грейвз прочисти гърлото си.

— Шефе — започна, — взех всички разумни…

— Млък! Изкарай Джарвис отпред и му свали халата.

Грейвз и асистента му изпълниха заповедта. Джарвис май нямаше много ясна представа какво става наоколо. Грейвз вероятно му беше дал наркотици.

— Обърнете го — нареди Стария. Джарвис покорно се остави да го обърнат и всички видяхме знака на плужека — червенината по врата и гърба.

— Ето — продължи Стария, — тук го е яздила тварта.

Когато съблякоха Джарвис гол, се чуха шепот и приглушени кискания, но сега настъпи гробна тишина.

— А сега — каза Стария, — сега ще го хванем този плужек! И то жив! Всички видяхте, къде паразитът се захваща по човека. Предупреждавам ви: ако някой застреля паразита, аз ще застрелям него. Наложи ли се да стреляте, за да го заловите, стреляйте в краката… Ела тук! — той насочи бластера към мен.

На половината път между тълпата и самия него ме спря и изкомандва:

— Грейвз! Сложи Джарвис да седне пред мен. Не, не го обличай. — След което се обърна към мен: — Пусни оръжието си на пода.

Държеше своя бластер насочен към корема ми; извадих моя много внимателно. Плъзнах го на около шест фута от себе си.

— А сега си свали дрехите.

Е, подобна заповед е малко неудобна за изпълнение. Бластерът на Стария, обаче, изби от главата ми всякаква мисъл за приличие. Когато свалих всичко, някои от момичетата се изкискаха. „Не е зле“, прошепна една, а друга й отговори „Хич даже“. Изчервих се.

Стария ме огледа и след това ми заповяда да вдигна бластера си.

— Прикривай ме — заповяда той. — И хвърляй по едно око на вратата. А сега ти! Доти коя — беше — там, ти си наред.

Доти беше една от служителките. Не бе въоръжена, разбира се и носеше дълга до пода рокля. Тя излезе напред, спря и не направи нищо повече.

— Хайде, събличай се! — махна с бластера Стария.

— Ама вие сериозно ли? — тя все още не беше убедена.

— Бързо! — изрева той. Тя едва не подскочи.

— Няма нужда да ми пукате тъпанчетата — захапа долната си устна и разхлаби колана на роклята. — За това трябва да получа специално възнаграждение — и я свали.

— До стената! — кресна свирепо Стария. — Ренфрю!

След моя пример, мъжете се държаха делово, макар някои от тях да бяха смутени. Що се отнася до жените, някои хихикаха, други се изчервиха, но никоя не се възпротиви особено силно. За двадесет минути пред очите ми се оказа повече гола плът, отколкото бях виждал през целия си живот, а купчината оръжия на пода приличаше на арсенал.

Когато дойде редът на Мери, тя свали дрехите си бързо, без суетене. Дори гола се държеше спокойно и с достойнство. Освен това добави значителен принос за нарастването на „арсенала“. Реших, че просто обича оръжията.

Накрая всички бяхме голи, освен Стария и секретарката му мис Хейнз. Мисля, че той изпитваше известно страхопочитание към нея. Изглеждаше натъжен и ровичкаше купчината дрехи с бастуна си.

Накрая се обърна към нея:

— Мис Хейнз… ако обичате.

Братко, помислих си, този път няма да мине без употреба на сила.

Тя стоеше и го гледаше; приличаше на самата оскърбена невинност. Приближих я и казах с половин уста:

— Шефе… ами ти? Съблечи се.

Той се сепна.

— Не се шегувам — продължих аз. — Или си ти или е тя. Сваляйте парцалите. И двамата.

Стария умееше да се подчини на неизбежното. Той каза „Съблечете я“ и започна да разкопчава панталоните си. Наредих на Мери да вземе още няколко жени и да съблекат до голо мис Хейнз. Когато се обърнах, панталоните на Стария бяха свалени до коленете… а мис Хейнз тичаше към вратата.

Стария беше между нас и не можех да стрелям по нея — а всички други агенти в залата бяха невъоръжени! Мисля, че това не беше случайно; Стария не се доверяваше на техните нерви. Той искаше плужека жив.

Докато хукна след нея, тя вече беше излязла от вратата и бягаше по коридора. Там вече можех да стрелям, но имах някои задръжки. Първо, не успях да превключа чувствата си толкова бързо. Тя все пак беше старата мис Хейнз, секретарката на шефа, която ме мъмреше за правописните грешки в докладите. Второ, не можех да рискувам да изгоря паразита с изстрел отдалеч.

Тя се шмугна в една врата и аз отново се поколебах по силата на навика — беше женската тоалетна. Но само за момент. Ритнах вратата, пристъпих напред и се огледах с готово за стрелба оръжие.

После нещо ме удари точно зад дясното ухо.

Не помня ясно какво се случи през следващите няколко секунди. Явно съм изгубил съзнание, поне за малко. Спомням си някаква борба и викове като: „Внимавай!“, „По дяволите, ухапа ме!“, „Пази си ръцете.“ После някой спокойно каза: „Носете я за ръцете и краката — внимателно“. Друг попита „Ами той?“, а трети отвърна: „После, нищо му няма“.

Когато те излязоха, все още не се бях съвзел напълно, но чувствах, че животът започваше да се разлива из тялото ми. Седнах; имах ясното съзнание, че трябва да свърша нещо спешно. Изправих се на крака и отидох залитайки до вратата. Огледах внимателно коридора; нямаше никой. Тръгнах по него в посока, противоположна на залата за съвещания.

На външната врата с ужас установих, че съм гол и се върнах към мъжкото крило. Сграбчих първите дрехи, които ми попаднаха пред очите, и ги нахлузих. Обувките ми бяха доста тесни, но това нямаше никакво значение. Хукнах обратно към изхода, натиснах бутона и вратата се отвори.

Мислех, че съм се измъкнал незабелязано, но в последния момент някой извика: „Сам!“. Шмугнах се през вратата. Веднага се озовах пред избор от шест врати и още три след тази, която избрах. Отделът се помещава в същински катакомби с множество преплетени като спагети тунели. Накрая успях да изляза в едно малко павилионче за вестници и книги в метрото, кимнах на продавача, минах през външната врата и се смесих с тълпата.

Хванах експреса на горното ниво и слязох на следващата спирка. Прехвърлих се на долното ниво и се помотах около гишето за билети, докато не дойде един човек, който извади голяма пачка банкноти, за да плати билета си. Качих се в неговия влак и слязох заедно с него. На първото тъмно място го ударих по тила и той припадна. Сега имах пари и бях готов за работа. Не знаех защо са ми необходими тези пари, но без тях не можех да извърша това, което трябваше.