Кукловодите

II

— Преди седемнадесет часа… — Стария погледна часовника на пръста си и продължи — и двадесет и три минути неидентифициран космически кораб се е приземил близо до Гринел, Айова. Тип на кораба — неизвестен. Форма — приблизително дискообразна. Диаметър — сто и петдесет фута. Произход — неизвестен, но…

— Не са ли засекли траекторията му? — прекъснах го.

— Не са — отвърна той. — Ето ти снимка на кораба, направена след кацането от космическа станция „Бета“

Разгледах снимката и я подадох на Мери. Беше толкова незадоволителна, колкото може да бъде фотография с телеобектив от разстояние пет хиляди мили. Дърветата приличаха на мъх… сянка на облак разваляше пейзажа на най-важното място… и един сив кръг, който можеше с еднакъв успех да бъде дискообразен кораб или резервоар за вода.

Мери ми върна снимката и аз казах:

— Прилича на купол на цирк. Какво друго знаем?

— Нищо.

— Нищо? За седемнадесет часа! Досега трябваше да ври от агенти!

— Пратихме. Четирима при обекта и още двама за свръзка. Никой от тях не се върна. Не обичам да губя агенти, Сами, особено когато това няма резултат.

Внезапно разбрах, че положението трябва да е много сериозно щом Стария рискуваше собствената си глава, а с това и цялата организация. Отделът — това беше той. Побиха ме тръпки. Обикновено агентът е длъжен да спаси собствената си кожа — за да довърши мисията и да докладва. В това задание Стария беше този, който трябваше да се върне; а след него Мери. Аз бях не по-ценен от съдържанието на кошче за боклук. Тази работа не ми хареса особено.

— Един от агентите направи частичен доклад — продължи Стария.

— Той бе дегизиран като обикновен зяпач и предаде по личния си телефон, че това трябва да е космически кораб. След това — че корабът се отваря и той ще се опита да отиде по-близо, отвъд полицейския кордон. Последното, което каза, беше: „Ето ги, идват. Те са малки същества, около…“ След това изключи.

— Малки хора?

— Каза „същества“.

— Съобщения от други източници?

— Колкото искаш. От демойнската стереовизия изпратили екип за снимки на място. Но всичко, което излъчиха, беше заснето отдалеч, и то от въздуха. Виждаше се само някакъв дискообразен обект. После за около два часа нито снимки, нито новини, а след това картина в едър план и ново обяснение.

Стария млъкна.

— И какво е то? — не издържах аз.

— Цялата работа била нагласена. „Космическият кораб“ бил построен от две селянчета в горите близо до тяхната ферма. От метални и пластмасови плоскости. Лъжливото съобщение било направено от говорител на стереовизията, който бил измислил цялата работа. Момчетата действали по негови указания. Веднага го уволнили и най-новото „нашествие от космоса“ се оказало просто една шега.

— Как ще е шега — наежих се аз, — като сме загубили шест човека. Не трябва ли да ги открием?

— Не, излишно е да се опитваме. Това, което трябва да открием, е защо местоположението на обекта върху тази снимка — той вдигна фотографията, направена от космическата станция — не съвпада точно с това, показано по новините… и защо демойнската стереовизия мълча в продължение на два часа.

А аз бих искала да си поговоря с онези селянчета — обади се за първи път Мери.

Приземих колата на пътя на около пет мили преди Гринел и започнахме да търсим фермата на Маклейн — според новините хлапетата се казвали Винсънт и Джордж Маклейн. Не беше трудно да я намерим. На една отбивка от пътя стоеше табела: „Оттук за космическия кораб“. Малко след разклона двете страни на пътя бяха плътно покрити с паркирали коли, дуота и дори трифибии. Пред входа на фермата няколко щанда предлагаха разхладителни напитки и сувенирчета. Едно щатско ченге управляваше движението.

— Спри — каза Стария. — Да видим какво става тук, а?

— Добре, чичо Чарли — съгласих се аз.

Стария се втурна напред, размахвайки бастуна си. Помогнах на Мери да слезе и тя за момент се притисна към мен, като ме хвана за ръката. Погледна ме — успяваше да изглежда едновременно и глупава, и скромна.

— О, братко, колко си силен!

Дощя ми се да я плесна. Агент на Стария в ролята на такава завеяна патка — все едно да видиш усмихнат тигър.

„Чичо Чарли“ се размотаваше наоколо, притесняваше полицаите, настъпваше хората и им се извиняваше; дори си купи пури от един щанд — въобще, създаваше впечатление на заможен изкуфял дъртак в отпуска. Обърна се към нас и посочи с пурата си един сержант:

— Инспекторът казва, че това е фалшификация, мили мои — някакви хлапета си направили майтап. Ще тръгваме ли?

— И няма никакъв космически кораб? — Мери изглеждаше разочарована.

— Има космически кораб, ако така искате да го наречете — отговори ченгето. — Просто следвайте тълпата… А аз все още съм сержант, а не инспектор.

Прекосихме едно пасище и навлязохме в горичка. На входа на фермата вземаха по долар на човек и мнозина се отказваха. Пътеката през гората беше почти безлюдна. Движех се внимателно и ми се прииска да имах очи на тила вместо телефон. Чичо Чарли и сестричката вървяха пред мен. Мери бърбореше като глупачка и някак успяваше да бъде по-ниска и по-млада, отколкото беше в колата. Излязохме на една поляна и там видяхме „космическия кораб“.

Беше повече от сто фута в диаметър, но явно бе набързо скалъпен от ламарина и пластмасови листи, запоени един за друг с алуминиев спрей. По форма наподобяваше две чинии, захлупени една върху друга. Нищо особено. Въпреки това, Мери изписка:

— Ах, колко вълнуващо!

Един осемнадесет — двадесетгодишен младеж показа пъпчивото си, загоряло от слънцето лице през люк в горната част на съоръжението и извика:

— Искате ли да го разгледате и отвътре?

Добави, че това щяло да ни струва още по петдесет цента и чичо Чарли плати.

Мери се поколеба пред люка. Пъпчивият и един друг младеж, показал се отвътре, който явно му беше близнак, протегнаха ръце да й помогнат да слезе. Тя се дръпна назад и аз се втурнах към нея с намерението лично да й подам ръка. Подбудите ми бяха деветдесет и пет процента професионални — мястото сякаш бе напоено с опасност.

— Там е тъмно — каза разтреперано тя.

— Няма страшно — успокои я второто момче. — През целия ден вътре влизаха любопитни. Аз се казвам Винс Маклейн. Заповядайте, госпожице.

Чичо Чарли надникна през люка, загрижен като квачка за пилците си.

— Може да има змии — реши той. — Мери, не мисля, че трябва да влизаш.

— Не се страхувайте — настоя първият Маклейн. — Вътре ще сте в безопасност.

— Запазете парите, господа — чичо Чарли погледна към пръста си. — Закъсняваме. Хайде, мили мои.

Последвах ги по обратния път, целият настръхнал, докато не влязохме в колата. Щом потеглихме, Стария рязко попита:

— Е? Какво видяхте?

— Сигурен ли си за първия доклад? — парирах въпроса аз. — За оня, който прекъснал изведнъж.

— Абсолютно.

— Тази имитация не би могла да заблуди агент дори нощем. Не това е видял.

— Естествено. Нещо друго?

— Колко струва, според теб, целият материал за „чинията“ — нова, прясно боядисана ламарина и няколко кубика дървен материал за подпори?

— Продължавай.

— Е, фермата на Маклейнови имаше доста западнал вид. Ако хлапетата са измайсторили онази чудесия, някой трябва да е дал парите за това.

— Очевидно. Ти, Мери?

— Чичо Чарли, забеляза ли как се отнесоха към мен?

— Кой? — рязко вметнах аз.

— Сержантът и двете момчета. Когато използвам образа на малката обаятелна чаровница, с мъжете винаги става нещо. С тези не стана.

— Мисля, че ти обърнаха внимание — възразих.

— Ти не разбираш — аз го чувствам. Винаги го чувствам. С тях нещо не беше наред. Сякаш бяха мъртви. Или евнуси от харем, ако разбирате какво искам да кажа.

— Хипноза? — попита Стария.

— Възможно е. Или пък наркотици — тя озадачено се намръщи.

— Хм-м-м — отвърна той. — Сами, на следващия разклон завий наляво. Ще изследваме едно място на две мили южно оттук.

— Местоположението на обекта от снимката ли?

— Какво друго?

Но не стигнахме до там. Първо, един мост беше срутен и нямаше достатъчно място да го прескоча с дуото — пък и правилата за движение забраняваха подобни акробатики. Заобиколихме от юг, по единствения друг път. Сега ни спря едно ченге от пътните. Имало пожар в гората и нямало какво да правим там, освен ако не искаме да участваме в потушаването му. Всъщност, той май така или иначе бил длъжен да ме изпрати на помощ на огнеборците.

Мери демонстрира малко чар и ченгето омекна. Това, което каза — че нито тя, нито чичо Чарли могат да карат — си беше чиста проба двойна лъжа.

— А този? — попитах, щом потеглихме.

— Какво този?

— Евнух ли е?

— О, не! Много си беше готин.

Отговорът й ме раздразни.

Стария наложи вето на всякакви опити да прелетим над мястото.

Било излишно. Насочихме се към Де Мойн. Вместо да оставим колата пред вратите, платихме входната такса и влязохме в града с нея. Паркирах пред студиото на демойнската стереовизия. „Чичо Чарли“ успя някак да си проправи път до кабинета на директора, като лъжеше всички на поразия. Кой знае, „Чарлз М. Кавано“ може наистина да е голяма клечка във Федералното управление на съобщенията.

Комедията продължи и в кабинета:

— Господине, какви са тези безсмислици за имитация на космически кораб? Дайте ми разумни обяснения или ще трябва да си търсите друга работа.

Директорът беше дребосък със закръглени рамене, който изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото изплашен от думите на Стария.

— Дадохме пълни обяснения в ефир — каза той. — Били сме подведени. Виновникът е уволнен.

— Това едва ли е достатъчно.

Дребосъкът — казваше се Барнз — сви рамене.

— Какво искате — да го провесим за палците ли?

Чичо Чарли насочи пурата си към него.

— Предупреждавам ви, господине. На мен тези не ми минават. Не съм убеден, че две селянчета и един младши говорител могат да подготвят всичко това. Тук са вложени пари. Да, господине — пари. А сега ми кажете, господине, какво…

Мери беше седнала близо до бюрото на Барнз. Бе направила нещо с дрехите си и позата й предизвика в главата ми мисълта за „Голата Маха“ на Гойя. Тя показа на Стария знак — палец, насочен надолу.

Барнз не би трябвало да го види — вниманието му беше насочено към Стария. Но го видя. Обърна се към Мери и лицето му пребледня. Посегна към бюрото.

— Стреляй, Сам! — викна Стария.

Лъчът от пистолета ми попадна в краката му и тялото рухна на пода. Лошо попадение — бях се прицелил в стомаха.

Пристъпих и изритах оръжието от все още стиснатата му ръка. Канех се да му съкратя мъките — човек, изгорен по този начин, е все едно мъртъв, но ще агонизира известно време — но Стария се сопна:

— Не го докосвай! Мери, назад!

Той се приближи внимателно — стъпваше леко като котка. Барнз въздъхна продължително и утихна. Стария леко го докосна с върха на бастуна.

— Шефе — казах аз, — да вземем да си ходим, а?

Без да се обръща, той отвърна:

— Тук не е по-опасно, отколкото другаде. Сградата може да гъмжи от тях.

— Да гъмжи от какво?

— Откъде да зная? От такива като него — той посочи трупа на Барнз. — Трябва да разберем какво представлява.

Мери изведнъж се сепна и възкликна:

— Вижте! Той още диша!

Тялото лежеше по очи и гърбът се повдигаше и спускаше ритмично, сякаш Барнз наистина дишаше. Стария го погледна и го натисна с бастуна си по гърба.

— Сам, ела тук.

Приближих се.

— Съблечи го — продължи той. — Внимателно. Използвай ръкавици.

— Някакъв капан?

— Млъкни! И внимавай!

Догадката на Стария отново се оказа правилна. Струва ми се, че в главата му има вграден компютър, който достига до нужните заключения при минимален брой факти — като тези учени, които по една малка кост могат да възстановят външния вид на динозавър. Сложих ръкавиците; професионални ръкавици — с тях можех да разбърквам вряща киселина и същевременно да разпозная ези от тура на петцентова монета на тъмно. Та, сложих ръкавиците и започнах да обръщам трупа, за да го съблека.

Гърбът му продължаваше да се повдига ритмично. Това не ми хареса — беше прекалено неестествено. Поставих ръка между лопатките му. Човешкия гръб се състои от кости и мускули. Този беше мек и податлив. Рязко отдръпнах ръката си.

Мери безмълвно ми подаде една ножица, която бе взела от бюрото на Барнз. Взех я и разрязах сакото му. Под него имаше тънка риза, а между нея и кожата, от врата до средата на гърба — нещо, което не беше човешка плът. То бе дебело няколко инча и придаваше на тялото леко изгърбен, със закръглени рамене вид.

Нещото пулсираше.

Докато го гледахме, то бавно се спусна надолу по гърба и се скри от погледите ни. Посегнах да сваля ризата, но бастунът на Стария ме удари през пръстите.

— Ти май не знаеш какво искаш — измърморих, разтривайки кокалчетата си.

Вместо да отговори, той пъхна бастуна си под ризата на Барнз и я свали от тялото. Сега нещото се виждаше добре.

Сивкаво, леко прозиращо, на места по-тъмно; безформено — но очевидно живо същество. То се намъкна в пространството между ръката и гръдния кош на Барнз, запълни го и остана там — явно нямаше къде по-навътре да се скрие.

— Горкият — каза меко Стария.

— Ъ! Тази твар?

— Не… говоря за Барнз. Напомни ми да се погрижа да получи орден, когато всичко това приключи. Ако въобще някога приключи — Стария се изправи и започна да се разхожда из кабинета, сякаш напълно бе забравил за нещото, сгушило се под мишницата на Барнз.

Отдръпнах се леко назад и продължих да го наблюдавам с готово за стрелба оръжие. То не можеше да се движи бързо; очевидно не можеше да лети; но не знаех какво можеше да прави. Мери дойде до мен и се притисна до рамото ми като за успокоение. Прегърнах я със свободната си ръка.

На една маса в ъгъла на стаята имаше купчина метални кутии — от тези, в които се съхраняват стереовизионните ленти. Стария взе една, изхвърли лентата от нея и се върна при нас.

— Това май ще свърши работа — той постави кутията на пода близо до съществото и започна да го побутва с бастуна, като се опитваше да го накара да пропълзи в нея.

То обаче се плъзна назад и се скри почти изцяло под тялото. Хванах Барнз за свободната ръка и го преместих настрани; съществото отначало увисна на него, но после тупна на пода. Под вещото ръководство на добрия чичо Чарли, двамата с Мери използвахме бластерите си на най-ниска мощност, за да нагорещим пода около съществото, докато то най-после влезе в кутията. Едва се събра вътре; веднага поставих капака.

— Да вървим, мили мои — Стария взе кутията под мишница.

На излизане той поспря на вратата, сякаш се сбогуваше, а след като излезе, спря пред бюрото на секретарката на Барнз.

— Утре отново ще дойда при мистър Барнз — каза той. — Не, не мога да ви кажа в колко часа. Ще позвъня допълнително.

Излязохме от сградата бавно. Стария носеше под мишница кутията със съществото, а аз държах очите си на четири за някаква неприятност. Мери в това време играеше „малката глупачка“. Стария дори спря във фоайето, за да си купи пура и да побъбри добродушно, макар и високомерно, с портиера.

След като влязохме в колата, той ми каза накъде да карам и ме предупреди да не превишавам скоростта. Инструкциите му ни доведоха до един автосервиз. Стария повика управителя и му каза:

— Мистър Малоун се нуждае от тази кола. Незабавно. — Това беше парола, която и аз самият бях използвал; след не повече от двадесет минути дуото щеше да престане да съществува, освен във вид на неразпознаваеми резервни части в склада на сервиза.

Управителят ни огледа продължително и спокойно отвърна:

— Оттук, през тази врата — той изгони двама механици от стаята и ние влязохме.

Озовахме се в жилището на възрастна съпружеска двойка, където Мери и аз станахме брюнети, а Стария получи обратно голото си теме. Аз се сдобих и с мустаци. Мери изглеждаше по-зле с черна коса, отколкото с червена. Легендата „Кавано“ бе изоставена; Мери облече престилка на медицинска сестра, а аз шофьорска униформа. Стария стана нашият работодател — избухлив възрастен инвалид, наметнат с вълнен шал.

Колата за обратния път ни очакваше. Връщането се оказа съвсем безпроблемно; спокойно можехме да си останем морковеноглавите Кавано. По пътя гледахме новините от Де Мойн, но дори ченгетата да бяха открили трупа на Барнз, момчетата от стереовизията не знаеха нищо за това.

Веднага отидохме в кабинета на Стария, където отворихме кутията. Стария бе повикал ръководителя на биолабораторията на Отдела — доктор Грейвз и отварянето бе извършено с подходяща екипировка.

Уви, бяхме забравили да сложим противогази. Остра воня на разлагаща се органична материя изпълни кабинета и ни накара да затворим бързо капака и да пуснем вентилацията на максимум. Грейвз сбърчи нос и попита:

— Какво, за Бога, е това?

Стария тихичко псуваше.

— Това трябва да разбереш ти — каза той. — Разложи го на съставните му части, в чиста от микроби среда и недей да смяташ, че е мъртво.

— Ако това нещо е живо, аз съм кралица Ана.

— Бъди каквото щеш, но не рискувай. Това същество е паразит, който се прикрепя към своя носител, например към човек, и е в състояние да го управлява. Почти сигурно е, че е с извънземен произход.

Шефът на лабораторията изсумтя.

— Извънземен паразит върху земен носител? Абсурд! Най-малко, химиите на двете тела няма да съвпадат.

— По дяволите твоите теории! — сопна му се Стария. — Когато го хванахме, беше върху човек. Ако това означава, че е земен организъм, покажи ми къде се вмества в схемата на живите същества и откъде се е пръкнал изведнъж чак сега. И стига си мъдрувал — искам факти.

— Ще ги получиш! — стана официален биологът.

— Започвай! И не се подвеждай по глупавото предположение, че съществото е мъртво! Ако е живо, то е изключително опасно. Ако докопа някой от хората в лабораторията, почти сигурно ще се наложи да го убия.

Грейвз излезе, позагубил част от своята напереност.

Стария се просна в креслото си, въздъхна и затвори очи. След около пет минути ги отвори и попита:

— Колко навлека с размерите на това тук могат да се съберат в космически кораб, голям колкото онази имитация, която видяхме?

— Имало ли е космически кораб? — отговорих с въпрос аз. — Доказателствата ми се виждат рехави.

— Може да са рехави, но са неопровержими. Имало е кораб. И още го има.

— Трябваше да изследваме мястото.

— Това щеше да е последното ни изследване. Онези шест момчета, не бяха глупаци. Отговори на въпроса.

— Големината на кораба не ми дава никаква информация за неговата товароподемност, след като не зная на какъв принцип работят двигателите му, от какво разстояние идва и какви са изискванията на пътниците. Колко е дълго едно въже? Ако искаш само предположение, бих казал няколкостотин, може би няколко хиляди.

— М-м-м… да. Значи в момента в Айова се разхождат може би няколко хиляди зомбита или евнуси, както ги нарече Мери — той се замисли за момент. — Но как да минем през тях в харема? Не можем да застреляме всички хора със закръглени рамене в Айова; ще тръгнат приказки — той леко се усмихна.

— Ще ти задам друг въпрос — казах аз. — Ако вчера в Айова е кацнал един космически кораб, колко други ще кацнат утре в Северна Дакота? А в Бразилия?

— Да — той изглеждаше все по-обезпокоен. — Ще ти кажа колко е дълго това въже.

— Ъ?

— Достатъчно, за да се обесиш с него… А сега, деца, идете да си починете; може да нямате друга възможност. Не напускайте Отдела.

Отидох в „Козметика“, където ми върнаха собственият цвят на кожата и външен вид, после взех една вана, направиха ми масаж и отидох в бара на Отдела, където се надявах да намеря нещо за пиене и компания. Огледах се наоколо, без да зная дали търся блондинка, брюнетка или червенокоса, но бях сигурен, че ще я позная, щом я видя.

Оказа се червенокоса. Седеше в едно сепаре, пийваше и изглеждаше почти същата, каквато я видях за първи път.

— Здравей, сестричке — казах и седнах до нея.

Тя се усмихна и отговори:

— Здрасти, братко. Удари му едно — и се отмести, за да ми направи място.

Набрах на клавиатурата бърбън със сода и попитах:

— Това истинския ти вид ли е?

Тя поклати глава.

— Далеч си от истината. Имам две глави и съм на ивици като зебра. А ти?

— Мен мама още като малък ме задушила с възглавницата, та не съм успял да разбера как изглеждам.

Тя отново ме погледна изпитателно.

— Разбирам подбудите й, но аз имам по-здрави нерви. Затова не се бой, братко.

— Благодаря… Дай да зарежем тия братско-сестрински отношения, така имам задръжки.

— Хм… май не са ти съвсем излишни.

— На мен? Аз съм нежен и ненатрапчив — бих могъл да добавя, че бях сигурен, че ако я прегърна въпреки нежеланието й, можеше и да отнеса някоя плесница. Момичетата на Стария не си поплюват.

Тя се усмихна.

— Отлично. Не желая да ми се натрапват, поне не тази вечер — тя остави чашата си на масата. — По-добре допивай твоето и поръчай още по едно.

Така и направих. Продължихме да седим там и се чувствахме приятно и уютно. При професия като нашата човек рядко има такива свободни часове и затова ги оценява по достойнство.

Докато седяхме, започнах да си представям как би изглеждала Мери, седнала срещу мен до камината. Никога не съм се замислял сериозно за женене, главно заради работата. В края на краищата, жените са си жени и нищо повече. Но Мери също беше агент; с нея човек поне можеше да разговаря като хората. Разбрах, че от дълго време съм се чувствал адски самотен.

— Мери…

— Да.

— Омъжена ли си?

— Моля? Защо питаш? Не съм. Но защо… искам да кажа, какво значение има това?

— Е, може да се окаже, че има — настоях аз.

Тя поклати глава.

— Говоря сериозно — продължих. — Погледни ме. Имам две ръце, два крака, достатъчно млад съм и си събувам калните обувки още в коридора. Къде ще намериш по-добър?

Тя се засмя учтиво.

— Можеше да опиташ и нещо по-хитро. Това сега го измисли, нали?

— Да.

— Няма да ти го отразя в досието. Слушай, не се прави така. Никой не е луд да предлага женитба на една жена, само защото му е отказала, а той бил хлътнал по нея. Повечето жени биха се възползвали, а това е подло.

— Зная какво говоря — казах раздразнено.

— О, нима? И каква заплата ми предлагаш?

— По дяволите хубавите ти очи! Ако искаш договор, ето ти го; можеш да задържиш цялата си заплата и ще ти давам половината от моята — освен ако не пожелаеш да подадеш оставка.

Тя отново поклати глава.

— Никога не бих настоявала за такъв договор с човека, за когото поискам да се омъжа…

— Така си и знаех.

— Просто се опитвах да те накарам да разбереш, че не говориш сериозно… Но може би греша — добави тя с мек, топъл глас и ме погледна в очите.

— Сериозен съм.

— Агентите не бива да се женят — възрази тя.

— Освен за други агенти.

Тя понечи да отговори, но внезапно спря. Звънът на моя телефон и гласът на Стария в ухото ми подсказаха защо. „Елате в кабинета ми“, каза шефът.

И двамата станахме, без да кажем дума. Мери спря на вратата и отново ме погледна в очите.

— Ето защо е глупаво да говорим за брак. Трябва да приключим с тази задача. През цялото време докато говорехме и двамата си мислехме за нея.

— Аз не съм.

— Не ме баламосвай! Сам… представи си, че сме женени и ти се събудиш сутринта и видиш една от тези твари на раменете на жена си и знаеш, че управлява волята й. — Когато продължи, в очите й се четеше ужас. — А ако аз видя една от тях на твоите рамене?

— Ще поема този риск. И няма да допусна нито една до теб.

— Вярвам ти — докосна бузата ми тя.

Влязохме в кабинета на Стария. Той вдигна глава и каза:

— Хайде. Тръгваме.

— Къде отиваме? — попитах. — Или не трябваше да питам?

— В Белия дом. При президента. Млъквай.

Млъкнах.